Джон Конъли
Жътварите (30)

29

Тръгнаха по пътя, който бяха избрали първия път — покрай оборите. Минаха покрай гаража, надникнаха. Колата стоеше на същото място. Труповете на семейство Ендол лежаха на пода. Оборите бяха естествено прикритие по трасето към къщата, но в някои от тях можеше да има засада. Обаче стигнаха до билото на възвишението без инциденти. Къщата се показа, притихнала в подножието му. На пръв поглед тук цареше спокойствие и все пак в атмосферата като че витаеше скрито напрежение: сякаш отсреща очакваха неизбежното. Отвън нямаше признаци на движение, пердетата бяха спуснати, неподвижни. Беше тихо и мрачно.

Луис огледа терена, постройките, сенките извънредно внимателно и без да бърза. Ейнджъл легна до него на земята, също насочил бинокъл. За беля раната се обаждаше отново. Болката не бе силна, но постоянна и дразнеща. Знаеше, че Фулси разполагат със седативи, но не си поиска. Беше опасно да притъпява сетивата си точно сега.

— Откритото пространство не е малко — обади се той. — Ще ни забележат, докато пресичаме.

— И какво? — сви устни Луис. — По мен стреля един от най-добрите снайперисти — именно в движение и на открит терен. И се издъни. Мислиш, че отсреща са по-добри от Блис? Трудно се улучва движеща се мишена, освен в близък бой.

Зад тях беше приклекнал Детектива. Уили седеше на няколко метра встрани. Почти не беше проговорил след убийството на Блис. Изглеждаше посърнал, очите му — хлътнали в орбитите и отнесени, сякаш се взираше в нещо, което вижда само той. Паркър съзнаваше, че механикът е в шок. Освен това, за разлика от Луис, отлично разбираше какво изпитва той в момента. Знаеше, че отнемайки нечий живот, извършителят обичайно поема върху себе си тежко бреме. Това бе закон на живота и цената, която плаща убиецът. Беше го изпитвал върху себе си десетки пъти. Само че Уили нямаше как да знае това. Кой да му го обясни? И сега убийството щеше да го измъчва до сетния му ден и час.

Луис погледна небето. Вече притъмняваше, отново се набираха облаци, въздухът тежеше. Пак щеше да вали. Детектива проследи погледа му и кимна.

— Ще изчакаме.

После се обърна към Уили и му предложи да не участва в предстоящото кръвопролитие.

— Ако искаш, изчакай ни тук. Какво ще кажеш?

Монтьорът се замисли и след малко отсече:

— Ще дойда.

Сега изглеждаше още по-отпаднал, безсилен, като че животът бавно го напускаше. Ръцете му не преставаха да треперят. Даваше си сметка, че едва ли ще е в състояние да държи браунинга стабилно. Оръжието бе в джоба на гащеризона и сигурно щеше да си остане там. Повтаряше си, че няма да го използва, никога повече. Сякаш той бе фатално простреляният.

Изчакаха на същото място, безмълвни, напрегнати. Тръгнаха веднага, щом заваля.

 

 

Движеха се на двойки, бързо притичваха от място на място. Духаше западен вятър, валеше силно и видимостта бе лоша. Едрите капки плющяха по дрехите им, но биеха и по прозорците на Лийхейгъновата къща, а това заглушаваше стъпките им. Стигнаха оградата, оттук нататък за прикритие използваха декоративните храсти и дърветата. Заобиколената отвсякъде с веранда главна сграда бе вече близо. Прозорците на първия етаж бяха плътно затворени, пердетата — спуснати. Успоредно със стълбището към главния вход се издигаше рампа за инвалидната количка на милионера. Минаха покрай жилището на милосърдната сестра, надникнаха в помещенията. Нямаше никой. Ейнджъл си помисли, че сигурно са я отпратили за известно време.

Събраха се при задния вход — голяма и тежка врата с няколко остъклени прозорчета. От вътрешната й страна висяха дантелени перденца. Отвъд ясно се виждаше модерно обзаведена кухня, следваше просторна столова. От дясната страна започваше коридор. Там врата нямаше, сигурно заради инвалидната количка.

Беше заключено. С дръжката на взетата от мъртвия Блис берета, Ейнджъл разби стъклото на най-долното прозорче и провря ръка. Пръстите му сръчно напипаха топката на бравата и я завъртяха. Ключалката щракна, вратата се открехна, Ейнджъл залепи гръб на стената. Съзнаваше, че в момента е изключително уязвим, но стрелба не последва.

Пръв влезе Луис и тръгна вляво приведен. Очакваше евентуален огън откъм коридора вдясно. Последва го Детектива. В този миг изтрещя изстрел и стъклата над главата му се пръснаха. Паркър залегна и запълзя покрай стената. В настъпилата относителна тишина отчетливо се чу изхвърлянето на празната гилза и зареждането на нов патрон в цевта. Тресна втори изстрел, този път куршумът удари шкаф на десетина сантиметра от мястото, където се намираше кракът му преди секунди. Ейнджъл откри огън откъм вратата, прикривайки двамата отпред. Това им позволи да стигнат столовата, докато стрелецът трябваше да потърси прикритие. Нещата се развиха светкавично. Чуха се боричкане и удари. Ейнджъл и Уили прекосиха кухнята и се втурнаха в следващото помещение.

На дървения под в началото на коридора по гръб лежеше младеж. До него се търкаляше карабина. От главата му течеше кръв, очите бяха отворени, но се виждаше само бялото на очните ябълки. Паркър го бе зашеметил с удар в главата, вместо да го застреля. Ясно защо. Беше на не повече от седемнайсет години, почти хлапак, русокос и силно загорял. Още едно селско момче от подчиняващите се на заповедите на Лийхейгън наемни работници.

— Но това е просто дете — ахна Уили.

— Дете с карабина — поправи го Ейнджъл.

— И все пак… — измърмори Бру.

— Изобщо не са очаквали, че ще стигнете чак дотук — подхвърли Детектива.

Луис се огледа и закрачи към голямата дървена маса. Бе забелязал оставената на нея „Чандлър ХМ-3“, а до прозореца все така стоеше армираното пластмасово куфарче. Погали с пръсти цевта на карабината, погледна стола встрани.

— Ето тук е изчаквал — каза той.

— Личен проблем, нали? — запита приближилият се Паркър.

— Беше — натърти Луис.

Междувременно Уили внимателно наместваше възглавница под главата на ранения. Детектива отиде при него.

— Защо не останеш при момчето? — подхвърли той. — И без това трябва някой от нас да се навърта тук. Просто за всеки случай.

Механикът си каза, че му нямат доверие, не е боец като боец. Не му дойде наум, че може и да го съжаляват. Не даваше и пет пари. Доволен бе, че намери възможност да изкръшка от тези безкрайни кръвопролития. Ще се погрижи за хлапето, ще донесе вода. Ще почисти раната, дано предотврати инфекцията. Повтаряше си, че няма да пипне оръжие повече, каквото и да става — дори и Лийхейгънови хора да дойдат. Ако искат, да го застрелят, тяхна воля.

Този път Паркър тръгна пръв нагоре по вътрешното стълбище. Другите двама изчакваха да им даде знак, че е чисто, и го следваха на прибежки. На втория етаж имаше пет врати и всичките бяха затворени. Оказа се, че никоя не е заключена. Проверяваха стаите една по една, прикривайки се един друг. Първите три бяха спални. В едната намериха женски дрехи, в следващата — мъжки, макар че тук имаше и много женско бельо, а на нощното шкафче стоеше кутия с презервативи. Четвъртата беше голяма баня, видимо приспособена за личните нужди на стария Лийхейгън. Под душа стоеше широк пластмасов стол, във ваната бе поставена надуваема гумена възглавница. По множеството лавици на стените бяха подредени различни лекарства и медикаменти, спринцовки, медицински консумативи. Миришеше неприятно, на гниеща отвътре човешка плът. Още на разложение и предстояща смърт.

В банята имаше втора врата, която вероятно водеше към спалнята на Артър Лийхейгън. Луис и Ейнджъл заеха позиции от двете й страни, а Детектива се върна в коридора, за да влезе оттам.

Двамата партньори се спогледаха и си кимнаха. Луис отстъпи и силно удари с пета дървото под бравата. Ключалката издържа на мощния тласък. В същото време отекна изстрел — изглежда Детектива влизаше от другата страна. Луис ритна бравата отново, този път тя поддаде и вратата отлетя навътре. Първото нещо, което видяха, бе огромно болнично легло, в което лежеше съсухрен възрастен мъж с кислородна маска на устата и носа. От другата му страна с полуавтоматичен пистолет в ръка стоеше възпълен мъж на около четирийсет години. Това бе Майкъл Лийхейгън, синът на милионера. В краката му седеше млада жена, закрила лицето си с ръце.

Младият Лийхейгън въртеше глава панически. Не можеше да контролира двете врати едновременно.

Луис стреля. Куршумът удари сина в гърдите и го отхвърли към отсрещната стена. Тялото му се плъзна по нея и тежко се свлече на пода. Бялата риза почервеня отпред, очите замръзнаха в недоумение. Лорета Хойл излезе от вцепенението, прегърна главата му и високо зарида. Майкъл опита да каже нещо, но само потръпна и издъхна. Жената изпищя и заплака още по-силно. Детектива се приближи и ритна встрани падналия на пода пистолет.

Бащата с мъка се надигна в леглото. Силно зачервените, подпухнали очи огледаха стаята. Изпод завивките се подаде бледа, тънка ръка и свали маската. Чу се хрипаво дишане, сетне прозвуча слаб глас.

— Момчето ми… — рече Лийхейгън и от очите му потекоха сълзи.

Луис пристъпи напред.

— Причината за всичко това сте вие — рече той отчетливо.

Старецът впи очи в него. Беше почти напълно плешив, само няколко дълги бели косъма лепнеха по голото теме. Кожата белееше, почти прозрачна, безкръвна, лишена от топлина. Очите обаче пламтяха на изпитото, сухо лице. Болестта бе надвила тялото, но не и духа. В погледа се четеше болка и разочарование. Лийхейгън си даваше сметка, че едва ли му остава да живее още много. Физическата форма едва поддържаше живота в излинелия, полумъртъв организъм.

— Ти си същият, който уби и другия ми син, моя Джон — заговори старецът, като с мъка артикулираше думите.

— Точно така.

— Поне знаеше ли защо го убиваш?

— Няма значение. Сега е мъртъв и другият. Но както казах, причината е у вас самия.

Лийхейгън посегна към маската и я притисна към лицето си, като жадно загълта животоносещия газ. Настъпи тишина, прекъсвана само от мъчителното дишане. След малко успя да го нормализира и отново свали маската.

— Ти ми отне всичко — промълви той.

— Но сте жив.

Лийхейгън опита да се изсмее, но се получи нещо като хриптяща кашлица.

— Жив, а? Това живот ли е? Просто бавна смърт.

Луис го изгледа продължително и изведнъж попита:

— Защо планирахте да ни убиете именно тук?

— Питаш защо, а? Исках да пролея кръвта ти върху гроба на моя Джон. Да я попие земята, дето покрива костите му. Да знае, че съм отмъстил за него.

— А Хойл?

Милионерът преглътна с мъка, гърлото му беше съвсем сухо.

— Хойл ли? Той е добър приятел. Верен.

Споменаването на това име, макар и само за миг сякаш му даде нова енергия.

— Това не е краят. Ще наемем други. Развръзката тепърва предстои.

— Само че сега сте сам — процеди Луис. — Ред е на Хойл. И приключваме.

Нещо изгасна в очите на Лийхейгън. Даваше си сметка, че казаното е самата истина. Извърна глава към мъртвия си син, сетне вдигна очи нагоре, сякаш виждаше и другия. И с огромно, последно усилие отново се надигна от леглото, като протегна ръка към Луис.

— Тогава убий и мен — помоли той с угаснал глас. — Няма смисъл. Моля, прояви милост…

Не издържа на физическото усилие и падна назад върху възглавницата, но очите му останаха заковани във високия мъж край леглото.

— Моля! — повтори той.

Луис се замисли за миг. После кимна и бавно затисна с длан устата на милионера, а с палец и показалец защипа потръпващите му ноздри, прекъсвайки достъпа на въздух. Лийхейгън примига, но това бе знак на съгласие. Агонията продължи няколко секунди: опита се да поеме дъх, не успя. Тялото му се разтресе в конвулсии, пръстите се вкопчиха в леглото, очите се отвориха широко. В смъртта тялото като че се смали още повече.

В същия миг на вратата се показа Уили. Беше дошъл, разтревожен от тишината след първите изстрели, колкото да стане свидетел на последния жест на Луис. Но за механика с посърналото лице и отчаяните очи той имаше съвсем друг смисъл. Едно бе да убиваш въоръжени хора, които стрелят срещу теб, съвсем друго да отнемеш живота на стар, немощен мъж. И то по този начин, сякаш гасиш пламъчето на свещ. Това бе извън границите на разбираемото, на човешкото. То бе и край на връзката му с тези мъже. Не би могъл повече да понася присъствието им в своя живот. Както не би могъл да носи и бремето на собствения си грях — убийството на онзи човек на пътя.

Луис отмести длан и внимателно, почти нежно, затвори клепачите на покойника. После се обърна към Паркър, за да му каже нещо, а в същото време Лорета Хойл направи отчаян ход. Очите й блестяха неистово, приличаше на обезумяло диво животно. Ръката й се измъкна изпод тялото на мъртвия Майкъл с пистолет, пръстът й беше на спусъка. Синът явно е имал второ оръжие, сигурно затъкнато в колана на панталона отзад.

Куршума обаче пое Уили Бру, който междувременно вървеше към леглото. Той пръв засече движението на ръката й и застана пред Луис. В постъпката му нямаше нищо драматично, нито героично. Направи го спонтанно, инстинктивно, без да мисли и не за да го спаси. Истината бе, че за частица от секундата прозря в това изход и начин на изкупление. Така заплащаше собствения си грях.

От врата му бликна кръв, инерцията го отхвърли назад върху Луис. Той го пое и внимателно свали тялото на пода. Изтрещяха още два изстрела — Ейнджъл и Детектива реагираха почти едновременно. Лорета умря на място.

Луис опита да разкопчае ризата на ранения, но той го отблъсна, полузадавен в собствената си кръв. Ейнджъл и Детектива се наведоха и хванаха ръцете му. Уили усещаше наближаващата смърт и стисна пръстите им с последни сили, понечи да проговори, не успя.

— Спокойно, Уили — шепнеше Паркър. — Спокойно, приятелю…

Умиращият се опита да поеме въздух, лицето му потъмня от усилието, чертите му се разкривиха мъчително.

— Не се съпротивлявай, Уили — отново прошепна Детектива. — Още малко и ще настъпи облекчение…

Тялото на механика се изви и сякаш омекна, отпуснато в ръцете на Луис. Това беше краят на Уили Бру.