Джон Конъли
Жътварите (5)

4

Вече минаваше един след полунощ. Повечето гости се бяха разотишли и от главната група бяха останали само той, Арно и Сол Веселяка. Сол бе страдал от нервно заболяване в детството, в резултат на което получи фациална пареза и лицето му остана разкривено в подобие на ухилена маска. Така получи прякора си и като отрасна, на погребенията всички го отбягваха. Беше малко необичайно, защото прякори от типа на Веселяка, Ухиления и Готиния обичайно получаваха агресивните, гневни или депресирани хора. А Сол, като изключим фиксираното от болестта изражение, бе симпатяга и приятен в компания. В момента обаче разказваше бая соленичък виц и Уили вече го измъчваха угризения. Не бива да го слуша толкова захласнат, току-виж ще гори в ада за вечни времена.

Луис и Ейнджъл седяха сами в ъгъла. Детектива си бе отишъл. Той почти не пиеше вече, още повече че на следващия ден в ранни зори трябваше да хваща пътя за Мейн. Преди да си тръгне обаче, Уили отвори поднесения от него подарък. Беше опакован в красива хартия, поставен в рамка сертификат с оригинален подпис на самия Хенри Форд и снимка на основателя на прочутата автомобилна корпорация.

— Рекох си, че ще можеш да го закачиш някъде в сервиза — каза гостът, докато Уили се взираше във факсимилето, а пръстите му нежно галеха подписа на великия мъж.

— Непременно ще го направя — кимна домакинът. — На най-почетно място. Много благодаря. Не бях виждал подобно нещо, ама наистина!

Уили се разчувства, в същото време изпита и угризения за по-раншните си мисли по адрес на Детектива. Не бива да виждаш човека само в черно, нали?

— Благодаря ти, Чарли — рече той. — За подаръка и че уважи празника ми.

Сетне се сбогуваха, а Уили се върна при Арно и Сол.

— Страхотна находка — коментира Арно, докато разглеждаше документа.

Механикът не го чу. Гледаше след Детектива, който се ръкува с Нейт и излезе в нощта. На лицето му бе изписано непознато за Уили изражение и то го разтревожи.

 

 

Двамата отсреща седяха близо един до друг. Луис беше поставил ръка върху облегалката на стола на Ейнджъл. Съвсем небрежно, но в жеста се долавяше и интимност. Нейт не би възразил срещу тяхната връзка. Нито пък Уили или Арно, но не всички в заведението бяха така либерални във възгледите си. Това не беше проблем за Ейнджъл и Луис. Едва ли някой би се осмелил да обсъжда сексуалността им на глас, а в случай на подобна обида сигурно би си получил заслуженото на секундата. А пък и те не обичаха да бъдат в центъра на общественото внимание. И не толкова заради Нейт в дадения случай, а по причини, свързани с други страни в живота им. Понякога това беше доста трудно. Не можеше да остане незабелязан високият, изрядно и модно облечен чернокож с леденото излъчване в комбинация с дребния, немарливо облечен негов партньор, който понякога приличаше на току–що зарязал работата си боклукчия.

Двамата бяха минали на бренди, а за случая Нейт извади от резервите най-красивите си конячени чаши, достатъчно големи да поберат и по една златна рибка. Тихо звучеше запис на Синатра с Каунт Бейси. Франки пееше за вечния капан на любовта, а Нейт бършеше бара със замечтано изражение и си тананикаше под нос. По това време той обикновено затваряше, но днес бе особена вечер, времето бе спряло за присъстващите — поне за малко да загърбят житейските неволи. Жестът бе неговият подарък за юбиляря.

— Уили направи прекрасна вечер — обади се Луис.

Механикът се полюшваше на стола, а очите му бяха изцъклени като на човек, тупнат по главата с тиган.

— Аха — кимна Ейнджъл. — Накрая някои от гостенките май искаха да му подарят по нещо от себе си. Пак добре, че не му смъкнаха дрехите.

— По-добре е така — коментира Луис.

— Може би. Но в момента не изглежда много весел.

— Дължи се на повода. На шейсетия си рожден ден човек се настройва философски. Дава си сметка, че е смъртен.

— Ех, че свежа мисъл. Ободри ме, значи. Остава да започнем да си изпращаме картички с подобни поздравления — „Честита тленност“.

— Хей, спри с гробарските приказки. Какво има?

— Нищо няма. Разприказвам ли се, и ти се вкисваш.

— Само когато нямаш какво да кажеш.

— Не е вярно, винаги имам.

— Тц, това ти е проблемът. Може би Уили има специални филтри за мълчание — да ти монтира един — усмихна се Луис, а пръстите му гальовно се плъзнаха по врата на приятеля. — Хайде, кажи какво има!

Наблизо нямаше никой, но Ейнджъл се огледа бързо, изпитателно. По-добре бе човек да внимава.

— Подочух нещо. Помниш ли Уилям Уилсън, известен като Били Бой?

— Разбира се, че зная кой е — смръщи се Луис.

— Беше.

Луис замълча, погледът му обгърна околното пространство.

— Какво е станало?

— Разделил се е с живота в една мъжка тоалетна в Суитуотър, Тексас.

— Естествена смърт ли?

— Почти. Сърцето му спряло, но след като някой заврял нож в него.

— Хм, не звучи правдоподобно. Беше много добър. Животно и перверзен, обаче професионалист. Няма начин да го доближиш, не и с нож.

— Вървят слухове, че често се увличал — усложнявал прости задачи, за да се кефи.

— И аз съм ги чуван. Прекалено си падаше по болката.

С Били Бой нещата не бяха наред още от самото начало. Луис избягваше да работи с него. Поне по времето, когато вече можеше да подбира партньорите.

— Изглежда, някой е решил да сложи край на това.

— Може да е било и по-просто — замисли се Луис. — Повечко алкохол в някой бар, скандал, еди-кой си вади нож, с него има доста приятели и ето как…

Но личеше, че и сам не вярва в казаното. Просто разсъждаваше на глас, прехвърляйки теоретични възможности.

— По принцип да — само че заведението било кажи-речи почти празно, а става дума за Били Бой, не за някой левак. Не помниш ли какво си ми разказвал за него? Който го е довършил, трябва да е бил не просто добър, а изключителен.

— Били вече остаряваше.

— Ама е по-млад от теб.

— Не ни е голяма разликата. Пък и аз остарявам.

— Аз ли не го зная!

— Че остаряваш ли?

— Не, че ти остаряваш!

За миг очите на Луис се присвиха.

— Да ти кажа ли какво мисля за теб?

— Не, по-добре недей.

Луис помълча, сетне подхвърли:

— Къде е била раната? В гърдите или в гърба?

— Отпред.

— Някой да му е пускал поръчка?

— Едва ли. Щеше да се разчуе.

— И все пак е възможно. Ти откъде научи?

— Четох в интернет. Сетне завъртях един-два телефона.

Луис притисна чашата между длани, за да затопли брендито, наведе се, за да усети букета. Беше ядосан. Редно би било да го информират за Били Бой. Дори само протоколно, в знак на уважение. Така се постъпва в бранша, това е част от професионализма. В миналото му имаше прекалено много хора, мишени, поръчки и там връзките бяха сложни. Не би трябвало да допуска подобно нещо.

— Ти винаги ли следиш движенията на хората, с които съм работил? — внезапно запита той приятеля си.

— Ами. При това малцина от тях са живи днес.

— По-точно казано, след смъртта на Били Бой никой не би трябвало да е жив.

— Хм, сигурен ли си? Май не е така.

Луис се замисли.

— Може и да си прав — рече той.

— Има и други нещица — подхвърли Ейнджъл.

— Казвай.

— След намирането на трупа ченгетата разпитвали поред всички присъстващи в заведението. Изяснили категорично, че дълго време никой не е излизал. С изключение на нисък, пълен мъж в овехтял костюм. Седял на бара, пиел от най-евтиното. Не бил от най-чистоплътните и много се потял.

Луис отпи от чашата, задържа напитката в уста, преди да я глътне.

— Друго?

— Барманът забелязал белези от старо нараняване на врата на онзи. Над яката на ризата му. Като от изгаряне. Сторило му се, че имал подобни и на дясната китка.

— Много хора имат белези от изгаряния — кимна Луис с особен тон.

Изглеждаше напълно безразличен, но в гласа му звучеше и дълбоко потисната тревога.

— Вярно, ама не всеки може да се оправи с човек като Били Бой, нали? Не мислиш ли, че е той?

— Нож, а? — проточи Луис замислено. — Острието в тялото ли е било?

— Не. Взел си го е.

— Да, читав нож не се изоставя. Той използва ножове за хвърляне, но винаги довършва мишените контактно.

— Ако е той, нали?

— Точно така.

— Много време мина оттогава…

Кракът на Луис затупа бавно, ритмично по пода.

— Беше пострадал почти фатално. Бая време е било нужно да се възстанови напълно. Сигурно е правил пластика, променял е лицето си. И никога не би си показал носа ей така, за обикновена поръчка. Трябва да е била специална. Някой здравата му е бил мераклия на Били Бой.

— Не е било само заради парите обаче, нали?

— В никакъв случай. Разбира се, ако говорим за него.

— Ако е той, Били Бой е само началото. Сетне би трябвало да споменем и дребния факт, че именно ти се опита да го изгориш жив.

— Вярно. Сигурно още е бесен. Само че едва ли е това, което беше.

— Но е бил достатъчно точен, за да се справи с Били Бой, нали?

— Ако е той.

Последните три думи вече звучаха като мантра. Може би наистина беше същият човек. Луис отдавна си казваше, че е напълно възможно един ден Блис отново да се появи отнякъде. И по-добре да е истина. Ще му олекне най-сетне. Край на чакането.

— Така или иначе беше голяма работа още в самото начало. Дори и след случилото се вероятно пак е по-добър от повечето в бранша. За Били Бой вече е ясно.

— За Били няма кой да плаче.

— Така е.

— Обаче и завръщането на Блис в бизнеса не е добра новина.

— Не е.

Повечето от събитията, които имаха предвид, се бяха разиграли преди Луис и Ейнджъл да се срещнат. Но Ейнджъл знаеше доста за Били Бой и не го харесваше, макар и да признаваше в себе си, че сигурно е предубеден от чувствата на Луис към него. Веднъж двамата попаднаха на Били случайно — бяха спрели да заредят на калифорнийска бензиностанция. Изправени един срещу друг, Луис и Били приличаха на въртящи се в кръг вълци единаци, озъбени и настървени, жадни да пролеят кръв. Ейнджъл познаваше Блис само от разказите на Луис за сблъсъците помежду им; в тях бяха пострадали и двамата. А Луис предчувстваше, че развръзка тепърва ще има, и смяташе, че е по-добре да предупреди приятеля си.

— По едно време се надявах, че е мъртъв, но… Трябваше някой да се заеме специално, а задачата е много трудна, в нея няма пари, няма и сигурност.

— Ами ако си в списъка на мишените му?

— Едва ли ще ми изпрати предупреждение.

— Естествено — рече Ейнджъл, гаврътна брендито на екс и се закашля мъчително.

— Хей, това се пие по мъничко, не е алказелцер — клъвна го Луис.

— По-добре да бях гаврътнал една бира.

— Нямаш класа, човече.

— Затова пък живея с хора, дето имат.

Луис се замисли за миг върху казаното.

— Е — рече след малко, — тука си прав…

 

 

Общият им апартамент не бе онова, което биха си представили повечето от познатите, предвид различния им начин на обличане, отношение към живота и типично поведение.

Жилището заемаше двете най-горни нива на триетажна сграда някъде към края на Ъпър Уест Сайд — там, където различията между бедни и богати почти се размиват.

Помещенията му бяха изрядно чисти. Въпреки че спалнята бе обща, всеки имаше индивидуално пространство, където можеше да се уедини и да се отдаде на собствените си интереси. Ейнджъл бе събрал в стаята си целия инструментариум на човек с умения да се справя с ключалки и алармени системи. Там се намираха множество лавици с литература по темите, подбрани прибори, работна маса с безброй модерни механични и електрически инструменти. И във всичко това обичайно разхвърляният бивш взломаджия бе проявил специфично за един истински майстор в своя занаят чувство за ред.

Стаята на Луис съдържаше по-малко вещи. На първо място лаптоп, бюро, стол. На лавици по стените бяха подредени книги и музика — предимно компактдискове. Вкусовете му биха изненадали доста хора — предпочитанията на Луис клоняха към кънтри жанра, макар че изпълнителите бяха предимно чернокожи: Дуайт Куик, Вики Ван, Карл Рей. Тук беше и Каубой Трой Коулман от по-новите, Дифорд Бейли и Стоуни Едуардс от по-ранно време, няколко неща на Чарли Прайд и Рей Чарлс с „Модерен саунд в кънтри & уестърн“, още Боби Уимък и поредица на име „Моята гледна точка“, представяща черния саунд в кънтри жанра. За Луис бе трудно да разбере защо мнозинството от собствената му раса не си пада по този вид музика: тя изразяваше тежненията на бедните в глухите провинциални райони, възпяваше любовта, верността и изневярата, оплакваше мъката и отчаянието. Тоест говореше за битието на всички несретници там, било то черни или бели. Защото бедният черен има много повече общо с бедния бял, отколкото с богатия черен. В тези песни звучеше гласът на низвергнатите, звучаха изстраданите травми, тъгата и мизерията им, независимо от цвета на кожата. Във всеки случай Луис вече се бе примирил с мисълта, че в обичта си към кънтрито ще остане сам. Беше успял да надвие омерзението на Ейнджъл към редовното подстригване и навиците му да купува дрехи от евтини разпродажби. Но не съумя да го приобщи към черната, нито към която и да е друга кънтри музика.

На втория етаж се помещаваха модерна кухня, която ползваха рядко; обширна всекидневна, комбинирана със столова, и работилницата на Ейнджъл. На третия се намираше луксозна баня с вана, която Луис бе запазил за лично ползване, отстъпвайки на партньора си по-малко нейно подобие с душ; кабинетът на Луис; неголяма спалня плюс баня за гости (и двете не бяха използвани досега) и главната спалня с множество вградени в стените гардеробни шкафове. Като изключим няколкото разхвърляни тук-там книги за прочит, това помещение бе поддържано в идеален порядък и чистота, достойни за снимки в каталозите за интериорен дизайн.

Зад огледаното в банята за гости имаше скривалище със сейф за оръжие. Когато си бяха у дома, той оставаше отключен; нощем и двамата държаха пистолети подръка в спалнята. Когато отсъстваха, сейфът се затваряше, огледалото отиваше на мястото си с помощта на система от лостове, хидравлика и хитроумно маскиран заключващ механизъм. Двамата сами поддържаха и чистеха жилището. Чужди хора в него не влизаха. Приятели и близки почти не идваха на гости, при това те се брояха на пръсти.

Двамата се криеха на открито, дето има една приказка. Използваха предплатени джиесеми и редовно ги подменяха. Купуваше им ги доверен човек, който работеше с посредници и бездомници за конкретните покупки от магазини на територията на четири щата. При това ги употребяваха само при крайна нужда. А повечето от съществените разговори провеждаха от обществени телефони.

В апартамента нямаше връзка с интернет. Компютър за такава цел държаха в офис на една от многото фиктивни фирми на Луис. Използваха го рядко, за по-деликатни цели и търсене, по-често отиваха в някой клуб или кафене с интернет услуги. Избягваха електронната поща, а при по-особени случаи работеха с кодирани съобщения, включени в най-обикновени на пръв поглед писма.

Навсякъде, където беше възможно, плащаха в брой, а не с кредитни карти. Използваха за транспорт метрокарти, изхвърляха ги след изчерпване и си купуваха нови, вместо да ги презареждат. Адвокатска кантора им плащаше сметките. Познаваха всички безопасни маршрути, удобни за избягване на охранителни камери и електронно наблюдение, било пеша или с кола. А светлините на регистрационните им автомобилни номера бяха с инфрачервени тела, за да разстройват евентуален запис на инфрачервените термовизионни камери за наблюдение.

Имаше и други, далеч по-необичайни защитни мерки. Наемател на мазето и първия етаж в тяхната сграда бе възрастна дама на име Ивлин Бондарчук, вдовица, която отглеждаше померански кучета и колекционираше порцелан. Г–н Бондарчук бе загинал още на младини: жертва на жп катастрофа след злоупотреба с алкохол. Госпожата бе предпочела да не се омъжва повторно и цялата й любвеобилност сега бе насочена към кучетата. Официално сградата се водеше собственост на фирма на име „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“, за която се знаеше само, че има пощенска кутия някъде в Лоуър Манхатън. Къщата бе купена от предишните собственици в началото на осемдесетте. Тогавашният наем на г–жа Бондарчук бе съвсем нисък и при продажбата тя се разтревожи, че той ще бъде увеличен. За нейно удивление това не се случи. Увериха я, че може да продължи да си живее при същите условия, а когато почина наемателят на помещенията в мазето, получи правото да държи кучетата си там без допълнителен наем. Жената съзнаваше, че това е нещо доста необичайно, да не кажем нечувано. И бързо си даде сметка, че е най-разумно да си мълчи за късмета, за да не чуе дяволът и да загуби прекрасните си привилегии.

Така минаха доста години. Единствената по-значителна промяна бе, че двамата счетоводители, които обитаваха горните два етажа, се пенсионираха и изнесоха. На тяхно място се нанесоха други двама. Единият бе висок и мълчалив, прекрасно облечен чернокож; другият — по-нисък и с неугледни дрехи. Госпожа Бондарчук си каза в началото, че прилича на човек, дето пипа чуждото, току-виж й изчезнали бижутата (и може би би станало точно така, ако Съдбата вече не бе свързала двамата нови наематели един с друг). Във всеки случай те бяха извънредно учтиви, макар и госпожата да подозираше, че сексуалната им ориентация не е съвсем наред. Но пък в това за нея имаше голяма тръпка, тъй като вече години наред живееше извънредно изолирано и отдавна бе скъсала с външния свят и новите му порядки.

При повреди в сградата Бондарчук се обаждаше на определен телефон на името на „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“. Една възхитително любезна млада жена на име Ейми винаги вдигаше слушалката. Фирмата притежаваше доста недвижими имоти в Ню Йорк и на същия телефон звъняха множество бизнесмени, които нямаха възможността или желанието физически да присъстват в големия град. Що се отнасяше до битовите проблеми, докладвани от Бондарчук, Ейми имаше точни инструкции да ги решава незабавно. Затова разполагаше със списък от доверени професионалисти: електротехник, водопроводчик, дърводелец и т.н., които реагираха с нужната бързина и дискретност.

Госпожата познаваше наемателите над нея по малки имена. Така ги и наричаше — г-н Луис и г-н Ейнджъл. Но пък никога не ги бе свързвала с „Лирой Франк Пропъртийз“. Още по-малко би й дошло наум, че е възможно Лирой Франк да е някакъв далечен еквивалент например на Le Roi Français, нито пък че най-често срещаното име сред френските крале е Луи и се пише по същия начин както и името на г-н Луис. Този вид асоциации не бяха типични за нея, пък не й беше и работа да прави подобни сложни връзки. С ниския наем живееше повече от идилично и нямаше никакво желание да си вре носа в чуждите работи. Оставаха й достатъчно пари да си позволи някой и друг лукс, а най-щастливият звук в ежедневието бе джавкането на любимите кучета наред с музиката на оркестъра на Мантовани. Бе установила, че той има галещи ухото клавирни изпълнения за всякакви случаи.

Всъщност госпожа Бондарчук ценеше създалата се ситуация повече от всичко друго и всеотдайно я бранеше от всички страни. Влезеше ли майстор за ремонт в сградата, тя вървеше по петите му заедно с псетата и най-педантично го гледаше в ръцете — къде пипа, какво прави. Пощаджията не стъпваше по-далеч от прага. Същото важеше и за млекаря, амбулантните търговци, доставчиците на пица, децата от квартала и всякакви други личности. Единственото изключение бе глухата съседка, също вдовица, на име госпожа Ноути, с която играеха домино и попийваха евтино шери всеки четвъртък вечерта.

„Лирой Франк Пропъртийз“ бе инсталирала извънредно скъпа и сложна алармена система и нарочно изпратен техник бе обучил Бондарчук да работи с нея. Така че, без самата тя да го съзнава, присъствието й в този дом бе толкова важно за сигурността и душевния мир на двамата мъже от апартамента над нея, колкото и пистолетите, които понякога носеха при изпълнение на различни задачи. Госпожа Бондарчук беше техният Цербер, тя вардеше портите на подземното им царство.

Тази вечер тя почиваше в леглото и слушаше „Шведска рапсодия“ на малък сидиплейър, подарък от господата Луис и Ейнджъл за Коледа. Въпреки това ясно ги чу да влизат. Отлично различи и предупредителния звук на алармата, преди да го анулират с кода, а сетне и последното изписукване при затварянето на вратата и превключването на системата.

— Лека нощ, госпожо Бондарчук — чу се гласът на г–н Ейнджъл от тъмния коридор.

Тя не отговори, но се усмихна, спря музиката и загаси лампата. Бяха ли си у дома и двамата, винаги спеше като къпана.

 

 

Същата нощ Луис не мигна до късно. Мислеше за миналото, за скритата природа на нашия кух свят. За пролята кръв, за отнет и загубен живот, за майка си, за жените, които го бяха отгледали. В спомена виждаше и Блис. Връщаше се назад в своето битие, проследяваше различните му нишки, там, където те се пресичаха, там, където се разминаваха.

Сетне затвори очи и зачака появата на Пламтящия.

 

 

Малко беше градчето и от онези, които наричат „съндаун“. Това на английски ще рече залез-слънце, но смисълът, който белият южняк влага в думата, е друг: чернилките да се прибират, преди да се е смрачило, и да кротуват до изгрев-слънце, иначе… Момчето и връстниците му отлично усещаха скритата закана. Вярно, нямаше я вече онази табела на края на градчето с недвусмисления текст: „Черньо, само глей тъмното да не те завари навън!“ Бяха я махнали и това бе известна стъпка напред в името на прогреса, но пък повечето хора помнеха къде стърчеше тя — на видно място пред фермата на Върджил Джеликоут. Старият Върджил ревностно следеше надписът да не е зацапан с кал или изтрит. Защото и такива неща се бяха случвали по време на безредиците, последвали линча на Ерол Рич. Дори нечия ръка замаза думата „Черньо“ с блажна боя и отгоре й написа друга — „Белчо“.

Въпросният вандалски акт бе разтревожил Върджил много сериозно. И други хора също, при това не всички от тях бяха бели. Стореното на Ерол беше нечовешко, но много по-страшно бе да дразниш градската полиция и управа, като поругаваш любимия на белите надпис. И щом законът тръгна да проверява кой е виновникът, навсякъде чернокожите го посрещаха с мълчание и наведени глави. Да се правиш на гламав не е престъпление (поне още не е обявено за такова), а за цветнокожите така или иначе имаше десетки видове наказания.

Градчето не бе единствено в отношението си към черния човек. Хиляди бяха подобните в САЩ, дори имаше цели окръзи с такъв режим. „Съндаун“ бяха поне половината от градовете в Орегон, Охайо, Индиана, в района на Къмбърланд и планините Озарк в Арканзас. Бог да му е на помощ на цветнокожия, който окъснее по тъмно да речем в Джоунсборо, Илинойс, или в близкия до него Ана. Там вървеше друга приказка, но смисълът й по вечерно време бе съвсем същият: „За печки забранено!“ Надписи в този дух имаше и по цялото шосе 127 чак до седемдесетте години на миналия век, още и в Апълтън, Уисконсин, в предградия като Ливайтаун на Лонг Айлънд, в Ливония, Мичиган, в Седър Кий, Флорида. И да не забравяме: същото важеше за евреи, китайци, мексиканци и коренното население — индианците. „Хайде, синко, обирай си парцалките и да те няма. Че времето лети…“ — това предупреждение можеше да се чуе често по улиците привечер.

Иначе градът, където живееше момчето, бе чудесен — красив и чист. Хората не бяха груби денем, не и на публични места. Главната улица бе спретната и подредена, цветя в саксии цъфтяха навсякъде почти целогодишно. Направо за пощенска картичка да я снимаш. Лесно беше да се поддържа ред, селището бе малко, едва се вписваше в административните изисквания за град, но никой не го наричаше село. Думичката град стоеше много по-добре, звучеше по-гордо. Тя означаваше съседи, къща до къща, на улиците тротоари, бръснарски салони, черкви, неделни служби, определен стандарт на живот и поведение, закон и спокойствие. Е, понякога ставаше някоя беля, но хората знаеха кое е криво, кое — право, и простъпките бяха нещо преодолимо и временно.

Момчето обаче не можеше да възприеме града като свой. Вярно, имаше магазини, киносалон, няколко черкви, но не и католическа. За католическа служба трябваше да се ходи в Мейлърсвил, на осем мили на изток, или в Лъдлоу — на дванайсет мили на юг. Намираха се и по-големи и по-представителни къщи с широки дворове и добре поддържани морави отпред, с пръскачки през знойните летни дни, адвокатски кантори, лекарски кабинети, цветарски магазини, погребални бюра. И погледнато формално, градът разполагаше с всичко необходимо за обслужване на хората, които го наричаха свой.

Но момчето виждаше проблема другояче: всички тези хора бяха бели. Селището бе построено за бели хора и управлявано пак от тях. Продавачите в магазините бяха бели, както и мнозинството от купувачите. Бели бяха адвокатите, полицаите, дори цветарите.

И чернокожи се мяркаха в града, но само за да вършат грубата физическа работа — да товарят и разтоварват обемисти стоки, да копаят, да пренасят тежки предмети. Черният трябваше да работи, белият имаше право да бездейства. В определената негласно за бели хора градска територия черните можеха да идват единствено за кратко време и само като хамали и общи физически работници. Сетне бяха длъжни да си ходят. А нощем нямаха право дори да излизат на улиците.

По принцип нямаше излишни грубости, жестокости, брутално поведение спрямо чернокожите. Разбира се, ако черньото си гледа работата и си знае мястото. Просто и ясно правило. Лошото идва, ако чернокожият го забрави. Затова цветните имаха отделни магазини, черкви, заведения с музика. Всъщност живееха другаде, там, където не подлежаха на грижи от страна на официалните власти, нито пък фигурираха в официалните преброявания на населението и помощите за него. Някои имаха къщи, сред тях дори и хубави, други живееха в горите и по мочурищата. Никой не се интересуваше къде и как.

На тяхна територия се появяваха и бели, особено от онези, дето търсят екзотична черна плът за по-особени удоволствия. Това опровергаваше твърдението, че черни и бели не общували, нито се движели заедно. Движеха се и още как, при това от някои движения се печелеха отлични пари.

Важното беше никой никога да не забравя, че законът е бял. Темида може да е сляпа, но законът — не е. Правосъдието е въпрос на аспирации, а законът — на действие. Затова е и реален. Носи униформи и оръжие. Смърди на пот и тютюн. Шофира голям автомобил със звезди по вратите.

За белите има правосъдие. За черните има само закон.

Момчето разбираше всички тези неща чисто интуитивно. Никой не му бе разяснявал тънкостите на правосъдието и закона в приложенията им спрямо чернокожата общност. Дори и майка му не успя да го направи преди смъртта си. Освен това кой признаваше съществуването на чернокожа общност? Кажи–речи никой. Имаше просто черни, черньовци, чернилки, печки, вакси. От друга гледна точка пък общност предполагаше организация. А под организация мнозина разбираха заплаха. Например профсъюзна. Или организирана от комунистите. Затова черньовците нямаха право на организация, не и на бяла територия. Може би някъде другаде. В същото време някои говореха, че времената се променяли. Имало нови виждания за човешките права. Но не и в този град. Тук статуквото си беше точно на място.

Момчето безпокоеше белия полицай, който го наблюдаваше през огледалното стъкло в стената на стаята. Нововъведението бе един от малобройните компромиси в полза на модернизацията в градската полиция. Бяха инсталирани и климатици, но имаше проблем със захранването. Пуснеха ли ги, гърмяха бушоните поради слабата инсталация, както бе обяснил местният електротехник. Нужно било да се подмени, а в стара сграда това излизаше много скъпо. Затова градската управа не даваше пари. От къде на къде? Само защото полицейският началник Устър щял да се поти през летните горещници. При това имаше и хора, които бяха на мнение, че не е лошо от време на време шкембелията Устър да се поизпотява. Прекалено беше надебелял, сърцето му се пренатоварваше, и то едва ли от неудържима любов към ближния.

В стаята, откъдето полицейският шеф наблюдаваше чернокожото момче, беше зверски горещо въпреки работещия вентилатор. Пък и вентилаторът беше един, комар да пръдне, повече ще раздвижи въздуха. Униформата лепнеше по тлъстото началническо тяло, пъпът на шкембето му напираше да излезе през светлокафявия плат. По лицето му струеше пот, влизаше в очите и го дразнеше ужасно, макар че я попиваше с носната кърпичка.

Но въпреки всичко това Устър не помръдваше от стола. Гледаше хлапака втренчено и напрягаше воля в надежда да го пречупи. Беше затлъстял, циник и дори мизантроп, но не и глупак. Това момче го интересуваше особено много. Беше успяло да затрие любовника на майка си — човек на име Дебър, — без да го пипне дори и с пръст. В това началникът бе напълно убеден, а пък Дебър съвсем не беше за всяка уста лъжица, камо ли за такова хлапе. Лежал за убийство в затвора още на тринайсетгодишна възраст, този тип бе извършил и куп други престъпления, обаче не бяха успели да докажат, че са негово дело. Едно от тях бе убийството на красива чернокожа жена, майка на момчето отсреща.

В момента го обработваха хора на Устър — Кларк и партньорът му, брутални, силови ченгета. Добре се бяха постарали: лицето на арестувания бе подуто и насинено, дясното му око — полузатворено. Оказа се още, че в урината му имало кръв. Устър нахока Кларк здравата — необходимо му бе признание, а не труп.

За беля на щатската полиция й бе нужен цял ден да се организира, за да изпрати свои хора на място. Именно затова междувременно местните го млатиха здравата и заплашваха семейството му. Сетне приложиха друга тактика — завързаха го за стола и започнаха да го наливат с безалкохолно, в което имаше разхлабителни.

Устър следеше усилията му да задържи действието на лаксатива с огромен интерес. Момчето напрягаше цялата си воля, стягаше коремните и тазовите мускули, хапеше устни, а те трепереха, ноздрите му потръпваха, по челото му изби едра пот.

Време беше да направят предложение. Хлапакът да признае, че е убил Дебър, в замяна веднага ще го откарат в тоалетната. Момчето обаче само поклати глава.

Началникът почти се възхити на тази волева сила, но пък тя го правеше смешен в очите на подчинените. Затова даде ново нареждане: веднага да го заведат в клозета, преди да се е насрал и усмърдял единствената стая за разпит. Кларк изпълни заповедта с омерзение. Сетне обаче изведе момчето на двора, смъкна му гащите и дълго го ми с маркуча. Другите ченгета хихикаха мръснишки, а мощната струя болезнено биеше в слабините на чернокожия.

Не го пречупиха и заплахите срещу семейството. Беше отраснал в дом с много жени. Устър ги познаваше всичките. Бяха читави хора, почтени, работливи. Полицейският шеф не беше расист. Делеше черните на лоши и добри, както и белите. В същото време не можеше да се каже, че отношението му към двете раси беше еднакво. И да искаше, такова нещо пак не би му се отдало. Нямаше да остане на поста си и седмица дори, а за почти десетте му години като началник изобщо да не говорим. Затова си беше изработил компромисна система. Черните и бедните бели третираше по един и същи начин. Богатите бели изискваха уважение, с тях работеше внимателно. Ще запитате за богатите черни? Да, ама в района на Устър заможни негри просто не се намираха.

Шефът вярваше и в криминалната превенция, наричаше я полицейска профилактика. Арестът беше крайна мярка само след наистина сериозна простъпка или след поредица неуспешни опити да вкара този или онзи непрокопсаник в правия път. Познаваше отлично хората в своя район, гонеше и подчинените си да следват примера му в това отношение. Сегашният арестант и цялото му семейство не бяха давали повод за полицейска намеса през деветте и нещо години на мандата му като полицейски началник. Това стана чак когато се появи Дебър и успя да се сближи с майката на момчето. А Дебър не беше човек, способен да спечели нечии топли чувства, любов още по-малко. Затова Устър подозираше, че в тази връзка е имало принуда, заплахи и страх. Беше направил жената своя любовница било с изнудване, било с нещо друго, не по-малко брутално.

Сетне я намериха убита, тялото й — обезобразено, захвърлено зад магазин за продажба на алкохол. При разследването стана ясно, че Дебър е бил на същото място малко преди откриването на трупа. Намериха се и свидетели, които потвърдиха, че зад магазина е имало скандал, чували се гласове — мъжки и женски. При разпита в щатската полиция обаче Дебър се оказа същият костелив орех, както сега и това момче. Мълчеше упорито, отказваше всичко и накрая се наложи да го пуснат, а престъплението остана неразкрито. По-късно до шерифа стигнаха сведения, че заподозреният се завърнал в къщата на същото семейство и този път се захванал с лелята на момчето. Жените се страхували от него, това беше ясно, а пък имаше и от какво. Малцина знаеха обаче, че женското семейство не бе чак толкова безобидно или безпомощно. Членовете му бяха интелигентни, със силни характери, нямаше как дълго да търпят присъствието на брутален насилник като Дебър.

Мина известно време, нощем Дебър спеше с лелята на момчето, през деня бе надзорник на строителни работници и печелеше добри пари. Така продължи до фаталния му край. Металната свирка, с която командваше работниците, се пръсна в устата му и отнесе половината му лице. Някой достатъчно начетен я бе заредил със собственоръчно приготвен експлозив и хитроумно замислен взривател. Дебър живя два дни, ослепен, в нетърпими болки, и въпреки усилията на лекарите почина.

Устър бе вярващ и смяташе, че агонията му ще продължи и във вечността: приживе си го бе заслужил напълно. Иначе едва ли бе загуба за някого, дори напротив. Обаче убийството си беше убийство и отговорният за него трябваше да бъде намерен и наказан. Опасно беше да се толерират хора, които могат да правят смъртоносни бомбички от подръчни материали, независимо чия глава ще отнесат — черна или бяла. Пистолетите и ножовете бяха по-различно нещо. Обикновено оръжие, широко разпространено, нищо особено няма в него, освен бруталния факт на убийството. Всеки ден се гърми или някой наръгва друг, било за неплатен дълг, в любовна свада, че дори и за чифт обувки. С тези хора Устър можеше да се справя чудесно — познаваше психологията им, нямаше какво да го изненада в тях. Обаче умението да убиеш човек със собствената му свирка, и то от разстояние, представляваше нещо съвсем ново — и като начин на мислене, и като изпълнение. Не, полицейският началник Устър нямаше никакво намерение да поощрява подобни неща.

Беше си подсигурил съдебно решение за арест на името на момчето още в деня, когато Дебър почина. От щатската полиция му се изсмяха, когато ги уведоми за намерението си. Дебър имал толкова много врагове — явни и тайни, — подиграха му се те, че цял телефонен указател не можел да ги побере. И отново му обясниха механизма на убийството: миниатюрно взривно устройство, талантливо замислено и изпълнено така, че смъртоносно да пострада само евентуалната мишена. Това предполага умения, планиране и мозък на човек с опит, а не на някакво си петнайсетгодишно хлапе, неуко и чернокожо. В отговор на поученията Устър изтъкна, че благодарение на благотворителна фондация въпросното момче учи в гимназия, която разполага с що-годе прилична лаборатория. От нея с лекота могат да се вземат йодните кристали и амоният, употребени като компоненти на експлозива, с който е убит Дебър. Това бяха факти, установени от следствието и експертизата на останките от свирката. И още: такива материали би употребил именно един интелигентен ученик с добри бележки, а не истински експерт по взривни устройства. При това е цяло чудо, добави Устър, че заредената с експлозив свирка не е избухнала предварително, защото въпросното съединение е крайно нестабилно и свръхчувствително на допир. Според специалистите вероятно убиецът е държал сместа във водна среда до последния миг; тя е започнала да съхне немного време преди жертвата да употреби свирката. Най-накрая всички тези аргументи относно естеството и употребата на експлозива бяха убедили щатската полиция да изпрати двама детективи на място.

И ето ги тези умници след дълго часово закъснение най-сетне при момчето. По едно време единият заряза разпита и влезе при Устър. Носеше бутилка изстудено безалкохолно, отпиваше от нея.

— Доникъде не стигаме с този хлапак — измуча недоволно той.

— Ами продължавайте да опитвате — посъветва го началникът.

— Вие май доста сте му се опитвали — язвително подхвърли детективът. — Целият е издут.

— Ами. Падна и се удари на път към тоалетната.

— Така ли? И колко пъти падна?

— Откъде да знам, да не съм ги броил? Нарочно блъскаше глава в цимента.

— Сигурни ли сте, че сте му прочели правата?

— Някой от полицаите все го е направил. Аз не съм.

— Не си ли поиска адвокат?

— Може да е поискал, не съм чул.

Детективът отпи от шишето, избърса потта от челото си, въздъхна.

— Не е негово дело това. Убийството е изпипано тънко.

Устър също избърса челото си и отвърна:

— Тънка работа казваш, а? Аз Дебър го познавах отблизо. И хората, с които движеше — също. Тая измет не е по тънките изпълнения. Те щяха да го гръмнат, евентуално да го наръгат, може би топките да му отрежат. Ей така, за авторитет. Никой не би се заел да разглобява свирка, да прави експлозив, за който се искат сериозни познания по химия, че да запоява парчетата й сетне. Хората, за които говоря, не са такива умници, напротив. А хлапакът ей там… — началникът направи пауза и посочи с пръст към стъклото — виж, той достатъчно е учил в шибаното училище, може да свърши такова нещо. При това има и мотив: Дебър уби майка му, чукаше леля му ей така — нарочно.

— Къде са ти доказателствата, че Дебър е убил майката?

— Доказателства ли? Пфу! — изплю се Устър на пода. — От доказателства нямам нужда. Просто зная. Сигурен съм!

— О, така ли? Само че в съда на тези неща гледат по-иначе. Нали познавам хората, които разпитваха Дебър. Какво ли не го правиха, само на ток не са го пекли. И не успяха да го пречупят. Затова налице няма нищо. Нито свидетели, нито признание, нито доказателства, нито реално обвинение — само общи приказки.

В стаята за разпити главата на момчето леко помръдна, сякаш чуваше какво говорят. Устър не бе сигурен, но му се стори, че за миг по лицето на хлапака заигра усмивка.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Устър и сега гласът му беше по-мек.

— Откъде да зная? Ти ми кажи. Ти се правиш на Шерлок Холмс.

„Майната ти, нагъл, тъп копелдак! — изруга наум Устър. — И баща ти беше същият тъпанар. По-далеч от носа си не виждаше.“

— Мисля си — продължи на глас началникът с леден тон, — че ако хлапето не беше убило Дебър, той самият щеше да го довърши. Казвам си също, че и двамата не са имали избор. Или единия щеше да го бъде, или другия. Ако го нямаше хлапето, сега на онзи стол ей там щеше да седи Дебър.

Детективът изгълта остатъка от напитката и почти се задави. Тонът на Устър бе направил нужното впечатление. Вече съжаляваше, че го е обидил. Прочисти гърло и опита да поправи грешката.

— Гледай, шефе, сигурно си прав. В този хлапак има нещо… признавам, че ги разбираш тези неща. Само че докога ще се туткаме? Той мълчи като риба…

— Още няколко часа са нужни. Най-много. Не го ли натиснахте на тема семейство — там му е слабото място?

— Не сме. А ти?

— Опитах, тогава за пръв път проговори.

— И какво каза?

— Че не съм човек, дето несправедливо ще посегне на жени.

Щатското ченге се ухили, но се усети и сконфузи.

— Има и други начини, малко по-така… — подметна той.

— Мисля си, че и ти не си такъв човек — поклати глава Устър.

Детективът кимна.

— Е, ще продължим.

— Давайте. Той е убиецът. Сигурен съм.

Детективът излезе. Началникът дори не погледна към вратата. Продължаваше да се взира в чернокожото момче отвъд. Струваше му се, че и то го гледа право в очите.

 

 

Два часа по-късно той беше все така на същото място. Захвърлили саката, двамата щатски полицаи седяха на стъпалата пред участъка. Дояждаха купените хамбургери и се готвеха да запалят по цигара. Устър си даваше сметка, че на практика разпитът бе завършил, при това напълно безрезултатно. Момчето бе отворило уста само за да каже името си — Луис — и да изрази убеждение, че началникът не би направил нищо срещу семейството му.

След малко единият от детективите влезе в шефската стая и обяви:

— Ще идем да пием по бира.

Устър кимна. Значи край — решили са, че няма смисъл да опитват повече. И ще се върнат само за да си вземат колата, ако, разбира се, си спомнят къде са я оставили. Зависеше от броя на изпитите бири.

В чакалнята на участъка, на стол встрани от бюрото на дежурния полицай, седеше чернокожа жена, стиснала в ръце чанта. Беше бабата на момчето, но би могла да му бъде и майка — лицето й беше младо, фигурата все още стройна и гъвкава. Откакто го бяха арестували, тук всеки ден идваше някой от семейството и мълчаливо сядаше на същия твърд и неудобен стол. Неизменно жена, тя се държеше гордо и спокойно, сякаш удостоява полицаите с присъствието си. Обаче в тази — най-възрастната от рода — имаше нещо, което будеше смущение и притесняваше началника. Не малко слухове бе чувал за нея. В дома й постоянно ходели хора: гледала на ръка, на бременни познавала пола на плода в утробата, врачувала, прогонвала духове, гадаела и успокоявала душите на починали деца, посочвала къде се намират отдавна изчезнали хора. Устър не вярваше в подобни бабини девитини, но към тази жена винаги се бе отнасял с респект. А тя самата се държеше като че това й се полага. Само глупак би дръзнал да не я уважи.

И ето я сега пак тук. Седи и мълчи, излъчва достойнство, при това изглежда сигурна, че момчето ще бъде освободено днес. Нямаше как да не се забележи приликата между баба и внук. Просто се набиваше на очи и не бе само физическа, която изпъкваше най-вече във високите, стройни, гъвкави тела и в грациозните движения. Но най-вече това удивително, ледено спокойствие, от което тръпки те побиват. Ами очите? Погледнеш в тях и сякаш потъваш в черни води, бездънни и страшни, а надолу те чака нещо още по-зловещо.

Устър си каза, че денят и без това е провален, по-лошо от това, здраве му кажи. Що се отнася до него лично обаче, работата съвсем не бе привършена. О, не! Ще пусне момчето за момента. Да върви при лелите и баба си в онези гори, но той — полицейският началник — няма да го изпуска от око. Където и да ходи, каквото и да прави, ще души по петите му. И най-сетне ще го пречупи. Прошка за убийство не се полага.

А имаше и един особен коз, скрит, досега неизползван. О, да. Изглежда, хлапакът беше обратен. Шефът отдавна таеше подобни съмнения. И доста приказки бе чувал по негов адрес: не си падал по момичетата, в училището веднъж-дваж имало закачки с момчета. На деца стопроцентово не можеш да вярваш, обаче във всяка лъжа има и частица истина, статистически погледнато. При това в разказите, които бе чувал, ставаше дума за фина чувствителност, скрита женственост и прочие подобни симптоми, нетипични за нормалния мъжки пол. А в техния щат законът беше извънредно строг. Закачи ли му нещо подобно, сетне ще го използва като инструмент за натиск във връзка с убийството на Дебър. Веднъж да го вкара в ареста с обвинение в хомосексуализъм, там животът му тутакси ще се стъжни. Очаква го само болка, мъка и унижение. По-добре би било да влезе на топло като убиец, то би му спечелило уважение и би внушавало страх в съкилийниците. Но Устър съвсем не гонеше наказание от типа на електрическия стол. Напротив. Достатъчно би било да натрие носовете на онези фукльовци от щатската полиция, дето се мислят за големи специалисти. И на подчинените си, разбира се, които се подиграваха зад гърба му, защото вярваше, че някакво си чернокожо копеленце можело да извърши толкова тънко престъпление.

Дали пък да не му устрои постановка? В града имаше неколцина, дето си падат по младо черно дупе. Ще пусне някой от тях подир хлапето, ще се уговорят за време и място. Самият той ще цъфне там уж случайно. Ще разкара другия, а момчето ще подбере по подозрение за хомосексуална връзка. Да, това беше възможност.

За беля Устър не знаеше, че в това време се задават други неприятности. Денят бе кофти още от началото, но тепърва предстоеше да се превърне направо в трагедия. И плановете за хомосексуалния капан да отидат по дяволите.

— Шефе? — обади се някой от вратата.

Устър се извърна. На прага стоеше Сет Кавана, най-младият му полицай — смотано ирландско католиче. Устър имаше проблеми с някои от местните по повод назначаването му. Дори и посещение на Том Ръдж Дребния и някои от приближените му. Все хора от качулатите, дето нощем гонят черните с калъфки от възглавници на главите. Том изрази недоволство, че в полицията на един изцяло баптистки град може да служи някакъв си католик, още повече ирландски. Устър ги изслуша внимателно, сетне ги разкара с уклончивото обещание да помисли по въпроса. Космите му настръхваха от деянията на Клана, зърнеше ли хората му, винаги изпитваше сериозни угризения. Отлично бе информиран за побоищата и издевателствата над местни чернокожи, „заварени да се скитат из територията на града по вечерно време“. Знаеше също, че доколко часът в тези случаи е бил вечерен, а територията — градска, почти винаги е зависело от количеството на изпития в бара на Ръдж алкохол. Добре бе осведомен и за опожарените колиби, и за изнасилванията на чернокожи, впоследствие обяснявани от извършителите с думи от рода на: „Шегичка беше, само дето малко му изпуснахме края.“

Знаеше за Ерол Рич и линча, както и кои са били главните действащи лица. На всичкото отгоре сядаше до същите хора на неделните черковни служби. О, да. Наясно беше, че от юридическа гледна точка и той носи отговорност за извършените тежки престъпления, макар че лично не бе присъствал.

За съжаление в началото Устър не владееше града така, както би подобавало на един полицейски началник. Когато научи за издевателствата, беше вече късно да им сложи край или поне така се успокояваше. Впоследствие бе събрал сили да заяви категорично, че повече няма да разрешава безобразия в поверения му град. Имаше предвид убийствата и че ще бъде безпощаден към извършителите им. Декларациите му обаче дадоха надежда на чернокожите и те надигнаха глава. Стана още по-лошо, защото се наруши балансът между техния гняв и обичайния им страх и на моменти положението беше неудържимо. А то се усложняваше още повече поради продължаващите безобразия на негодници като Том Ръдж и другите от Клана. Стигна се почти до намеса на ФБР. Това беше опасно — федералните не разбираха в дълбочина процесите и начина на мислене на хората от малките градове. Не само не разбираха, а и пет пари не даваха за тях. Целта им беше само да се даде урок и пример на останалите. Да знаят какво очаква онези, които не се съобразяват с промените и повелята на новото време, както пееше един прочут чернокож изпълнител.

Това е още една сериозна причина момчето на име Луис да бъде наказано за убийството на Дебър. Защото само Бог знае какво би могло да се очаква, ако и този път виновникът избегне предвиденото от закона. Може би следващият му ход ще е срещу убийците на Ерол Рич? Срещу онези, които бяха издърпали камиона изпод краката му, за да увисне безпомощен с примка на шията? Или срещу другите, които го заляха с бензин? И онези, които го запалиха жив? Устър бе чувал слуховете за връзката между Рич и майката на Луис. Сигурно и момчето беше наясно. Ако убият баща ти по такъв зверски начин, ти няма ли поне да опиташ да отмъстиш? — питаше се полицейският началник. И си даваше сметка, че на мястото на Луис би постъпил точно така.

 

 

От тези мисли го извади гласът на застаналия на прага Кавана, също обект на негов експеримент за социални промени в градчето. Кой знае с какви дивотии щеше да го занимава точно сега.

— Какво има? — запита недоволно, като отново насочи поглед към момчето в съседната стая.

— Дошли са ни гости.

Устър въздъхна и погледна навън през другия прозорец. Пред сградата бяха спрели две коли. От първата вече излизаха двама. Беше обикновен форд, приличаше на държавен. Подозрението му се потвърди, когато видя третия в него. Специалният агент Рей Валънс свали прозореца и изхвърли цигарена угарка току пред вратата на участъка. Валънс бе заместник–шеф на местното бюро на ФБР и не беше лош човек, доколкото това може да се каже за федералните. Беше умерен, няма да те пришпорва на тема човешки права, но няма и да те остави да се правиш, че не си чувал за тях. Обаче това с фаса бе демонстрация на неуважение. Е, ще трябва да си поговорят по въпроса.

Втората кола беше прекалено луксозна, за да е държавна. Светлокафеникава отвън, тапицирана с кожа в тон с цвета, а човекът на волана приличаше повече на професионален бодигард, отколкото на федерален агент. Устър го огледа внимателно, когато излезе: не беше много по-различен от федералните копелета. И неговото сако беше издуто отляво под мишницата, и той имаше същото самоуверено, почти нагло изражение. От задната седалка на баровската кола се измъкна мъж на годините на самия Устър, само че изглеждаше значително по-стар. Напомняше му за актьор от „Моята прекрасна лейди“, филма, дето го даваха преди няколко години. Как ли му беше името? О, да — Уилфрид Хайд-Уайт в ролята на полковник Пикъринг със силно сбръчканата муцуна, майната му и на него. Та мъжът много приличаше на него.

Валънс поведе новодошлите към участъка. Мина покрай дежурния и другите полицаи, без дори да ги погледне. Застана на прага на шефската стая и с насилена любезност поздрави:

— Добър ден, полицейски началник Устър.

— Здравейте, специален агент Валънс — отвърна Устър, въпреки че обичайно си говореха на „ти“ и на малко име.

Агентът кимна с глава назад, сякаш искаше да каже, че ги наблюдават и случаят е много сериозен. Устър го изгледа изкосо — такива не му минаваха. Тук беше негова територия. Фебереецът да не се пише толкова важен, а да вземе да се извини за фаса.

— Може ли да говорим насаме? — запита Валънс.

Устър изгледа изкосо стоящите пред вратата четирима — двамата агенти от ФБР, шофьора и дъртака. Отзад любопитно се тълпяха неговите хора.

— Вие какво? — запита той нарочно небрежно. — Да не сте тръгнали на годеж? Е, щом сте дошли, заповядайте.

След Валънс обаче влезе само възрастният. Преди да затвори вратата, Устър усети очите на своите хора — чакаха да видят няма ли да се огъне пред федералните. Затова се изправи, изпъчи гърди, прибра шкембето и тежко изрече:

— Та за какво става дума, агент Валънс?

— За момчето, дето сте го нагънали в стаята отсреща.

— Задържано е по подозрение за убийство. Водим следствие.

— Какво конкретно имате против него?

— Възможна причина. Мотив. Убитият от него вероятно е убил майка му.

— Вероятно?

— Ами вече го няма, че да го питаме пак.

— Доколкото съм осведомен, доста пъти са го питали преди кончината му. Не е признал нищо подобно.

— Няма значение, той е убиецът. Който не вярва, негова си работа.

— Значи възможна причина… С това ли разполагате?

— Засега да.

— Ще признае ли?

— Упорит е, но поддава. Ще се пречупи.

— Прекалено сте уверен и в това.

— Че той е момченце, аз какви по-големи бабаити съм огъвал. Този ли ще ми се опъне?

— Ами така изглежда.

Сега Устър се ядоса и рязко премина на „ти“, забравил учтивостта.

— Чакай малко, Рей. За какво става дума? Ти тук нямаш юрисдикция! Случаят не е федерален.

— Напротив. Смятаме, че е федерален.

— И как така го измислихте?

— Покойният е бил надзорник на екип работници, заети в строежа на новия път край мочурището Орисмачий. А то е федерален резерват.

— Ще стане федерален резерват — поправи го Устър. — Засега е само мочурище.

— Тц, не си осведомен добре. Мочурището и пътят край него получиха нов статут — федерален. Документите дойдоха вчера. Спешно при това.

Валънс бръкна във вътрешен джоб, извади няколко листа и ги подаде на Устър. Полицейският началник намести очилата на носа и започна да чете дребния шрифт.

— Е, добре — каза, когато свърши. — Това обаче не променя нищо. Престъплението е извършено, преди да е влязъл в сила новият статут. Юрисдикцията си е моя.

— Виж, шефе, няма смисъл да спорим. Просто прочети по-внимателно. Документът е със задна дата, от първо число на месеца, когато е започнат строежът. Вероятно това са бюджетни фокуси на бюрократите. Знаеш как действат административните служби на правителството.

Устър се залови да чете отново и наистина намери датите. Челото му се сбръчка, лицето му се наля с кръв и гневът го задави.

— Редовните тарикатлъци, майната им! Ти кажи защо си се захванал с този случай? Тук имаме престъпления на цветнокожи — един срещу друг. Не става дума за човешки права. Защо си вреш носа в тези неща, кажи ми?

— Същите неща определено придобиват федерален характер, шефе. Няма причини да се гневиш. Не отправяме упреци срещу твоята служба. Просто освободи момчето.

Устър си давеше сметка, че ситуацията му се изплъзва. Най-напред случаят, но с него си заминават и собственият му авторитет, и най-вече престижът пред подчинените. Никога повече няма да може да ги възстанови. Дори и момчето ще му се хили, когато излезе на свобода.

А пък този дребен лайнар Уилфрид еди-кой си с бялата коса и скъпите дрехи какво прави тук? Имаше някаква далавера. Устър бе сигурен в това.

— А ти какво общо имаш със случая? — не изтърпя той и гневно запита втория посетител.

— Моля да ме извините — отвърна ниският мъж, пристъпи напред и подаде ръка. — Името ми е Гейбриъл.

Устър се направи, че не я вижда, и след малко човекът я отдръпна. Майната му! И на Валънс също. На всичките поред! Сетне се досети, че репликата не бе отговор на въпроса, и отново изрева:

— Не чу ли какво питам?

— Тук съм като гост на специалния агент Валънс.

— За правителството ли работиш?

— Може да се каже, че извършвам услуги и на правителството.

Това не беше едно и също, Устър отлично го знаеше. Бе достатъчно интелигентен, за да си даде сметка, че тук имаше и нещо друго, недоизказано, двузначно и опасно. Внезапно му хрумна, че ще сгафи още повече, че гневът е лош съветник и че не бива повече да закача този тип Гейбриъл, а? Както името на архангела Гавраил^[1]… Бяха го хванали натясно. Като агне на заколение, оставаше и шиша да му заврат и да го завъртят на огъня. О, не! Ще избегне тази съдба на всяка цена, та дори това да значи, че трябва да се откаже от момчето.

Напрегна воля да потисне гнева. Седна зад бюрото и отвори някаква папка. Дори не видя каква е, нито прочете написаното в нея.

— Вземете си го — рече на глас. — Ваш е.

— Благодаря ви, господин полицейски началник — обади се Гейбриъл. — Още веднъж моля, приемете извиненията ми за всички причинени неприятности.

Устър не отвърна, не вдигна очи от бюрото. Чу ги да излизат. Вратата се затвори след тях тихичко.

Началникът Устър. Големият шеф. Е, току-що му бяха показали реалностите. Дребна рибка в плитка водица, по погрешка навлязла в дълбокото. А там истинските хищници й се бяха озъбили.

Погледна затворената врата на стаята, премести очи към огледалния прозорец. Представи си, че отвъд пред момчето стои Гейбриъл. Двамата се гледат и сякаш се преливат един в друг, превръщат се в едно цяло. Сетне избледняват и се губят в червена като кръв маса.