Глен Купър
Десетата зала (18)

17.

Пещерата Руак, преди 30 000 години.

Първото копие отскочи от козината и разяри животното, но без да го нарани.

Ловците го наобиколиха.

Беше едър мъжкар. Ловците вярваха, че щом са успели да го отделят така лесно от стадото, значи е готово да бъде жертвано. Огромният звяр със сигурност бе чул заклинанията им от предишната вечер и се бе съгласил да им се предаде.

Но беше твърде благороден, за да падне без бой.

Наго, единственият брат на Тал, направи крачка напред.

Бизонът бе притиснат до брега на бурната река, копитата му бяха затънали в тинята. От разширените му ноздри излизаше пара. Трябваше да нападне. Нямаше друг избор.

Така умират мъжете, помисли си Тал.

Беше на седемнайсет, вече пораснал мъж и най-високият в клана си, което правеше брат му подозрителен, тъй като от поколения мъжът начело на Клана на бизона винаги бе най-високият. Баща им все още бе водач, но счупеният му крак така и не се оправи. Вонеше на гнило месо. Нощем той стенеше в съня си. Скоро щеше да има нов водач. Всеки член на клана знаеше, че на един от братята е определено да се случи нещо. По-дребният Наго не можеше да е техен водач, ако по-високият Тал останеше жив. По-младият Тал нямаше да застане начело, ако по-възрастният Наго продължеше да живее.

Това не бе в обичаите им.

Наго се увери, че краят на копието е добре опрян в костния атлатъл^[1].

Човек можеше да хвърли копие без атлатъл и да убие северен елен, но за повалянето на бизон се нуждаеше от допълнителна мощ. Убиваха само по два бизона на година — веднъж през горещия сезон, като сега, и веднъж през студения. Това беше тяхно право, тяхно свещено задължение, но да убиват повече от едно животно на лов бе забранено.

Един бизон им осигуряваше достатъчно кожа, за да поправят зимните си дрехи и да ушият нови за децата. Даваше им достатъчно кости за изработката на инструменти за копаене, цепене на кремък и за атлатли. Както и достатъчно месо за изхранването на целия клан дълго време преди да се развали.

Изпитваха уважение към бизона и бяха сигурни, че той изпитва уважение към тях.

Наго нададе бойния вик и замахна.

Копието му полетя направо и ниско и улучи бизона в гърдите, точно между предните крака, но кремъчният връх явно беше попаднал на кост, защото не проникна дълбоко.

Животното изрева от болка и страх, понесе се напред със сведена глава и заби дебелия си рог в рамото на ловеца.

Виковете на Тал към другите мъже да нападнат бяха заглушени от воя на Наго. От него зависеше да спаси брат си.

Затича се напред, замахна с все сила с атлатъла и копието улучи хълбока на бизона. Заби се дълбоко и сигурно, но Тал не искаше да рискува. Втурна се към звяра, сграбчи дръжката на копието и забута все по-дълбоко и по-дълбоко, докато предните крака на животното се подкосиха и то рухна на една страна, а от устата му бликна кръв.

Наго лежеше задъхан на земята, рамото му беше кървава пихтия и разкъсани мускули.

Тал коленичи до него и заплака. Останалите мъже се събраха, сочеха раната и си шепнеха.

Тал и преди беше виждал рани от рог. Не се затваряха и не оздравяваха сами. Ако брат му беше с кожената си риза, може би раната нямаше да е толкова дълбока, но денят беше топъл и той бе свалил дрехата и я беше завързал около кръста си.

Наго беше водачът на лова, но сега Тал трябваше да заеме мястото му. За да забави кръвотечението, взе ризата на Наго, стегна я колкото се може по-силно около раната и каза на братовчедите им да отнесат ранения обратно в лагера.

После спря до бизона и му благодари, че се е погрижил за клана им. Никога досега не бе имал привилегията да пее заклинанието за убит бизон, но знаеше думите и ги изрече с чувство. Останалите мъже кимнаха одобрително и се нахвърлиха върху горещия труп, за да започнат ритуалното разфасоване.

Тал се отдръпна и побягна с все сили към високите треви на саваната. Баща му го бе учил как да ловува и как да припява заклинанията. Сега бе време да използва знанието, което му беше предала майка му.

Майка му беше мъртва от две години. Напусна света заедно с новородената си дъщеря след мъчително и тежко раждане. Тя не бе от Клана на бизона. Наричаше своите роднини хора от Мечата планина. На младини попаднала в изненадващо наводнение и била отнесена от племето си. Може би те се бяха спасили, може би бяха загинали. Тя така и не разбра участта им. Бащата на Тал, който по онова време бил млад, ловувал със старите и се натъкнал на нея в гората. Тя била премръзнала и гладна и той я взел със себе си. Харесал я и макар това да довело до завист и разпри в клана, я взел за своя половинка.

Нейните хора били лечители и тя беше умела в приготвянето на лапи, знаеше какви листа, корени и кори да се дъвчат за различни заболявания. Тал помнеше как един горчив лист бе спрял болките във венците му, когато беше малък, и как една вкусна кора охлаждаше тялото му, когато го бе налегнала треска.

Откакто проходи, момчето вървеше след майка си, събираше билки и корени из гората и поляните и й помагаше да ги отнесат в лагера в кесии от еленова кожа.

Паметта му винаги е била изумителна. Достатъчно беше да чуе веднъж крясък на птица или заклинание, за да ги запомни завинаги. Можеше само веднъж да помирише цвете, да види животинска следа или листо, да чуе обяснението на нещо — и полученото знание си оставаше завинаги в него.

И не само умът му бе пъргав. Още от най-ранна възраст се отличаваше и със сръчност. Научи се как да отцепва дълги тънки пластини от кремъчното ядро. Още преди да възмъжее, бе станал най-добрият майстор на инструменти в клана. Можеше да обработва дърво и кожа с умението на по-старите мъже, правеше копия, които летяха право, и оформяше идеално балансирани атлатли. Години наред Наго кипеше от гняв заради уменията на брат си, но Тал нито за миг не бе спрял да го уважава, защото винаги бе смятал, че един ден именно Наго ще стане водач на клана.

Майка му го научи и да рисува. Хората от Мечата планина имаха отдавнашна традиция да украсяват скалните заслони и пещерите с изображенията на огромни животни от въглен и охра. Тя надраскваше натуралистични очертания на мечки, коне и бизони в калта или пръстта, а после момчето вземаше пръчката от ръката й и ги копираше.

Когато стана по-голям, събираше цветни камъчета и глина и ги стриваше да направи бои, които размазваше по тялото си, за да разсмее възрастните.

Не знаеше що е покой. Винаги беше в движение, винаги тичаше да направи нещо.

Сега дробовете му горяха от изтощението. Не разполагаше с много време. Кръвта изтичаше от тялото на Наго с всяка стъпка.

Майка му го беше научила как да приготвя и много лапи. Имаше лапи за колики, за настинка, за възпаления, за циреи, за болки в главата и зъбите. Имаше лапи за рани — за стари рани, които сълзяха и воняха като раната на баща му, а също и за пресни и кървящи като на Наго.

Основната съставка за спирането на прясна кръв бе една яркозелена лоза, която се виеше около кората на млади дървета. По същия начин, по който задушаваше дърветата, беше му обяснила майка му, тя може да задуши и потока кръв. Тал знаеше къде да я намери — на една горска поляна до реката.

Трябваше му също и определен вид ягода, която държеше раната чиста. Недалеч от същата поляна имаше доста храсти, по които растеше плодът.

И накрая, за да свърже лапата и да стане тя достатъчно обемна, та да запълни раната и да събере краищата й, му трябваше голямо количество жълта трева. Такава се намираше навсякъде и бе винаги в изобилие.

Времето беше топло и Кланът на бизона живееше в открит лагер. На два дни път към залязващото слънце имаше скален навес, който предпочитаха за студените месеци, но през този сезон им бяха достатъчни навесите от млади дръвчета и еленови кожи, които се развяваха леко на следобедния ветрец.

Наго беше положен в сянката на един от навесите. Скърцаше със зъби от болка. От превръзката му се процеждаше кръв.

Тал изтича при него. Беше съблякъл собствената си риза и бе донесъл в нея растенията и плодовете, които му бяха нужни за лапата.

Всички двайсет и двама от клана, мъже, жени и деца, се събраха наоколо, но се дръпнаха, когато дойде накуцващият баща на Тал. Старецът започна да умолява единия си син да спаси другия.

Тал се зае за работа. Донесоха му старата каменна купа на майка му и той яростно започна да реже лозата на малки парченца с кремъчния си нож. Една от лелите му смачка плодовете между големи лъскави листа с длан и изсипа сока им в купата. Тал добави парчетата от лоза и ги стри с гладък речен камък. После наряза стръковете жълта трева и ги смеси с червената каша в купата.

Готовата лапа беше гъста и лепкава.

Тал каза на брат си да бъде силен като бизона, който бяха убили. Загреба от сместа, наложи я върху откритата рана и започна да я натиква в зейналата дупка, докато не остана място за повече.

Наго бе храбър, но изтощението от стискането на зъби взе връх, клепачите му потрепнаха и се затвориха.

Тал остана буден тази нощ. И следващата. И следващата.

Всеки ден оставяше брат си само колкото да събере още съставки, за да бъде лапата прясна.

Правеше кратките си разходки сам, но не защото другите не искаха да отидат с него, а защото обичаше да е сам. Убоас, една от братовчедките му, особено много обичаше да върви след него. Същото се отнасяше и за братчето й Гос, което непрекъснато се мъкнеше подире й.

Убоас беше бърза и хубава и Тал знаеше, че ще станат двойка, но въпреки това искаше да остане сам. Когато тя отказа да се върне в лагера, той просто й избяга, както тя избяга от брат си. Когато се отърва от нея, Тал погледна назад. Видя я в далечината как се връща при брат си и го хваща за ръката.

Тал беше на поляната и режеше лозите, когато ги видя.

Всъщност, най-напред чу тихото им бърборене. Нещо като думи. Напрегна слух, но не разбра нищо.

В края на поляната две дървета бяха достатъчно раздалечени едно от друго, за да види една фигура, после втора.

Беше чувал за тях. Хората сенки, нощните хора, другите — кланът му имаше няколко имена за тях, — но никога досега не ги бе виждал. И тази първа среща бе кратка, продължи само няколко мига.

Единият бе стар като собствения му баща, другият — по-млад, като него. Но и двамата бяха по-ниски и дебели от собствените му хора, а брадите им бяха по-червени и дълги. Младият имаше гъста брада, не мъх като неговия. По-старият пък изглеждаше така, сякаш никога не бе подрязвал брадата с кремък, какъвто бе обичаят на Клана на бизона. Носеха копия, но те бяха тежки и дебели, добри за мушкане и безполезни за мятане. Дрехите им бяха груби и мъхнати, мечешки кожи, доколкото можеше да определи, много неудобни в тази жега.

И после, след като размениха мигновени погледи, само колкото да отбележат присъствието на Тал, непознатите изчезнаха.

Последната нощ на Наго бе бурна.

Нямаше съмнение, че лапата на Тал бе подействала донякъде добре — раната остана чиста и миришеше на прясно, кръвта почти бе спряла да тече. Брат му обаче бе изгубил твърде много кръв след намушкването и нямаше лек или заклинание, които да предотвратят резултата.

През последните часове тялото му се поду и престана да уринира. Не преглъщаше капките вода, които изливаха с листо в устата му. По зазоряване дишането му се забави, а после спря.

Когато жените заплакаха, небето се разтвори и заваля топъл дъжд — знак, че предците им са приели сина на водача в своя свят. Лагерите им блестяха ярко в нощното небе, но те бяха твърде далеч, за да може Кланът на бизона да чуе песните им.

Бащата на Тал положи ръце върху раменете му и заговори пред всички събрали се. Тал щеше да е следващият водач. Старецът уморено призна, че времето му скоро ще настъпи. След като ритуалът по оплакването на Наго завърши, Тал трябваше да отиде до най-високата точка на земята, за да бъде достатъчно близо до предците им и за да чуе техните заклинания.

Дъждът продължи да вали и скоро варовиковата купа на майка му, наполовина пълна с неизползвания лек, започна да прелива.

Не се боеше да се катери.

Стъпваше сигурно и макар че скалите бяха мокри от дъжда, напредваше добре. Преди години бе научил един номер при катерене от един от старите и беше увил широките си кожени обувки с кожени ремъци, за да са здраво закрепени за краката му.

До залеза оставаха още часове, така че можеше да стигне до върха без да бърза. На колана си носеше две кесии, едната с ивици сушено еленско и друга с подпалки и сечива за палене на огън. Когато се стъмнеше, щеше да си устрои лагер, да припява и да се ослушва за песента от небесните огньове в далечината. Може би, ако беше с чисто сърце, щеше дори да чуе песен от огъня на майка си.

Не се беше натоварил с мях за вода. Знаеше, че от скалите се спуска водопад и щеше да го стигне навреме, за да утоли жаждата си.

По средата на катеренето спря на един безопасен корниз и погледна надолу към голямата река. От тази височина тя не изглеждаше толкова могъща. Земята се простираше докъдето му стигнеше погледът — безкрайно море от треви. В далечината през саваната се движеха двете кафяви форми на космати бизони. Тал се разсмя. Знаеше, че това са най-големите животни на земята, но от тази височина сякаш можеше да ги хване с върховете на пръстите си и да ги пусне в устата си.

При водопада се напи и изми потта от тялото си.

Потърси добър път до върха и очите му избраха най-подходящия маршрут.

Стигна до друг корниз и когато се набра нагоре, спря и зяпна.

Знак!

Не можеше да има съмнение!

Точно пред очите му в скалата зееше черна цепнатина.

Пещера! Никога досега не я беше виждал.

Приближи бавно. Вътре можеше да има опасни създания. Мечки. Хора сенки.

Предпазливо пристъпи в прохладния мрак и огледа входа на пещерата дотам, докъдето стигаше слънчевата светлина.

Подът бе абсолютно чист. Стените бяха гладки. Той бе първият, който влиза тук. Заликува.

Това е пещерата на Тал!

Аз наистина ще бъда водачът!

Когато ми дойде времето, ще доведа клана си тук!

На следващия ден, когато слънцето се издигна високо в небето, Тал се върна в лагера.

Съобщи на хората си, че е чул предците да припяват и че е намерил нова пещера в скалите. Не разбираше защо всички сякаш бяха заети с нещо друго и сочеха към земята до лагерния огън. Жените плачеха.

Убоас изтича до Тал и го задърпа за ръкава.

Брат й Гос лежеше на земята и бълваше шантави, лишени от смисъл думи, от време на време размахваше ръце и крака и се мъчеше да удари всеки, който го приближи.

Тал поиска да знае какво се е случило и Убоас му каза.

Каменната купа на майка му била до огъня и от лъчите на слънцето и горещината на пламъците съдържанието й започнало да съска и да кипи. Сутринта Гос отишъл при нея и с типичното си любопитство потопил пръст и опитал червената течност. Харесала му и опитал отново и отново, докато брадичката му не се боядисала в червено.

После бил обладан от духове, крещял думи, които не се съчетавали помежду си. Тръшкал се и се удрял, но сега бил по-спокоен.

Тал седна до него, постави главата на момчето в скута си и докосна бузата му. Допирът го успокои и малките очи на Гос се отвориха.

Тал го попита как се чувства и му каза да не се бои. Обеща му, че ще остане с него, докато не се оправи напълно.

Малкото момче облиза устни и поиска вода. Не след дълго се надигна и посочи към купата.

Тал го попита какво точно иска и отговорът потресе онези, които бяха видели с очите си омагьосването му.

Гос искаше още от червената течност.