Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tenth Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Глен Купър. Десетата зала

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Надежда Петрова

ИК „Бард“, София, 2011

ISBN: 9789546551887

История

  1. — Добавяне

29.

Пещерата Руак, преди 30 000 години

Тал се събуди, целият плувнал в пот, все още усещащ вкуса на извисяващата вода. Опита се да си спомни какво се бе случило току-що, но не успя.

Опипа между краката си и погали възбудения си член. Убоас беше само на няколко стъпки от него, лежеше на великолепната кожа на последния бизон, който бяха убили. Спеше завита с еленова кожа и не се чувстваше добре. Можеше да я събуди и да задоволи нуждата си, но предпочете да я остави да спи, докато светлината на утрото не надникне в пещерата.

Продължи да се гали, докато не се задоволи, после се уви в кожи, за да се предпази от нощния мраз. Прокара длан по собствената си бизонова кожа, която бе започнала да става тънка и рехава. Беше убил животното на младини. Не бе първата му жертва, а втората — първият трофей беше за баща му, а този можеше да задържи за себе си. Спомняше си как хвърли копието. Все още го виждаше да лети бързо и право, кремъчният връх се заби точно между ребрата и проникна дълбоко. Помнеше го съвсем ясно, макар да се бе случило преди много време.

Докато гладеше настръхналата между пръстите му животинска козина, споменът за летенето се върна — внезапно, подобно на ослепителна светкавица, сякаш беше погледнал право към слънцето. Започна да трепери.

Летеше над стадо бизони, достатъчно близко, за да може да докосне с ръка мощното мускулесто рамо на едно от животните. Както винаги, ликуваше от свободния полет, от честта да се движи със стадото, да бъде част от него. В удоволствието си протегна максимално ръце и разпери пръстите си на вятъра.

В следващия миг долови как го приближава някакво странно, чуждо присъствие. Винаги бе летял сам, но сега усети, че в царството му навлиза още някой или нещо. Обърна глава и го видя.

Дълга, гъвкава фигура се спускаше надолу към него подобно на ястреб върху плячката си.

Имаше глава на лъв и тяло на човек. Ръцете бяха долепени до тялото, позволявайки му да разсича въздуха като копие. И това копие бе насочено право към него.

Размаха ръце да набере скорост, но не можеше да лети по-бързо. Стадото бизони се раздели, едната половина тръгна надясно, другата — наляво. Тал искаше да ги последва, но не можеше да промени посоката. Летеше сам, ниско, високите треви на равнината гъделичкаха голото му тяло. Човекът лъв приближаваше все повече и повече. Тал го видя как отваря уста и изръмжава, и си представи усещането от горещата му слюнка върху плътта си миг преди зъбите да се впият в крака му.

Скалите приближаваха, а зад тях беше реката.

Не знаеше защо, но вярваше, че ако успее да пресече реката, ще бъде в безопасност. Трябваше да пресече реката.

Човекът лъв го настигаше. Беше отворил паст, готов да сключи челюсти.

Тал беше при скалите.

Ето я и реката, искряща ивица под лъчите на слънцето.

Усети капка гореща слюнка върху глезена си.

И се озова отново в пещерата.

Замисли се за значението на преживяното. Предците го предупреждаваха, нямаше съмнение в това. Трябваше да си отваря очите на четири, но винаги го правеше. Такава бе отговорността на водача на Клана на бизона. Трябваше да защитава хората си. Но кой щеше да защитава него?

Пресегна се да докосне Убоас, но пръстите му достигнаха само до постелката й. Честта за смъртта на този бизон се падна на сина на неговия син Мем. Изключителният млад мъж, който в чест на дядо си носеше името Тала, приличаше много повече на Тал, отколкото Мем щеше да прилича някога.

Тала се интересуваше от растенията и лечителството, беше чудесен майстор на кремъчни оръдия и имаше способността на Тал да улавя силата и великолепието на галопиращ кон в плавните очертания с въглен или графит. Тал винаги беше обичал момчето като свой втори син, защото, за жалост, истинският му втори син Кек един ден беше отишъл на лов сам, както обичаше, за да докаже на баща си за пореден път своята храброст. Кек беше непрекъснато шевен и обезсърчен, избухваше срещу по-големия си брат и дори срещу баща си, липсваше му характер да бъде втори син. Така и не се върна от онзи лов. Търсиха го, но не откриха нищо. И това стана преди много време.

Искаше му се да заспи мъртвешки черен сън без сънища в тишината на пещерата и дълбините на нощта. Чисто бягство в нищото, почивка от страховете и опасенията — това щеше да е истински дар, но Тал не можеше да заспи. Трябваше скоро да се махне, за да спести на Убоас яростта си.

Опита се да мисли за радостни неща, за гордостта от сина си Мем, за любовта към внука си, за увереността, че Кланът на бизона ще бъде в добри ръце благодарение на излязлото от слабините му. Но после го налегнаха старите мисли — черни мисли, които започваха да помрачават ума му. Те бяха предвестникът на гнева на Тал.

Беше се промъкнал в него по начина, по който човек се промъква към северен елен, докато пие вода от някое езерце.

Един ден преди години осъзна, че Убоас старее, а той — не. Отначало му беше лесно да пропъди тази мисъл, но с течение на времето в косата й се появиха бели кичури, а гладката й като птиче яйце кожа да се набръчка. Някога стегнатите й гърди се отпуснаха. Започна да ходи с накуцване и често пазеше коленете си и ги натриваше с лапа, която й приготвяше Тала.

Синът му Мем също старееше. Със смяната на сезоните и годините Мем започна да прилича повече на негов брат, отколкото на син, а сега изглеждаше още по-възрастен. Тал предполагаше, че след време ще изглежда на една и съща възраст с внука си.

Всъщност, всичките му хора старееха пред очите му. Старите умираха, младите остаряваха, раждаха се нови. Цикълът на живота продължаваше за всички тях.

Сякаш реката на времето бе спряла за Тал, но си течеше за всички останали.

Старците в клана обсъждаха тази загадка на малки групи, младите говореха за нея по време на лов. Жените си шепнеха, докато шиеха кожи, режеха дивеч или чистеха риба.

Тал беше водач, различен от всички други. Обичаха го заради силата и способностите му, заради закрилата, която осигуряваше на клана. И се страхуваха от него заради властта му над времето.

Убоас стана тъжна и необщителна. Тя бе партньорката на водача, но положението й бе помръкнало през годините, откакто първо стана безплодна, а след това започна да грохва все повече. По-младите жени без мъже гледаха жадно мускулестото тяло на Тал и тя предполагаше, че той може да й кръшне и да легне с тях.

Но никой не бе по-разтревожен от Мем. На него се падаше да стане водач на клана и той отчаяно желаеше това да се случи. Винаги беше обичал и почитал Тал, но с времето се превърна по-скоро в негов съперник. Сега изглеждаше по-стар от собствения си баща и си представяше как умира преди него и никога не застава начело на племето.

Баща и син почти не разговаряха. Рядко си разменяха я дума, я изсумтяване. Тал бе по-близък с внука си заради желанието си да има обичащ син и сега Тала рисуваше с дядо си в свещената пещера. Мем негодуваше срещу това. На младини той беше избраният да рисува редом с баща си, той бе направил първия от многото отпечатъци от длани, които така се харесваха на Тал. А сега тази чест бе дадена на Тала. Мем можеше да се гордее, но вместо това ревнуваше.

Когато идваше време за инициация, момчетата от Клана на бизона продължаваха да се събират в пещерата, да пият от купа извисяваща вода и после, когато можеха да стоят на краката си, Тал ги отвеждаше дълбоко навътре, за да отдадат почит на създанията, заслужаващи тяхното уважение.

Най-вече на бизоните, техните духовни роднини в света на животните, техните братя.

На конете, които никога не можеха да бъдат завладени поради бързината и хитростта им.

На мамута, който караше земята да трепери, който можеше да унищожи всеки враг със замахване на бивните си и не се страхуваше от нищо, дори от човека.

На мечките и лъвовете, властелините на нощта, които по-често убиваха човека, вместо да станат негови жертви.

Тал никога не рисуваше северни елени. Макар да се срещаха в изобилие, те бяха глупави и лесни за убиване. Не заслужаваха уважението му. Те бяха храна. Не отдаваше почит и на нисшите животни — мишката, полевката, прилепа, рибата, бобъра. Те бяха за ядене, не за възхвала.

Тал пиеше редовно от извисяващата вода, по пет или шест пъти на всеки лунен цикъл. Извисяването му даваше мъдрост. Даваше му доволство. Носеше наслада. И след време той стигна до неизбежното заключение. Започна да подозира, че напитката го поддържаше жизнен и млад, докато другите остаряваха. Започна дори да харесва начина, по който се чувстваше по време на гнева. Предполагаше, че предците го чуваха, когато крещеше яростно. Той беше могъщ и от него се бояха.

Нямаше да ограничи тази практика, нито пък да я направи общодостъпна. Той бе над всички останали. Той бе Тал, водачът на Клана на бизона и пазител на свещената пещера. Докато тревите растяха, лозите пълзяха и плодовете зрееха, щеше да прави своята гореща червена вода в купата на майка си. И щеше да лети.

Кланът се установи на нов летен лагер до един остър завой на реката, където рибата бе в изобилие и земята съхнеше бързо след дъжд. На това място скалите се издигаха високо зад тях и защитаваха гърба им от всичко освен от най-пъргавите мечки. Основните източници на тревога се намираха нагоре и надолу по течението и вечер по-младите стояха на стража. За да стигнат добри места за ловуване, трябваше да вървят дълго надолу по течението, където скалите постепенно се снижаваха, но иначе мястото беше добро и не много далеч от пещерата на Тал.

Първият знак за тревога дойде, когато един ястреб престана да лети напред-назад над скалите и се премести над реката, където започна да описва тесни кръгове надолу по течението.

Тал го забеляза. Прикрепваше кремъчно острие към еленов рог, за да си направи нов нож. Остави дългото сухожилие и се загледа в птицата. После някакво ято птици внезапно излетя недалеч от лагера. Тал остави работата си и се изправи.

Откакто беше станал водач, кланът бе увеличил броя си. Сега бяха почти петдесет души. Извика ги да излязат от навесите си и да го изслушат. Може би идваше беда. Мем трябваше да поведе група от най-силните мъже и да разузнае.

Мем почти се изненада, че задачата е възложена на него, а не на Тала, но прие това като знак за благоволение и ентусиазирано грабна копието си. Избра шестима младежи и собствения си син, но Тал се намеси и настоя Тала да остане в лагера. Мем се разгневи. Това беше послание към клана, че той е заменим, но не и безценният Тала. Въпреки това се подчини и пое с воините си.

Тала попита защо не му е позволено да отиде с тях. Тал се извърна и не отговори. Заради видението му, разбира се. Нещо щеше да се случи. Усещаше го. Нямаше намерение да излага на опасност и сина, и внука си. Кланът щеше да има нужда от нов водач, а за Тал това означаваше, че той трябва да бъде от неговото потекло.

Всички зарязаха работата си, за да гледат и да чакат завръщането на групата. Мъжете приготвиха копия и брадви. Жените привикаха децата при себе си. Тал крачеше по отъпканата трева, наблюдаваше ястреба, вслушваше се в крясъка на птицата, душеше вятъра.

След дълго чакане се чу вик. Човешки вик. Не на страх или страдание, а възвестяващ нещо. Мъжете се връщаха. Имаше новини!

Мем се появи пръв, дългите му крака бързо стопяваха разстоянието. Беше задъхан, но държеше копието си ниско, а не готово за мятане.

Извика нещо, което потресе хората, а на Тал му се зави свят.

Кек се е върнал!

Брат му. По-малкият син на Тал. Върнал се е!

Появиха се и другите съгледвачи. Техните копия обаче бяха вдигнати и те се оглеждаха нервно назад.

Кек се е върнал, обясни Мем, но не идваше сам.

Идваше с хората сенки.

Тал попита дали е техен пленник, но според Мем не беше. Тал попита защо се е върнал. И какво прави с другите.

Мем отвърна, че Кек щял лично да разкаже на Тал. Предложил да дойде сам. Хората сенки нямало да влизат в лагера им.

Тал се съгласи и Мем се втурна обратно и изчезна във високата трева.

А бащата използва малкото оставащо му време да се подготви за срещата с блудния си син.

Когато се появи отново, Мем беше с човек, когото Тал разпозна моментално, но в същото време му бе чужд.

Мъжът имаше сините очи, заобленото чело и характерния стърчащ нос, отличителен белег за рода на Тал.

Косата му обаче беше различна, маса от черни, сплетени плътни опашки, а брадата му бе дълга и рошава, стърчеше във всички посоки и правеше лицето му да изглежда по-голямо, отколкото беше в действителност. Дрехите му също бяха различни. Хората от Клана на бизона предпочитаха гамаши и ризи от мека еленова кожа, съшити със сухожилия. Кек носеше груба кожа от северен елен, дрехата му беше от едно парче, стегнато на кръста от плетен колан. Копието му бе тежко и дебело, по-късо от онова, с което бе тръгнал преди толкова много години.

Беше станал един от тях.

Имаше история за разказване и Кек я разказа, без да се смущава от необичайното си завръщане. Отначало се запъваше на думите — знак, че дълго време не бе използвал родния си език. А когато се отпусна, предаде историята си с бързи и насечени изрази — чат, чат, чат, също като човек, отцепващ пластини от кремъчно ядро.

Онзи ден, преди много време.

Ловувал сам.

Дебнел кошута, а една мечка дебнела него.

Мечката го нападнала и започнала да го гази.

Запратила копието му надалеч.

Ножът му от бял кремък, изработен от Тал специално за него, спасил живота му. Пробол окото на мечката, то изтекло и животното избягало.

Кек останал да лежи ранен и кървящ. Завикал за помощ, а после заспал от изтощение.

Събудил се в лагера на хората сенки — впоследствие щял да научи, че те наричали себе си горските хора. Името, което използвали за Клана на бизона, било високите. Бил много слаб. В продължение на много месеци една млада жена се грижела за него, хранела го и мажела с кал раните му.

Научил езика им и разбрал, че отначало водачът им и останалите спорели дали да го убият или не. Болногледачката му била дъщеря на водача и тя го пазела от недоброжелатели.

Когато силите му донякъде се завърнали, водачът му предложил да остане и да ги научи на някои от уменията на високите; но можел и да си върви. Нямало да го убият. Жената била набита и не така красива като жените от Клана на бизона, но той я обикнал. Освен това му било писнало да е вторият син на Тал.

Затова останал.

Нямали деца. Тя била безплодна, но той останал с нея и с горските хора, колкото и да били странни. Те не вярвали, че предците им са на небето. Умирали и толкоз. Не уважавали бизоните. За тях те били храна като всяко друго животно, само че по-трудна за убиване. Не пеели и не се смеели като някои от Клана на бизона. Не извайвали малки животни от кост или дърво. Правели чудесни брадви, но ножовете им били некачествени.

Разменили знания. Той ги научил как да правят копия като тези на Клана на бизона, те пък го научили как да заклещва северен елен и да го принуждава да се хвърли от скалите, без да е нужно да мята копието си.

Бил щастлив с тях и те станали негов клан.

Но сега водачът им имал сериозен проблем. Остарявал. Имал само дъщери и се боял, че ще умре без син. А когато най-сетне му се родило момче, бил радостен и кланът ликувал. Преди седмица обаче момчето се разболяло и състоянието му не се подобрявало. Кек разказал на водача за Тал и как той можел да лекува с растения. Разказал му за свещената пещера. Горските хора потеглили към лагера на високите. Кек искал да помоли Тал да излекува момчето.

Тал слушаше, като дъвчеше парче сушено еленско месо. Не беше в традициите им да допускат при себе си племе на хората сенки. Беше опасно. И предците със сигурност щяха да възразят.

Кек обаче го умоляваше и го наричаше мъдър баща. Изрази съжаление, че е останал да живее с другите. Каза, че те щели да оставят копията си, преди да влязат в лагера. Призоваваше го с цялото си сърце да излекува детето на водача.

Неандерталците влязоха в лагера бавно и подозрително, като си шепнеха на отсечения си неразбираем език. Гъстите вежди скриваха стрелкащите се очи. Бяха по-ниски от хората от Клана на бизона, но имаха невероятно силни ръце, подобни на сопи. Косите им бяха чорлави и неподредени, кремък не беше докосвал брадите им. Едрогърдите и широкоплещести жени оглеждаха по-високите и стройни жени от Клана на бизона с техните сплетени коси.

Тал беше подредил хората си в две редици с готови копия и кимна, когато хората сенки оставиха оръжията си на купчина, както бе обещано.

Водачът им излезе напред, държейки в ръцете си новородено, което не издаваше нито звук. Мъжът носеше великолепна огърлица от мечи зъби.

Кек превеждаше: „Аз съм Оса. Това е моят син. Излекувай го.“

Тал пристъпи напред и поиска да види момчето. Отметна кожената завивка и видя отпуснато безжизнено бебе на няколко месеца. Очите му бяха затворени, гладките му гърди се свиваха при всяко издишване. С позволението на бащата Тал докосна кожата — беше гореща и суха като стара кост. Видя, че червата му изпускат.

Пусна края на завивката. Тогава водачът свали огърлицата си и му я подаде.

Тал я прие и я сложи на врага си.

Щеше да опита да излекува новороденото.

Чрез Кек Тал заръча на неандерталците да се съберат на брега на реката и да чакат. После нареди на Мем да организира най-добрите копиеносци да ги държат под око, докато двамата с Тала излязат да намерят нужните растения. Когато се върнаха, носеха кесия с два вида кора, шепа сочни кръгли листа и жилави корени на гулия. Тала напълни един мях с вода от реката и Тал каза, че са готови да започнат.

Момчето беше много болно и Тал реши да го отнесе в най-дълбоката и най-свещена зала, където да го лекува. Щяха да са му нужни всичките му сили. Оса взе детето в яките си ръце и го последва в пещерата заедно с трима от клана си — яки като животни мъже, които изглежда наистина се страхуваха да навлязат в мрака само на светлината на лампата. Мем, Тала и един от племенниците на Тал представляваха Клана на бизона. Последният от групата беше Кек. Той трябваше да свърже двата свята и различните им езици.

Неандерталците извикаха, когато видяха изрисуваните стени. Сочеха и бърбореха. Кек заговори на гърления им език и се опита да ги успокои, като им показа, че може да докосне изображенията, без да се страхува, че ще бъде стъпкан или осакатен.

Нужно бе дълго увещаване преди посетителите да изпълзят през прохода в Залата на растенията. Опасявайки се от капан, един от неандерталците настоя да мине последен. Събрани под украсения с длани купол, всички замърмориха и замигаха към отпечатъците и заразглеждаха собствените си длани на светлината на горящата мас и хвойна.

По-голямата част от разнородната група зачака тук в напрегнато мълчание, разделени едни от други, доколкото позволяваше тясното пространство. Тал, Мем, Кек, водачът и един от хората му влязоха в десетата зала с момчето.

Тал незабавно започна да пее едно от старите изцелителни заклинания на майка си и се зае с приготвянето на лекарството. С дългия си кремъчен нож наряза на малки парчета сочните листа и корените, след което остави ножа подпрян на стената. Събра растенията в каменната купа на майка си. Добави малко парчета кора, като преди това ги стри с грубите си длани. Накрая сипа прясна вода от меха. Разбърка и замачка сместа с ръце, докато не получи зелена каша, после наля още вода, за да може да се пие.

На трептящата светлина на лампите Тал постави детето в седнало положение, без да престава да припява, и накара баща му да отвори пресъхналите му устни, колкото да сипе малко от течността. Момчето се закашля и изплю. Тал изчака и му даде още малко. После още. Докато детето не изпи достатъчно количество.

После го положиха на земята, увиха го в кожата и мъжете зачакаха около него — два вида, които деляха една земя, обединени от общия интерес да спасят мъничкото същество.

Тал припяваше часове наред.

Наложи се да донесат нови лампи.

През цялата нощ новините се предаваха на двата клана, събрали се недоверчиво от двете страни на отвора на пещерата. Тала излизаше и казваше на Клана на бизона, че детето стене, повръща и че накрая е заспало спокойно. Убоас даваше на внука си ивици сушено месо преди той да се втурне обратно вътре, за да бъде до баща си.

Когато в пещерата надникнаха първите лъчи на слънцето, детето сякаш се съживи. Повдигна само глава за глътка вода. Тал оповести, че ще напуснат пещерата, тъй като лекарството явно действаше. Бащата на детето изсумтя одобрително.

И тогава настъпи катастрофата.

Чу се влажно къркорене на черва, залата се изпълни с воня и детето изведнъж олекна почти двойно. Чу се високо хъхрене, след което мъничкото тяло просто престана да диша.

Потресени, мъжете загледаха мълчаливо безжизненото дете.

Бащата коленичи и го разтресе, сякаш искаше да го събуди. Извика нещо и Кек му извика в отговор. По тона му Тал разбра, че синът му се мъчи да избегне бедствието.

Оса бавно се изправи. На слабата светлина на съскащите лампи хлътналите му очи бяха най-ярките неща в залата. Нададе смразяващ кръвта крясък от някакъв друг свят, смес от човешки вик и рев на звяр, толкова силен и отекващ, че всички останали замръзнаха вцепенени.

Макар да изглеждаше тромав и тежък, Оса се движеше с бързината на лъв. За миг каменната купа на Тал се озова в масивната му ръка. Нито Тал, нито някой друг успя да реагира. Тал видя тъмно размазано петно, когато неандерталецът замахна и стовари купата зад ухото му.

Светът за миг засия, сякаш слънцето бе слязло от небето и бе минало през всички зали, за да освети последната.

Тал беше паднал на четири крака на земята.

Чуваше викове някъде в далечината, съпроводени от звуците на забиващ се в плътта кремък, писъци и бойни крясъци.

Чуваше тупването на падащи тела, звука на смъртта.

Повдигна глава.

Човекът птица се извисяваше над него с гордо отворен клюн.

Ще се рея, помисли си той. Ще се рея завинаги.

Главата му бе твърде тежка, за да я държи изправена. Какво беше това на земята? Напрегна се да види на слабата светлина, през болката и мъглата в главата си.

Малкият костен бизон, паднал от кесията на колана му.

Посегна към него, докато в главата му се оформяха последните мисли.

Кланът на бизона.

Убоас.

Тала беше единственият, който излезе жив от пещерата. Именно той бе убил Оса, като блъсна главата му в стената. Кек бе поразен от собствения си брат, а Мем стана жертва на един от неандерталците. В тясното пространство мъжете се ръгаха, тъпчеха и изкормваха, докато от тях остана само кървава пихтия.

Ръката на Тала бе счупена, но не знаеше дали от удара, който бе нанесъл, или от нещо друго. Изтича на светло, като крещеше тревога. Тал бе мъртъв. Хората сенки го нападнали. Трябваше да отмъстят.

Бързо и брутално мъжете от Клана на бизона се нахвърлиха върху уплашените неандерталци. Тъй като те бяха принудени да оставят копията си в лагера, не след дълго всички те, всеки мъж, жена и дете бяха убити или хвърлени от високия корниз.

Бяха се наричали горските хора. Вече ги нямаше.

Сега Тала беше водачът. Церемонията можеше да почака. В разгара на кризата кланът просто го последва и започна да изпълнява заповедите му. А Убоас стоически пренебрегна собствената си мъка и побърза да приготви шина от дърво и сухожилия за ръката на внука си.

Всички мъртви и смазани бяха извлечени навън. С изключение на Тал. Тала нареди да отрежат ръката на мъртвото дете на Оса, преди да го изнесат. Един от мъжете използва ножа на Тал да отдели костите на пръстите от кървавата купчина, след което внимателно подпря кремъка на стената, както го беше оставил Тал. От костите на пръстите Тала щеше да си направи огърлица трофей, но в бързината една от фалангите беше изпусната и така и не стана част от украшението.

Неандерталците, живи или мъртви, бяха изхвърлени през корниза върху скалите, при събратята си. Лъвовете, мечките и ястребите щяха да пируват с останките им.

Внимателно свалиха телата на своите мъртви, за да ги погребат в меката почва до реката. Такъв беше обичаят им. Кланът зачака да чуе решението на Тала за Кек. От техния клан ли бе той, или от другите?

Той бе мой брат и е един от нас, заяви Тала. Затова трябваше да се отнесат с него като с член на Клана на бизона.

Решението на младия мъж бе прието добре и всички бяха уверени, че ще знае и как да почетат останките на досегашния им необикновен водач. Тала се оттегли в пещерата. Щеше да седи до мъртвия си баща, да пие от извисяващата вода и след това щеше да оповести какво да се направи.

Слънцето клонеше към залез, когато кланът приключи с въвеждането на ред в своя свят. После всички се изкачиха отново по скалите и зачакаха около входа на пещерата.

Тала се появи и им заговори ясно и решително, като размахваше здравата си ръка, за да подчертае думите си. Беше летял със стадото бизони и бе видял в далечината как човекът птица влиза в пещерата и изчезва.

Имаше отговор.

Тал щеше да остане в Залата на растенията, в създаденото от него свещено място. Извисяващата купа щеше да остане с него. Също и бизонът. И най-добрият му кремъчен нож. Човекът птица щеше да му прави компания. Никой вече нямаше да влиза в залата.

Докато останалите предци живееха около лагерните си огньове на небето, великият Тал завинаги щеше да остане в изрисуваната си пещера.