Джон Конъли
Жътварите (9)

8

Централата на „Хойл Ентърпрайзис“ се намираше на няколко пресечки от щабквартирата на ООН. Струпването на дипломатически представителства по околните улици напомняше същински Вавилон. Почти както в библейската кула, само че по хоризонталата, тук насила съжителстваха отявлени международни врагове, принудени да си поделят паркингите и да понасят близостта си. Сградата на Хойл бе постара, по-малка от околните и, общо взето, не изпъкваше с нищо особено. Изградена в крайната източна част на голяма обществена площ, между нея и околните здания съществуваше пространство, формиращо естествена граница.

Веднага след срещата с Гейбриъл Луис и Ейнджъл се заеха с разузнавателни задачи. Издириха плановете на центъра „Хойл Ентърпрайзис“ и с помощта на безработните Уили и Арно я наблюдаваха на смени през следващите 24 часа. Целта бе да се изучи ритъмът на сградата, смените на хората от сигурността, обедните им почивни часове, режимите на допуск за външни хора и превозни средства, графиците на доставките и прочие. Времето, с което разполагаха, не бе достатъчно за точно дефиниране на възможните рискове при влизане и излизане, но пък бе по-добро от нищо.

За Уили задачата бе по-тежка дори и от пълно бездействие. Арно четеше и не внимаваше достатъчно в наблюдението. Луис бе решил сервизът да не работи няколко дни, а това лазеше по нервите на майстора и нарушаваше динамичния му стереотип. След няколко дни на целодневен застой механикът имаше чувството, че нещо в него бавно умира.

Милионерската мансарда на Хойл — т.нар. пентхаус — заемаше най-горните три етажа. Останалата част от сградата бе поделена между офисите му. Притежаваните от него компании се занимаваха с минно дело, недвижима собственост, застраховки, фармацевтична дейност и някои други начинания. В същото време голямото сърце на основната му дейност биеше зад скромната фасада на манхатънския офис. Тук беше фирмата майка и цялата власт и мощ бяха съсредоточени в него.

Денем през фоайето в двете посоки се движеше неголям, но постоянен поток хора. Темпото нарастваше между дванайсет и два часа, а след пет движението беше вече само еднопосочно — навън. По време на смяната си Ейнджъл не забеляза нищо особено или опасно, същото докладваха и Уили, и Арно. Никой от тях не засече тежковъоръжени хора или специални оръжия, прикрити из фоайето и съседните коридори.

Но пък както отбеляза и Гейбриъл, Хойл бе потърсил Луис посредством традиционните канали, а в днешни времена това бе подход, типичен за стария свят. При това в случая се опираше на репутацията на Гейбриъл, човек, комуто мнозина дължаха услуги. Знаеше се, че при нарушаване на приетия протокол Хойл би понесъл съответна отговорност. Що се отнасяше до Гейбриъл, Луис си даваше сметка, че няма защо да се безпокои повече от обичайното. Или, с други думи, Луис и Ейнджъл влязоха в сградата малко след осем вечерта нащрек и подготвени за всякаква изненада.

На рецепцията във фоайето седеше охранител, който им кимна към асансьорите. Вратата само на един беше отворена, но бутони нямаше нито вътре, нито отвън. Стените на кабината бяха огледални. Камери не се виждаха. Ейнджъл се усмихна на Луис: това означаваше, че има най-малко три — по една зад огледалата и евентуално още една миниатюрна зад дисплея, който показваше номера на етажа. Влязоха, асансьорът потегли автоматично. Стопроцентово имаше микрофони, затова двамата мълчаха и гледаха отраженията си в огледалата, единият очевидно със задоволство, другият — критично. Ейнджъл не обичаше огледалните повърхности поради особеностите на стария занаят. Луис често се майтапеше, че и те не го обичат: „Да ги погледне само, пак леке ще остави“ — смееше се той.

Най-сетне на дисплея светна пентхаус, кабината спря, вратите се отвориха безшумно към елегантно фоайе с огледала и високи вази с пресни цветя. Тук чакаха двама в черни костюми и черни вратовръзки. Провериха ги с електронни детекторни палки за оръжие, най-щателно прегледаха коланите, монетите и часовниците им. Сетне ги отправиха към двойна дървена врата с изящна и очевидно много стара резба, която изглеждаше ориенталска по произход. Зад нея ги очакваше трети мъж, облечен по-свободно: черни панталони, черно вълнено сако и отворена на врата бяла риза. Бе сресан грижливо, косата му не бе нито дълга, нито къса, очите — кафяви. В тях Ейнджъл прочете любопитна смес от чувства: интерес, известно разочарование и професионална завист. Имаше тяло на плувец — широки рамене, тесен таз, стройно, мускулесто тяло. Сакото бе широко, висеше свободно, за да прикрива пистолета и, разбира се, бе разкопчано.

Ейнджъл тутакси усети реакцията в Луис — той се отпусна и сякаш свали гарда. Знаеше, че това е измамно, означаваше, че партньорът му предчувства опасност и се мобилизира за ответна реакция. Приличаше му на стрелец, който ще изпусне набрания въздух едновременно с излитането на стрелата, събирайки цялата си волева енергия в нея. Двамата се спогледаха, в същия миг третият заговори.

— Аз съм Симиън, личният сътрудник на г-н Хойл. Благодаря ви, че се отзовахте на поканата. Г-н Хойл ще се присъедини към нас след малко.

Ейнджъл се усмихна вътрешно: ясно бе, че задълженията на Симиън едва ли включват кореспонденция и вдигане на телефона. В същото време не беше и обикновен телохранител както двамата, които ги претърсиха преди малко. Пред тях стоеше човек със специфични умения и знания. С Луис бяха попадали на същия тип и преди. Интересно бе друго: защо бизнесмен, макар и милионер отшелник, се нуждае от човек с качества, каквито Симиън безсъмнено притежаваше?

Погледът на сътрудника опипа Ейнджъл, задържа се кратко върху него, изглежда реши, че не заслужава повече внимание, и се върна на Луис. Сетне мъжът отстъпи назад към следващото помещение и с широк жест на ръката ги покани да го последват. Не обърна гръб на Луис нито за миг. Смисълът бе пределно ясен: учтивост, но преди всичко предпазливост.

Влязоха в просторна, оскъдно осветена зала. По стените в раздвижена конфигурация от пода до тавана стояха лавици с книги, между тях скулптури и древно оръжие: алебарди, секири, кинжали на подпори от прозрачно стъкло. Тук бе хладно, дори мразовито, кожата на Ейнджъл настръхна. Подовата настилка бе от рециклирано дърво, столовете и широките канапета — луксозни и в тъмни тонове. Очевидно домакинът обичаше литературата и оръжията: това бе обиталище на човек с вкусове и навици от друга ера. И залата би могла да мине за ехо от едно по-далечно минало, ако не беше стената от армирано стъкло, отделяща плувния басейн в дъното й. Бодната повърхност отвъд играеше, по стените танцуваха гротескни светлосенки. На пръв поглед контрастът смущаваше, но след малко Ейнджъл реши, че той по-скоро допринася за декора, отколкото му вреди. Басейнът бе на по-ниско ниво спрямо пода в основното помещение. И ако посетителят не бе съвсем близо до стената, единственият видим ефект бяха играещите по стените светлини. Усещането бе като в просторна каюта на голям плавателен съд в открито море.

— За Бога, водата е синя — възкликна Ейнджъл след малко.

Това не бе чак толкова необичайно, но му се стори, че е нарочно боядисана. И си помисли, че не би се потопил в този басейн, който приличаше на голяма вана в химическа лаборатория.

— Водата постоянно се пречиства професионално — обади се Симиън. — Г-н Хойл е маниак на тема чистота.

В репликата прозвуча известна острота, а май и нотка на сарказъм. Това даде на Луис повод да се запита: доколко Симиън е привързан към Хойл? Познаваше неколцина подобни — бяха много повече от бодигардове, но не и истински приятели на работодателя. Приличаха му на расови кучета пазачи: обикват човека, който им хвърля храна, умилкват се при всеки жест на обич, приемат раболепно гнева като наказание за направена грешка. Но Симиън не беше като тях. Тук имаше финансова връзка, проста и ясна: докато Хойл прехвърля уговорените суми редовно в сметката му, Симиън ще му служи, влагайки цялата си професионална компетентност. И двете страни са наясно кой къде стои, вероятно са и доволни от ситуацията.

— Симиън първо име ли е или фамилия? — внезапно запита Ейнджъл.

— Има ли значение?

— Просто се опитвам да поведа любезен разговор.

— Не ви бива в това отношение — отсече наемникът.

Ейнджъл наведе глава.

— На мен все така ми се случва.

В същото време Луис с интерес се взираше в едно от копийните остриета. Но не го докосна с ръка, само завъртя подвижната под ставка, за да го насочи към себе си.

— Носил го е воин от династиите Хиксос — обади се Симиън. — Този народ напада Египет хиляда и седемстотин години преди Христа и там основава петнайсетата си династия.

— Това сте го чели някъде, така ли? — запита Луис.

— Не. Чел го е г-н Хойл. Но бе така любезен да сподели знанията си с мен. Сега аз постъпвам по същия начин.

— Интересно. От вас може да излезе и екскурзовод — обърна се Луис към гарда. — Отдавна ли работите за Хойл?

— Достатъчно отдавна.

— Това може да се тълкува и двояко.

— Вероятно.

— Къде сте служили?

— Какво ви навежда на мисълта, че съм бивш военен?

— Имам набито око.

Симиън се усмихна.

— В морската пехота — отвърна след малко.

— Хайде да позная: в разузнаването?

— Не, при антитерористите, базата в Норфолк.

О, антитерорист, значи. В Норфолк бе разположено антитерористично подразделение за сигурност към флота, създадено в края на 80-те години на миналия век със задача да осигурява допълнителна временна охрана на различни звена, когато и където заплахата надхвърля възможностите на традиционните сили за сигурност. Стопроцентово бе преминал сериозна специална подготовка: категоризация и оценка на заплахата, планиране, изпълнение на мерки за сигурност, ВИП охрана, цял куп други неща плюс бойни умения. Макар и неохотно, Луис си призна, че е впечатлен.

— Сигурно сегашната ти работа е кефска в сравнение с оная хамалогия, а? — обади се Ейнджъл.

И двамата не му обърнаха внимание. В момента Луис стоеше пред оръжие, съчетаващо брадва и кинжал със злокобен триъгълен връх. Донякъде приличаше на алебарда, но беше по-различно.

— Бойна брадва от типа асо… — обади се непознат глас отдясно.

В помещението незабелязано бе влязъл мъж с добре подстригана сребриста коса, в червена фланела с дълги ръкави и светлокафеникави панталони. На краката носеше леки и видимо удобни кафяви мокасини. Имаше слънчев загар, а когато се усмихна, разкри неравни, белезникави зъби. Сините му очи изглеждаха ненормално големи зад лещите на очилата. Каквито и да бяха пороците му, суетата не бе сред тях или просто бе отказал да й робува. Единственото по-особено и изпъкващо нещо в този човек бяха белите му ръкавици.

— Аз съм Никълъс Хойл. Добре сте дошли, господа, наистина сте добре дошли.

Сетне се приближи до Луис и с видимо удоволствие заговори за колекцията си.

— Единайсети или десети век преди Христа — поясни той и поднесе брадвата към гостенина, за да я разгледа по-добре. — Същият тип е бил много употребяван в Пашу в рамките на династия Източна Джоу в Китай, но моят експонат е намерен в провинция Шанси.

Хойл върна предмета на мястото му и се спря пред следващата лавица.

— Това тук е още по-интересно — каза той и внимателно свали от нея закривен ханджар. — Късна Шан, тринайсети–дванайсети век преди Христа. Забележете, в дръжката е вградено дрънкало — обясни милионерът и разклати оръжието, което зловещо издрънча. — Не върши работа за безшумно убиване, нали?

Следващият експонат, пред който домакинът се спря, бе грубо изсечена каменна брадва, положена върху широка подставка.

— По възраст това е най-старата ми находка — обясни той. — От неолита, намерена е в района на река Ляо в Североизточен Китай. На три хиляди години е, възможно дори и на четири или повече. Ето, вземете.

И подаде брадвата на Луис. Ейнджъл видя как Симиън замръзна на място в готовност за действие. Оръжието имаше смъртоносен вид дори и на тази преклонна възраст. Изработката бе възгруба, но говореше за определени умения — горната част на главата бе издялана във формата на орел.

— Носи религиозен характер — заяви Хойл. — Смята се, че първият вестител на Небесния владетел е птица. Според някои източници орлите са предавали посланията свише на човеците. В дадения случай можем да предположим, че става дума за смъртта на неприятел.

— Наистина удивителна колекция — коментира Луис, връщайки брадвата на домакина.

— Колекционирам още от детска възраст — продължи милионерът. — Започнах с оловни куршуми от времето на Гражданската война. Събирал съм ги по полесраженията в планините край Кенъсоу в Джорджия. Баща ми беше голям ентусиаст на тема Гражданската война, водил ни е по всичките й исторически бойни полета. Майка ми не си падаше по тези екскурзии, аз обаче бях много запален. Дори се научих да правя смес от пчелен восък и лой — същата, каквато войниците са използвали по онова време, за да протриват цевите на пушките след стрелба. Иначе…

— Иначе се наслагват остатъци от черния барут и куршумите засядат — довърши вместо него Луис. — Познавам проблема. И аз съм събирал същите куршуми.

— Кога е било това? — запита Хайл.

— Няма значение — отвърна Луис. — Преди много време.

— О, да — смути се домакинът, досещайки се, че престъпва правилата, като задава въпроси за миналото му.

И за да прикрие неудобството, поведе гостите към красива ниска масичка от червено дърво, заобиколена с кресла и меки канапета. Луис и Хойл седнаха на кресла, Ейнджъл се настани на канапето срещу тях. Домакинът предложи алкохол, двамата отказаха. Тогава сервираха зелен чай и японски бонбони с аромат на лимон и хрян. Те полепнаха по зъбите на Ейнджъл, но вкусът не бе неприятен, а просто особен.

— Моля да ме извините, че не се ръкувах — започна милионерът. — Както виждате, нося ръкавици. Но дори и с тях пак внимавам извънредно много. Човешката ръка е своето рода гостоприемник на бактерии, а те менят състава си постоянно. Образно казано, това е същинска клоака, генерираща микроби и бацили. За съжаление имунната ми система не е вече такава, както преди години. Имам проблеми още по рождение, но напоследък балансът й се наруши повече и не смея да излизам извън тези стени. Въпреки това здравето ми е в добро състояние, обаче се налагат предпазни мерки. Особено когато имам посетители. Моля ви, не се обиждайте.

Двамата свиха рамене — не бяха обидени. Луис премълча, Ейнджъл се пораздвижи и усмихнато се взря в ръцете си. Изглеждаха чисти, а сравнението с клоака бе смущаващо. Реши да отпие от чая. Не му се хареса особено. Какво ли би станало, ако вземе да си измие ръцете с него? В същия миг домакинът заговори отново.

— Научих, че сте имали затруднения напоследък — рече той, обръщайки се само към Луис.

Това не подразни Ейнджъл, беше свикнал на подобно отношение. В случай на проблем то му даваше редица преимущества над онези, които го подценяваха, както сега Симиън и Хойл.

— Отлично сте информиран — каза Луис.

— Такава ми е работата. Оказа се, че в създалата се ситуация моите и вашите интереси съвпадат. Зная кой и защо е изпратил онези хора в жилището ви и в сервиза в Куинс. Имам и друга информация, при това важна. Ако не вземете нужните мерки, положението вероятно ще се влоши, и то сериозно.

Луис изчакваше и не реагира.

— През 1983 г. е убит човек на име Лутър Бъргър. Застрелян е в тила от упор в момента, когато излизал от делова среща в Сан Антонио. За изпълнението сте получили петдесет хиляди долара. По онова време сумата беше много добра, въпреки че сте я поделили с човека на волана, осигурил изтеглянето. Не сте питали каква е причината за поръчката, защото такъв е редът при поръчковите убийства.

Хойл направи пауза и продължи:

— За съжаление обаче истинското име на убития не е Лутър Бъргър, а Джон Лийхейгън, понякога наричан Джони Лий. Баща му се казва Артър Лийхейгън. Преживял е много тежко убийството на големия си син и години наред търси информация за извършителя. През последните месеци изважда късмет и значително напредва в частното си разследване. Най-напред открива името на човека, който ви е наел посредством Гейбриъл. Той се казва Балънтайн и вие лично не се познавате с него. Преди седмица Балънтайн е бил отведен някъде в имота на Лийхейгън и убит, а останките му — захвърлени за храна на свинете в една от тамошните ферми. Лийхейгън успява да установи и вашата самоличност, както и тази на шофьора, работил с вас. Мисля, че са го наричали Били Бой. И той е убит неотдавна. Наръгали са го в тоалетната на бар, но може би вие знаете по въпроса повече от мен.

Хойл изчака Луис да каже нещо, но той продължаваше да мълчи.

— Хората, нападнали дома ви и гаража в Куинс, са изпратени от Лийхейгън. Ще ги последват други. Не се съмнявам, че сте в състояние да се справите с повечето от тях. Но както става при терористите, рано или късно някой от тях ще сполучи. А вие постоянно ще бъдете в напрежение, ще ви е нужен и много късмет. Давам си сметка и за друго: че не желаете да привличате внимание нито към себе си, нито към своите бизнес операции. Следователно наложително е да действате максимално бързо, за да изпреварите събитията.

— Бихте ли ми казали откъде знаете всичко това?

— Зная, защото между мен и Лийхейгън се води война — отвърна милионерът. — Поставил съм си за цел да научавам колкото може повече за действията му.

— Да предположим, че всичко казано дотук е вярно. Каква е причината да го споделяте именно с нас?

— Мисля, че бях ясен още в началото, когато говорих за общи интереси. Враждата между мен и Лийхейгън датира много отдавна. Израснахме заедно в сравнителна близост, само че животът ни поведе в различни посоки. Въпреки това сме се сблъсквали често — по една или друга причина, — и то жестоко. Моето желание е да го надживея. Бих искал мерките в тази насока да започнат колкото се може по-скоро.

— Изглежда, враждата ви е доста сериозна — подхвърли Луис.

Хойл кимна на Симиън, който постави на масата портативен DVD плейър и натисна бутона за възпроизвеждане. По екрана заиграха сиви ивици, започна филм. Образът беше на снежинки.

— Това пристигна в колетна пратка преди два месеца — обади се милионерът.

Не гледаше в екрана, а към отблясъците на стената край басейна отсреща.

След малко качеството се подобри леко. Сега се виждаше красива русокоса жена на двайсетина или малко повече години. Вероятно бе мъртва, лицето и косата й бяха окаляни, самата тя лежеше гола по гръб, но по-голямата част от тялото й бе закрито от едрите глави на свине, които разкъсваха плътта й. Ейнджъл извърна очи. Симиън натисна бутона „пауза“ и образът замръзна.

— Коя е тя?

— Дъщеря ми Лорета — отвърна Хойл. — Виждаше се с малкия син на Лийхейгън — живия. И го правеше нарочно, за да ми отмъщава. Твърдеше, че съм й съсипал живота. Да спи със сина на човека, когото презирам най-много, бе за нея достойно отмъщение. Само че подцени качествата на семейство Лийхейгън, склонността им към насилие и жаждата за възмездие.

— Каква е пряката причина? — запита Луис тихо.

Хойл отмести очи, изглежда, не му беше удобно да каже истината.

— Няма значение — въздъхна той и тонът подсказваше, че поводът трябва да е бил достоен за реакцията.

— Защо не се обърнахте към полицията?

— Нямам никакво доказателство, че това е дело на Лийхейгън. В себе си зная, че колетчето е изпратено от него. Сигурен съм, чувствам го. Но дори и да убедя полицията, че той е отговорен за смъртта на Лорета, повече от убеден съм, че резултати няма да има. От дъщеря ми едва ли е останало нещо, дори да предположим, че намерят въпросната свинеферма. На второ място идват взаимоотношенията с Лийхейгън. И двамата носим вина за различни неща, при това войната е напреднала дотам, че връщане назад няма.

Домакинът кимна на Симиън, който отнесе DVD плейъра и се скри зад една от вратите вдясно.

— Трябва да призная, че не сте първият, към когото се обръщам — добави той след малко. — Най-напред наех човек на име Кандич, сърбин по народност, да убие живия син на Лийхейгън, по възможност и него. Информираха ме, че Кандич е най-добрият в бизнеса.

— И? — запита Луис.

В този миг Симиън се върна в залата. Носеше голяма стъкленица, в нея в прозрачна течност висеше отрязана човешка глава. Очните роговици бяха обезцветени вероятно от субстанцията за балсамиране; кожата бе избеляла и на цвят напомняше кост. В долната си част плътта висеше разкъсана и назъбена.

— Ето какво получих преди седмица — сухо откликна Хойл. — Възможно е да са ме заблудили, че Кандич е най-добрият. Така или иначе това е предупреждение какво ще се случи с всеки, който дръзне да се заеме със същата задача.

— А сега искате Лийхейгън да си плати за случилото се с дъщеря ви?

— Просто целя да се сложи край на всичко. А той е възможен само когато някой от нас двамата си отиде завинаги. Естествено, както вече ви казах, предпочитам аз да го надживея.

Луис кимна и се изправи. Движението стресна двамата от охраната край вратата и те посегнаха към оръжията си, но Симиън ги укроти с жест на ръката.

— Е — рече Луис, — беше забавно да поговорим. Не зная откъде черпите информация, но би трябвало да внимавате с източниците, защото са ви подали погрешни данни. Изобщо не съм чувал за Лутър Бъргър, при това никога не съм държал пистолет в ръце. Аз съм бизнесмен, това е всичко. На ваше място бих внимавал, когато говоря подобни неща публично. Бих могъл да ви съдя за клевета.

Сетне Луис закрачи към вратата, Ейнджъл го последва. Никой не направи опит да ги спре, никой не каза нищо, докато не стигнаха пред асансьора и спряха там.

— Благодаря, че ми отделихте от времето си — вежливо се обади зад тях милионерът. — Сигурен съм, че скоро пак ще се чуем.

Вратата отпред се отвори безшумно, двамата влязоха. В кабината мълчаха. Излязоха във фоайето, прекосиха го и потънаха в мрака на улицата.

Дълбоко замислен, Луис мълчеше в колата. Наоколо се мяркаха светлини, мигаха реклами, движеха се пешеходци. Ню Йорк тръпнеше в особен, невидим ритъм. Винаги се бе питал дали градът диктува движението на хората, или те определят скрития му живот? Пръв заговори Ейнджъл.

— Номерът с ръкавиците не беше лоша идея. Прави се на интересен. Да беше малко по-загорял, можеше да изтананика нещичко от Ал Джолсън^[1].

Отговор не последва. Светофарът на кръстовището светна червено, но Луис натисна газта и мощният автомобил се стрелна напред. Друг път не би направил такова нарушение, което лесно би привлякло вниманието на ченгетата, обаче тази вечер, изглежда, имаше нещо наум. Ейнджъл забеляза също, че очите му постоянно шарят по огледалата и внимателно наблюдават движещите се отзад и встрани автомобили. Може би очакваше проследяване.

— Е, какво ще правим сега? — попита Ейнджъл, загледан в летящите покрай колата многоцветни витрини.

Този път в тона му звучеше раздразнение. То подсказваше, че все пак очаква някаква словесна реакция от страна на партньора.

— Първо ще завъртя няколко телефона. Да видим доколко казаното от Хойл е истина.

— Значи не му вярваш?

— Никога не съм вярвал на човек с толкова много пари.

— Изпълнението с главата в стъкленицата бе доста убедително. Нищо ли не знаеш за този Кандич?

— Не.

— Значи едва ли е бил толкова добър, щом не си чувал за него.

— Ами фактът, че главата му е препарирана, насочва към такова заключение.

— Е, и?

— Ако поне част от приказките на Хойл са истина, ще се наложи да ударим въпросния Лийхейгън — рече Луис. — При това максимално бързо. Той е наясно, че в момента проверяваме кой стои зад нападенията. Следователно планира да ни изпревари. Затова, както вече ти казах, ще позвъня на едни хора, сетне ще вземем решение.

— Тъкмо ми се струваше, че животът поутихна и се нормализира — въздъхна Ейнджъл.

— Така е, но човек трябва да чуе и шума, за да оцени тишината.

— Ти с тая приказка на какъв ми се правиш — на Буда ли? — изгледа го Ейнджъл.

— Вероятно съм я чел някъде.

— Аха. В миналогодишния алманах с рецептите на баба.

— Хей, ама ти си много дребнава душица!

— Хайде, хайде, баровец, карай колата и мълчи.

Ейнджъл се взря в бягащия отвън градски пейзаж, но този път не виждаше нищо.