Глен Купър
Десетата зала (14)

13.

— Това ли е всичко? — възкликна Люк.

Юг бе спрял да превежда. Затвори прикачения файл и извинително вдигна ръце с дланите нагоре.

— Само толкова е дешифрирано досега.

Люк нетърпеливо тропна с крак и преносимата постройка се разтресе.

— Значи са си направили чай от тези растения. А после?

— Да се надяваме, че нашият белгийски приятел скоро ще има повече материал за нас. Ще му пратя окуражително съобщение. Не бих искал да се разсее от някаква сбирка на тема „Стар Трек“ или нещо подобно и да изгуби интерес.

— Имало е скелет. Юг, и артефакти! А сега нито в десетата зала, нито където и да било другаде открихме находки по повърхността. Ама че загуба!

Юг сви рамене.

— Какво пък, може да са направили точно това, което са казали, че ще направят. Осигурили са на един предхристиянски пещерен човек християнско погребение!

— Все едно да намериш египетска гробница, опразнена от грабители. Скелет от онзи период би представлявал огромна ценност.

— Все пак са ти оставили рисунките, не забравяй.

Люк тръгна към вратата.

— Пиши на приятеля си и го накарай да побърза с останалата част. Отивам да поговоря със Сара за растенията.

— Ако бях на твое място, щях не само да говоря.

— За Бога, Юг, няма ли да пораснеш най-сетне?

Караваната на Сара бе тъмна, но Люк въпреки това почука на вратата.

— Кой е? — приглушено попита някой.

— Люк. Имам важни новини.

След няколко секунди испанецът Ферер отвори вратата, гол до кръста.

— Ей сега идва, Люк — бодро рече той. — Искаш ли питие?

Сара запали фенер и се появи на прага, изчервена от смущение като хваната в крачка тийнейджърка. Беше закопчала блузата си накриво и когато го забеляза, не й остана друго, освен да завърти отчаяно очи.

Ферер й лепна бърза целувка по бузата и си тръгна, отбелязвайки без капка горчивина, че работата винаги стои на първо място.

Люк попита дали няма да се чувства по-добре, ако поговорят отвън, но тя го покани и запали фенера в „дневната“. Съскането на пламъка наруши тишината.

— Изглежда готин тип — отбеляза най-сетне той.

— Карлос ли? Много готин.

— Познаваше ли го преди Руак?

Тя се намръщи.

— Люк, защо имам чувството, че съм разпитвана от баща ми? Малко е неловко, не мислиш ли?

— Не и за мен. Съжалявам, ако за теб е неловко. Нямах намерение да те поставям в такова положение.

— Не се съмнявам. — Тя отпи глътка вода от бутилка.

— За какво искаше да говорим?

— За растенията. Мисля, че са били използвани за конкретна цел.

Сара се наведе напред, като неволно показа лъщящата цепка на бюста си.

— Слушам — рече тя и докато слушаше историята от ръкописа на Бартомио, натрапчиво навиваше кичури от косата си толкова стегнато, че пръстите й побеляваха. Това бе нервен навик, който Люк бе забравил. По време на последната им нощ заедно го правеше непрекъснато.

Люк не беше сигурен кое е причинило стреса й — неговото присъствие или историята на Бартомио. Така или иначе, когато приключи с разказа, и двамата заговориха възбудено за работата, която им предстоеше. По някое време той й каза да не се вълнува толкова и да се наспи добре.

От озадачената й физиономия остана с впечатление, че думите му са прозвучали по-скоро като упрек, отколкото като съвет.

Вторият ден от разкопките бързо се обърка и оплете като рибарска мрежа.

Зви Алон не се появи на закуска. Намериха колата му паркирана над скалите. Вратата на пещерата беше заключена и недокосната. Джеръми с тревога отиде при Люк и му съобщи как Алон му е поискал ключа снощи, а Люк гневно отрече да е давал на израелския археолог разрешение да посещава пещерата.

Екипът панически започна да търси в подножието на скалите, но не откри нищо. Накрая Люк взе командирско решение и нареди сутрешната смяна да започне работа вътре в пещерата, а самият той се свърза с властите.

Предвид важността на разкопките в Руак на обаждането му отговори лично лейтенант от местната жандармерия, някой си Бийете. Когато се увери, че въпросът е сериозен, той се обърна към началника си полковник Тука от жандармерийското управление на департамента Дордон в Перигор и мобилизира полицейски катер от Лез Ейзи да тръгне по течението на Везер.

Късно сутринта се свързаха с Люк по радиостанцията в пещерата и го уведомиха, че Тука е пристигнал. Полковникът се оказа доста недодялан човек, леко пълен, плешив, с едри черти на лицето и провиснали, сбръчкани висулки на ушите. Мустаците му бяха подстригани твърде късо за широката площ между носа и горната му устна и там оставаше ивица гола кожа, а подобно на много хора с оскъдна коса, компенсираше недостига й с козя брадичка. В същото време обаче имаше неуместно гладък и елегантен глас с доста префинен парижки акцент. Люк щеше да има повече доверие в него, ако бяха разговаряли по телефона.

Срещнаха се при взетата под наем кола на Алон. Тъкмо започнаха да говорят, когато младият лейтенант изтича при тях и възбудено им съобщи, че са открили тяло край брега на реката.

Този ден Люк нямаше да може да стигне до пещерата.

Първото му задължение бе да се качи в катера да идентифицира трупа. Задачата го остави замаян и потресен. Алон бе целият окървавен и изпотрошен. Някакъв клон беше разпрал корема му долу при слабините. От многобройните удари при падането лицето му бе обезобразено, а ръцете и краката — извити под неестествени ъгли подобно на клоните на старата хвойна високо горе на корниза. Макар да бе сухо и хладно, насекомите вече бяха започнали да вземат своето.

Трябваше да се събират показания. Наложи се Люк да предостави кабинета на Тука и хората му за разговорите. Джеръми беше разпитан последен късно следобед и излезе от преносимата барака блед като останките на Алон. Пиер го чакаше отвън. Прегърна го дружески през рамо с дългата си ръка и го поведе да изпият по едно питие.

Настроението в лагера бе мрачно. След вечеря Люк се почувства задължен да се обърне към екипа си. Тука му беше казал, че аутопсията предстои, но изглеждало много вероятно Алон да се е подхлъзнал, докато се е опитвал да се спусне надолу в тъмното; нямало причина да се подозира умишлено посегателство. Трупът бил намерен точно под стълбата. Травмите по тялото му напълно съответствали на падане от голяма височина. Люк предаде тези наблюдения на смълчалата се група.

След като припомни приноса на професор Алон в тяхната област, той призова за минута мълчание и завърши с молба към всички да приемат, че достъпът до пещерата извън предвидените в протокола часове е строго забранен и че оттук нататък само той ще държи ключовете. Единият ще бъде на ключодържателя му, а резервният щеше да стои заключен в бюрото му.

Люк почти не яде. Юг го замъкна обратно в караваната му, постави го на течна диета с бърбън и пусна джаз от Ню Орлиънс на емпе-3 плейъра си, докато Люк най-сетне заспа, както си беше с дрехите. Тогава Юг изключи устройството и се заслуша в крясъците на някакъв бухал, докато накрая също не се унесе.

Въпреки трагедията, работата в Руак продължи. Налагаше се Алон да бъде заместен, но тази дупка в екипа щеше да бъде запълнена едва през следващия сезон.

Продължиха според плана за първата кампания. Първоначалните проучвания трябваше да се съсредоточат в две зали — входната, или Зала 1 според официалното означение, и Залата с растенията, или Зала 10.

В Зала 10 беше доста тясно и Люк ограничи достъпа само до няколко души едновременно. Основната група се състоеше от Сара, Пиер, специалиста по кремъци от Глазгоу Крейг Морисън и Карлос Ферер, който бе авторитет по микрофауната, останките от дребни бозайници, влечуги и земноводни. Люк имаше чувството, че е направил доста добро попадение, когато събра Сара с испанеца, но коремът му се свиваше всеки път, когато ги виждаше да работят един до друг и телата им почти се допираха. За щастие, Депойе се оказа прав. Популацията прилепи започна да се топи почти моментално. Няколко твърдоглавци останаха да пърхат из вътрешните зали, но екипът изпитваше огромно облекчение, че таванът вече не се движи над тях.

Сара се бе концентрирала върху сондаж метър на метър до югозападната стена на Зала 10, където Люк беше намерил кремъчното оръдие. Горните пластове бяха покрити със съвременно гуано и това усложняваше работата й, тъй като в него имаше много от полена, който търсеше. Целта й за първия сезон бе да достигне до свободно от гуано ниво и да направи предварителна преценка на типовете полени и спори и на честотата на появяването им. При обикновени разкопки работата й на палеоботаник щеше да се сведе до определяне на флората и климата през изучавания период. Рисунките в десетата зала обаче непрекъснато напомняха, че Руак далеч не отговаря на представата за обикновена пещера.

На около десетина сантиметра от съвременния под пръстта от черна стана жълто-кафява и гуаното се изчерпа. Преходната зона бе на нивото, на което бе лежало кремъчното оръдие, преди Люк да го извади.

Групата от Зала 10 стоеше и гледаше как Пиер радостно маха последните остатъци от черна пръст. След серия фотографии решиха да продължат надолу.

Преди това се преоблякоха в нови костюми, ботуши и маски и смениха всичките си шпакли, четки и лопатки, за да не замърсят по-ранните пластове с по-късен полен. На Сара се падна честта да слезе в малкия сондаж и да вземе проба от пръстта за анализ. Едва беше започнала да работи, когато възкликна: „Опа!“ и спря.

Ферер се беше навел над гърба й и започна да пелтечи: „Виж, виж, виж!“

— Кремък ли? — попита Пиер.

Морисън помоли да си сменят местата със Сара. Двуметровият белокос шотландец се сгъна в малкия сондаж и заработи с четчицата си. Предметът беше гладък и жълтеникав, но не бе камък.

— Боя се, че не е по моята специалност — рече той. — Прилича ми на кокал. Ти си, Карлос.

Ферер изчетка още малко пръст и разрови около предмета със зъболекарски инструмент.

— Кокал, но не какъв да е. Довечера ще има още шампанско. Това е слонова кост!

След като внимателно изчистиха целия предмет и го оставиха на място за снимка, Пиер изтича да извика Люк, който работеше в Зала 1.

— Какво толкова си се развълнувал? — попита го Люк.

Макар Пиер да бе с дихателна маска, Люк позна по бръчките около очите му, че специализантът се е ухилил като дете.

— Влюбен съм, шефе.

— В кого?

— Не в кого, а в какво. — Пиер определено се наслаждаваше на момента.

— Добре де, в какво?

— В най-красивото мъничко създание от слонова кост, което съм виждал някога.

Когато стигна в Зала 10, Люк изпадна във възторг.

— Чудесно! Великолепна находка. Тя завършва картината. Сега можем да кажем, че в Руак има всичко, дори пластика. Иска ми се Зви да можеше да я види. Прилича на ориняшка, също като кремъка.

Находката бе изображение на бизон с дължина около два сантиметра, гладко и полирано като речно камъче. Животното вероятно бе стояло изправено на плоските краища на краката си. Главата се извисяваше гордо на яката шия. Двата малки рога бяха непокътнати. Виждаше се дясното око, предадено с дупка, а по хълбоците имаше врязани успоредни линии, вероятно опит да се изобрази козината.

— След като го нарисуваме и заснемем, ще взема първата си проба точно под него — каза Сара.

— След колко време ще имаш някакви резултати? — попита Люк.

— Ще започна следобед, веднага щом се върнем в лагера. Надявам се, че до довечера ще имам някакви предварителни данни.

— Значи се уговорихме. Довечера — среща в лабораторията.

Стори му се, че Ферер изсумтя изпод маската си, но не можеше да бъде сигурен.

Изсумтяването мутира в нещо като вик и бръщолевене на испански. Сара извика на Люк да се върне. Тренираните очи на Ферер бяха забелязали нещо, което всички останали бяха пропуснали. На няколко сантиметра от статуетката от слонова кост имаше някакво кафяво петънце и Ферер беше застанал на четири крака над него със зъболекарския си инструмент.

— Господи — изстена той. — Мисля, че клечахме отгоре му.

— Какво е това? — настоятелно попита Люк.

— Момент, остави ме да работя.

Беше нещо дребно, но не миниатюрно, както беше свикнал Ферер в неговото царство на микрофауната — около половин сантиметър на дължина и не повече от четвърт сантиметър широко. Поради размерите не му отне много време да разчисти костта.

— Е? — не се стърпя Люк, който пърхаше над квадрата като изпълнен с очакване татко.

— Май ще трябва да заредиш доста шампанско, приятел. Това е връх на пръст, дистална фаланга.

— От какъв вид? — със затаен дъх попита Люк.

— Човешки! Пръст на дете! Попаднахме на злато!

Сара събра пробите си и останалите от екипа разровиха квадрата в търсене на още човешки кости. В края на работното време не бяха открили нищо, но вече бяха ударили джакпота. Човешките кости от късния палеолит бяха рядкост като зъби на кокошка. Находката беше новина номер едно в лагера и Ферер показваше малката кост в нейната найлонова торбичка като реликвата на светец. Никой не беше специалист по детски кости на хоминиди, за да определи възрастта, още по-малко рода и вида. Налагаше се да се консултират с външни светила.

В девет вечерта Люк отиде до бараката и откри Сара да работи на лабораторната маса. Одил също беше тук и водеше сметки на общото бюро на Джеръми и Пиер.

Одил бързо си беше намерила ниша — занимаваше се с бумащините около покупките и домакинството, което бе горе-долу същото като работата, която вършеше през деня за баща си. Брат й прекарваше по-малко време в лагера, идваше само за час вечерта и помагаше на готвача с рязането на зеленчуци и тъй нататък.

Сара и Одил бъбреха на френски и се кискаха като момичета, когато Люк влезе шумно и изцапа пода с каубойските си ботуши.

Одил млъкна и продължи работата си. Сара му каза, че е почти готова да разгледа пробите под микроскоп. Беше пропуснала вечерята, за да пресее материала и да подготви химически пробите с флуороводородна киселина, за да премахне силикатните включения.

Люк гледаше как тънките й пръсти взеха микроскопското стъкло, капнаха капка глицерин и залепиха второто стъкло отгоре.

Тя нагласи светлината, погледна на ниско увеличение и доволно заяви, че пробата изглежда „добра“. При по-високо увеличение я раздвижи напред-назад и издиша дълго. Люк не беше разбрал, че е сдържала дъха си.

— Това не може да се подправи.

— Какво има?

Гласът й бе станал дрезгав от вълнение.

— Налице е обичайният фон от папрат и иглолистни, но виждам и три многобройни и напълно уникални популации полен. Погледни.

Люк с мъка фокусира микроскопа. Не беше специалист, но дори той можеше да забележи, че има три основни вида микроскопични спори. Едните приличаха на космати топки за ръгби, другите — на сплескани автомобилни гуми, а третите — на четириклетъчни ембриони.

— Какво е това? — удиви се той.

Сара хвърли поглед към Одил, която работеше, без да им обръща внимание. Одил не говореше английски, но Сара направи знак с очи, че е по-добре да говорят насаме.

— Какво ще кажеш да се поразходим?

Извиниха се и тръгнаха към лагерния огън, който пращеше и пукаше примамливо.

— Добре, какво беше това? — настоятелно попита той.

— Поленът е от трите растения, изобразени в десетата зала и в ръкописа — Ribes rubrum, касиса, който Бартомио нарича бодливо грозде, Convolvulus arvensis, полска поветица или упойваща лоза според Бартомио, и Hordeum spontaneum, див ечемик. Концентрациите са зашеметяващи!

Люк довърши мисълта й:

— Това означава, че значителни количества от тези три растения са били внасяни в пещерата! Те са били използвани с конкретна цел. Никога не сме били свидетели на подобна дейност през късния палеолит!

Тя сияеше. Оранжевата светлина от огъня осветяваше половината й лице. Люк внезапно си спомни колко го възхищаваше на времето острата линия на челюстта й, начина, по който тя подчертаваше деликатната й дълга шия. Това не бе обичайната ерогенна зона, но въпреки това задейства нещо и той я целуна по устните преди тя да успее да реагира. Държеше раменете й и отначало му се стори, че тя отвръща на целувката му, но вместо това Сара постави длани на гърдите му и го отблъсна.

Вече не се усмихваше. Огледа се за любопитни очи.

— Люк, двамата с теб си имахме своя момент. Ти избра да го прекратиш, аз го приех и всичко приключи. Няма да влизам в същия кръг отново.

Той бавно пое дъх, усещайки вкуса на червилото й.

— Извинявай. Изобщо нямах намерение да го правя. Просто е от вълнението, нали разбираш. Може би има и нещо друго, но си права, не биваше да стигаме дотук. Пък и двамата с Карлос като че ли се погаждате.

Това я накара да се разсмее.

— Знаеш как стоят нещата, Люк. Археологически еквивалент на корабен роман. Слезеш ли на сушата, всичко свършва.

— Признавам, че синдромът ми е познат.

Тя го изгледа лукаво и оповести, че смята да провери още няколко проби и да запише наблюденията си. Люк се наруга, докато я гледаше как се отдалечава. Не беше сигурен дали е ядосан задето я беше целунал, или защото не й бе обяснил по-добре, не се бе опитал да изглади простъпките от миналото. Така или иначе, не се чувстваше добре в личен план, но пък за сметка на това се чувстваше великолепно заради Руак.

И ето го отново — стария му проблем с работата и жените. Нямаше трети крак, който да подпре стола. Помисли си, че може би му трябва някакво хоби, но пропъди идеята, когато се опита да си представи нелепата картинка — Люк Симар, замахващ стик за голф.

По-добре да намери Юг и да пийнат край огъня.

Въпреки откраднатата целувка Сара спази обещанието си и участва в двойната среща. Специално за случая Юг прекрачи всякакви ограничения и ги заведе в забележителния Дом, стар укрепен град с напълно запазени крепостни стени. Преди вечерята в „Л’Еспланад“, най-добрия ресторант в района, четиримата се разходиха по стените и се наслаждаваха на гледката на потъващата в здрач долина на река Дордон.

Одил се държеше като същински турист и помоли един непознат да ги снима с мобилния й телефон. Вятърът си играеше с късата й полупрозрачна рокля, която не подхождаше особено за мразовитата есенна вечер. Одил изглеждаше мургава и знойна, подобно на някаква съвременна звезда от матинетата. Юг внимателно следеше поривите на вятъра и за награда успя да зърне бедрата й, че и по-нагоре. Тогава обаче забеляза големи черни и сини петна по краката — свежи синини, които изглеждаха болезнени.

Люк се държеше като любезен джентълмен и водеше със Сара неутрални разговори за останките от първоначалната архитектура на градчето от тринайсети век. По-късно, когато Юг му подшушна за синините на Одил, Люк просто сви рамене и каза на приятеля си, че това определено не е тяхна работа.

Самата вечеря бе наистина разточителна и Юг поръча няколко доста скъпи бутилки. Всички пиха доста с изключение на Люк, който с радост прие ролята на шофьор и дисциплината, която вървеше с нея. В края на краищата, до края на разкопките след седмица той беше шеф на Сара, а шефовете определено трябваше да се държат отговорно.

Юг нямаше подобни задължения. Двамата с Одил седяха един до друг и съзерцаваха залеза от масата с изглед към долината. Хвърляха си влюбени погледи, пускаха многозначителни шеги и докосваха ръцете си всеки път, когато се разсмиваха. Сара се включваше донякъде във веселбата, но Люк усещаше у нея някаква невидима бариера, негативна енергия, която бе негово творение.

Юг разказваше мръсен виц, който бе чувал и преди, и мислите на Люк се понесоха в шантава посока. Ако можеше да се върне поне веднъж назад във времето, къде щеше да иде? В онази нощ със Сара в Лез Ейзи преди две години или в Руак преди трийсет хилядолетия? Решението бе осуетено от пристигането на предястията.

Одил не изглеждаше от жените, които обичат да говорят за себе си, но реагираше перфектно на мъж като Юг, който се поставяше в центъра на всеки анекдот и история. Смееше се на шегите му и задаваше насочващи въпроси. Юг страшно се забавляваше и искаше да запамети срещата, така че направи снимки с мобилния си телефон и после го предаде на Сара да го снима как чукват чаши с дамата му.

Едва когато Юг млъкна, за да сдъвче телешкото си, Сара успя да заговори Одил.

— Чудно ми е какво е да живееш в малко селце?

Одил сви устни, сякаш искаше да каже „каквото е, такова“ и отвърна:

— Ами то е всичко, което познавам. Била съм в Париж, така че знам какъв е животът там, но нямам дори паспорт. Живея в една къща през три врати от дома, в който съм се родила — на горния етаж над кафенето на баща ми. Израснах в Руак като някое от твоите растения. Откъснеш ли ме от корените, сигурно ще умра.

Юг преглътна навреме, за да вметне:

— Може би ти трябва малко наторяване.

Одил се разсмя и отново го докосна.

— В Руак има предостатъчно тор. Може би само малко вода и слънце ще са достатъчни.

— Сигурно е трудно да се срещаш с нови хора в малко селце — замислено отбеляза Сара.

Одил размърда пръстите на лявата си ръка.

— Виждаш ли, няма пръстен. Права си. Точно затова исках да работя за вас. Не, не за да се омъжвам! А за да срещам нови хора.

— Какви са впечатленията ти досега? — попита Люк.

— Всички сте толкова умни! Много стимулираща среда.

— И за мен — обади се Юг и напълни чашата й с усмивка, която бе почти похотлива.

На връщане Сара мълчеше, но двамата подпийнали на задната седалка не спираха да бърборят. Люк забелязваше в огледалото ту целувка, ту опипваща ръка. Когато приближиха манастира, чу Юг да я моли шепнешком да остане с него.

— Не — прошепна Одил в отговор.

— А утре?

— Не!

— Защо, да не живееш с някого?

— Не.

— О, стига де.

— Старомодна съм. Излез още няколко пъти с мен.

Юг седеше на походното си легло и гледаше как приятелят му се съблича, докато остана по гащета, и мие зъбите си.

Самият той остана облечен.

— Няма ли да си лягаш? — попита Люк.

— Трябва да я видя — изстена Юг.

— Ох, за Бога!

— Видя ли онези крака?

— Все едно съм се върнал в университета. През цялото време ги вършеше такива.

— Ти също.

— Може, но пораснах.

— Мислиш ли?

Юг стана и затърси ключовете на колата.

— Виж, доста пи тази вечер — сгълча го Люк.

— Нищо ми няма. Ще карам бавно и ще държа прозореца отворен. Свежият въздух е мой приятел. А ти приятел ли си? — Заваляше думите, за да му е по-лесно.

— Да, Юг, приятел съм. Ще те откарам.

— Не, нищо ми няма, повярвай. Имаш да ръководиш разкопки.

Препираха се още известно време, докато накрая Люк се предаде.

— Внимавай — предупреди го той.

— Ще внимавам. Не ме чакай.

Докато стигне до селото, Юг бе достатъчно изтрезнял, за да се зачуди дали е с акъла си. Знаеше само, че тя живее „през три врати“ от кафенето. Но в коя посока и от коя страна на улицата?

Ако начинанието се очертаваше да бъде игра на късмет, включваща чукане по чужди врати, вероятността да се представи като пълен глупак бе доста висока. „Извинете, че ви будя, мадам, но случайно да знаете къде живее дъщерята на кмета? Дойдох да я изчукам.“

Главната улица бе пуста, наоколо нямаше жива душа, но това не бе изненадващо, тъй като беше почти полунощ. Юг бавно караше към кафенето, като броеше вратите. През три врати нататък от същата страна прозорците на къщата бяха тъмни. До входа имаше голям мотоциклет. Зачеркни тази, помисли си той. Най-вероятно не е.

Преброи три врати от другата страна на кафенето. Прозорците и на двата етажа на къщата светеха. Спря, за да огледа по-добре. Не беше ли казала, че има овощна градина? Бе споменала нещо такова точно когато бе най-пиян, преди десерта. И какви точно овошки — ябълки, череши, круши? Как можеше да разбере по това време на годината, когато нямаше плодове? Пък и нали си беше градско чедо — беше му трудно да различи храст от дърво. Спря колата край пътя и се промъкна отстрани на къщата, за да надникне в задната градина. Луната бе негов приятел. Беше пълна и бе достатъчно светло, за да различи най-малко дузина дръвчета, посадени в редици.

Определено приличаше на овощна градина и това му вдъхна надежда.

Вратата бе синя, малката къща беше построена от пясъчник с цвят на лимон. Почука леко и зачака.

После почука по-силно.

Завесите на долния етаж бяха спуснати. Само на един прозорец в дневната между тях имаше съвсем малък процеп, колкото да види, че вътре няма и следа от нея или от някой друг.

Отстъпи няколко крачки, за да погледне към прозореца на спалнята на втория етаж. Завесите бяха осветени. Юг взе няколко малки камъчета и ги метна към прозореца като тийнейджър, който се мъчи да не събуди родителите.

Отново никакъв отговор.

Разумната реакция беше да се върне в колата и да си тръгне; дори не беше сигурен, че точно това е къщата. Пристъпът на парижко безразсъдство обаче го подтикна обратно към вратата. Опита дръжката.

Тя се завъртя и вратата се отвори.

— Ехо? — с надежда повика той. — Одил? Юг е!

Влезе и се огледа. Дневната беше спретната и хубава, както може да се очаква от живееща сама жена.

— Ехо? — отново повика той.

Надзърна в кухнята. Беше малка и безупречно чиста, без чинии в умивалника. Канеше се да влезе да разгледа по-добре, когато забеляза пощата на масата в коридора, със сметката за електричество най-отгоре. Одил Боне. Почувства се по-добре.

— Ехо, Одил?

Спря в началото на стълбището и се поколеба. Само изнасилвачи се качваха в стаите на жени неканени и неочаквани.

— Аз съм, Юг! Там ли си?

Чуваше се приглушена музика. Сигурен беше. Последва звука и влезе в кухнята.

Забеляза я веднага, висяща над кухненската маса. Огромна.

— Исусе Христе! — ахна той и размаха неволно ръце. — Исусе Христе!

Огледа се, за да се увери, че все още е сам, след което извади мобилния си телефон, за да направи снимка.

Музиката зазвуча по-силно. Помисли си, че трябва да се махне, да погледне снимката на сутринта и да премисли нещата на трезва глава, но въпреки това последва мелодията.

До килера имаше врата. Отвори я и видя стълби, водещи към мазето. Музиката стана още по-силна — китари, акордеон, барабан — селска музика, която не бе от любимите му. Стълбището се осветяваше от мръсна гола крушка.

Намираше се в средата на стълбището, когато крушката угасна и Юг се озова в непрогледен мрак.

— Одил?