Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Tenth Chamber, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 34 гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho (2014)
Разпознаване и корекция
mad71 (2014)

Издание:

Глен Купър. Десетата зала

Американска. Първо издание

Редактор: Мария Василева

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: ИК „Бард“, Надежда Петрова

ИК „Бард“, София, 2011

ISBN: 9789546551887

История

  1. — Добавяне

14.

Люк отиде на закуска ухилен. Походното легло на Юг бе недокоснато. Мошеникът явно беше успял и нямаше съмнение, че в скоро време щеше да му надуе главата с легенди за завоеванието си.

След като изпрати първата смяна до пещерата, Люк поведе Сара на старомоден теренен обход. Въоръжени с торбички за проби и бележници, двамата напуснаха очертанията на манастира в утринната мъгла и поеха през едно мокро от росата пасище към реката.

Джеръми и Пиер бяха при бараката и ги видяха как се отдалечават.

— Накъде са тръгнали според теб? — попита Джеръми.

— Нямам идея — отвърна Пиер и му смигна. — Шефът обаче беше доста нахилен.

Люк и Сара вървяха мълчаливо, вдишвайки аромата на плодородната земя. През нощта беше валял силен дъжд в продължение на около час и високите им ботуши скоро заблестяха от мократа трева. Слънцето най-сетне успя да пробие мъглата и всичко около тях заискри, принуждавайки ги да извадят слънчевите си очила.

Отначало се отдалечиха само на километър от лагера. Сара забеляза, че границата между поляната, по която вървяха, и гората е нашарена със зелени и жълти петна. Видя някакви високи жълти стебла над зелената трева и се затича към тях. Люк поддържаше с лекота темпото благодарение на дългите си крака. Двамата оставяха пътеки от стъпкана трева след себе си.

— Див ечемик — каза тя. — Hordeum spontaneum, колкото искаш.

На Люк растението му приличаше на съвсем обикновен култивиран ечемик, но тя откъсна един заострен клас и му показа два реда зърна вместо обичайните шест.

После извади градинарските си ножици, а той — джобно си ножче, и двамата методично напълниха цяла торба със златните класове.

— Това вероятно е бил предшественикът на одомашнения вид — радостно обясни тя, докато работеха. — Преходът към земеделие може и да е станал през неолита, но нищо не пречи хората от мезолита и дори от късния палеолит да са събирали див ечемик за храна и дори за бира.

— Или за други цели — добави Люк.

— Или за други цели — съгласи се Сара. — Мисля, че това е достатъчно. — Изправи гръб. — Намерихме едната съставка, остават ни още две.

Люк помъкна торбата с ечемик и последва Сара сред дърветата. Слабите слънчеви лъчи не бяха стоплили много гората и колкото по-навътре навлизаха, толкова по-мразовито ставаше.

Сара дори не се опитваше да избягва шубраците и тръните, а ги претърсваше, което забави темпото им. Люк вървеше след нея и остави ума си да се рее. Тя знаеше за какво да се оглежда; той пък знаеше какво иска да гледа — стегнатите й бедра, очертани идеално от панталона. А раменете й бяха тесни и женствени дори в това дебело кожено яке. Помъчи се да потисне растящото желание да я грабне отзад, да я обърне и да я придърпа към себе си. Ще се целунат. Този път тя няма да се съпротивлява. Ще я помоли за прошка. Ще й каже, че тя винаги е била единствената. Че тогава не го е осъзнавал, но сега е сигурен. После ще я смъкне на земята. Греховете му ще бъдат опростени. Прохладната влага на горската почва ще ги отмие.

— Търсим заплетено увивно растение, което пълзи по дървета с малка до средна височина — каза тя, изтръгвайки го от унеса му. — Листата приличат на издължени върхове на стрели. Сезонът е късен, така че не очаквай да видиш розови и бели цветчета, но може да има някое закъсняло.

Чуваше се ромон и ботушите им започнаха да потъват в кал. Люк се зачуди дали потокът не захранва някой от водопадите на Бартомио. Покрай течението му растяха разнообразни дървета, предимно зелен дъб и бук, както и гъсти храсталаци и бодлива акация. Джинсите му закачиха някакви тръни и когато се наведе да се освободи, Люк я чу да изрича латинското наименование — мелодично, сякаш започваше да пее някакъв химн:

— Convolvulus arvensis! Ето там!

Лишеният от цветя бурен беше нападнал фиданки и млади дръвчета, точно както го беше предсказала. Филизите му се увиваха стегнато около кората в задушаваща хватка и се виеха на спирала над главите им.

Буренът беше в изобилие. Проблемът не бе в количеството му, а в събирането. Пипалата се бяха закрепили толкова здраво, че бе невъзможно да ги отделят от стволовете. Наложи се да се заловят за дълъг и уморителен труд, от който ги заболяха пръстите — рязане и развиване, рязане и развиване, докато не напълниха втора торба със стебла и листа.

— Две налични, остава още една — обяви Сара.

Тя отново поведе, а Люк я следваше. Скалите и реката бяха пред тях. Сара се насочи назад към ливадите. Беше проучила топографските карти и знаеше, че наблизо има старо железопътно трасе. Последната им цел предпочиташе подобна земя, която преди време е била култивирана, а след това изоставена. Търсеха храсти. Сара говореше за тях, но Люк не слушаше внимателно урока по ботаника. Нещо го гризеше отвътре и все повече и повече се ядосваше в какво се е превърнал.

Баща му бе нефтохимик, типичен представител на своето поколение — с частните клубове, пиенето, нарцистичната арогантност и упорството да има млади любовници въпреки възхитителната си жена. Ако не беше онази фатална коронарна тромбоза, сигурно и досега щеше да пие и да ходи по жени като един жалък и смешен седемдесетгодишен Лотарио.

Гени или среда — вечният въпрос. Каква беше причината Люк да повтаря стареца си? Беше видял какъв ефект имаше поведението на баща му върху майка му. За щастие, тя успя да възстанови достойнството си, като се разведе, прибра се в Щатите и си върна живота, потиснат в продължение на четвърт век, когато бе играла ролята на крехката съпруга на човек от петролна компания, който съхнеше в пустинната жега и в клубовете на Доха и Абу Даби и дупчеше дупки в пясъците за единственото си дете, изпратено да учи в швейцарски училища.

Майка му се омъжи отново, този път за богат дерматолог от Бостън, човек с меки нрави и тяло. Люк го понасяше, но не изпитваше привързаност към него.

Изведнъж го споходи ослепително очевиден въпрос. Защо беше прогонил Сара? Не беше ли това най-пълноценната му връзка през целия му живот? Най-задоволяващата?

И защо изобщо не си бе задавал този въпрос досега?

Старата железопътна линия минаваше успоредно на реката и беше скрита от избуялата растителност. Сара посочи към равната права ивица в края на една нива и тръгна направо към нея. Люк мълчаливо я последва, а мислите му се процеждаха като горещо кафе през филтър.

Релсите се виждаха само ако застанеш точно над тях. С усета на хрътка Сара реши, че е по-добре да търсят на север вместо на юг. Тръгнаха покрай линията, като гледаха да стъпват на траверсите. Откъм реката имаше жив плет от глог и Сара каза, че мястото е идеално за онова, което търсят.

Събраха се облаци и скриха слънцето. Половин час по-късно все още вървяха покрай релсите и Люк започна да се притеснява за разкопките. Мобилният му телефон нямаше обхват, а не обичаше да остава без връзка с екипа. Канеха се да обърнат обратно, когато Сара заподскача като малко момиче и отново задекламира на латински:

— Ribes rubrum, Ribes rubrum!

Храстите в живия плет имаха светлозелени петделни листа и, както обясни тя, запазването на плодовете през този късен сезон се дължало на по-дългото лято и температурите, които до неотдавна си оставаха сравнително меки.

Плодовете блестяха на слънцето като рубини. Сара опита един и зажумя от наслада.

— Кисели, но чудесни — възкликна тя. Люк игриво отвори уста и тя с неохота му пъхна едно зрънце между устните.

— Трябва им малко захар — отбеляза той и двамата започнаха да берат, докато не напълниха торбата и пръстите им не станаха кървавочервени.

Изритаха готвача и поеха командването над дъските за рязане, кухненските инструменти и най-голямата тенджера. Придържайки се към повърхностното описание в ръкописа, нарязаха стеблата и тревите като салата, стриха ги с импровизиран хаван (дървена купа за салата и чукало за месо) и ги сложиха да врят, като добавиха вода и смачкан касис. Кухнята се изпълни с уникален аромат на плодове и треви, а двамата стояха над тенджерата с ръце на кръста и гледаха как сместа ври.

— Колко време трябва да се вари според теб? — попита Люк.

— Най-добре е да не го преваряваме. Би трябвало да е като приготвяне на чай. По принцип, това е правилният етноботанически подход — отвърна Сара. После се разсмя и добави: — Всъщност, нямам представа. Всичко това е адски шантаво, не мислиш ли?

— Твърде шантаво, за да се оповести на всеослушание, това поне е сигурно — съгласи се той. — Това си остава само между нас двамата. Как смяташ да изпратиш пробата в Кембридж?

Сара имаше в караваната си термос, хубава бутилка от неръждаема стомана с чаша, която използваше за истински чай. След като разбърка сместа още веднъж, тя изключи газта и отиде да го вземе.

Преди да се върне, в кухнята влезе абат Мено, който шляпаше със сандалите си и изглеждаше малко зачервен за прохладния ден.

— Ето те и теб, Люк. Търсех те. Дори звънях на мобилния ти телефон.

Люк извади апарата от джоба си. Имаше няколко пропуснати повиквания.

— Извинете, там, където бях, нямаше обхват. С какво мога да ви помогна?

Вниманието на абата за момент се отвлече от особената сладка миризма в помещението.

— Какво е това? — попита той и посочи към печката.

На Люк никак не му се искаше да лъже човека, който бе показал такава щедрост, но въпреки това избегна въпроса.

— Професор Мелъри готви нещо. Нареди ми да следя тенджерата.

Абатът устоя на желанието да опита сместа, както правеше по навик в собствената си кухня. Отново се сети за причината, поради която търсеше Люк. Младият началник на местната жандармерия, лейтенант Бийете, се обаждал многократно в манастира. Оставил на няколко пъти номера си и ставал все по-настоятелен.

Люк му благодари и се запита на глас дали няма някакво развитие по разследването на инцидента със Зви. Когато Сара едва не се блъсна в абата на прага, двамата отскочиха един от друг като магнити с еднакви полюси. Старият монах хвърли поглед към термоса й и побърза да се оттегли, като промърмори, че варивото й миришело чудесно и би искал някой ден да го опита. Сара премълча и Люк запечати момента с намигване.

После се обади на лейтенанта, докато Сара започна да прецежда сместа в чиста купа.

Очакваше да чуе още в първото изречение името на Зви, но вместо това жандармеристът го стресна с напълно неочакван въпрос.

— Познавате ли човек на име Юг Пино?

По стръмния склон от селото към манастира имаше един остър завой. Участъкът не се смяташе за особено опасен, но ако се съчетаеше с тъмна нощ, дъжд, превишена скорост и може би малко вино, човек можеше да си представи резултата.

Мястото на удара се намираше на цели десет метра извън пътя, скрито от минаващите автомобили. Сякаш гората се бе разтворила да поеме колата и се беше затворила след катастрофата. Едва след девет сутринта някакъв мотоциклетист с остро зрение бе забелязал счупени клони и бе попаднал на останките.

Колата и дървото се бяха слели във възел от дървесина и метал — разбита, смачкана и огъната маса. Силата на удара е била достатъчна да вкара ствола в купето и да заеме мястото на двигателя. Предните гуми се бяха запилели някъде. Стъклото беше изчезнало, сякаш се бе изпарило. Макар да се носеше силната миризма на бензин, нямаше пожар — не че това щеше да има някакво значение за водача.

Една пожарна изчистваше разлятото по пътя масло, което се стичаше надолу. Двама жандармеристи отклоняваха движението от засегнатия участък.

Лейтенант Бийете и Люк известно време разговаряха мрачно в служебната кола. Люк последва офицера до мястото на катастрофата, тътрейки крака като човек, когото водят към бесилото. Преди да стигне, Пиер го настигна с колата си и от нея изскочи Сара. След обаждането тя трескаво бе привършила работата си в кухнята. Преди да пристигне, знаеше само, че Юг е претърпял катастрофа.

Погледна Люк в очите и разбра какво е станало.

— Люк, толкова съжалявам.

Сълзите в очите му я разплакаха и двамата хлипаха, докато слизаха от пътя на мократа земя.

Като археолог Люк работеше рутинно с човешки останки. В скелетите имаше нещо чисто, почти стерилно; без гадостите на плътта и кръвта човек можеше да подходи съвсем научно към тях и да бъде напълно безпристрастен. Нужни бяха доста усилия да откриеш емоция в скелет.

Но ето че само за няколко дни Люк се бе сблъскал със смъртта не веднъж, а два пъти и не беше подготвен да се справи с нея, особено във втория случай.

Юг беше премазан. Люк не успя да разбере до каква степен, защото секунда по-късно извърна глава. Беше му достатъчно да надникне през прозореца и да разпознае стилното тъмнозелено сако на приятеля си и твърдата му коса, грижливо подстригана и оформена около окървавеното му ляво ухо.

Ненадейно забеляза някакъв човек да гледа през прозореца от другата страната на разбитата кола. Възрастно лице с тъмни пронизващи очи. Позна го — това бе добре облеченият мъж, когото бе срещнал преди седмици в кафенето на Руак.

Двамата се изправиха едновременно и се загледаха над нагънатия таван на автомобила.

— А, това е доктор Пеле — каза Бийете. — Познавате ли го, професоре? Той е лекарят в Руак. Беше така любезен да дойде и да огледа жертвата.

— Смъртта е била моментална — отривисто съобщи Пеле на Люк. — Счупване на врата, втори и трети прешлен. Никакъв шанс за оцеляване.

Лицето и гласът на Пеле изкараха Люк от равновесие. И двете бяха твърди като скали, без капка състрадание. На Люк му се искаше до приятеля му да имаше някой по-човечен, дори в смъртта му.

Когато се изправи напълно и се опита да се отдалечи, краката му се подкосиха. Офицерът и Сара едновременно го подхванаха и го облегнаха на жандармерийския микробус.

— Свързахме се със секретарката му. Тя ни съобщи, че е дошъл при вас — обади се Бийете, който се мъчеше да каже нещо неутрално.

— Трябваше утре да се прибере у дома — прошепна задавено Люк и избърса нос с ръкава си.

— Кога го видяхте за последен път?

— Снощи към единайсет и половина, в лагера.

— Тогава ли е напуснал манастира?

Люк кимна.

— Защо?

— За да посети една жена в Руак.

— Коя?

— Одил Боне. Вчера вечеряхме заедно, четиримата — обясни Люк, като посочи Сара. — Той настояваше да я посети.

— Тя знаеше ли, че ще й гостува?

— Нямаше телефонния й номер. Мисля, че не знаеше дори адреса й. Но беше, нали разбирате, мотивиран.

— Не е стигнал до селото. Ако е напуснал лагера в единайсет и трийсет, инцидентът би трябвало да е станал не по-късно от единайсет и четирийсет — с равен глас отбеляза жандармеристът. — От огледа личи, че е карал доста бързо. Не е натиснал спирачките. Няма спирачен път. Влетял е в гората, докато едно по-голямо дърво не го е спряло. Кажете, професор Симар, той беше ли пил снощи?

Люк изглеждаше окаяно. Нямаше никакво желание да се измъква от вината, която изпитваше. Но преди да успее да отговори, се намеси Сара.

— Всички с изключение на Люк пихме вино по време на вечерята. Люк ни докара от Дом. Но мисля, че всички бяхме трезви, когато се прибрахме.

— Съдебният лекар вече взе проби от тялото — съобщи й Бийете. — Скоро ще знаем колко е изпил.

— Не биваше да го пускам да тръгва сам — смотолеви Люк. — Трябваше да го откарам.

Жандармеристът беше получил нужния му отговор и ги остави.

Сара сякаш не знаеше какво да направи или какво да каже. Колебливо постави длан върху рамото на Люк, който прие с благодарност жеста й.

Откъм селото пристигна нова кола. От нея изскочиха двама души, Одил и брат й. Тя погледна към Люк и Сара и се затича към разбития автомобил, но един от хората на Бийете я спря и й каза нещо.

Одил запищя.

Сара каза на Люк, че ще иде при нея, но преди да успее да го направи, един мъж се отдели от пожарната и сграбчи Одил за ръката. Беше баща й, кметът, този път в пожарникарска униформа.

Боне дръпна дъщеря си настрани и Сара направи същото с Люк и го поведе към колата му.

— Ела — рече тя. — Не е нужно да оставаш тук.

Следобедните лъчи нахлуваха през прозорците на караваната. Опънат на походното си легло, Люк оставаше на тъмно. Сара беше придърпала един стол до него. Двамата довършваха последната бутилка бърбън на Юг.

Езикът на Люк беше надебелял и ленив от пиенето. Той махна ръцете от тила си и изпука кокалчета.

— Имаш ли много приятели?

— Какви приятели?

— Приятели от същия пол. В твоя случай, приятелки.

Тя се разсмя на пространното му обяснение.

— Да, доста.

— Аз нямам приятели от същия пол — тъжно рече Люк. — Мисля, че Юг беше единственият. Защо мислиш, че е станало така? Познаваш ме.

— Познавах те. — Сара беше пила достатъчно и бе в приповдигнато настроение.

— Не, не, все още ме познаваш — упорито настоя той.

— Мисля, че отделяш твърде много време на приятелките и работата си, за да имаш мъже приятели. Това е.

Той се обърна и я изгледа.

— Май си права! Жени и работа, работа и жени. Нездравословно е. Един стол се нуждае най-малкото от три крака, нали? — Заваляше думите. — Мисля, че Юг щеше да бъде този трети крак. Тъкмо отново възобновявахме връзката, наистина се сближавахме, а ето че сега го няма. Кучият син се нахака в някакво дърво.

Посегна към нея с две ръце.

— Не, Люк — каза тя и стана. — Инстинктите ти съвсем са подивели. В момента се нуждаеш от емоционална подкрепа, не от физическа любов.

— Не, аз…

Тя вече беше преполовила разстоянието до вратата.

— Отивам да кажа на готвача да ти донесе нещо за ядене, после ще опаковам термоса и ще го пусна като експресна пратка. Искам да стигне в Кембридж до утре следобед. Очакват го в „Плангадженетикс“.

— Ще се върнеш ли? — Сега беше съвсем окаян, направо като малко дете.

— Когато заспиш — успокоително каза тя. — Затваряй очи и дремни. Да, ще се върна да те проверя. Само да те проверя.

Когато Сара излезе, Люк се изправи на несигурните си крака да наплиска лицето си с вода.

Застана над празното походно легло на Юг и се затресе от безсилната ярост, която бе потискал през целия ден. Затвори очи и видя оранжеви петна. Нужно му беше насилие, някакво насилие. Това му казваше мозъкът, затова заби юмрук в преградата между спалнята и дневната с такава сила, че проби талашитената стена. Намръщи се от болката, която сам си причини, и видя кръв на стената. Беше порязал кокалчето на безименния си пръст. Уви го в една кърпа и седна на леглото, за да цапа с кръв чаршафа и да продължи да се налива с бърбън.

Тази вечер Сара го защитаваше със свиреп, почти майчински инстинкт. Забеляза дупката в стената с формата на юмрук, видя раната, засуети се около него и го превърза. Нямало да позволи да му досаждат. Останалите сами щели да решат проблемите около разкопките за деня, настоя тя и постави бележка на вратата на караваната, за да е сигурна, че няма да го безпокоят.

По-късно намина отново и съжали, че не бе взела бутилката със себе си. Беше празна, подносът с храната бе недокоснат, а той хъркаше. Събу ботушите му и го зави с одеяло, както си беше облечен.

Върна се, когато вече бе тъмно. Люк почти не беше помръднал. Сара реши да свърши вечерната си работа на неговото бюро, за да го държи под око. Остана будна до късно, четеше бележките си и работеше на лаптопа, докато лагерът не утихна.

 

Ярък лъч освети тъмната барака. Бюрото на Люк бе в дъното, най-далеч от вратата. Лъчът се плъзна по чекмеджетата му и се спря на най-долното.

Страничните чекмеджета можеха да се отворят едва след като се отключеше централното. На бюрото имаше чаша за кафе, пълна с моливи и химикалки. Те бяха извадени и чашата бе обърната наопаки. От нея падна малко ключе.

Ключето отключи централното чекмедже и страничното също се отвори. Вътре имаше папки, подредени по азбучен ред и посветени на безброй административни въпроси.

Ръката се насочи право към буквата Р и отвори папката с означение РАЗ за „Разни“. Сред листата имаше ненадписан плик, затворен, без да е запечатан.

Вътре в плика се намираше резервният ключ към бронираната врата, която пазеше пещерата Руак.