Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reapers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Конъли. Жътварите

ИК „Прозорец“, София, 2009

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-650-6

История

  1. — Добавяне

21

Никой не стреля по тях. Защо ли? Но бяха живи.

Това бе първата мисъл в съзнанието на Ейнджъл, когато прекосиха празната площ и стигнаха до дърветата. Бяха живи! Тичането по голото пространство между хамбара и края на гората се оказа ужасяващо изживяване, едно от най-страшните в живота му. През цялото време очакваше да чуе свистене и да усети как куршумът го пронизва… онзи фатален миг, когато цялото му тяло ще се разтресе от попадението. Като мощен боксов удар, а после идва болката — разкъсваща, мъчителна. И… какво още? Смърт — мигновена или бавна? Може би ще го ранят и втори път… Представи си сцената. Луис го влачи по влажната трева, кръвта му изтича, подире им се точи тъмноцветна диря. Животът напуска тялото му бавно, настъпва краят. Втори шанс няма да има. Тук ще умре, може би и Луис заедно с него. Или не?

Тичаше с все сила, напрегнат до крайност в опит да надмогне инстинктивното желание да легне и да се свие на кълбо. Но това бе повече от опасно. Нямаше избор — трябваше да продължава напред. Или, или. И даде всичко от себе си, за да бъде максимално бърз. Всеки мускул в тялото участваше в усилието, лицето му се разкриви грозно в предусещане на куршумите. Знаеше: първо ще усети тласък, чак сетне ще чуе гърмежа. А ужасната тишина, прекъсвана единствено от тежкото дишане и топуркането на ботите по земята, не носеше никакво утешение.

Двамата тичаха на зигзаг, рязко и често сменяха посоката в надежда да заблудят прицелващия се в тях скрит неприятел. Дърветата на края на отсрещната гора постепенно растяха. Ейнджъл вече различаваше листата и лишеите по дънерите. Гората тъмнееше, мрачна, потънала в сенки. Там ли ги чакат в засада: насочили карабини, заковали силуетите им в мушките? Ще види ли мигновеното святкане в дулото?

Десет метра. Пет, два… ето ги вече сред самите дървета. Тук бе доста по-тъмно. Залегнаха край храстите. Запълзяха бавно, безшумно, за да са по-неуязвима мишена. Едно невнимателно движение в храстите можеше да издаде мястото им. Хвърли кос поглед към Луис, който бе на около три метра вдясно. Той вдигна ръка: знак да спрат. Нещо прелетя отгоре им в мрака, но и двамата не посмяха да вдигнат глави. Замряха неподвижни, напрегнати, изчакваха очите им да привикнат със сумрака.

— Защо не стреляха? — прошепна Ейнджъл.

— Не зная — отвърна Луис, вглеждайки се в пространството между дърветата.

Очакваше движение. Не виждаше нищо съмнително, но беше убеден, че отнякъде ги наблюдават. Някой си играеше с тях. Беше повече от сигурен в това.

Отново даде знак на Ейнджъл — да продължат. Запълзяха внимателно, използвайки дебелите дънери за прикритие. Изчакваха се, като се прикриваха взаимно — възможно бе да ги нападнат и в гръб. Гората немееше, изглеждаше тиха и празна. Но това бе измамно усещане. И двамата го знаеха, нямаше да се поддадат на илюзията, че са невидими. Труповете в багажника бяха оставени нарочно, за да ги видят. Колата е била извадена от строя по същата причина — демонстративно. Да, изпращаха им послание. Бяха живи, но само по нечия прищявка.

Луис се замисли за мярналата се на прозореца жена. Съвпадение ли беше появата й? И то точно когато двамата оглеждаха сградата с биноклите? Едва ли. Бяха им разрешили да я видят нарочно, а сетне те самите постъпиха повече от предсказуемо — отказ от плана и завръщане към превозното средство. Междувременно капанът се беше затворил. Вече нямаха друг изход, освен да се движат и да очакват някакво развитие на нещата. Само че играта се ръководеше от друг.

Продължиха напред, през цялото време бяха нащрек, наострили уши, оглеждайки се на всички посоки. Така изминаха не повече от три-четвърти миля, но вече бяха изтощени от огромното напрежение. След малко дърветата се разредиха, откри се празно пространство, след което започваше склон, водещ към вътрешно шосе. И отново започваше гора.

Спряха. Тук все още имаха някакво прикритие. Луис подуши въздуха, опитвайки се да долови цигарен дим или друга носена от вятъра миризма, която да говори за нечие присъствие. Но не усети нищо.

Сега бяха съвсем близо един до друг, почти се докосваха.

— Тръгваме — прошепна Луис. — Аз на три, ти на четири.

Малката разлика във времето можеше да им помогне по пътя към шосето, раздвоявайки за кратко вниманието на неприятеля. Ако, разбира се, там имаше хора. Луис раздалечи средния пръст на лявата си ръка от показалеца в символична вилица.

— Аз вляво, ти — вдясно. Не спирай, докато не влезеш в гората.

Ейнджъл кимна. Продължиха още малко до края на дърветата. Устните на Луис започнаха безмълвно броене. Едно. Две…

Три.

Той спринтира към пътя. Секунда по-късно в зигзаг хукна и Ейнджъл, отдалечавайки се вдясно. Тичаше устремно, не така отчаяно както преди, но с пълното съзнание, че на шосето ще бъде най-беззащитен.

Не стигнаха дори средата на наклона. Първият куршум разпръсна пръстта на половин метър пред Ейнджъл. Вторият и третият удариха по шосето. Последваха залпове. Те принудиха двамата отново да потърсят прикритие сред дърветата отзад. Луис залегна и откри огън с автомата, последва го Ейнджъл. Целеха се в святкащите пламъчета отсреща, като стреляха пестеливо. Оттатък шосето се надигна фигура в зелено бойно яке и побягна вляво. Луис пусна кратък откос, но онзи спокойно продължи да тича. Щаерите не бяха дългобойно оръжие.

— Не стреляй повече — обърна се той към Ейнджъл.

За съжаление бяха изхабили по един пълнител и се налагаше да презаредят.

Хората отсреща не прекратиха огъня, но не го и коригираха. Задоволяваха се да брулят листата на дърветата около залегналите. От време на време демонстрираха, че напълно контролират пътя, като се целеха в трасето, вдигаха облачета прах и разпръскваха чакъла. Ейнджъл и Луис отстъпиха по-назад в гората.

Стрелбата секна, макар че ушите им продължаваха да пищят. Неприятелят отсреща вече не се криеше — показаха се трима с качулки. Единият бе свалил карабината, другите държаха оръжието си насочено. Не им пукаше, че стоят на открито. След малко се появиха още трима: двама по пътя от север, един откъм юг. И те заеха позиция сред дърветата заедно с другите, като жестикулираха и се хилеха. Разиграваше се игра на котка и мишки и те бяха печелившите.

Ейнджъл остави щаера на земята и извади глока, но Луис поклати глава и го спря:

— Недей!

Обградили са ни отвсякъде — мислеше си той. — Знаеха откъде ще тръгнем, преценили са приблизително къде ще излезем. Имат хора и на изток, и на запад. Може би са на рядко, но винаги могат да им изпратят подкрепления.

Някъде встрани горе на пътя се чуха гласове и типичният пукот на работеща радиостанция, сетне и шумът на автомобилен двигател. Откъм юг се появи камион с открита малка каросерия. Спря на не повече от трийсетина метра от мястото, където бяха залегнали двамата, моторът запърпори на нулева скорост. В кабината бяха двама.

— Какво става? — прошепна Ейнджъл.

Луис не отговори. Правеше светкавични сметки наум: изчисляваше разстояния, време за реагиране, обхват на оръжията. Опитваше се да прецени шансовете им да нападнат онези в камиона под прикритието на гората. Не бяха лоши, но си даде сметка, че другите неизбежно ще ги подгонят. А вероятността да се измъкнат от преследвачите беше почти никаква.

В същото време не биваше да остават в пасивна позиция. Задържаха ги нарочно, сигурно ръководени от някакъв план. Може би онези горе очакваха някого? Голяма бе и опасността да ги нападнат отзад. Дали вече не се готвят да отрежат и пътя им за отстъпление? Приличаха на преследвани от ловци лисици с блокиран към бърлогата път, принудени да влязат в смъртоносен бой с кучетата.

— Тръгваме назад — каза Луис след малко.

— Какво?

— Контролират терена отпред. В същото време знаят къде се намираме и това не е хубаво. Доколкото можем, ще използваме възможностите на гората. В североизточна посока има къща. Помня я от сателитните снимки. Може би там ще се доберем до кола или камион, най-малкото до телефон.

— Ами да — съгласи се Ейнджъл. — Колко му е — ще помолим ченгетата да дойдат на помощ. Ще си признаем, че сме тук да пречукаме някого, ама сме направили грешка.

Изведнъж заваля. Едри капки заудряха по листата над тях. Небето притъмня. Дъждът се усили. След малко и двамата бяха вир-вода. Обаче онези с качулките отсреща не мърдаха от местата си. Бяха се подготвили и за дъждовно време. Всъщност за всяка евентуалност.

Ейнджъл и Луис бавно отстъпиха в гората.

 

 

Вътрешният кръвоизлив беше масивен. Мозъкът бе травмиран, а отокът предизвикваше допълнителни кръвоизливи. Лекарите се бореха за живота му, извадиха куршума, отстраниха няколко костни частици и съсирек. В крайна сметка успяха да го стабилизират и всичко завърши благополучно. Щеше да му остане белег, но косата щеше да го прикрива.

Докато медицинският екип се бореше със смъртта, Луис за щастие витаеше в други измерения. Виждаше се седнал на брега на езеро, заобиколено с високи дървета. На отвъдния бряг беше приличната на колиба къща, в която бе минало детството му. Виждаше я добре: пустееше изоставена, почти развалина, но не можеше да се върне и в нея отново да намери дом. Нямаше вече живинка сред хладните й мрачни и оголени стени. Всъщност живот нямаше никъде: гората наоколо линееше, езерото беше мъртво, рибата бе изчезнала. Луис седеше в това неживо място и чакаше.

Мина време, от изток, от тъмната утроба на гората, се зададе човек. Беше безлик, белееха оголените му зъби, защото липсваха и устните. Нямаше и очи, обаче безпогрешно извърна глава направо към Луис. Изглеждаше ухилен, сигурно поради деформациите. А може би наистина се хилеше. Защото Дебър си беше такъв и приживе: ухилен дори и в мига, когато уби майката на Луис.

На запад светна. Появи се Пламтящия и застана край водата. Говореше на сина си, устните му се движеха, оформяха безмълвни думи на болка и гняв. На север бе къщата. На юг — Луис. На изток — Дебър. На запад — Пламтящия. Посоките на компаса.

Обаче откъм южната страна Луис не беше сам. Отзад се чуха стъпки, нечия ръка гальовно се плъзна по тила му. Опита да се извърне, но не успя. Тогава чу гласа на баба си, а тя шепнеше: „Тези посоки не са единствените, имаш и друг избор…“

И това бе началото на края. Беше семе, което покълна, за да даде живот на една бавно разцъфваща съвест.

 

 

Оздравяването беше дълго. Куршумът бе влязъл в черепната кутия, но не бе проникнал в мозъка. Това го спаси. Нали и майка му навремето казваше, че бил твърдоглав. След първоначалното подобрение обаче Луис имаше проблеми с говора и артикулирането на някои думи, не различаваше цветовете добре, зрението му страдаше в продължение на месеци. Измъчваха го фантомни звуци и болки в крайниците. Гейбриъл се колебаеше дали да го остави в екипа, но Луис бе най-младият изпълнител и вероятно притежаваше потенциала да надмине всички досегашни очаквания. Патронът му си даваше сметка и за друго: организмът на младия мъж се поддава на лечението не само поради естествената му физическа сила, движи го и воля за отмъщение. Блис беше се покрил, но щяха да го намерят. Имаше начини. А и не биваше да оставят подобна постъпка без наказание. Биха дали лош пример и погрешни сигнали.

Така или иначе изминаха цели петнайсет години, докато най-сетне попаднаха на определени следи. Тогава Луис бе изпратен да екзекутира Блис.

 

 

А той живееше в Амстердам под името Миерло и беше се сдобил с холандско гражданство. Беше се подложил на пластични операции на носа, очите и брадата. Промените не бяха кой знае какви, но при евентуална среща и на пръв поглед старите му познайници едва ли биха го познали. Важно беше да се печели време — било то дори секунди, минути или час–два. Луис знаеше също, че Блис не е преставал да се готви за мига, когато миналото му ще го застигне някъде. Със сигурност се е подготвил за внезапно заминаване при извънредни обстоятелства. Познаваше района, където живееше, до най-малки подробности и можеше да реагира незабавно. Винаги ходеше въоръжен. Имаше си добре скрита кола на удобно място, готова за спешно изтегляне. Оказа се, че я използва изключително рядко. Държеше я за критични случаи, ако другите пътища за бягство са отрязани.

Проучванията показваха също, че Блис редовно използва таксита. Но не ги викаше по телефона, а винаги спираше някое на улицата. Никога не махаше на първото или на второто, избираше третото или четвъртото, дори петото. Веднъж месечно посещаваше адвоката си в Ротердам, като се качваше на влак от централната гара. Беше наел четириетажна сграда на странична улица, но живееше на втория и третия етаж. Луис веднага се досети, че на първия и четвъртия вероятно има капани — евентуално минирани стълбища или врати. Убеден бе също, че Блис си е осигурил авариен изход към някое от страничните здания.

Не бе сигурен за друго, дали знаеше, че жертвата му е оцеляла? Вероятно бе информиран. И по принцип ще очаква да натоварят именно Луис със задачата да го ликвидира. Сигурно ще е готов за нападение с нож или за изстрел с пистолет в главата. Ще допуска и друга възможност: Гейбриъл да е наредил да го върнат насила в САЩ, за да го съди на място и лично. И че при всички варианти Луис ще присъства. Защото не го познаваше толкова добре, колкото Гейбриъл или например Дебър в последните си дни.

Но Луис напусна Холандия още преди Блис да е успял да го засече. Задачата пое друг. В началото обаче той следеше мишената постоянно, като използваше всестранните възможности и помощта на Гейбриъл, но и собствена инициатива. По този начин откриха банковите сметки. Успяха да проникнат в кантората на неговия адвокат и да прегледат съответните документи. Така попаднаха на деловите му интереси и притежаваното имущество. Научиха дори и къде крие колата.

Към края на престоя на Луис в Амстердам назряваха профсъюзни вълнения — бяха се влошили отношенията на транспортните синдикати с правителството. Очакваха се стачки. По тази причина седмица по-късно на Блис се наложи да пътува до Ротердам и да използва колата, защото железниците и автобусният транспорт не работеха. На излизане от гаража включи уредбата и пусна любимата си касетка. Вместо познатото до болка изпълнение на „Ролинг Стоунс“ чу женски глас, който запя „Who’s Sorry Now?“ („Кой ще съжалява сега?“). По дяволите, тази не беше ли Кони Франсиз? Но нали нямаше нейни записи? Би трябвало да се досети по-рано, но загря с известно закъснение, когато колата стъпваше на наклона към гаражния изход. Единият му крак бе вече на земята, когато живачният механизъм включи устройството и автомобилът пламна като факла заедно с него самия.

— Оцелял е — каза Гейбриъл на Луис. — Трябваше да измислиш нещо по-ефикасно.

— Изглеждаше съвсем точно. Сигурен ли си, че е оживял?

— В колата не са намерили човешки останки, ако ме питаш за това. Обаче следствието е открило парчета човешка кожа и дрехи на гаражната рампа.

— Колко големи са били парчетата?

— Достатъчно големи. Очевидно е бил в агония. Проследихме движенията му, но се забавихме. Успял е да се добере до лекарска амбулатория на „Рокин“ в Амстердам. Когато влязохме там, лекарят, разбира се, беше вече мъртъв.

— Ако Блис наистина оцелее някой ден… можем да очакваме негово посещение.

— Може би. В същото време пък кой знае?

— Бих могъл да го открия пак.

— Едва ли. Има достатъчно пари и връзки. Този път ще се скрие на сигурно място. Смятам, че ще се наложи да изчакаме. Ако изобщо реши да ни посещава. Търпение, Луис, търпение му е майката…