Джон Конъли
Жътварите (27)

26

И Блис чу експлозията. Вече беше сигурен, че Луис е някъде наблизо. Не го притесняваше възможността да е убит. Един вътрешен глас постоянно нашепваше, че той е негов и ще бъде само негов. Полагаше му се да отмъсти. След всичко, което бе понесъл и изтърпял през тези години.

Навремето бе подценил протежето на Гейбриъл. Старият отдавна търсеше съвършения Жътвар — питомец, когото ще формира да изпълнява заповедите му безпрекословно. Мнозина бяха минали през ръцете му, но повечето от добрите загиваха. Смъртта им го наскърбяваше само защото смяташе техния провал и за свой. За разлика от самия Блис не бе разбрал обаче най-важното, че всеки пречупен и абсолютно подчинен на волята му изпълнител става безполезен на края. Блис и Луис носеха своя индивидуалност, своя духовност, макар и покварена, а те бяха извор на съмнения и лична свобода. И в края на краищата щяха да разбият оковите на зависимостта, налагана от Гейбриъл и хората, които на свой ред използваха него. Именно това правеше Блис специален и Луис, макар и неохотно, му признаваше този факт. Затова те двамата винаги оцеляваха, докато повечето от колегите им умираха. Но Блис си бе дал сметка навреме: тази ситуация няма да продължава вечно. Умората се натрупва, мисловният процес се забавя, реакциите — също. Един ден ще му се случи да направи грешка, за която ще си плати. Имаше една възможност: да се измъкне незабелязано от играта и да потъне някъде в анонимност. Но и тя не бе гарантиран изход. Мнозина, в това число и Гейбриъл, ще го търсят под дърво и камък, предпочитайки той да отнесе в гроба всичко, което знае. При това колкото по-бързо, толкова по-добре.

Затова Блис пое известен риск — постави условия, които бяха приети. Но после направи грешка и Луис оцеля. Сега имаше възможност да я поправи.

Експлозията улесняваше задачата. В момента имаше точна представа къде се намира мишената — малко по-далеч в югозападна посока, отколкото бе очаквал. Любопитно беше все пак защо Луис отново се пъха в капана? От сина на Лийхейгън бе научил, че заедно с партньора си опитвали да пробият кордона, не успели и били принудени отново да потърсят убежище в гората. Чудно. При малко повече постоянство вероятно щяха да успеят да се изплъзнат от негодните за сериозна работа местни селяндури, дори и да се доберат до някой от мостовете. Но той бе взел необходимите мерки. Движението им се следеше още от самото начало. Съдбата им бе в ръцете му изцяло. Смърт. Такава бе неговата присъда.

А вместо да бягат, те се връщаха назад. Интересно. Помисли за миг дали да не предупреди Лийхейгън, сетне се отказа. Дъртият негодник може и сам да се ориентира, а пък не успее ли — значи не заслужава да живее. Въпреки всичките пречки обаче, изглежда, Луис се връщаше, за да изпълни задачата. Браво, възхитително. Какво постоянство само. Винаги бе смятал, че чернокожият не е съвършен професионалист просто защото не би могъл да притежава неговите — на Блис — качества и чистота на изпълнение. И въпреки всичко налагаше се да признае, че в по-младия мъж има нещичко от него самия.

Поклати глава, сетне бързо и енергично закрачи към мястото на експлозията.

Нещо помръдна в канавката край развалините на хамбара. Раздвижиха се натрошени дъски, отмести се встрани палета, след нея парче ръждива ламарина. Отдолу се показа Бентън. Лявата част на лицето му бе обезобразена. Кожата бе обгоряла, виждаше се оголена червена плът, досущ магма, пробила вулканичната кора. Не виждаше с едното око, а го болеше зверски.

Напрегна всички сили, отмести още няколко предмета и успя да се изправи до седнало положение. Погледна ръцете си. Бяха обгорени, почернели и напукани, но дланите не бяха засегнати. Ризата бе овъглена, кожата — покрита с мехури и надупчена от остри трески. Встрани лежаха останките на Куин. Беше го помело челото на взрива още при възпламеняването на хамбара. Повдигнато от ударната вълна, тялото му бе отблъснало Бентън назад и като щит го бе предпазило от най-лошото.

Оцелелият се изправи с мъка, изтърси отломките от панталона. Чак сега забеляза пръските кръв и множеството розови частици. Човешка плът. Потисна желанието да повърне — тя принадлежеше на най-добрия му приятел. Обзе го гняв и възмущение. Усети болка в главата. Опипа я, намери рана, липсваше парче кожа заедно с косата. Боже мой! Погледна дланта си — беше окървавена.

Болката в лявото око бе най-страшната, особена, пулсираща. Повдигна ръка, усети, че нещо стърчи от очната ябълка. Пипна внимателно и шокиран, изрева от болка. Беше треска! Сълзи рукнаха от здравото око, сега почти не виждаше. Опита се да се овладее. Казваше си, че не бива да изпада в паника, че трябва да се успокои и нормализира дишането. Дълбоко и бавно пое дъх. Насили се да направи спокойна преценка на ситуацията.

Треска в окото, за Бога! Не бива да я оставя там. Събра цялата си воля и бавно, с върховно усилие на духа приближи пръсти към стърчащата отломка. Този път очакваше болката, казваше си, че е готов за нея. Едно, две, три! Рязко дръпна треската. Страданието беше нечовешко, в главата му с все сила запищяха мощни сирени. Сетне, когато всичко свърши, по бузата му течеше нещо топло. Едва сега си даде сметка, че реве с все сила.

Взря се в извадената отломка с дясното око. Беше близо петсантиметрова, окървавена, мазна. Обзе го дива ярост. Мръсни копелета, ослепиха ме! — повтаряше си отново и отново. Тъпкано ще им го върне!

Огледа се и залитна. Мозъкът му не работеше както трябва — губеше равновесие. Сигналите към крайниците не бяха точни. Краката му се подгъваха, виеше му се свят. Но намери карабината и я взе. Напрегна воля и сили и излезе от горящите развалини. За късмет падна само веднъж и успя да се изправи. Вече бе забравил изгарянията, зловещите останки на Куин, а съдбата на Къртис изобщо не го и вълнуваше. Движеше се като автомат, отнесен, с разпиляна и нездрава мисъл. В главата му натрапчиво се въртеше само едно — бе ослепен. Какви бяха онези хора? Изроди, ослепили ближния си. Чудовища, дето не заслужават да живеят.

Не след дълго зърна двете фигури в далечината — едната доста по-висока. Ето ги и тях. Последва ги…

Бяха изминали не повече от миля в посока на взрива, когато видяха първата кола. Беше червена тойота камри и се отдалечаваше от тях. Уили стисна пистолета. Детектива отне газта, позволявайки на тойотата да увеличи разстоянието. Движещият се зад тях джип също намали.

— Какъв е планът сега? — запита Уили.

— Същият както преди — да оцелеем.

По пътя се носеха плътни облаци дим. Те затрудняваха шофирането, но прикриваха придвижването им. Във всеки случай се получи нещо съвсем неочаквано. Наближавайки пожара, за малко не се сблъскаха с тойотата, която се връщаше.

Тя изскочи от димната завеса внезапно и закова. Детектива отведе мустанга вдясно и рязко удари спирачките. Това Даде възможност на Тони да изнесе джипа напред и вляво, блокирайки десните врати на червената кола.

Двамата отпред опитаха да отворят страничните прозорци, за да открият огън. Това бе грешка и тя им струва скъпо. От високата си позиция в джипа Поли ги изпревари с четири куршума в тавана. Шофьорът загина на място, другият бе тежко ранен. Отзад изскочи трети с пистолет, но Детектива даде газ и го помете, изкъртвайки задната врата на тойотата. Сетне излезе в дъжда и клекна до ударения. Видимостта бе лоша, димът дразнеше очите. Уили се поколеба, но последва Паркър навън.

От димната пелена отсреща внезапно изскочиха двама в жълти дъждобрани с рязани пушки. Пръв ги забеляза Уили и понечи да предупреди другите, но се закашля и от устата му излезе неразбрано дърдорене. Гарнър и Поли Фулси слизаха от джипа, а Паркър бе коленичил до тойотата.

Уили насочи браунинга.

За Бога, защо върша това? Смятах, че мога, но съм се лъгал. Вярвах, че идваме, за да помогнем на Ейнджъл и Луис… ще ги измъкнем, ще си тръгнем. Не очаквах стрелби, кръв, издевателства. Не съм убиец като тези хора. Няма и да бъда!

Подухна вятър, пушеците се разсеяха за миг, сетне отново полазиха навсякъде. Като че притъмня. Хората с дъждобраните изчезнаха, сякаш се превърнаха в дим, но това беше измамно.

Върви си! Бягай! Не ти е мястото тук! Просто тръгваш и изчезваш… Никой няма да те види…

Фигурите в жълто се появиха отново. Уили чу изстрелите, зърна пламъчетата в дулата отсреща. Стреля два пъти в мъжа отляво, целеше се в горната част на тялото. Онзи рухна и повече не помръдна. Откъм джипа загърмяха бясно. Падна и другият. Джаки и Тони затичаха към тях и взеха оръжието им. Сетне Паркър поведе другите към догарящия хамбар, но Уили изостана. Спря до убития от него човек и се загледа в лицето му. Изглеждаше на около четирийсет години, възпълен и плешив, с евтини работни панталони и изтъркани боти. Имаше само една рана — в гърдите. Другият куршум го бе отминал.

Механикът клекна и се опита да потисне позива за повръщане. Очите му се замъглиха, предметите наоколо се разлюляха. Чувстваше гняв и срам. Излезе от пътя и седна под едно дърво. Дъждът намаля, но под дървесната корона капеше. Не посмя да стане, усещаше слабост в краката. Облегна се на дебелия ствол и с омерзение захвърли браунинга встрани.

Остана така, затворил очи.

След малко прозвучаха стъпки. Беше Детектива. Лицето му чернееше от дима и саждите. Уили си рече, че сигурно и неговото е в същото състояние.

— Ще продължаваме да търсим — каза Паркър. — Нямаме време, по дирите им очевидно са и други.

— Заслужава ли си? — уморено запита механикът. — Кажи ми, всичко това… трябваше ли да става?

— Виж, не ме питай — отвърна другият хладно. — За мен е важно само едно нещо: те са ми приятели, в момента са загазили здраво.

Сетне чертите му се смекчиха и той протегна ръка. Уили я пое и се изправи с негова помощ.

— Пистолетът ще ти трябва — обади се Паркър.

Механикът погледна лежащото наблизо оръжие.

— Вземи го, приятелю — настоя Детектива и за пръв път в живота си Уили почувства омраза към него.

Но не възрази, прибра браунинга в джоба и се присъедини към групата.

Бентън чу стрелбата, но дори не се и обърна назад. Не смееше. Страхуваше се, че направи ли го дори и за миг, ще загуби представа за посоките, ще се обърка и край. С усилие на волята полуавтоматично местеше крак подир крак, стискаше карабината, за да не я изпусне, и мислеше за онези отпред. Движеше го смътната надежда за отмъщение: ще ги настигне и ще си разчистят сметките. А връзките в мозъка му постепенно изгасваха една след друга като дали на късо бушони. Вече почти не помнеше името си, бе забравил за загиналите в пожара другари. В главата му натрапчиво продължаваше да се върти само една мисъл: виновните за всичко бяха някъде пред него, той трябваше да ги настигне и убие. Веднъж да свърши тази работа, сетне ще почине и повече няма да има болка. Чака го отмора, безкрайно спокойствие, приятен полумрак, като потапяне в гальовно топла морска вода…