Джон Конъли
Жътварите (21)

20

Презимената им бяха Уилис и Хардинг. По стечение на обстоятелствата носеха едно и също малко име — Ленард. И по тази причина враждуваха още от детска възраст. Защото детството им премина в затънтено провинциално градче, където винаги има значение кой е Ленард номер едно и кой — две.

Нещата обаче се развиха малко по-различно. Адашите си приличаха и с течение на времето противоборството им прерасна в приятелство. То укрепна още повече една вечер пред бар в Омосаса Спрингс, Флорида, където двамата ритаха до смърт младеж на име Джеси Бърчол. Инцидентът започна, когато Джеси заяви, че Уилис нямал право да опипва годеницата му по задника. А когато по-късно полицията започна да задава въпроси за случилото се, същата годеница се оказа направо безпаметна. Не можеше да си спомни физиономиите на двамата побойници, нито как са били облечени. Въпреки факта, че докато Джеси се давеше в кръвта си на асфалта и тя протестираше на висок глас, единият от нападателите я бе цапардосал и счупил лявата й ябълчна кост. Късата й памет обаче се дължеше най-вече на това, че същият тип й прошепна в ухото какво ще й се случи, ако отвори уста пред ченгетата. Момичето беше само на осемнайсет години, при това не бе чак толкова влюбено в Джеси Бърчол. А след заканите Уилис й каза, че в крайна сметка може да се намерят и други любовници — по-читави и с повече пари.

Накрая тези двама негодници постъпиха на служба при Артър Лийхейгън. Наред със законните начинания той въртеше и друга печеливша дейност, незаконна, но и много дискретна. Заедно с други наемници Уилис и Хардинг помагаха най-вече във втората област, но бяха полезни и в първата, особено когато там възникваха различни проблеми. Когато случаите на рак сред миньорите на Лийхейгън зачестиха, двамата посещаваха недоволните и протестиращите, най-вече онези, които заплашваха да съдят или да говорят с журналисти. Понякога бе достатъчно само едно посещение. Друг път се налагаше да изчакват съпруги и майки, дошли в училището да си приберат децата, и да им шепнат на ухо. В трети случаи влизаха на тренировките на училищните мажоретки и продължително се вглеждаха в късите полички и бюстиетата на момичетата. А ако учителят по физическо възпитание им направеше забележка, напомняха му, че и той има деца. Както обичаше да казва Уилис, дал Бог момичета, че и момчета, той самият не е от придирчивите. Имаше, разбира се, оплаквания в полицията, обаче Уилис и Хардинг бяха служители на г-н Артър Лийхейгън, високоуважаван бизнесмен и финансов магнат. А това в техния град бе равнозначно на дипломатически имунитет.

Намираха се и по-упорити, инатчии и разни глупаци, които не чуваха предупрежденията. Е, случваха им се разни неща…

На всичкото отгоре Уилис и Хардинг си приличаха и физически, макар че не бяха роднини. И двамата бяха високи и яки, със сламеноруси коси и бяла, напръскана с лунички кожа. Никой обаче не се осмеляваше да пита дали случайно между тях няма родство. Всъщност хората не смееха да им задават каквито и да е въпроси, защото Ленард и Ленард внушаваха неистов страх. Нали затова ги бе взел на работа Лийхейгън. А те говореха много рядко, при това тихо и кротко, сякаш не държат особено на казаното. Никой обаче не се съмняваше в искреността или точността му. Шепнеше се, че са хомосексуални. Истината бе друга: бяха омнисексуални, същински всеядни животни. Не се спираха пред нищо и макар интимността помежду им да не бе стигала до физически измерения, бяха винаги готови да споделят обектите на апетитите си. Било мъже, било жени, кога доброволни участници в поредната оргия, кога не.

Въпросната сутрин дъждът току-що бе спрял, а слънцето вече нагряваше, макар и слабичко. Двамата бяха облечени в джинси, черни работни боти и сини дочени ризи. Движеха се с камиона — Уилис на волана, Хардинг пушеше и зяпаше през прозореца. Главната им роля в операцията бе да наблюдават северния мост и околностите му. Имаха и допълнителни указания — да патрулират по външния околовръстен път на Лийхейгъновия имот. Това беше за всеки случай: ако по някакво чудо попадналите в капана двама нюйоркски натрапници успеят да се промъкнат през вътрешния кордон.

На седалката между тях стояха оръжията, с които бяха убили Линът и Марш. За втората двойка се бяха погрижили други. Уилис чувстваше мрачно удовлетворение, защото Бентън не бе включен в основните екипи въпреки бурните му протести. Не го обичаше. Според него Бентън бе дребен грубиян и побойник и не ставаше за сериозна работа. Въпреки това го бяха изпратили в Ню Йорк заедно с тъпоглавото му обкръжение. И то само защото беше приятел на сина на шефа и Майкъл смяташе, че по този начин Бентън ще се докаже. И наистина се беше доказал, само че за друго — че е напълно некадърен задник. А в Ню Йорк би трябвало да изпратят тях — Уилис и Хардинг.

След като мъжете на двата моста бяха ликвидирани, те нямаха повече грижи. За всеки случай щяха да патрулират по външния път, но мислите им вече се въртяха около друг проблем. Защо, по дяволите, не ги изпратят да видят сметката и на онези двама типове? От къде на къде шефът ще плаща големите пари на някакъв си външен? И наум не им минаваше, че въпросният човек може да има лични сметки с нюйоркчаните. Хардинг изрази недоволството си по случая с ругатня, но в същия миг Уилис го сръга в ребрата.

— Глей!

От дясната страна на шосето, току пред високите борови дървета, бе спрял огромен джип 4×4, обърнат към тях с двигателя. На пън до него седеше мъж, протегнал лениво крака напред. Ядеше шоколадов десерт, изглеждаше весел и безгрижен, а на земята отляво стоеше картонена кутия с мляко. Уилис и Хардинг тутакси се наежиха — ей сега ще му сменят самодоволната физиономия на този навлек.

— Ама к’во, по дяволите, търси тоя тук? — изтърси Уилис възмутено.

— Давай да го сритаме.

Спряха недалеч от чудовищното возило и слязоха, небрежно понесли рязаните карабини. Мъжът им махна с ръка любезно.

— Как сте, момчета? — запита той. — Не е ли чудесна сутрин в това прекрасно Божие кътче?

Уилис и Хардинг се спогледаха.

— Земята тук е на г-н Лийхейгън — мрачно отвърна Уилис. — И Господ не стъпва на нея без негово разрешение.

— О, така ли? Аз пък никъде не видях табели.

— Не си гледал добре — сурово отсече Хардинг. — Навсякъде пише „Частна собственост“ — ясно и четливо. Или не можеш да четеш?

Човекът отхапа от шоколада и млясна доволно.

— Ммм, вкусно. Може и да е имало, пък аз да съм ги пропуснал. Трябва да съм гледал в небето. Толкова е ведро и красиво, нали?

А небето наистина беше прекрасно, слънцето надничаше през редките облаци в оранжево-жълти багри. Свежият въздух навяваше поетични настроения и би развеселил душата и на най-суровия човек. Просто да викнеш, че да запееш. Не Уилис и Хардинг, разбира се.

— Хей, я по-гот вземи, че разкарай колата оттук и себе си заедно с нея — тихо, но заплашително процеди Хардинг.

— Няма как, момчета — отвърна седналият.

Хардинг завъртя глава, обръщайки ухо към него.

— Май не чух добре, я повтори! — рече той още по-тихо.

— Няма проблем. И аз не те чувам. Много тихо говорите тук, човек да не разбере какво искате — рече мъжът и протегна ръка към млякото.

Хардинг пристъпи и ритна кутията встрани.

— Хей, защо ми разливаш млякото?

— Казах вече, ставай и разкарай колата!

— Нали обясних, че няма как.

Уилис пристъпи напред, замахна с карабината и счупи десния фар на джипа.

— Хей, почакайте, бе, хора! — викна седналият.

Уилис не обърна внимание, разби и левия с приклада.

— Разкарай машината!

— С удоволствие, но не мога, честна дума!

Хардинг вкара куршум в цевта, вдигна карабината на рамо и стреля в предното стъкло. То се пръсна, по кожената тапицерия се посипа порой от дребни късчета.

Мъжът вдигна ръце над главата си. Не беше жест на покорство, а по-скоро на удивление и разочарование.

— Хей, хора, хора, спрете! Няма нужда от такива крайности. Автомобилът е чудесен. Защо ще го повреждате? Това е… това е… — закима той с глава в опит да намери точната дума — … неестетично.

— Ама ти слушаш ли ме или не? — изрева Хардинг, забравил тактиката на страховитото шепнене.

— Аз да — но вие не ме чувате.

— За последен път! Разкарай джипа веднага!

— Не мога.

— Защо, бе, дявол да те вземе? — Уилис вече не вярваше на ушите си.

— Ами не е мой. Ключовете са си в тях… — рече мъжът и посочи с ръка към гората зад Хардинг.

Последният се извърна, но не беше достатъчно бърз.

Смъртта го изпревари.

 

 

Братята Фулси, Тони и Поли, не бяха злобари. Напротив, имаха ясно формулирано чувство за добро и лошо, макар и в съвсем простички граници. На първо място сред лошите неща бе да причиняваш болка на жени и деца; на приятелите на семейство Фулси; на всеки, който не ти е направил нищо. Последното търпеше различни тълкувания, най-често в ущърб на потърпевшия. Защото братята първо биеха, после разсъждаваха кой какво е направил и как. Най-лошото нещо на света обаче беше да обидиш госпожа Луиза Фулси — високоуважаваната и обична тяхна майка. Това беше смъртен грях, който не подлежеше на обсъждане и се наказваше извънредно жестоко.

Списъкът на добрите неща включваше наказание за всеки нарушител на по-горе изредените правила. И точка. Човек би казал, че на света има доста животинки, които сигурно се подчиняват на по-сложен морален кодекс от този на братята.

Семейство Фулси се бе преселило в Мейн още докато Тони и Поли бяха тийнейджъри. Преди това живееха в Ървингтън, Ню Джърси, където някой застреля баща им в спор относно концесията за събиране на боклука. Майка им побърза да ги изведе оттам, твърдо решена да ги отдалечи от престъпния свят, към който принадлежеше покойният й съпруг. Но момчетата си имаха призвание. Растяха едри и здрави като бичета. Още на тринайсет и четиринайсет години изглеждаха олицетворение на неудържимо първична, сляпа сила. По същото време бяха на по метър и петдесет и нещо, но заедно тежаха колкото четирима техни връстници, като при това по телата им нямаше и грам тлъстина.

За съжаление в нашия свят при много хора физическите характеристики често предопределят житейския им път. Братята приличаха на престъпници и имаше опасност да станат именно такива. Възможността да излъжат съдбата бе допълнително възпрепятствана от емоционалното им и психическото развитие. Прагът на търпимостта им падаше толкова ниско, че бе под въпрос дали изобщо съществува. С течение на времето с тях се занимаваха многобройни медицински специалисти (включително в затвора), които опитваха да балансират нестабилността в поведението им с помощта на медикаменти. За съжаление с еднакъв неуспех. Някои от тях стигнаха до интересни заключения, които биха могли да послужат за основа на сериозни научни публикации.

При повечето психически заболявания поведенческите отклонения могат да се контролират с помощта на професионално предписани медикаменти. Въпросът се свежда както до намиране на подходящата комбинация от лекарства, така и до убеждаване на болния индивид да ги приема редовно и точно. Оказа се, че при братята лекарствата действат ефикасно само за кратко, докато организмът свикне да ги усвоява и се адаптира към тях. Най-често това отнемаше месец и нещо. Сетне ефектът на лечението рязко отслабваше и увеличаването на дозировките не вършеше работа. Лекарите си блъскаха главите отново, за да предпишат друг лекарствен коктейл, само и само да установят за пореден път, че двамата Фулси не се поддават на нищо. Приличаха на реципиенти, чийто организъм незабавно отхвърля трансплантирания орган, или на лабораторни плъхове, за които всеки пореден експеримент се оказва неподходящ.

Един от лекувалите ги психиатри дори планира научно съобщение за тяхното заболяване и предварително го нарече „Вирусна психоза: нов подход към психичните разстройства при възрастни пациенти“. Теорията му почиваше върху тезата, че психозата при Фулси има аналози с мутацията на вируси след лекарствени интервенции. И че тяхното заболяване излиза извън рамките на традиционните концепции за психозата. Горкият лекар така и не успя да публикува труда си, защото се опасяваше, че колегите ще му се подиграват. В същото време го беше страх и от евентуалната реакция на братята, когато научат, че ги е изкарал ненормални, та макар и под прикритието на сложни медицински термини. Двамата Фулси обаче не бяха несхватливи, нито неграмотни. Старши полицейски офицер бе записал в един от докладите си, че били слабограмотни, правописът им страдал и за пример бе дал думата „рехабилитация“. Това не беше вярно. Можеха да пишат думата правилно, но не разбираха как тя би могла да има отношение към собственото им състояние. Чувстваха се добре и щастливи. Обичаха майка си, приятелите, простия ежедневен живот. Според тях въпросният термин бе свързан с престъпността, а те не смятаха себе си за престъпници.

Законът бе на малко по-друго мнение. С течение на годините двамата минаха през доста изправителни институции. В сиатълския затвор лежаха за кражба на руска водка на стойност 150 000 долара от пристанището, макар че бяха наети само да прекарат камионите с алкохола. Въпреки това следствието намери водка у тях. Не беше в голямо количество, но достатъчно, колкото да бъдат привлечени под отговорност. По-късно излежаваха присъди и в Мейн, във Върмонт, Ню Хемпшир, в канадската провинция Ню Брънсуик. Съдеха ги главно за противозаконно присвояване или „прехвърляне на собствеността“, както шеговито се изразяваше техният добър приятел Джаки Гарнър. Престъпленията им често включваха и различна степен на насилие — в случаите, когато някой нарочно или неволно нарушеше вижданията им за добро и лошо. Законът, разбира се, не гледаше на нещата през техните очи.

Най-съдбоносният миг в живота им настъпи, когато ги задържаха за убийство в Кънектикът. Жертвата бе букмейкър на име Бени, по прякор Устата. Той бе въртял счетоводството си по доста творчески начин, докато за това научиха босовете му. Същите бяха свързани с боклукчийския спор, станал навремето причина за кончината на бащата Фулси. Прякорът на Бени се дължеше на злощастния му навик да се обажда нощем по телефона на различни дами с непристойни предложения и нецензурни квалификации. Някои от тях се оплакваха в полицията, а тъй като той звънеше от собствения си дом, на ченгетата не бе трудно да го хванат. Докато го арестуваха, букмейкърът се бе спънал по стълбището и паднал зле, което се дължеше и на това, че сред най-търсените от него жени бе съпругата на един от местните полицейски сержанти. Оттогава накуцваше и му излезе още един прякор — Куцото. Бени мразеше прякорите си и протестираше най-гръмогласно. Докато някой го застреля. Това разреши проблема по най-добрия за всички засегнати начин.

На местопрестъплението случайно се намираше и един извънредно съвестен гражданин. Той направи описание на убийците, а за беля в него имаше съвпадения с физическите данни на двамата Фулси. Така те се озоваха в участъка заедно с други задържани. Там въпросното лице ги разпозна и бяха намерени косвени улики, които доказваха вината им. Братята бяха много учудени, тъй като те не бяха убили никого, още по-малко Бени Устата, известен и като Куцото.

Наред с предишните престъпления съдът взе предвид и заболяването им заедно с обемистата му документация. И ги осъди на доживотен затвор въпреки някои спорни от медицинска гледна точка положения. За беля ги разделиха. Въдвориха Поли в четвъртото ниво на изправителна институция в Ункасвил, близо до Монтвил, Кънектикът. Тони се озова в Сомърс, само че на пето ниво, предназначено за най-закоравелите престъпници. Тези, които демонстрират неспособност за адаптация към институцията и представляват заплаха за обществото, затворническия персонал и самите затворници. Повод за това даде нестабилното му поведение още на процеса, а реалната причина беше, че лекарствата вече не му действаха. Затова при най-леката провокация Тони удари един от охраняващите полицаи и неволно счупи челюстта му.

Много вероятно бе двамата братя да останат в затвора за вечни времена — озадачени, обидени и невинни в случая. Само че се намеси Съдбата в лицето на един от босовете, поръчали отстраняването на Бени Устата. Той изпитваше известни угризения за това, че двама италоамериканци са несправедливо осъдени, при това хора, чийто баща бе загинал за една справедлива, макар и престъпна кауза. И машината се завъртя. Бяха проведени телефонни разговори, задвижени поредица инструменти. Прочут с идеализма си млад адвокат получи нужната информация, че съдебните доказателства на въпросния процес са неадекватни и може би нагласени. Много му помогна и последвалото в Ню Хейвън задържане на двама едри и физически извънредно надарени юначаги при опит за убийство на собственик на нощен клуб. В единия бе намерено употребеното при убийството на Бени оръжие. Човекът имал сантиментална слабост към него и си го задържал, вместо да го изхвърли.

В крайна сметка братята бяха помилвани и освободени след 37 месеца в затвора. При това получиха чудесно обезщетение от щата Кънектикът. Фулси бяха добри синове и парите отидоха в джоба на майка им да й осигурят удобства до края на живота. Тя щедро им отпусна една част, която изхарчиха за нов автомобил изцяло по поръчка — чудовищен джип 4×4. Останалото профукаха за бира и печени ребърца.

 

 

Именно този джип бе пострадал от гнева на Хардинг и Уилис.

— Ох… — въздишаше Джаки Гарнър. Той седеше на пъна пред колата и търпеливо изчакваше братята да се облекчат в гората. — Много сте нервни, бе, хора.

Извърналият се Хардинг зърна току зад себе си две огромни разлютени мъжища. Единият дозакопчаваше ципа на панталона, другият гледаше джипа и като че не вярваше на очите си. Лицата им бяха яркочервени, цветът ставаше все по-наситен, близък до апоплектично мораво. Сториха му се като облечени в полиестерни якета тролове от фентъзи книгите. Телата им същински гардероби, пристъпваха тромаво като роботи, земята под тях сякаш се тресеше.

Оттук нататък нещата се завъртяха като на филмова лента и всичко свърши за броени секунди. Слисаният в първия миг Хардинг вдигна карабината, но тежкият като гюле юмрук на Тони го блъсна в лицето. Ударът разтроши лицевите му кости и го отхвърли назад върху Уилис, който дърпаше спусъка. Хардинг почина на място. А изправилият се Гарнър удари в тила Уилис с дръжката на пистолета и местният герой рухна на земята в безсъзнание. Поли понечи да го довърши с няколко мощни ритника, но се измори и спря да почине.

Тони обаче се нахвърли върху Гарнър.

— Мамка му, Джаки! Къде си гледал! Нали остана да пазиш шибания джип!

— Ами пазех го. Те викаха да го разкарам, но ключовете бяха у вас. Тъкмо обяснявах, и те се разбесняха.

— Защо не ги спря?

— Опитвах!

— Ами! Опитвал! Ял си шоколад. Ей го на! — изрева Тони още по-силно, като сочеше падналия на земята станиол. — Вместо да пазиш колата! Мамка му, Джаки! Мамка му!

Гарнър усети, че Фулси става неудържим и възприе помирителен тон.

— Вярно, Тони. Съжалявам, брато. Само че тия изведнъж ошашавяха. И преди да се намеся… виж само какво стана. С ненормалници как да се оправиш, кажи ми?

— Трябваше да ги спреш. Ако не става — куршум в главата!

— Чакай малко — убиват ли се хора за два счупени фара?

— Хайде стига, бе, Джаки! Това е нашият джип! Мамка му!

Поли стоеше пред колата, галеше предния капак и шепнеше нещо под нос. Тони хвърли още един-два люти погледа на Гарнър и тръгна към брат си.

— Тапицерията раздрана! Дупки в ламарините! Фаровете разбити! Мамка му, на нищо са го направили копелетата! — стенеше Поли.

Тони го потупа по гърба.

— Не се коси. Ще го оправим. Кажи му, Джаки!

Гарнър усети, че бурята отминава, и побърза да замаже нещата.

— Разбира се. Като нов ще стане, по-гот отпреди. Вие ако не се оправите, кой друг!

Поли се покатери в кабината, измете стъклата от седалките и запали двигателя, който заработи като часовник. Гарнър въздъхна с облекчение — добре че моторът беше напълно в ред.

Сетне се върна при ранения и се наведе над него. Уилис дишаше съвсем плитко. След малко пристигна и Тони, все още зачервен и разгневен. Джаки затаи дъх — очакваше да го довърши, но братът неочаквано попита:

— Паркър ще се сърди ли, как мислиш?

За двамата Фулси той беше повече от бог. Възхищаваха му се, но и се бояха от него.

— Не — отвърна Гарнър. — Мисля, че дори няма и да се изненада.

Лицето на Тони светна. Двамата пренесоха мъртвия Хардинг в каросерията на камиона, вързаха ръцете и краката на Уилис и го положиха до другаря му. Сетне Гарнър откара автомобила достатъчно навътре в гората — да не се вижда от пътя.

— Тия двамата не са ли роднини? Доста си приличат — подхвърли Тони.

— Възможно е. Жалко, че постъпиха като истински задници — завъртя глава Поли.

Оказа се, че в камиона има радиопредавател приемник. Гарнър беше още в кабината, когато говорителят изпука и нечий глас запита:

— Уилис? Уилис, там ли сте? Обади се!

Джаки се поколеба. Да се обади ли? Беше гледал доста филми, в които добрите разкриват плановете на лошите тъкмо по този начин. И какво може да загуби? Реши да опита и включи микрофона.

— Тук Уилис. Какво има?

Настъпи продължителна пауза. Сетне гласът се обади отново.

— Уилис?

— Аз съм.

— Кой се обажда?

Мамка му, рече си Гарнър. Не се получава. Май трябваше да внимавам. Но не се сдържа да не се изгаври.

— Грешка, моля.

Захвърли микрофона и на бегом се върна при братята.

— Хайде, момчета, време е да се изнасяме. Ще идват гости.