Джон Конъли
Жътварите (26)

25

Човекът, облегнат на покрива на форд рейнджъра, беше вир-вода. Името му бе Къртис Раунди и в момента си казваше, че каквото и да се случи, все той ще е прецаканият. Колкото и да се старае, каквото и да предприема, винаги той е жертвата. И неизменно страда за сметка на чуждото спокойствие уж в името на „по-голямото добро“. Вятър и мъгла, все него будалкат! Вино да пусне Господ от небето, на него вместо чаша ще му пробутат цедка — такъв му беше проклетият късмет. Ето на, и сега пак беше така! Стоеше, заметнат с подгизналото пончо, и се взираше в пущинаците с шибания бинокъл. В ботушите му жвакаше, във врата му се стичаха капки. Пак добре, че е дъжд, а не пикня например.

Но и това не беше утешение. Би било честно да е в кабината заедно с другите двама, а не отвън, в гадното време. Ама Бентън и Куин си бяха мръсници, те ли ще чуят молбата ти? Ами, друг път ще чуят! На всичкото отгоре Къртис беше поне петнайсетина години по-млад от тях, на бой по-дребен, и тези копелдаци го прекарват както си искат. От всички възможни екипи точно на него да му се падне да партнира с тях! Мамка му и късмет!

И двамата бяха подли, дребнави и непредсказуеми. А след завръщането им от Ню Йорк и разговора с Майкъл Лийхейгън, Бентън стана още по-бесен и гаден. Да не говорим, че гълташе обезболяващи за раните в рамото и ръката. Сетне се сдавиха с онзи тип на име Блис и ги изритаха от операцията.

Къртис видя как Бентън изхвърча от къщата като тапа, видя и тежкия поглед, с който го изпрати Блис.

Повече от явно беше, че Бентън не го чака нищо добро, мислеше Къртис, макар че на глас не би споделил нищо подобно. И как да каже, когато Бентън бе освирепял още повече и бе на път да извърши нещо фатално. Но шансовете му да надвие Блис бяха почти нулеви, в това Къртис беше убеден.

Баща му, Едгар Раунди, бе работил в талковата мина на господин Лийхейгън. И макар че почина от злокачествен тумор, никога не каза лоша дума за своя работодател. За него Лийхейгън си остана истински благодетел до края: той му даваше работа, той осигуряваше хляба на семейството, колата и покрива над главата му. Когато разбра, че е болен от рак, само въздъхна и рече, че късметът му бил такъв. Не че беше глупав или неук човек. Напротив, знаеше, че един миньор едва ли ще се радва на добро здраве и дълголетие, та каквото и да копае — било талков концентрат, било въглища. А заговореха ли хората за съд и обезщетения от страна на г-н Лийхейгън, старият Раунди просто замълчаваше и си тръгваше. Така продължи до края, докато почина. В знак на благодарност за лоялността господин Лийхейгън даде на сина му работа извън мината. Ако беше жив, Едгар сигурно щеше да се трогне от жеста.

Къртис бе достатъчно умен да си даде сметка, че след затварянето на мината извади още по-голям късмет. Защото г-н Лийхейгън отново му осигури препитанието, докато много други хора, също работили за него, едва преживяваха с отпуснатите пенсии — стигаха им колкото за пилешки сандвичи и семейното меню на Кей Еф Си.

В началото Къртис не се досещаше на какво се дължи това благоволение. Не знаеше, че навремето, когато все още беше в по-добра форма, г-н Лийхейгън редовно е посещавал майка му. Тези визити, разбира се, съвпадаха със смените на Едгар, който съсипваше здравето си в мината сред прах и отрови, раздиран от зловеща, суха кашлица. А господин Лийхейгън обичаше да се изживява като господар и като феодален владетел не бе чужд на земните радости, особено когато ставаше дума за хубави жени като г–жа Раунди, които не му отказваха нищо. Къртис наистина не знаеше за похожденията на г-н Лийхейгън, но по-късно разбра и се опита да си внуши, че не знае и не му пука. Защото Бентън и Куин не бяха хора, дето ще пропуснат да се възползват от пикантните факти, за да се повеселят за негова сметка. Когато го подиграха за пръв път, Къртис избухна и посегна да удари Бентън. Това завърши зле за него, макар че Бентън запази някакво неохотно уважение по повод дързостта му.

В момента Бентън и Куин бяха пияни като задници. Господата Лийхейгън, баща и син, сигурно щяха да се вбесят от факта, че техни служители пиянстват в работно време. При това Майкъл наблегна на важността на задачата: двамата от Ню Йорк не бива да напускат района. Трябва да бъдат задържани в него на всяка цена. Всички екипи да бъдат нащрек и да изпълняват нарежданията най-стриктно. Ще има награди и бонуси, ако задачата приключи успешно. Техният екип не беше от главните, но Къртис не желаеше да пропусне евентуалния бонус. За него бе важен всеки цент. Отдавна кроеше планове да избяга от тук — от двамата Лийхейгън, от изроди като Бентън и Куин, от спомена за баща си, който и на смъртното си легло хвалеше отговорния за нещастието му човек. Къртис имаше приятели във Флорида, които ремонтираха покриви. Там, където ураганите нямат край, винаги се намираше работа. Отдавна го канеха да се включи в екипа, особено ако влее и малко капитал. Къртис бе спестил почти четири хиляди долара. Старият Лийхейгън му дължеше още хиляда, а със сегашната задача може би щяха да дойдат и други пари. Бе си определил таван от седем хиляди — шест за включване в общия бизнес и хиляда за текущи разноски във Флорида. И в момента този план изглеждаше напълно реалистичен.

Дъждът барабанеше по качулката, свали бинокъла, за да отмори очите, размърда се, за да намери по-удобна позиция, но не успя и пак продължи да се взира в гората.

Изведнъж мярна сенки сред дърветата. Бяха двама. Сигурно са същите. Потропа на покрива, за да предупреди Бентън. Страничните прозорци бяха свалени, смърдеше на алкохол и тютюнев дим.

— К’во има? — обади се Бентън.

— Виждам ги онези.

— Къде?

— Недалеч от дома на Брукър, движат се на запад.

— Мразя го онова дърто копеле, и жена му, и онзи изрод — сина им. Мамка им! — изруга Бентън. — Отдавна трябваше г-н Лийхейгън да ги е разкарал оттам.

— Не вярвам старият да им е помагал — обади се Къртис. — Знае, че ще си изпати.

Каза го, но не беше уверен в думите си. Брукър бе особен човек, саможив и винаги навъсен, странеше от хората, които работеха за Лийхейгън. Защо ли стоеше по тези места? Вероятно си падаше инат.

— Дааа — потвърди Бентън. — Прав си, кофти човек, ама не е глупак.

И като че за награда ръката му се подаде през прозореца и поднесе към Къртис шише с уиски, собствено производство. Куин, специалист по домашно правения концентрат, винаги твърдеше, че за категорията си Бентъновият житен алкохол е отлична напитка и най-доброто, което може да се купи по техните места. От него няма да ослепееш, нито кръв ще пикаеш, няма и да изкрейзиш. Изобщо първо качество като за скоросмъртница.

Къртис пое бутилката и опъна дълга глътка. Замириса му неприятно, зави му се свят и главоболието май се засили. Казваше си, че алкохолът помага на мокър и настинал човек. Обаче се закашля мъчително и изплю останалото. Имаше чувството, че е погълнал парещи парченца стъкло, смърдящи на бензин. В същия миг чу завъртането на ключа. Двигателят запали веднага.

— Сега ще им го начукам аз на тях! — извика Бентън. — Хайде, слизай оттам.

Къртис скочи на земята и отвори дясната врата, където седеше Куин. Приличаше на биче, на ръст бе около метър и осемдесет и поне десет сантиметра по-висок от Къртис, с черна, късо подстригана коса, гъста и остра като метална четка. Беше съученик на Бентън и най-добрият му приятел. Отвореше ли уста, говореше в скоропоговорка, сливаше думите, а речникът му бе подбран най-вече от мръсотиите, изографисани по стените на мъжките тоалетни. Двамата бяха излежавали присъди в Огденсбърг по едно и също време. Но имаше малка разлика — Куин прекара по-голямата част от своята в затворническата психиатрия.

Бентън бе зъл и отмъстителен, но Куин бе направо откачен. Къртис се плашеше от него и го избягваше, но сега нямаше как.

— Моля, помръдни малко — рече той и опита да влезе, но не се получи.

— Мамка ти кво искаш бе копеле? — изломоти Куин и Къртис не можа веднага да загрее смисъла на неясния словесен поток.

— Опитвам да седна при вас.

— Шти отнеса гъза бе копеле тъпо няма да минеш оттук! — отново изръмжа Куин.

— Стига, брато — помирително се обади Бентън. — Пусни хлапака да седне в средата.

Сега Куин извъртя колене встрани и пропусна Къртис, който едва се помести между двамата, въпреки че беше доста слаб.

— Целия ме омокри бе копеле шибано гъза шти отнеса! — отново избълва Куин.

— Извинявай — наведе глава Къртис.

— Ше се извиниш къде ше ходиш копеле тъпо шти отнеса гъза! — освен че беше мръсен, речникът на Куин бе доста ограничен по идеи и еднопосочен.

Мамка ти и откачено копеле! — изпсува Къртис наум и си представи как на свой ред рита Куин отзад. В същия миг обаче съзря вперените в него немигащи психопатични очи и почти се вцепени. Не вярваше Куин да има телепатични способности, но да се рискува с такъв ненормалник беше крайно опасно.

— Какво ще правим? — плахо запита той, извърнал глава към Бентън.

— К’вото трябваше да се свърши още като им прецакаха колата — заканително завъртя глава човекът на волана. — Ще ги оправим…

Къртис потрепери. Спомни си как изглеждаше мъртвата жена, когато с Куин я слагаха в багажника. А онези двамата се хилеха идиотски, възхитени от гениалната си идея. Всъщност Уилис и Хардинг бяха убили мъжа и жената през нощта, а на Бентън бе наредено неговият екип да погребе двойката. Това бе още едно наказание за зле свършената в началото на седмицата работа. Бентън обаче реши, че багажникът е по-подходящо място, няма да се хабят да копаят, я. И въпреки дъжда Къртис все още усещаше парфюма на мъртвата по дрехите и ръцете си.

— Казаха ни да не се намесваме в нищо — още по-плахо се обади той. — Нали имаме заповед от сина на г-н Лийхейгън?

— Добре де, ама двамата копелдаци не знаят за нея. Ами ако Брукър им е помогнал, ако е позволил да използват телефона? Представи си, че са викнали помощ. К’во става тогава? А може да са затрили дъртака и цялото семейство. Това им е работата — да трепят хората. И докато ние тука се туткаме и чакаме някой друг да се погрижи за тях, току-виж са се покрили. Слушай к’во ще ти кажа: Лийхейгън няма да има нищо против, стига да ги затрием на негова земя.

Къртис не беше убеден, че идеята е добра. Познаваше Лийхейгън и знаеше колко тежи думата му. Макар че сега обикновено нарежданията даваше синът, зад тях все така стоеше старият. А заповедта беше ясна: да не се намесват. Да се въздържат от действия спрямо двамата от Ню Йорк и само да ги следят. В никакъв случай да няма сблъсъци, още по-малко с фатален резултат. Щом навлязат в територията на Лийхейгън, да изчакват и да ги следят и нищо повече. Общо петнайсетина души бяха натоварени със същата задача: веднъж попаднали в капана, онези да не се измъкнат от него. А сега Бентън се канеше да наруши заповедта. Къртис съзнаваше, че гордостта му е наранена и че се надява да се изяви с нещо, за да умилостиви стария Лийхейгън. Смяташе, че така ще поправи направените в Ню Йорк грешки, а ще се изживее и като терминатор.

Вярно, Бентън къркаше повече от някои други, но пък често се оказваше прав, та дори и пиян. И колкото повече мислеше върху ситуацията, толкова повече се убеждаваше, че и сега има известно право. Защо да бездействат, когато онези могат да се измъкнат?

Вярно обаче беше и друго. Къртис си падаше хамелеон. Прегъваше се пред всеки по-силен. Не беше трудно да се промени мнението или позицията му.

И след малко Бентън, Куин и Къртис зарязаха пътя и тръгнаха по дирите на двамата убийци. Първо се отбиха в дома на Брукър да проверят какво става там и да получат някаква информация. За Къртис не беше тайна, че Брукър презира Бентън. Това обаче бе нищо в сравнение с отношението на съпругата му. Дъртата дори не ги и поздрави, нито се уплаши от оръжията им. Гледаше ги с омерзение, дори с омраза, кучката му с кучка.

И синът Люк не се държа по-различно. Беше се облегнал на стената на хамбара и очите му не помръдваха от тях. Какво ли вижда с това измито бяло око? — запита се Къртис. Сигурно все пак различава нещо — околния свят като обвит с бял муселин може би, а хората — като кандилкащи се призраци. Не беше чувал гласа му досега. Знаеше със сигурност, че не е ходил на училище поради заболяване. Май че бе работил в мините още като дете. В града го е срещал няколко пъти, винаги със стария Брукър — обикновено се черпеха със сладолед в сладкарницата на Таскър. А чие дете бе момиченцето? Също не знаеше. Може би Люк бе извадил късмет с някоя девойка? Ама коя ли би се навила да легне с него — та той приличаше на зомби.

Брукър им показа отнетите от онези типове оръжия. Бентън го потупа по рамото и обеща, че ще го похвали пред господин Лийхейгън за добре свършената работа.

Сетне тримата потеглиха, а Брукър седна в кухнята, където жена му месеше тесто. Мълчеше и се правеше, че не забелязва неодобрителните погледи, които тя често му хвърляше.

Двамата чуха шума на мотора още преди да видят самия камион. Намираха се в естествена падина на пътя край тревиста поляна и им бе нужно малко време да определят посоката на звука. Луис се ориентира пръв и изтича по наклона, за да види приближаващия се от изток форд. Шофьорът му караше бързо по черния път, който водеше към дома на стария Брукър. Хората в кабината не се виждаха добре, но Луис бе повече от сигурен, че намеренията им не са приятелски. Беше сигурен, че Блис не е сред тях. Не беше в стила му. Изглежда, намеренията на Лийхейгън се бяха променили. Може би Томас се бе уплашил и телефонирал? А може би новината, че са обезоръжени, да е наклонила везните в полза на друго решение.

Луис се замисли върху сегашните възможности. Да търсят прикритие в гората бе вече късно. Погледна в югоизточна посока: преди малко бе забелязал намиращата се там постройка. Приличаше на хамбар, встрани тъмнееше подобен на купол зърнен силоз. Отзад се простираше разчистена площ, след която започваше гората.

Ейнджъл го настигна и го изгледа въпросително.

— Ето ги. Идват — кимна Луис към приближаващия се автомобил.

— Накъде ще хванем?

— Натам, и на бегом — посочи Луис към хамбара.

Нямаха голям избор.

 

 

Камионът стигна върха на наклона и Бентън тутакси зърна плячката. Двамата бяха на същото ниво отсреща и вече тичаха. Единият, висок и строен чернокож, се извърна за миг и ги измери с очи. Бентън заби спирачките и без да гаси двигателя, изскочи от кабината, измъквайки ловния мартин от рафта над шофьорската седалка. Клекна, прицели се във фигурата и дръпна спусъка, но човекът изчезна в поредната падина. Куин и Къртис не направиха опит да стрелят. От рязаната двуцевка на първия едва ли щеше да има някаква полза. Другият носеше стария бащин пистолет, както му бе наредил младият Лийхейгън, но не бе поел ангажимент да убива хора.

— По дяволите — изруга Бентън, но всъщност се смееше. — Аре на бас, че черньото не е търчал така, откакто някой му е размахвал примка в стария Юг.

— Откъде знаеш, че е южняк? — запита Къртис.

Струваше му се, че въпросът е напълно резонен.

— Познавам ги аз печките — похвали се Бентън. — Те не се ловят в тоя бизнес, освен ако нямат зъб на някой бял човек. Тоя със сигурност го прави за отмъщение срещу нас — белите.

Твърдението не убеди Къртис, но пък и не посмя да го оспорва. Може би Бентън имаше право, ама дори да не беше така, нямаше смисъл да се противопоставя. Беше зъл, същински дявол. Като едното нищо ще го зареже тук сам на дъжда. А може и носа му да разбие или ребрата да му изпотроши — като урок да си затваря устата.

— Хайде! — изкомандва ги Бентън и закрачи към кабината, после подкара като луд.

— Стръмничко е тук — осмели се да каже Къртис, докато машината летеше по стръмния наклон.

— Това е форд рейнджър, ве-образен, двойна предавка, момченце — похвали се Бентън. — На две колела може да го вземе.

Къртис премълча. Автомобилът беше поне на дванайсет години, гумите бяха стари и доста изтрити. Чудо голямо, че имал двойно предаване. Това да не го прави самолет, я! Но за всеки случай се хвана здраво за скобата под прозореца и опъна краката напред.

Рейнджърът щеше да изкатери отсрещния баир при сухо време сравнително лесно. Но валеше, в дъното на падината имаше силно размекната земя и гумите забуксуваха безпомощно. Бентън даде още газ, но това само влоши положението.

Куин изломоти нещо, от което Къртис дочу само две съчетания — „копеле тъпо“ и „потъна в лайната“. Ядосаният Бентън форсира двигателя до край, колата подскочи напред, после свлече назад и задните гуми хлътнаха в калта.

Бентън плесна волана с все сила, сякаш той беше виновен, и отвори вратата, за да огледа положението. Здравата бяха затънали.

— Мамка му! — изпсува той. — Е, хайде, ще ги догоним пешачката.

— Ама сигурен ли си, че е разумно? — осмели се да попита Къртис.

— Ония нямат оръжие — сопна се Бентън. — Или тебе те е шубе и от обезоръжени?

— Ами — възрази Къртис, но вътрешно си каза, че лъже и сам себе си.

— Тръгвай тогава, че ония да не вземат да се самоубият — изкомандва Бентън и високо се изсмя на шегата си.

Куин оцени хумора на другаря си с кикота на хиена и няколко неразбираеми попържни. Сетне потеглиха, затъвайки в калта.

Къртис тръгна с тях, нямаше как иначе.

 

 

Хамбарът се открои пред тях на фона на тъмнеещото небе. Оттук изглеждаше като едро допотопно животно. Силозната кула отляво се извисяваше на не по-малко от дванайсетина метра. И двете съоръжения не бяха толкова модерни, както онези при оборите зад къщата на Лийхейгън. Нямаше охладителни инсталации, липсваха специалните покрития срещу ръжда и киселинни образувания от ферментационните процеси, а отвеждащата фуния на елеватора не бе облицована с фин керамичен слой, улесняващ плъзгането на зърното. Това тук бе обикновен зърнен склад и нищо повече.

Луис дишаше тежко, Ейнджъл бе на края на силите. И двамата бяха премръзнали и мокри, късметът им изневеряваше напълно. Даваха си сметка, че възможностите им са вече изчерпани, а бяха и преуморени. Луис погледна назад. Автомобилът на преследвачите не се виждаше. Изглежда, хлъзгавите наклони и дъждът създаваха проблеми. Бяха си купили малко време. Но преследването със сигурност щеше да продължи, може би пеша, обаче онези имаха оръжие, а Луис и Ейнджъл бяха на открито и представляваха лесна мишена. Дори и да се доберат до хамбара, там ще са като в капан. Сетне сигурно ще пристигнат още хора и това ще бъде краят.

А може би други няма да дойдат? Ако казаното от Томас беше вярно, можеха да очакват само Блис, помисли си Луис. Защото Блис от край време работеше сам. Вероятно сегашните им преследвачи действаха по собствена инициатива. Дали знаеха, че нямат оръжие? Ако е така, ще са доста по-предпазливи, а това щеше да осигури още малко време. Но Луис си даде сметка, че са се отбили при Томас и са говорили с него. И сигурно знаят истината.

Обаче един от главните уроци, научени през дългия стаж като носител на смъртта, бе, че във всяко помещение може да се намери оръжие. От много години не бе влизал в хамбар, но там наистина имаше доста подходящи за целта предмети. И въображението му си представи инструменти и сечива, пожарогасители, чували и опаковки… леснозапалими, взривими предмети.

О, да! Чудесна идея.

Зърно, огън, взрив…

Е, вече имаше едно оръжие предвид.

 

 

Куин изкачи баира пръв, застана на билото и се огледа. Стори му се, че край хамбара се мярна човешка сянка. Ето и още една — изчезват зад него. В имота на Лийхейгън имаше две големи складови инсталации — едната при оборите, а тази тук бе реликва от старите дни, която използваха за силаж. И в нея държаха зърно, но силозът беше резервен, ако нещо се случи с главния склад или падне голям сняг и затрудни изхранването на животните. Всъщност формалното задължение на Бентън като служител на Лийхейгънови бе да надзирава второто зърнено хранилище и да взема мерки срещу влага, гризачи и други вредители. Когато, разбира се, не изпълняваше мокри поръчки или не подритваше по-дребните от него. Никой друг не се интересуваше от стария склад и това го правеше удобно място за различните му хобита. Там чукаше младите чужденки, които влизаха нелегално през канадската граница, и това ставаше най-често противно на волята им.

Междувременно другите двама настигнаха Куин.

— Видя ли къде отидоха? — попита Бентън.

Куин посочи хамбара с двуцевката.

— Отзад е празно и равно — кимна натам Бентън. — Поне триста метра няма спукано дърво. Хукнат ли да бягат, наши са. И да се скрият вътре, пак ще ги пипнем, дори още по-лесно.

Познаваше инсталацията отлично. Още преди много години бе посъветвал Лийхейгън да преустрои и модернизира силоза, но след като изклаха животните, това се оказа ненужно. Преди това бяха приспособени ясли и направена втора врата за спешно въвеждане на добитъка при зимни условия, макар че никога не се бе наложило да ги използват. Междувременно една от стените бе хлътнала навътре поради неправилния режим на гравитационно зареждане. Сега се оказа, че съоръжението ще свърши чудесна работа като капан за преследваните от тях хора.

Бентън плесна Къртис здравата по рамото и рече:

— Хайде, момче! Дойде време да те понаучим на някои нещица. И ти да пуснеш малко чужда кръвчица.

Сетне, размахал карабината високо в ръка, поведе двамата към хамбара.

 

 

Оказа се, че той не е заключен. Едва ли някой би се осмелил да краде от Лийхейгън, помисли си Луис. А пък и най-интелигентният гризач не може да отвори вратата като човек. Влязоха в помещението. Не беше голямо, отсреща се редяха индивидуални клетки за добитъка. В тавана бяха вградени три остъклени прозореца с вентилационни решетки помежду им.

— Огледай наоколо — помоли Луис партньора. — Търси масло, спирт, изобщо леснозапалим материал.

Самият той отиде до тръбния отвор на силозния елеватор, откъдето би трябвало да постъпва зърното. Какви ли бяха шансовете? Не хранеше големи надежди. Тръбата се оказа обикновена, метална, леко стеснена по външната периферия. Отворът бе на височина около три метра от пода. От едната страна имаше пускателен кран, а директно отдолу — фуния и улей към поставена на пода голяма пластмасова кофа. Луис я обърна наопаки, стъпи на нея и завъртя крана. Беше ръждясал и се наложи да употреби повече сила, но скоро въздъхна с облекчение. Зърното потече направо на пода. Слезе от кофата и загреба с две шепи, опипвайки зърната. Бяха съвсем сухи, пропукваха в ръцете му. Покачи се пак и отново завъртя крана. Сега рукна доста по-силен поток. След около минута въздухът се запраши силно.

Приближи се Ейнджъл, покрил лице с кърпичка.

— Нищо не намерих — каза той носово.

— Няма значение. Иди погледни докъде са стигнали онези.

Ейнджъл затича към предната врата. Беше двойна, качена на плъзгачи, а от двете й страни имаше замърсени прозорци. Протри стъклото и надникна. В дъжда се мяркаха три приближаващи се фигури. Вече бяха на стотина метра и току-що се разгъваха във верига под командата на единия, който размахваше ръце и сочеше кой накъде да се отправи. Очевидно двама се канеха да влязат отпред, третият щеше да заобиколи към задния вход. Това бе най-елементарният начин да затворят капана.

— Близо са — викна Ейнджъл през рамо и се закашля силно. — Въпрос на минути.

Помещението беше вече силно запрашено и видимостта постоянно намаляваше. Луис почти не се виждаше през прашната завеса.

— Покажи се, нека те видят — викна му той.

— Какво? — не разбра Ейнджъл.

— Отвори вратата, подай се и пак затвори. Да те видят.

— А не искаш ли и ябълка да си сложа на главата? Вилхелм Тел ще ми играеш, а?

— Хайде, човече. Просто се покажи!

Ейнджъл издърпа резето и помести дясното крило на вратата. Отсреща незабавно загърмяха. Той я затръшна и затича обратно към Луис.

— Е, доволен ли си?

— Супер. Време е да движим — процеди Луис.

Беше захапал запалка, в ръце държеше тънки сухи чували и резервната пачка на глока.

— Къде е твоята?

Другият извади своя пълнител и му го подаде. Луис завърза чувал около пачките и опита тежестта на ръка, сетне затегна още един и още един.

— Е, добре, хайде тръгвай — рече той и посочи към задния вход.

Ейнджъл излизаше, когато на близкия ъгъл вдясно се появи млад мъж с пистолет в ръка. Беше дребен и изглеждаше неуверен. Насочи оръжието, но ръката му трепереше. Явно не му беше по сърце.

— Не мърдай! — викна той, но Ейнджъл вече летеше насреща му.

В движение тласна пистолета с ръка вляво и му нанесе съкрушителен удар с глава в носа. Младежът рухна на земята, а пистолетът се оказа в ръката на Ейнджъл. В същия миг се чу метално дрънчене. Другите отваряха предните врати.

Нещо светна зад него. Обърна се, на изхода Луис палеше чувалите.

— Бягай! — викна му той.

Ейнджъл хукна, след секунди го последва и партньорът. Спринтираха като луди, Луис го настигна, събори го и почти легна отгоре му. Ейнджъл потръпна и започна да се моли на глас.

 

 

Бентън и Куин чуха гърмежите още с влизането си в хамбара. Избухваха патроните от пачките. Тук беше ужасно запрашено, не се виждаше нищо. Пръв се усети Куин и задърпа приятеля си назад. В същия миг праха като че се събра в огромна пращяща, горяща топка.

— Мамка му! — викна Бентън. — К’ъв е тоя прашен ад…

Думата се оказа почти пророческа. В следващата секунда нещо избумтя оглушително и складът се превърна в пламтяща преизподня.

 

 

На Гарнър му писна от дъжда.

— Няма смисъл да висим тук в този шибан порой — оплака се той. — По-добре да тръгваме да ги търсим.

— Да се разделим, а? — предложи Поли. — Всеки ще хване по една посока, пък ще видим к’во ще стане.

Какво ли? — рече си Уили. — Като пилци ще ни избият поединично. Петима заедно винаги имат повече шансове от един или двама. Откачалки или не, братята Фулси и Джаки бяха бойци с оръжие.

— Площта е огромна — въздъхна Джаки. — Може да са навсякъде…

В същия миг едно от възвишенията на юг от тях лумна в пламъци. Чу се мощна експлозия, във въздуха полетяха дървета и пръст, издигна се дебел стълб дим.

— Мамка му — подскочи той. — На бас, че са някъде там!

Двамата се изправиха с мъка. Наоколо се стелеха овъглени останки — дъски, парчета от чували, почерняло тлеещо зърно. Якето на Луис гореше на гърба, но той успя да го изхлузи и да го загаси. Косата на Ейнджъл бе обгорена на няколко места, на лявата му буза червенееше голяма резка. Половината хамбар липсваше, силозът бе рухнал, оцелялото зърно се валяше наоколо. Сред руините лежеше трупът на младия мъж. Останалата част на постройката продължаваше да гори, като бълваше кълбета черен дим.

— Поне сега сме въоръжени — каза Ейнджъл дрезгаво и повдигна пистолета.

— Ами. Дай! — Луис протегна ръка и го взе.

Ейнджъл въздъхна, загледан в развалините.

— Този път вече ще се изтресат всичките — рече той.

— Е, хубаво, нали ще носят оръжие — завъртя глава Луис. — Ще увеличим арсенала.

— Така ли мислиш?

— Така.

— Забравяш Блис.

— Не го забравям нито за миг.

— Остава ли решението да ходим на гости на Лийхейгън?

— Остава.

Двамата закрачиха към гората.

— Обувките ми са мокри — оплака се Ейнджъл.

— Обаче вече не ти е студено, нали? — ухили се Луис.