Джон Конъли
Жътварите (24)

23

Отстъплението от пътя приличаше на по-раншния преход: притичваха от дърво на дърво, изчакваха, прикривайки се един друг. Прокрадваха се с наострени уши, взираха се във всяка сянка. В началото очакваха закачулените фигури да ги преследват. И бяха готови за това. Стиснали щаерите, преценяваха на око разстоянията, местата за евентуални засади и възможностите на автоматите. Но онези не помръдваха от местата си.

За беля дъждът не секваше, нямаше и признаци, че скоро ще спре. Дрехите им подгизнаха, застудя. Ейнджъл вече трепереше, старата рана на гърба се обаждаше. Обичайно болката бе лека, друг път изчезваше съвсем. Но всеки престой на студено или влажно бе опасен и я изостряше. Дългото тичане и ходене също я засилваше. Сега чувстваше опъване, сякаш някой нарочно разтегляше кожата там.

Луис понасяше несгодите на времето много по-леко и няколко пъти се върна назад, за да огледа обстановката на пътя. Ясно бе, че хората на Лийхейгън имат за цел да ги задържат.

Поне засега. Ще ги убият само в краен случай. Не виждаше реални възможности за измъкване от този капан. Излъгаха се да влязат в него, сега ги принуждаваха да се придвижват в северна посока. След като двамата Ендол бяха убити, вероятно и останалите са попаднали на смъртоносни засади. До един бяха много опитни бойци, но откъде да знаят, че всяко тяхно движение ще бъде предварително известно на противника? Лийхейгън ги изпреварваше при всеки пореден ход. Знаеше кога ще дойдат — очакваха ги навсякъде. А присъствието на живата Лорета Хойл в големия дом подсказваше, че баща й е участник в предателството.

Обаче ликвидирането им не бе възложено на мъжете около пътя. Това поне му беше вече ясно. Оставаше да се види защо ги задържат на това място. Изчакваха нещо или някого, как иначе да го разбира? Луис имаше определени подозрения, обаждаше се и интуицията му.

На югоизток се намираха оборите, хамбарът, където бяха оставили колата си, и къщата на Лийхейгън. Евентуално са планирали да ги убият някъде там — може би когато влизат в къщата, без да знаят, че мишената е предупредена. Ако е било така, значи предполагаемият екзекутор се е намирал в нея и ги е очаквал. В такъв случай сега той ще тръгне да ги търси. Междувременно Луис бе почти изключил оригиналния план — възможността да ударят самия Лийхейгън бе почти нулева. Стопроцентово го пазеха много добре. Елементът изненада бе пропуснат, по-точно казано, дори и не съществуваше. Сега обаче нещата стояха другояче. Едва ли някой ще допусне, че те ще имат дързостта да се върнат и нападнат дома отново. Значи няма и да ги очакват там. Бяха ги блокирали в източната част на имота, около главния път. Противникът смяташе, че ще хвърлят всички усилия в опит да се измъкнат от капана, респективно от района.

Луис не знаеше какви са реалните шансове за успех в това отношение, но едва ли бяха добри. На първо място се налагаше да изминат известно разстояние пеша, сетне да намерят транспорт. Но дори да се снабдят с автомобил и успеят да пробият кордона, сетне щяха да ги преследват добре въоръжени и отлично мобилни местни екипи. При това по добре познати им пътища, на които с лекота можеха да поставят заграждения. Най-добрият шанс бе да ликвидират някоя от моторизираните двойки и да се измъкнат с нейния камион, надявайки се на несъвършена комуникация и противникови грешки.

А тръгнеха ли на запад — към крепостта на Лийхейгън, — сами влизаха в още по-ефективен капан — между хората на изток и главната охрана на къщата. Съседното езеро бе естествено препятствие, освен ако намереха лодка и успееха да отблъснат тамошните охранители. В никакъв случай нямаше да могат да се справят с всички тях.

Друга възможност предлагаше къщата, която Луис познаваше само от спътниковите снимки. Можеха евентуално да се барикадират в нея, да повикат външна помощ и да опитат да задържат преследвачите, докато дойде тя. Луис имаше хора за такава задача — длъжници за стари услуги. При това разполагаха с хеликоптер и можеха да пристигнат най-много за час. Приземяването под евентуален обстрел нямаше да е лесно, но те бяха достатъчно опитни.

Наложи се да вървят доста, но те преодоляха разстоянието и стигнаха целта. Постройката бе стара, двуетажна, боядисана някога в червено. Сега боята бе силно избеляла, цветът бе по-скоро измито кафеникав. Малко по-отдалече на човек би могло да му се стори, че конструкцията е метална и силно ръждясала, прилична на корабна отломка, откъсната от главния корпус и започнала да се разпада. До нея се стигаше по пътека, за която Луис не знаеше. На спътниковите фотографии тя не се виждаше — прикриваха я короните на дърветата. Въпреки това бе предположил, че до къщата ще има някакъв път. Оказа се прав.

Целият двор беше зает от зеленчукова градина. Вдясно имаше направени от метални мрежи кокошарници, отляво се издигаше неголям сайвант. Вратата зееше отворена, дървета вътре бяха нарязани и подредени, готови за зимата. Встрани бе построена пещ, в нея горяха големи пънове, коминът й бълваше белезникав дим.

Прозорците на къщата светеха, от комина също се виеше дим. Отляво бе паркиран стар камион с превърната в клетка каросерия. Смърдеше на животински тор.

— Как ще действаме? — запита Ейнджъл, но събитията изпревариха отговора.

Вратата се отвори, на верандата излезе жена. Изглеждаше на около четирийсет години, но бе облечена като старица. Косата й бе посивяла, очевидно преждевременно, лицето носеше белезите на тежки изпитания, очите говореха за някогашни надежди и мечти, разпаднали се под ударите на живота.

Жената изгледа новодошлите, задържа поглед върху оръжията и отвори уста.

— Какво търсите тук?

— Убежище, госпожо — отвърна Луис. — Нужен ни е телефон и известна помощ.

— Винаги ли търсите помощ с оръжие в ръка? — хапливо подхвърли тя.

— Не, госпожо.

— Би могло да се каже, че сме жертва на обстоятелствата — безпомощно допълни Ейнджъл.

— Може би, само че не мога да ви помогна с нищо. Затова по-добре хващайте си пътя и да ви няма.

Луис се възхити на куража й. Не беше лесно сама жена да изпрати по дяволите двама въоръжени непознати.

— Съжалявам, госпожо — извини се той. — Смятам, че не разбрахте за какво точно става дума.

— Ами, разбрахме и още как — чу се глас отзад.

Луис замръзна. По дяволите! Отлично знаеше какво ще последва. Секунди по-късно усети натиска на двойната цев в гърба.

— Знаеш ли какво е това, синко? — запита гласът.

— Да — отвърна Луис.

— Тогава пусни оръжието на земята. А така, лекичко. И приятелят ти също. Хайде де!

Двамата изпълниха нареждането. Луис постави щаера на пътеката, а ръката му се прокрадна към глока на кръста. Човекът отзад издърпа двата автомата встрани.

— Хей, синко, махни си ръката оттам — обади се гласът отново. — Мръднеш ли, ще гръмна.

Луис замръзна отново. Онзи отзад го опипа внимателно и измъкна пистолета му от колана. Същият глас запита Ейнджъл къде е неговият пистолет. Той отговори бързо и честно. Извръщайки глава вляво, Луис видя висок млад мъж, който сръчно обискира партньора му и измъкна неговия глок. Сега и двамата бяха напълно обезоръжени.

Отзад се раздвижиха — човекът се отдръпваше. Луис се обърна. Ейнджъл вече оглеждаше двамата мъже с нескрито любопитство. Бяха ги изненадали, измъквайки се иззад сайванта. Или са били в него? Старият бе с широкопола кожена шапка и изглеждаше на около шейсет години. Младият бе може би двайсетгодишен и гологлав. Прясно избръснатата му глава лъщеше под дъжда. Капките се стичаха по бледото лице, в което изпъкваха сините вени. Лявото око бе дефектно, цялото бяло и сякаш нямаше ретина. Кожата бе същата на цвят — наситено бяла, като след прекарана тежка болест или отравяне. И двамата бяха въоръжени — първият с рязана двуцевка, другият с лека ловна карабина. Помежду им стоеше момиченце на не повече от седем години, в червеникав дъждобран и яркочервени ботушки. Отнетите оръжия се търкаляха в краката му. Не изглеждаше развълнувано, нито изплашено.

— Трябваше да си стоите в Ню Йорк — каза възрастният.

— Откъде знаете, че сме от Ню Йорк? — запита Ейнджъл.

— Ами, слуховете си вървят. Очакваха ви. Беше само въпрос на време кога точно ще пристигнете.

— Кой ни е очаквал?

— Г-н Лийхейгън и неговите хора.

— Вие за Лийхейгън ли работите?

— Тук всички са негови работници. Така или иначе. Ако не лично, тогава ви плаща някой друг, който е на работа при него.

Старият наведе глава към момиченцето.

— Хайде, пиленце, върви при баба.

Детето се шмугна зад гърба на младия и затанцува весело из локвите. Изкачи се по стъпалата към верандата и застана до бабата, която постави ръка на рамото му. Малката вдигна лице към нея усмихната и запляска с ръчички, сякаш ставаше нещо много весело и приятно. Кой ли е бащата? — неволно се запита Ейнджъл. Не ще да е бледоликият с измитото око. Момиченцето бе прекалено жизнерадостно и красиво, за да бъде негова дъщеря. Онзи приличаше на жив труп.

— Томас… — обади се жената от верандата, впила очи в стария мъж.

В гласа й прозвуча молба. Едва ли се застъпваше за живота на двама непознати, промъкнали се в двора им с оръжия и неясни намерения. По-скоро не желаеше съпругът й да пострада, проливайки кръвта им.

— Я прибери детето вътре! — сопна се Томас. — Ние тук ще се оправим.

Жената стисна ръката на момиченцето и го дръпна към входа. То се намуси, очаквайки нещо интересно. Наложи се бабата да приложи повечко сила, сетне вратата се затръшна след тях. В последния миг Ейнджъл долови впитите в него детски очички — в тях се четеше разочарование.

— Вижте, не желаем неприятности — каза той високо.

— Така ли? — обърна се към него Томас. — Малко късно се сещате.

— Просто искаме да се измъкнем живи — добави Ейнджъл.

— О, синко, не се и съмнявам. Само ми се струва, че ще си имате доста проблеми.

— Но вие можете да ни помогнете.

— Мога, но няма да го направя.

— Защо?

— Защото сетне вместо вас ще убият мен. При положение, разбира се, че успеете да се измъкнете от забърканата от вас самите каша. Нещо, в което лично аз се съмнявам. За г-н Лийхейгън лоялността е най-важното нещо.

— Онези хора горе на пътя ще ни убият.

— Каквото посееш, това ще пожънеш. И в Светото писание го пише, нали? Ето, и жена ми ще потвърди. Тя редовно чете Библията — поклати глава Томас и помести пушката.

Ейнджъл погледна към Луис, усети напрежението и готовността в него. Канеше се да рискува. Почувства ги и Томас. Цевите помръднаха отново, заковаха се в гърдите на Луис. Вятърът задуха в друга посока и сега Ейнджъл усети вонята на животинския тор още по-силно.

— Недей, синко — каза Томас простичко. — Сетне трупът ти ще го гризат свинете.

Свине? Сега Ейнджъл долови и далечното грухтене. Някъде зад къщата имаше свинарник. Нещо светна в съзнанието му.

— Онзи запис е правен тук, нали? — обади се той.

Томас се сепна, помести крака и се прокашля неловко.

— Не разбирам за какво говорите — рече той и в гласа му прозвуча безпокойство.

— За филмчето с младата жена и свинете. Кукла ли използваха или някой наистина легна в калта? Плюс малко монтаж и специални ефекти? — неумолимо продължаваше Ейнджъл.

— Хайде, кажете, така ли беше?

— Нищо не знам и не ме интересува — сопна се Томас и изведнъж се разприказва. — Лично нямам нищо против вас. Не желая да ви убивам. И без това на г-н Лийхейгън няма да му хареса. Той си има други планове за вас… Я най-добре се разкарайте. И да не се връщате! Оръжията ви обаче остават тук. Върна ли ги, Бог знае какво ще се случи. Не ви вярвам. Хайде, свободни сте.

— Без тях нямаме шанс — възрази Луис. — Абсолютно никакъв.

— Че вие и преди нямахте шанс.

— Много добре сте осведомен — замислено подхвърли Луис.

Старецът се усмихна. Но в изражението му нямаше злоба, а по-скоро съжаление.

— Идвате тук въоръжени като на война, готови за големи дела, ама Съдбата ви прецаква и нещата се обръщат срещу вас. Какво очаквахте? Лежи сам в къщата безпомощен дядка, а вие влизате и го застрелвате. И никой не си помръдва пръста, така ли? Слушайте сега какво ще ви кажа! Аз онзи мръсник в голямата къща хич не го обичам. Убеден съм, че светът щеше да бъде много по-читав, ако той изобщо не се бе раждал. Обаче идването ви тук е груба грешка. Ще трябва да си я изкупите, било живи, било мъртви. Вече ви казах, каквото посеете, това ще пожънете.

Сетне завъртя цевите към гората и добави:

— Ей там ви е пътят. Може би пък ще ви изведе оттук. Само не се връщайте. Върнете ли се, ще ви убием. Семейството ми е по-скъпо от вас. А Лийхейгън да върви по дяволите.

— Разбирам ви — поклати глава Луис и погледна Ейнджъл.

— Добре тогава. Хайде да ви няма.

Томас и младежът отстъпиха назад с насочени пушки, другите бавно закрачиха към дърветата. Бяха изминали известно разстояние, когато старият извика след тях.

— Хей!

Двамата спряха.

— Казахте, че съм бил отлично осведомен, но не е вярно. Преди няколко вечери чух в бара един пийнал — хвалеше се, че щели да претрепят някакви си от Ню Йорк. А сетне ни предупредиха да си държим очите отворени и видим ли непознати, веднага да докладваме. Та горе-долу ми стана ясно за какво иде реч. Само че онези на пътя горе няма да ви убият. Те само пазят да не избягате — щял да дойде някакъв друг, много опасен.

— Кой например? — запита Луис.

— Споменаваха му името… как беше? Алис не… Вилис… не… О, да! Блис.

 

 

Луис вървеше с наведена глава и мълчеше. Виновен беше, даваше си сметка. Причината бе собственото му самочувствие и самонадеяност. Извърна се, погледна по-ниския мъж, който тътреше крака след него, изморен, пребледнял от болка. Вдигна глава, кръстосаха погледи. В очите на Ейнджъл обаче нямаше обвинение, нямаше и гняв. Както винаги беше готов на всичко. Луис бе трогнат, но тутакси го обля студен душ.

— Знаеш ли, че си задник! — неочаквано викна Ейнджъл. — Истински задник!

— Така е, прав си.

— Браво! Прав съм бил! Целият съм вир-вода, замръзнал, капнал! На всичкото отгоре някъде тук дебне истински ненормалник, ловец на скалпове на професионални убийци. Твоя имам предвид! И за всичко си виновен само ти.

— Тъкмо реших, че няма да пискаш. И си казвах, че се възхищавам от теб още повече.

— Така ли? Значи си превъртял! Да ти имам егото! Как няма да пискам? Виновен си! И на надгробния ти камък ще го напиша, само дето ще съм прекалено умрял! — закани се Ейнджъл и се разкиха. — Виждаш ли — мамка му! Мамка му!

Луис погледна нагоре и дълбокомислено каза:

— Да се надяваме, че дъждът ще спре.

— Надявай се, мамка му!

— Виж, я спри да се вайкаш. Трябва ни оръжие.

— Оръжието по пътя се търкаля, нали!

— Викам си дали да не се върнем обратно?

Ейнджъл се замисли. Знаеше, че могат да го направят. Въпреки двете пушки и самочувствието на стареца онези в къщата не бяха равностойни противници за хора като тях. Само че там имаше дете, имаше и жена, която дори се опита да се застъпи за тях. По дяволите! В такъв сблъсък най-напред загиват невинните. Не, той няма да се върне.

Погледна Луис и разбра. Бяха единодушни.

— Онези горе очакват да бягаме до дупка, евентуално да опитаме пробив в блокадата. Изобщо не допускат, че можем да се появим отново точно на същото място…

— Предлагаш да ударим Лийхейгън ли?

— Ами да.

— Като няма по-добро предложение, ще гласувам за това — поклати глава Ейнджъл и изтръска дъжда от якето. — Само че как? Както е заваляло, да вземем да го удавим, а?

Спогледаха се и потеглиха.

— Но ти наистина ме виниш, така ли? — запита Луис след малко.

Ейнджъл се замисли, сетне изтърси:

— Най-вече обвинявам себе си.

— Вярно ли? — ухили се Луис.

— Ами, вярно! — закиха отново Ейнджъл. — Ти си виновен, задник такъв! Мамка му!