Джон Конъли
Жътварите (6)

5

Уили въздъхна. Ужасно го цепеше главата.

Събуди се скован и адски жаден. Беше спал като заклан, но не се чувстваше отпочинал. Стана да се измие и веднага усети мускулната треска — болеше го цялото тяло. Може би ще се поразмине, като отиде в гаража и работата го поразкърши. Обаче там главоболието се засили и стана непоносимо. По обед беше мокър от пот и замаян, при това си даваше сметка, че състоянието му се влошава. Дано денят свърши по-бързо, че да се прибере вкъщи и да се наспи. Утре главата му ще е по-ясна, ще изпитва само срам и угризения.

Уж беше пил само бира. От твърдия алкохол се бе отказал отдавна, иначе в доброто старо време обръщаше по цяла бутилка, а на следващия ден работеше нормално, все едно нищо не е било. Сега и бира пиеше умерено, обаче и тя опиваше. Ето и вчера. Но пък не всеки ден е шейсетгодишнина. А и приятелите очакваха да почерпи — няма как иначе. Сега си плащаше за това, че се беше наливал.

И обедната храна не помогна. Сервизът се намираше в алея встрани от 75 улица между 37 авеню и „Рузвелт“, недалеч от адвокатска кантора. Юристът беше индиец, специалист по имиграционни въпроси и визи. Изборът на място не бе лош, като се има предвид, че в района се намираха повече негови сънародници, отколкото в някои части на Индия. На 37 авеню бе пълно с италиански, афганистански и аржентински ресторанти, но стигнете ли 74 улица, оттам нататък всичко беше вече индийско. Дори и улицата бе преименувана — сега я наричаха „Калпана Чавла“ — на индийския космонавт, който загина в инцидента със совалката „Колумбия“ през 2003 година. По нея постоянно шареха мъже със сикхски тюрбани и предлагаха на минувачите ресторантски менюта.

Това бе махалата на Уили. Тук бе роден, тук възнамеряваше и да умре. Като дете караше велосипед на воля. Стигаше чак до летището „Ла Гуардия“ и стадиона „Шиа“, мяташе камъни по плъховете, които се въдеха по дворищата и пустите места. Само че по онова време тук живееха само ирландци и евреи. 94 улица пък наричаха линията Мейсън-Диксън^[1], защото отвъд нея живееха само чернокожи. Уили не помнеше да е виждал бяло лице там, но през 80-те години в училищата чак до 98 улица вече учеха множество бели деца. Те другаруваха с чернокожите, играеха с тях бейзбол и заедно се биеха срещу дръзнали да се появят в квартала външни младежи. Към края на 80-те ирландците започнаха да се изселват, макар и постепенно, а откъм „Рузвелт“ плъзнаха етно бандите. Така започна подялбата на територията. Уили остана да живее на същото място в малко апартаментче недалеч от сегашния си сервиз. И оцеля, само дето сложи на прозорците дебели решетки.

Арно живееше на „Форли“, където сега е Малко Мексико, но не проговори испански. Отвъд 83 улица територията бе по-скоро колумбийска, отколкото мексиканска, и изглеждаше доста по-различно. По улиците се продаваха най-разнообразни стоки, звучаха възгласите и ругатните на продавачи и купувачи, в магазините предлагаха музика и филми, озвучени на испански, каквито бял човек никога няма да купи.

Уили свикна с всичко, научи се да преодолява превратностите и промените. Когато Луис бе принуден да продаде сградата край парка „Кисена“, пак съумя да намери подходящ гараж по-близо до дома си. И днес и той, и сервизът бяха реална част от историята на района, също както заведението на Нейт.

Междувременно главоболието го натисна още повече. Влязоха да похапнат в един от ресторантите. Отказаха козето къри, предпочетоха пиле.

— Ти виждал ли си жива коза? — запита помощникът.

Уили призна, че не е виждал. В Куинс това едва ли бе възможно: тя би паднала под ножа на първия имигрант, който я зърне. Арно бе приобщил Уили към индийската кухня, само че и двамата избягваха козето месо и лютото, като залягаха най-вече на ориза и плоските хлебни питки, наричани наан.

Храната беше вкусна, но не можа да оправи махмурлука на Уили. Затова броеше минутите до затварянето, а под нос ругаеше работата и най-вече бруклинската пивоварна и пивката й бира.

— На кофти майстор инструментите му пречат — заядливо изкоментира Арно.

Уили се ядоса. Помощникът го будалкаше още от сутринта. И защо, дяволите го взели? Не пиха ли снощи заедно? Не си ли спомняха старите приятели, не превъзнасяха ли някогашните автомобилни марки? Арно си беше къркач. Само че поркаше концентрат, предпочиташе джин или водка и срещу всяка бира на Уили гаврътваше най-малкото по две питиета. Но ето ти го тази сутрин — свеж като кукуряк, пък се и заяжда, мамка му! Каква беше тази негова обмяна на веществата? Железен организъм, просто изгаряше алкохола.

Ох, Уили мразеше Арно днес.

— К’во им се сърдиш на пивоварите? — безмилостно продължаваше помощникът. — Те ли те караха да изплюскаш толкова много бири?

— Не те, а ти! — още повече се ядоса Уили. — Аз исках да си ходим.

— Ами, искал си. Така говориш днес. Вчера се напъваше да празнуваме до зори. И накрая останахме само аз и ти! — възрази Арно и се ухили идиотски.

— Боже мой, ти си злият ми гений! — извика Уили. — Не стига дето сме всеки ден заедно, ами и в неделя на черковната служба! Постоянно се мъкнеш след мен. От теб спасение няма. Защо ли седнах снощи с теб?

— Защото съм ти най-добрият приятел.

— Аре стига бе!

— Защо, да нямаш по-добър?

Арно се ядоса на свой ред, запуши уши с длани и потъна в склада в дъното на сервиза. Уили понечи да го замери с гаечния ключ, но реши, че може да счупи нещо ценно. И без това днес мерникът му не беше в ред.

Седна на сандък, опря глава на ръце и затвори очи. Наближаваше осем часът, навън тъмнееше. В четвъртъците работеха до осем. Още няколко минути, ще ударят ключа и ще се приберат да почиват. Хрумна му да не забрави да откачи табелите с офертите: Реглаж на спирачки — 44,99$; Смяна на маслото — 14,99$. А сетне у дома, едно аспиринче и право в леглото.

По-късно си казваше, че сигурно се е унесъл и заспал. Защото когато отвори очи, пред него стояха двама. Веднага разбра, че не са тукашни. Не бяха и градски, смърдяха на тор и говежди лайна. На ръст бяха средни. По-възрастният изглеждаше на около четирийсет години. Дългата му черна коса висеше на фъндъци около яката на ризата, заострените накрая бакенбарди почти допираха козята брадичка. И косата, и брадата стояха като залепени на лицето му и приличаха на изкуствени. Уили си представи как нощем ги сваля, за да ги постави върху главата на пластмасов манекен. Но това беше може би ефект от умората и махмурлука. Мъжът носеше цветна риза за голф, кафяво кадифено сако и кафяви джинси. Ботушите му бяха евтина имитация на известна марка.

Монтьорът мразеше хората, които играят голф, ненавиждаше типа дрехи и всички останали атрибути на този спорт. Дойдеше ли такъв за услуга, зърнеше ли сака със стиковете в багажника на колата му, веднага лъжеше, че е много зает и няма как да помогне. Сигурно имаше и читави хора сред тях, но Уили бе срещал предостатъчно боклуци и вярваше в статистиката. И в още нещо бе безспорно сигурен: колкото по-скъпа е колата на голф играча, толкова по-голям задник е той. За беля тези двамата му се бяха изтресли по никое време, а и без тях махмурлукът му бе изопнал нервите докрай.

Вторият бе доста по-едър и широкоплещест. Впреки вечерния хлад носеше тънко джинсово яке, отдолу само тениска и избелели джинси. Дъвчеше дъвка и се хилеше гадно като типичен негодник от онези, дето обичат да сритат някого ей така, без повод и за личен кеф.

Двамата го гледаха мръсно, както се гледа обречен.

Уили се досети кои са. Представи си как синият им шевролет малибу чака отвън да ги върне там, откъдето са дошли, след като изпълнят поръчката. Ех, защо не каза на Луис снощи, когато си спомни за тях? Сега беше вече късно.

Изправи се и вдигна оставения до него тежък гаечен ключ.

— Вече затваряме — каза той, въпреки че знаеше — тези не са дошли за ремонт на автомобил.

Приказките само отлагаха неизбежното, а двамата очевидно не бяха от търпеливите. Кой ли ги беше изпратил? Не помнеше да е обиждал или излъгал някого. Пък и никой не го мразеше до такава степен. Май че ставаше дума за предупреждение. Ще му изпочупят кокалите и ще го затрият, за да предадат нечие послание, вероятно предназначено за Луис и Ейнджъл.

Онзи с дъвката измъкна пистолет. Не го насочи в Уили, а отпусна ръка небрежно край крака си, като палецът и показалецът му бяха готови за съответните движения.

— Я пусни ключа! — обади се козята брадичка.

Уили го послуша. Инструментът издрънча на цимента.

— Не ми изглеждаш много добре — продължи онзи.

Уили се опита да разпознае акцента, но не можа. Май долавяше канадски нюанс? Пък и какво ли значение имаше?

— Снощи имах тежка вечер.

— Опасявам се, че и днес ще е така…

И преди да го е изрекъл, го удари силно. Уили беше неподготвен, ударът го намери в лицето и му счупи носа. Смъкна се на колене и хвана главата си с ръце. Чу подигравателното хихикане на другия, който вече вървеше към склада. Погледна след него и мислено се помоли: „Боже, само дано Арно не направи някоя простотия сега!“

В ръката на козята брадичка се появи пистолет.

— Човек трябва да внимава в подбора на бизнес партньори. Едно е да дружиш с педерасти, макар да не ги обичам обратните. Друго е, когато са и убийци, като мен и моя приятел. Ние обаче само убиваме. А ти се гушкаш с поръчкови килъри и педали, които спят заедно, и това е много кофти. Затова няма какво да се чудиш, че сме тук.

Сетне насочи пистолета в главата му и Уили затвори очи. Чу изстрел и потръпна, но си даде сметка, че ехото се връща откъм склада. То отвлече вниманието на убиеца и той извърна глава. Без да му мисли, Уили грабна ключа от пода и с все сила го стовари върху ръката с пистолета. Чу се хрущящ звук. Дали му счупи костта? Сетне с цяло тяло отхвърли мъжа назад към червения олдсмобил, по който работеха с Арно. Но дори и наранен, онзи беше светкавично бърз. Лявата му ръка се стрелна и попадна право в счупения нос. Болката беше непоносима и за миг механикът направо ослепя, но съумя да го ритне с десния крак. Работната обувка с метално бомбе удари нападателя в бедрото, той се олюля и се насочи към падналия пистолет. Уили се хвърли на пода и ритна оръжието встрани. В същия момент проехтя втори изстрел, някъде се счупи стъкло. Сгушен долу, Уили зърна раздробения заден прозорец на олдсмобила, а през него и бягащата към вратата брадата фигура. Тресна трети изстрел, тичащият залитна силно и се хвана за дясното рамо, но успя да се измъкне на улицата.

Застанал на вратата на склада, Арно пусна още един куршум, но онзи вече бе потънал в нощта. Ръцете на помощника трепереха, големият пистолет се тресеше. Уили знаеше, че Арно мрази оръжията и никога не е стрелял. Истинско чудо бе да уцели подвижна мишена. Двамата тръгнаха бавно към вратата на сервиза. Отвън се чу рев на форсиран двигател и скърцане на гуми.

Уили въздъхна и запита:

— Какво стана с онзи?

— Ударих го с чука — отвърна Арно и пребледнялото му лице се сви в гримаса. — Падна и пистолетът му гръмна. Ти добре ли си?

Механикът кимна. Носът го болеше зверски, но нали беше жив? И неговите ръце трепереха, гадеше му се. Протегна ръка, взе оръжието от Арно и внимателно постави предпазителя.

— Тия к’во искаха? — попита помощникът.

— Трябва да се обадя — вместо отговор каза Уили. — Намери жица и го вържи онзи в склада, ама яко.

Арно не помръдна.

— Май няма нужда, шефе — рече унило.

— Боже мой, колко силно си го ударил?

— Ами с чук, шефе. Колко силно е било, как мислиш?

Уили поклати глава. Сам не бе сигурен какво искаше да изрази — възхищение или отчаяние.

— Ти си бил истински Рамбо, бе! Кой да те знае?! Как успя да уцелиш другия при вратата?

— Мерех се в краката — рече Арно.

— Браво. В краката, Боже мили! Я заключи.

Арно се зае с ключалките, Уили влезе в офиса и вдигна телефонната слушалка. Наизуст знаеше номера, който завъртя.

Отговори телефонен секретар. Тогава набра номера на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Отсреща беше Ейми, обеща да предаде за обаждането. Сетне хвана джиесема, но електронният оператор му каза, че апаратът на абоната е изключен.

Луис и Ейнджъл имаха други неприятности.

 

 

Г-жа Бондарчук беше в коридора и чу звънеца веднага. Погледна през матовото стъкло на вътрешната врата. Отвън стоеше мъж в синя униформа. В едната ръка държеше пакет, в другата — защипани за твърда поставка документи. Човекът се взря навътре и отново позвъни. Бондарчук натисна бутона на домофона, кучетата се разлаяха.

— С какво мога да ви помогна? — запита тя, но тонът й не изразяваше особена готовност да окаже помощ.

Не обичаше да й звънят непознати и много внимаваше с отварянето на вратите, особено когато бяха мъже. Познаваше ги, не бяха цвете за мирисане. Глупаво бе да им вярва човек. Единствено изключение правеше за господата от горния етаж.

— Куриерски услуги — доставка на колетна пратка — обади се гласът отвън.

— За кого?

Настъпи тишина, след малко онзи отвърна.

— За госпожа Ивлин Бондарчук.

— Оставете я на прага — нареди жената и натисна бутона за отваряне на външната врата.

— Вие ли сте Бондарчук? — запита онзи и пристъпи навътре.

— Че коя друга да съм?

— Трябва да се разпишете.

С такава цел на вътрешната врата бе направен прорез с широчина около три сантиметра.

— Подайте документа — подкани го жената.

— Госпожо, така не става. Нося финансова отговорност, има си правила. Трябва да го държа, докато подписвате.

— Че за какво са ми на мен вашите бумаги? — тросна се тя. — Да ги продам и да замина за Русия ли? Я ги подайте насам.

Мъжът пристъпи още напред. Сега лицето му се виждаше отлично. Беше чернокос, с нездрава кожа.

— Хайде, госпожо, не ме мотайте. Бъдете разумна, отворете и подпишете.

Не й хареса внушението, че може да бъде неразумна.

— Няма да стане. Вървете си. Ще дойда да си получа пратката лично в куриерската служба. Оставете ми номера и адреса.

— Но това е неприемливо, госпожо. Не го искате, ваша си работа. Само че в такъв случай ще трябва да го разнасям и да го връщам в службата. Може да се загуби, а може и да съдържа бързоразвалящи се продукти, откъде да зная? Сетне мен ще глобят.

— Ако се вмирише, изхвърлете го — на моя отговорност — язвително рече Бондарчук. — А сега си тръгвайте, моля.

Мъжът обаче се огледа, измъкна пистолет със заглушител, насочи го във вратата и стреля.

— Тъпа дърта кучка — изсъска той и пусна още един куршум, а в това време Бондарчук натисна бутона на беззвучната аларма.

Звуковият ефект бе като от пукане на надут хартиен плик, а на стъклото пред лицето й цъфнаха следи, но то не се пръсна. Беше бронебойно, правено по специална поръчка, както много други неща в къщата. Мъжът огледа безпомощно улицата. Удари стъклото с облечена в ръкавица ръка, сякаш очакваше да го избие от рамката, но това не стана. Тогава побягна навън. Настъпи тишина.

Измина малко време, Бондарчук чу шумове. Идваха откъм мазето в задната част на къщата. Погледна часовника. Пет минути бяха изтекли от активирането на алармената инсталация. Ако до десет минути никой не дойде, ще се обади в полицията. Така й бяха наредили господата Луис и Ейнджъл, а беше получила и най-подробни указания от фирмата, която инсталира съоръжението. Ако за десетина минути не получи помощ, ще се наложи да търси ченгетата.

Шумовете отзад заглъхнаха, сетне отново се възобновиха. Жената изшътка на кучетата и тръгна по стълбището към мазето. Задната врата — двойно армирана с допълнителни стоманени елементи — се отваряше към неголям павиран двор, където стояха кофите за боклук. Бондарчук надникна през шпионката и видя мъжете — двама в еднакви сини куриерски униформи. Бяха избутали кофите встрани и закачаха нещо откъм външната страна на вратата. Единият беше стрелецът от преди малко. Той усети погледа й върху себе си и впери очи в шпионката. Държеше дебела продълговата плочка с цвят и вид на маджун. От единия й край стърчеше подобна на молив тръбичка, а от нея излизаше жица.

— Отстъпи от вратата — обади се той с приглушен глас, но тя го чу отлично. — Или по-добре се облегни на нея и само глей къв фокус те очаква.

Госпожата се отдръпна, ужасена.

— О, не! — изплака тя. — Не, не, не!

Трябваше да извика полицията. Отстъпи още и още. Обърна се и побягна, разплакана. Трябваше да стигне до телефона. Фирмата я беше подвела, помощ не идваше! Подире й заджавкаха кучетата.

Още не бе стигнала до стълбището, когато отвън отекнаха два изстрела. Звукът бе доста по-силен отпреди, сетне нещо тежко се блъсна в металната врата. Жената замръзна, извърна глава назад. Повдигна ситно треперещите си пръсти към устата си, наостри уши.

— Госпожо Бондарчук, там ли сте? — чу се гласът на г-н Ейнджъл. — Добре ли сте?

— Да — отвърна тя със слаб глас. — Да. Кои са тези мъже?

— Не знаем, госпожо. Но не се безпокойте.

— Тръгнаха ли си?

— Ами в известен смисъл… да… — отвърна гласът отвън.

Треперейки и хлипайки, жената се прибра в апартамента си и заключи вратата. Седна на стола с две от кучетата в скута и дълго не помръдна оттам. Стана чак когато по-късно се появи г-н Ейнджъл. Носеше й разкошна шоколадова торта от бродуейския кулинарен център „Забарс“. Когато видя колко е уплашена, поседя при нея. Пиха прясно мляко, почерпиха се със сладкиша, поприказваха. Ейнджъл си тръгна чак когато тя напълно се успокои.