Джон Конъли
Жътварите (11)

10

Луис бе подранил за срещата с Гейбриъл. По принцип не обичаше да пристига пръв. Предпочиташе да го чакат, това винаги даваше психологическо преимущество. Би могло да се спори дали в случая с Гейбриъл е така — все пак се познаваха толкова отдавна. Но и двамата си даваха сметка колко по-трудни са взаимоотношенията им днес. На първо място, не бяха равнопоставени. Гейбриъл бе играл донякъде ролята на баща, бе прибрал момчето под свое крило. Обучаваше го и го научи да оцелява благодарение на вродените си умения. Макар че и двамата знаеха защо менторът е постъпил така.

Бе се възползвал изцяло от инстинктите и качествата на своя питомец, след като ги бе доразвил и усъвършенствал. Най-вече бе експлоатирал склонността му към насилие, превръщайки ученика си в страховито наемно оръжие. Луис не беше наивник: даваше си сметка, че и без появата на Гейбриъл животът му едва ли би поел по друг път — по-добър, по-безопасен, по-добродетелен. Но без Гейбриъл най-вероятно днес нямаше да е жив. Затова пък бе платил подобаваща цена.

Като последен сред Жътварите Луис се раздели с него без съжаление и угризения, без да се обръща назад. Сетне години наред се ослушваше и взимаше предпазни мерки, винаги нащрек срещу невидими заплахи. Знаеше, че мнозина ще заплатят добри пари само и само някой да затвори устата му завинаги. За съжаление бе много вероятно да е сред тях и старият учител, който бе присъствал в живота му най-дълго. Разбира се, с изключение на няколкото живи жени от семейството, на които Луис изпращаше пари до ден-днешен. Така успокояваше съвестта си, макар да знаеше, че те нямат нужда от тях. Но Гейбриъл бе вървял почти неотлъчно до него през най-важната част от юношеството и по-голямата част на зрелия му живот. Всъщност до мига, когато Луис прекъсна връзката им. Сега Съдбата бе пожелала двамата да се срещнат отново — единият в заника на живота си, другият на средна възраст. Странна бе мисълта, че при първата им среща Гейбриъл бе по-млад, отколкото Луис сега.

Погледна часовника си. И отново съжали, че е подранил, защото не бе в настроение да чака. Усещаше постоянно нарастващото вътрешно напрежение, но не се стараеше да го овладее. То носеше и приятно предусещане, защото със сигурност предстоеше насилие и цялото му същество вече се настройваше за него. Идваше край на спокойствието, на месеците тих и кротък, нормален живот и забавно безделие. Вярно, че в началото на годината бяха прескочили с Ейнджъл до Мейн, за да помогнат на Паркър в конфликт с човек на име Мерик, но Луис се завърна оттам разочарован и неспокоен. Оказа се, че няма нужда от специализираните му умения. Двамата с партньора бяха играли ролята на всяващи респект охранители, нищо повече. Сега обаче се задаваше реална заплаха и той се подготвяше да я посрещне подобаващо. За съжаление все още нямаше достатъчно ясна картина за измеренията й. Именно затова беше тук сега — в стария бар недалеч от сервиза на Уили Бру. Гейбриъл бе обещал допълнителна информация във връзка с наученото от Хойл, както и евентуално потвърждение на някои от споменатите факти. А каквито и да бяха недостатъците на стария ментор, той поне не беше човек, който забравя дадените обещания.

Сервизната врата тихо изскърца и се отвори. Показа се познатата фигура в тъмно палто. Нейт бе предоставил бара на Луис за срещата. Други посетители нямаше. Всъщност и това заведение бе част от тайните инвестиции на Луис — място за тайни срещи и хранилище, където държеше предмети от първа необходимост за извънредни случаи. В добре прикрития в офиса на Нейт сейф се намираха пари, торбичка с диаманти, инвестиционни златни монети и пистолет с достатъчно патрони. Комбинацията за отварянето му знаеше единствено Луис. Подобни тайни гнезда имаше още на пет места в Ню Йорк и Нова Англия, а за две от тях, включително и тукашното, не бе информиран дори и Ейнджъл.

Гейбриъл се настани и даде сигнал на Нейт, че иска кафе. Мълчаха, докато го донесоха, сетне изчакаха да останат сами. Старият мъж пое чашата с елегантно изпънат встрани малък пръст и отпи с удоволствие. Винаги е спазвал най-педантично този етикет на изискано поведение, помисли си Луис, дори и когато планираше нечия смърт.

— Е, казвай — изрече той на глас.

Гейбриъл се завъртя на стола неспокойно.

— Балънтайн е изчезнал на дванайсето число. В това време го е разследвала Комисията по ценните книжа и фондовите борси, а проверяващите възнамерявали да замразят авоарите му. Разполагали с анонимно предадени данни за незаконни сделки с вътрешна информация от компаниите, където е директор. Подготвени са няколко обвинения, само че не са успели да му ги предявят. Предполагат, че се е укрил.

— Друга информация нямаш ли?

— Има съпруга и три деца. Не им се е обаждал. Разпитвали са ги, изглеждали искрени в твърденията, че не знаят къде е. Паспорт на негово име намерили на бюрото в дома му. В един от стенните шкафове открили добре замаскиран сейф. Съпругата не знаела комбинацията или излъгала, че не я знае. Извадили съдебно решение за отварянето му. Вътре имало сто хиляди долара в наличност и ценни книжа на два пъти по-голяма стойност.

— Бягаш от закона човек обикновено не зарязва такива неща.

— Така е. При това г-н Балънтайн е известен като домошар и прекрасен съпруг, който изключително държи на семейството си.

Последното беше изречено с отровна доза сарказъм.

— Толкова чист и праведен, чак не е за вярване, а?

— Знам, че имаше вила в Адирондак, планинския масив. Води се на името на една от компаниите. Там кани гости, забавлява клиенти. И самият той си устройва купони.

— С кого?

— Последния път с проститутка, от най-скъпите. Скръцнали са й със зъби да мълчи, не че тя знае нещо повече. Каза ми, че дошли едни мъже, отвели Балънтайн. Нея оставили в банята.

— Ти знаеше ли за изчезването му, преди да те помоля за тази услуга?

Гейбриъл погледна Луис право в очите, но това бе предварително премерено усилие.

— Не мога да следя движенията на всичките си бивши клиенти.

— Лъжеш.

Другият сви рамене.

— Защо да лъжа? Някои следя, защото си има причини, други зарязвам. Той беше посредник, нищо повече. Използвал ме е, да. И аз го използвах веднъж, но това са вършили и мнозина други. Ти най-добре знаеш как стават тези неща.

— Точно така, зная. Именно затова се опитвам да разбера какво си крил от мен досега.

Сега старият се усмихна за пръв път, откакто бе пристигнал тук.

— Всички крием по нещо. Дори и ти самият.

— Кандич от твоите хора ли беше?

— Не. След като ти напусна, интересът ми към бизнеса намаля. Сега има нови изпълнители. Сред тях са ветерани от войните в Чечения и Босна, най-често военнопрестъпници. Издирва ги ООН, търсят ги различни органи в собствените им страни. Доколкото знам, Кандич са го търсили от доста официални организации. Бил е член на „Скорпионите“, специална част от сръбски главорези, извършили куп жестокости на Балканите. Има си и предистория още преди кланетата на немощни старци в Косово. Когато нещата се комплицирали, предал другарите си на мюсюлманските сили и се прехвърлил тук. Само че все още не са ми докладвали точно как се е свързал с Хойл.

— Биваше ли го?

— Едно нещо знам: препоръките му бяха отлични.

— Аха, бих искал да ги видя. Там сигурно не пише, че е податлив на обезглавяване. Това ли е всичко, което ми носиш?

— Почти всичко, да.

Хойл бе потвърдил казаното от Милтън на Гейбриъл: че следата води към Лийхейгън. И старият разказа каквото знаеше за човека на име Кайл Бентън, за отношенията му с Лийхейгън и с един от убитите пред дома на Луис мъже. Не спомена единствено, че Бентън му е познат далеч по-отдавна.

— Все още проучвам останалото — завърши той. — Тези неща отнемат време, знаеш това.

— Колко време?

— Още няколко дни. Няма да е повече. Ти вярваш ли на всичко, казано от Хойл?

— Показа ми препарирана глава в стъкленица и снимка на прасета, които разкъсват жена. Сториха ми се автентични. Ти знаеше ли, че въпросният Лутър Бъргър е бил в действителност Джон Лийхейгън?

— Да.

— Но не ми каза.

— Това имаше ли някакво значение?

— Тогава не — призна Луис. — Обаче знаеше ли кой е баща му?

— Бях чувал разни неща за него. Противоречив човек. Гангстерче от майната си, обаче проницателен бизнесмен. Невежа, а пък лукав като лисица. Животновъд и сводник, в същото време собственик на печеливши мини. Трафикант и насилник на женска плът, но човек, който истински обича синовете си. Не беше заплаха за кръговете, където се движехме навремето ние с теб. Сега е тежко болен — рак на белите дробове, на черния дроб и панкреаса. Минал е на помощно дишане. Практически е прикован към дома си, от време на време го извеждат навън с инвалидна количка, колкото да почувства свеж въздух по лицето. Именно в това се крие и проблемът. Подозирам, че Хойл е прав: ако Лийхейгън наистина стои зад всичко това, той ще продължава да те преследва. Защото така или иначе няма какво да губи.

— А враждата с Хойл?

— Истина е, потвърждава се. Отдавна са жестоки съперници в бизнеса, навремето са били такива и в любовта. Жената избрала Лийхейгън, родила му двама синове. Сетне починала от рак, мисля, че в същата форма, която сега измъчва съпруга. Антагонизмът Хойл — Лийхейгън е достатъчно известен в публичното пространство, макар че точните причини се губят някъде далеч в миналото.

— Синът заслужаваше ли да умре?

— Знаеш ли — въздъхна Гейбриъл, — мисля, че те предпочитам такъв, какъвто беше навремето — без сегашните скрупули.

— Това не е отговор на въпроса.

Гейбриъл вдигна ръце безпомощно.

— За Бога, какво означава заслужаваше да умре, кажи ми? Синът не е бил по-различен от баща си. Може би има малко по-малко грехове, но това се дължи на възрастта, а не на морала. Някой истински вярващ би казал, че и един-единствен сериозен грях е достатъчен да бъдеш прокълнат завинаги, нали? И ако вземем това за еталон, значи е трябвало синът да бъде прокълнат стократно.

Обичайно невъзмутимото лице на Луис се промени за миг, сега изглеждаше изморен и уязвим. Гейбриъл не пропусна промяната, но не каза нищо. В същия миг обаче надеждите му относно стария питомец рухнаха. Бе вярвал, че Луис може да се окаже полезен отново. Навремето беше елитен в занаята, но сега… За да запази себе си в такава форма, човек би трябвало да прави жертви. Съвест, състрадание, човечност — както и да ги наречете, те трябва да бъдат пожертвани пред олтара на истинската професия. В душата на Луис отдавна се бе промъкнало съмнение, през последните десетилетия обаче то, изглежда, бе узряло и развило в качествено ново отношение към живота.

Гейбриъл все още хранеше топли чувства към стария ученик, но те бяха на път да отстъпят пред чистия прагматизъм. Ще му помогне сега, но за последен път. Сетне връзката им ще стигне своя безусловен край. Прекалено слаб изглеждаше Луис днес. А слабостта е като вирус: прехвърля се от един гостоприемник в друг, от една система в друга. В безкрайните си превъплъщения Гейбриъл бе оцелявал благодарение на различни комбинации от фактори. Най-често късмет, примесен с безпощадност и умение да разпознаваш слабостите на човешките индивиди. А възнамеряваше да се порадва на живота още. Смяташе, че вътрешно се е запазил млад. Че без живеца и динамиката на занаята би бил изгубен. Така си казваше, но въпреки всичките му дарби и умения в него отсъстваше самопрозрението. Не бе в състояние да си даде сметка, че и вътрешно е вече пътник.

— Нещо за Блис?

— Нищо не съм чувал.

— Когато отстранихме сина на Лийхейгън, на волана беше Били Бой.

— Да, знам това.

— Сега е мъртъв, Балънтайн — също. Поне според Хойл. Ако тази поредица е свързана с Лийхейгън, значи оставаме само аз и ти.

— Е, хубаво. Значи колкото по-бързо изясним тази история, толкова по-добре и за нас двамата — рече Гейбриъл и се изправи. — Науча ли нещо повече, веднага ще се обадя. Тогава ще можеш да вземеш радикално решение.

Измъкна се от заведението през същата врата. Луис остана на място, замислен върху наученото. Беше повече от преди, но пак недостатъчно.

От позицията си на гаражния покрив Ейнджъл зорко следеше вървящия по алеята леко приведен Гейбриъл. Злокобен дъртак! А той крачеше бавно, стигна до широката главна улица и там спря. Огледа се в двете посоки, видимо несигурен коя да хване. Отляво се зададе стар форд бронко с извънградски номера. Движеше се бавно, моторът кихаше. Изравни се с Гейбриъл и Ейнджъл ясно видя примигващите пламъчета в тъмния интериор на автомобила. Старият мъж залитна и се прегъна, от изходните рани на гърба му бликнаха тъмни струйки. Сетне рухна на земята. Около тялото му, свито на две, се образува локвичка, която бързо растеше.

Ейнджъл потръпна шокиран, но не изпита съжаление.

 

 

— Ще оживее. Поне засега.

И двамата бяха в апартамента. Беше късен следобед. Плътен глас телефонира на Луис с новината за Гейбриъл. Ейнджъл не го разпозна и не понечи да разпитва. Само мълчаливо изслуша партньора си, когато той повтори чутото. Малко по-късно реагира накратко:

— Жилаво дърто копеле.

В думите нямаше хумор, още по-малко топлина или симпатия. Луис не пропусна да усети жилото в тях.

— Той би те оставил да умреш ей така, за нищо. Стига това да го устройва — добави след секунди Ейнджъл. — И за миг не би се замислил.

— Не е вярно — откликна Луис, застанал пред прозореца и загледан навън. — Би ми отделил поне минутка.

Ейнджъл поклати глава. Самият той имаше тежък живот, бе преживял много травми и бе лишен от много неща. Запита се обаче колко ли трябва да е ощетен Луис в емоционално отношение, че да изпитва обич към чудовище като Гейбриъл? Може би е вярно, че мъжете винаги изпитват привързаност към бащите си, колкото и да са изстрадали по тяхна вина? И че във всекиго остава по малко топлина към бащината личност. Спомни си, че бе плакал, когато научи за кончината на баща си. А старият негодник го водеше при педофили и всякакви други извратени мръсници за дребни пари — колкото да си купи пиене. Казваше си, че сигурно затова е ридал така горко — всъщност е оплаквал безчовечностга в него.

— Ако Хойл е прав, Лийхейгън наистина се е добрал до Балънтайн — обади се Луис. — Вероятно от него е изтръгнал информация за Гейбриъл.

— Аз пък мислех, че старият се подсигурява достатъчно добре — каза Ейнджъл.

— О, да, обаче с Балънтайн се познават лично, а между тях е имало може би само един буфер. И Лийхейгън го е разкрил. Оттам е направил и останалите връзки.

— Какво ще предприемем ние?

— Първо, ще посетим още веднъж Хойл, сетне ще се заема с Лийхейгън. Иначе това изобщо няма да спре.

— Заради кого го правиш? За себе си или заради Гейбриъл?

— Какво значение има? — повдигна рамене Луис.

Боже мой, въздъхна Ейнджъл, това е старият Луис с най-тъмното си излъчване. Онзи Луис, отгледан и възпитан лично от Гейбриъл.

 

 

Бентън се обаждаше от телефонна будка на „Рузвелт“.

— Задачата е изпълнена — докладва той и неволно направи гримаса.

Болеше го и китката, и рамото. Вероятно раменната рана отново кървеше — точно там чувстваше мокрота и топлина. С получените в сервиза наранявания не биваше да поема задачата лично — той да стреля по стария. Обаче беше ядосан, а се налагаше и да изкупи грешките си за предишния провал.

— Добре — отвърна Майкъл Лийхейгън. — Можеш да се връщаш.

Синът остави слушалката и тръгна към спалнята на баща си. Старият Лийхейгън спеше. Остана за малко при него, загледан в излинялото тяло, но реши да не го буди. Ще изчака да се събуди сам, тогава ще му каже.

Всъщност Майкъл не знаеше коя е мишената. Балънтайн бе говорил за възрастен мъж, и то в най-общи линии. Но стана ясно, че последният е бил ключовата фигура в убийството на брат му. Това бе напълно достатъчно. Това и фактът, че се е срещал с Луис, човекът, пряко отговорен за братовата му смърт. Ударът на Бентън бе още един стимул за въпросния Луис. Всъщност предизвикателство с цел да го извади на светло и да го подмами да тръгне срещу тях, което значеше, че ще потегли на север, към тяхната територия. Най-сетне Майкъл започваше да разбира логиката и стратегията на баща си. Подмами врага при себе си, пролей кръвта му върху гроба на техния син и брат. В същото време смяташе, че баща му надценява този Луис, неговия партньор и заплахата, която двамата представляват заедно. Според Майкъл нямаше нужда да наемат и онзи убиец, хищника със странното име Блис. Но не успя да разубеди баща си и в крайна сметка се отказа. Парите си бяха негови, а и той ръководеше отмъщението. Би се съгласил с всичко, което старият нареди. Обичаше го много, при това знаеше отлично: след смъртта му ще наследи цялото огромно бащино състояние.

Бъдещият шеф бе той — Майкъл Лийхейгън. Нямаше нищо против да почака още малко, при това бе напълно верен на стария семеен властелин.