Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reapers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Конъли. Жътварите

ИК „Прозорец“, София, 2009

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-650-6

История

  1. — Добавяне

2

Уили Бру празнуваше кръгла годишнина в бара „При Нейт“. В момента беше в тоалетната, оглеждаше се в старото огледало над очуканата мивка и си казваше, че не изглежда чак толкова дърт. При подходящо осветление я му познаят шейсетте лазарника, я не. Спокойно може да мине за пич на петдесет и пет години. Е, хайде да е петдесет и шест. За беля все ще трябва да търси подходящо осветление. Защото в кенефа на кръчмата светеше много ярко, като на разпит.

А беше плешив. Повечето си коса загуби още някъде около трийсетте. Сетне експериментираше тарикатски с маскиране на лисите петна: пускаше оцелялата коса дълга, разресваше я над тях, носеше бейзболни шапки, дори перуки. Купи си и една от най-скъпите — правена от специални влакна, перфектна имитация на косми. Нещо в нея обаче не беше наред — дали цветът, дали друго, кой знае какво, — но му се смееха дори и децата. Хилеха се и възрастните, най-вече на червеникавите нюанси, които изпъкваха под осветителните тела в сервиза. Пък си имаше достатъчно грижи и без гаврите на мало и голямо, а те на всичкото отгоре започнаха да му измислят и прякори. Затова захвърли перуката и се примири с голото теме.

Обаче в тукашното огледало се виждаше и увисналата кожа, и дълбоките бръчки около устата и очите. Хм… Развесели ли се, може да минат и за надиплени от усмивката, а? Но Уили Бру не беше от веселяците, усмихваше се рядко и си го знаеше. Пък и в днешно време има ли някакъв повод човек да се засмее?

По носа му аленееха пукнати капиляри — спомен от бурни младежки години, няколко зъба вече здраво се клатеха. Ето я и двойната гуша, появи се някак си неусетно.

Май наистина си изглеждаше на шейсет.

Във всеки случай поне зрението му си беше на място. За беля то помагаше по-лесно да констатира процесите на остаряването. Понякога се питаше как ли виждат себе си хората с влошено зрение? То е като специалните филтри в киното и фотографията, с чиято помощ снимат застаряващите звезди. Човек и трето око да извади на челото си, не вижда ли читаво, пак може да си внуши, че изглежда като Кари Грант.

Отстъпи крачка назад и огледа шкембето си. Обхвана го с две ръце и го повдигна, но в същия миг си каза, че така правят бременните жени. Сконфузен от мисълта, побърза да го пусне и изтри потни длани в панталоните, като че е извършил нещо мръсно. А коремът му беше голям още от млади години, сякаш консумираше само пици и бира. Не беше така, но пък водеше застоял живот. Арно, помощникът му в сервиза, имаше любима приказка — наричаше го „класическо обездвижване“. Но Уили не можеше да си представи, че ще хукне да тича за отслабване в еластичен спандекс екип, както правят разни ненормалници.

Изведнъж се сепна: какво му става, на връх рождения си ден виси в кенефа и разсъждава за дивотии! Май пиенето му е дошло в повечко.

По повод празника бе свалил гащеризона и облякъл официални дрехи. Но веднага се почувства некомфортно. Беше човек, роден да носи работен комбинезон. Широк в талията, да не го стиска; с множество джобове за куп полезни неща, пък и ръцете си да държи на топло. А най-важното бе, че с него не изглеждаше като лоена топка. Но щом свали гащеризона и облече празничните дрехи, те се впиха в тялото му като пиявици. Майната им, пък и всичко изпъкна, и шкембето, и задните части.

Сега носеше черни панталони и бяла риза, пожълтяла от старост. Сивото сако бе класическо по кройка, обаче и то — горкото — бе пределно овехтяло. Единственото ново по него бе елегантната вратовръзка — подарък от Арно. Поднесе му я с думите: „Честит празник, шефе! Няма ли да се пенсионираш, че да ми оставиш гаража?“ А беше скъпа — черна, копринена, с бродирани златисти фигурки. Не като ментетата в Китайския квартал и Малката Италия с надпис „Гучи“ или „Армани“ за леваците, дето всеки ги лъже. Хем скъпа, хем стилна. Дали я беше купил Арно, или някой му е дал акъл? Сигурно второто. Защото Уили знаеше какво държи помощникът му в гардероба — един костюм с една-единствена връзка, при това найлонова и зацапана с грес.

Отново се погледна в огледалото. Кое в крайна сметка е най-важното? Че не се чувства на 60 години. Че не се изживява като дъртак. А животът му бе низ от изпитания — служба във Виетнам, болезнен развод, здравословни сърдечни проблеми. Но външно най-вече го бе състарила болестта. А вътрешно се чувстваше както винаги — все едно е на двайсет-трийсет години, когато бе свеж като кукуряк. Две години изкара в морската пехота, върна се при любимото момиче у дома, а то за щастие го чакаше. Ожениха се и заживяха добре. Съпругата не се оказа от най-верните, но истината той научи по-късно. От тъста взе пари назаем, нае помещения недалеч от парка „Кисена“ в Куинс, захвана се да ремонтира коли. Сръчен беше, а монтьорската професия бе усвоил и усъвършенствал в армията. Потръгна му със сервиза, работа имаше винаги, дори предостатъчно. Наложи се след две години да вземе помощник — дребен скандинавски младеж с щръкнала коса, но пък жилав, силен и голям женкар. Трийсет години по-късно Арно все още беше при него, само дето вече не гонеше жените със същия ищах.

За късмет службата във Виетнам не му остави травми — нито физически, нито психически. В морската пехота попадна през март 1965 година. Прикрепиха го към Трета дивизия, специализирана за организиране на анклави около приоритетни обекти на ВВС. Там научи множество полезни неща. Съдбата го отведе чак в Чу Лай, на 60 мили южно от Дананг, където строителните войски на ВМС създадоха същинско чудо на техниката — укрепена с алуминиеви елементи километрова самолетна писта насред кактусите и подвижните пясъци. Това бе истински строителен подвиг, при това извършен в условия на постоянно напрежение.

В армията постъпи още ненавършил 19-годишна възраст, без да чака да го търсят наборните власти. Баща му, имигрирал в САЩ през 20-те години и воювал в американската армия през Втората световна война, винаги казваше, че семейството е длъжник на новата родина. А Уили не подлагаше бащините думи на съмнение. Когато се прибра в Куинс след Виетнам, по улиците хора на годините на баща му налитаха да бият дългокосите младежи, които протестираха и изгаряха повиквателните си за армейска служба. Уили не се месеше в тези уроци по патриотизъм: нито ги осъждаше, нито ги поддържаше. Бе дал своя принос, в същото време можеше да разбере защо други не искат да служат във въоръжените сили. Всеки си знае най-добре, нали така? В крайна сметка кръшкането ще тежи на тяхната съвест, а не на неговата. Някои от старите му приятели също воюваха и се прибраха у дома инвалиди. Един загуби дясна ръка от скрита в хляб граната. Друг остави в далечни земи крака си — беше стъпил върху мечи капан. Челюстите на това устройство захапят ли плячката, се отключват извънредно трудно, а местните ги прикрепяха с дебели вериги към зарити в земята железобетонни блокове. Иди, че ги отваряй. Единственият начин е да изкопаеш блока под вражески обстрел, да натовариш ранения и бетона на военен транспорт и да ги откараш в лагера. А там най-често пострадалия го очакваше ампутация.

Двамата му приятели вече ги нямаше. Умряха млади. Но Уили бе жив и отиде на погребенията им, за да ги изпрати във вечността.

А времето летеше. Така изминаха тези шейсет години: 34 от тях в един и същи бизнес, повечето дори и в същото помещение. Само веднъж възникна критична ситуация, заплашила сигурността на следвоенната му дейност. Това стана, когато бившата му съпруга поиска половината от придобитото през годините на съвместния брак. Беше изправен пред опасността да продаде сервиза, защото макар че имаше постоянна и добре платена работа, нямаше готови пари в банката. В онези години Куинс бе много по-различен от днес.

Сред жителите му нямаше баровци, нито пък хора като днешните, които карат свръхскъпи автомобили и нямат понятие от поддръжката им. Тукашните гонеха колите си до дупка, докато им изпаднат джантите. А сетне идваха при Уили с надежда той да ги побегне, колкото да изкарат още някой друг месец. В онова време по улиците се стреляше наистина, убиваха полицаи, бушуваше гангстерска война. За да въртиш бизнес, трябваше да плащаш рекет. Може и да не плащаш, тогава обаче ще работиш за бандите безплатно. Ще ти докарат някоя надупчена от куршумите голяма лимузина, вътре цялата в кървища, да я кърпиш и пребоядисваш. При това се налага да мълчиш като риба и да я криеш добре, защото ченгетата я търсят под дърво и камък.

Елмхърст и Джаксън Хайтс се превърнаха в Малка Колумбия, а Куинс — в главен входен пункт на кокаиновия трафик в САЩ. Парите се перяха предимно в бюрата за осребряване на чекове и пътническите агенции. В махалата на Уили всеки ден умираха колумбийци. Той дори познаваше неколцина, и трафиканти, и други. Отлично помнеше човек на име Педро Мендес, който агитираше да изберат Сесар Трухильо за президент, защото обещавал война срещу дрогата. И как да го забрави? Оправи колата му един четвъртък, а в събота някой му пусна три куршума в главата.

О, да, друг район беше Куинс тогава, много по-различен от днес. Несъизмерим с Бронкс или Бруклин, разстлан на големи разстояния, а не струпан на височина. Никой не пишеше хвалебствени слова и книги за него. Нямаше свои хора да го митологизират като родения в Бруклин новелист и журналист Пийт Хамил. Не го и познаваха. Станеше ли дума за някакво събитие там, винаги казваха: „Случи се някъде на майната си — на едно място, как ли му беше името? О, да — Куинс.“ А на площ беше същински океан — огромен и непознаваем, изпуснеш ли нещо в него, забрави! — изгубено е завинаги.

Въпреки това Уили обичаше живота там, скъп му беше всеки ден, всеки час. Тогава пък благоверната понечи да му отнеме именно този живот. Намери малко пари назаем, Арно добави всичките си спестявания, но пак не стигаха. На всичкото отгоре собственикът обяви, че ще продава сградата, в която беше сервизът. Уили се видя в пълна безизходица, още повече че имаше 24–часов срок да вземе решение. Как да отпише всичко, което бе постигнал досега, дългогодишните си усилия? И когато вече беше готов да прати всичко по дяволите, на прага на малкия му гаражен офис застана висок чернокож в елегантен костюм под скъпа връхна дреха, за да му предложи изход.

Уили му махна с ръка да влезе. Високият мъж пристъпи в малкото помещение и затвори вратата след себе си. Монтьорът изведнъж изпита странно усещане — за надвиснала опасност. В армията беше механик, но се е налагало и да стреля. Не че е убивал хора, не беше се и опитвал. Повече му прилягаше да ремонтира машини, да сглобява и настройва двигатели, да създава нещо, а не да разрушава или унищожава. А новодошлият имаше точно такова излъчване — сякаш бе роден да убива.

Уили познаваше много хора, които са убивали. Разбира се, и те бяха различни: някои го правят само при крайна нужда. Други са психари, удоволствие е да пребият или застрелят човек. И най-сетне има още една категория — родените за това. Тези, за които убийството е призвание. Този тип е извънредно рядък — представителите му се броят на пръсти. На тях убийството им идва отръки, правят го естествено и сръчно, хладнокръвно, без угризения на съвестта. В тях сякаш пламти хладен огън, контролиран и недосегаем. Отвън не личи, но това е стихия с потенциала на истинско торнадо. Уили винаги избягваше близостта с такива хора. Обаче сега, волю-неволю, пред него беше един от тях.

Отвън бе тъмно, Арно си беше тръгнал. Не че го бе изоставил в труден момент, напротив, даваше си ясна сметка, че може би този ден е последният им тук. Уили обаче го отпрати — искаше да остане сам. Усещаше съпричастието и състраданието му, но сервизът беше негово творение, рожба на собствените му ръце, воля и амбиции. За последно ще преспи тук, заобиколен от предмети и миризми, които обича най-много на този свят. Сетне ще му мисли. Може би ще се наложи да работи на чуждо. Винаги има надежда да успее да спести пари, че отново да започне свой бизнес. В банката проявиха разбиране, но в крайна сметка не помогнаха с нищо. Такава е съдбата на човек, попаднал в капана на болезнен и разорителен развод, с носещ пари, но не и достатъчно доходоносен бизнес.

В този самотен миг на подобни размишления се бе появил непознатият. И към другото бреме на Уили се присъедини още едно: на силно притеснение и неясни предчувствия. Защото си спомняше ясно, че заключи външната врата след Арно. А може би беше забравил? Но не, по-скоро заключената врата едва ли бе проблем за късния посетител.

— Съжалявам, затворено е — рече Уили безпомощно.

— Виждам — отвърна другият и протегна ръка. — Казвам се Луис.

Уили не бе човек, който би проявил ненужна грубост. Затова я пое и стисна.

— Вижте, приятно ми е да се запознаем, обаче това не променя нещата — рече той. — Късно е. Бих ви поканил да наминете утре, обаче не съм сигурен дали изобщо ще бъда тук.

— Да — кимна Луис. — Чух, че имате неприятности. Аз обаче мога да помогна.

Уили настръхна. Представи си какво ще последва. Предостатъчно бе слушал за лихварите обирджии. Ще ти пуснат пари срещу огромна лихва, все едно да си пъхнеш главата в разтворената паст на акула. И без това жена му ще отмъкне половината от това, което има, а този тип иска да му отнеме и останалото.

— Не зная какво са ви казали — уклончиво измънка Уили. — Мога и сам да се оправя с проблемите. Моля да ме извините, но имам сметки да дописвам и…

Понечи да му обърне гръб, но се досети, че това ще бъде още по-лошо. На такъв гръб не се обръща — може да получиш нож в него. Не че беше страхливец. Но в чернокожия имаше и нещо друго, много по-особено. Едва ли беше лихвар, не приличаше на типичен мошеник. Тук личеше истинско достойнство и още нещо, неуловимо. Не, не бива да го отпъжда. По-добре да се измъкне с любезни, учтиви приказки. Ще се понапъне, ще се справи.

— Вие ще загубите сервиза — изведнъж каза Луис. — Не бих искал това да стане.

Уили въздъхна, нещата се усложняваха.

— Че защо, какъв интерес имате?

— Да речем, че съм добрият самарянин. Грижа се за клиентите от района.

— Ами кандидатирайте се за кмет! Веднага ще гласувам за вас.

Чернокожият се усмихна.

— Предпочитам да не си навирам носа в публичното пространство.

Уили го изгледа отново и кимна.

— Аха, мисля, че се досещам.

— Ще инвестирам във вашия бизнес. Предоставям половината сума от реалната му стойност. В замяна ще ми изплащате годишна лихва от един долар — докато дългът се погаси.

Долната челюст на Уили буквално увисна. Какъв е този тип и за какъв го взима? Или е най-печената акула сред лихварите, или в предложението има някаква скрита дяволия. Каква ли? Такава, дето сигурно ще го унищожи.

— Един долар годишна лихва… това е… — измърмори той едва чуто.

— Разбирам какво подозирате. Че е капан. Ще ви оставя да помислите тази нощ. Чух, че съпругата ви е дала четирийсет и осем часов срок. Май не съм толкова щедър, колкото нея, а?

— Жена ми щедра, а? И това си го бива — кисело рече Уили.

— Сигурно сте имали хубави мигове заедно — рече Луис с каменно лице.

— Имахме — отвърна Уили. — Отдавна беше.

Луис извади визитка с образа на крилат ангел, чийто крак размазва змийска глава. Изписан телефон и нищо повече.

— Няма име — констатира Уили.

— Няма — съгласи се другият.

— Бизнес визитка без име. Не е ли трудно да се печели така?

— Трудно, а? Така ли мислите?

— Какво работите? Змии ли убивате? — изтърси Уили, без да мисли, и веднага жестоко съжали.

От устните му се отдели едно горчиво, беззвучно „Дявол ме взел!“. За Бога, не може ли да си държи проклетата човка затворена!

— И така може да се каже. Борба със зловредници например — такъв ми е бизнесът.

— Аха, вредни гадини, като например животински контрол?

Мъжът протегна ръка за довиждане. Уили беше като замаян, но я хвана.

— Луис, а? — измърмори той. — Само Луис ли?

— Само Луис — отвърна високият мъж и добави: — Аха, да не забравя, от днес аз съм новият собственик на сградата, а вие — мой наемател.

Това бе началото на цялата тази история.

 

 

Уили наплиска лицето си с вода. Отвън долитаха смях и приказки. Гласът бе на Арно, който изказваше крайно неласкаво мнение за нюйоркските „Мете“, като комбинираше името на бейзболния отбор с вариации на трибуквена нецензурна дума. Арно беше майтапчия и се гордееше с ерудицията си, най-вече когато беше на четвъртата водка. И въпреки че приличаше на застаряващ плъх, знаеше повече думи и от най-дебелия „Уебстър“, при това дълги и сложни, като например „копулативен“ и „карнален“.

Уили бе ходил на гости в апартаментчето на Арно само веднъж. Тогава върху главата му се изсипа водопад от книги, без малко да му счупи черепа. Беше застанал пред една лавица, а наоколо навсякъде вестници, книги, пак вестници, дебели томове и тук-таме по някоя автомобилна част. Макар и рядко, понякога Арно закъсняваше за работа, а Уили винаги си го представяше да лежи на пода, затрупан от десетки енциклопедии или, не дай Боже, приклещен в капана на избухнал в онова мъничко пространство пожар. Само си представете една искра и всичките му вестници!

Отново погледна в огледалото. В долния ъгъл някой беше написал с червило: „Джейк е мъжка курва!“ Сигурно е била жена. Пък и мъж да е, голяма работа. Хомосексуалистите вече не го притесняваха, както преди години. Нещата се бяха променили. Всеки да прави каквото си знае! — това му беше лозунгът днес. Нали и спасителят на бизнеса му Луис също беше гей. Имаше приятел и партньор на име Ейнджъл и двамата живееха заедно като семейна двойка. Не че е имало сватбени камбани, цветя, църква и съобщение в неделния „Ню Йорк Таймс“, ама на — бяха като семейство. „Заедно убиват, заедно спят!“ — се бе изцепил веднъж пийналият повечко Арно, а Уили се стресна и дълго се оглеждаше гузно. Пък като стана дума за пиене, Луис му беше спасил и живота — защото по онова време около развода Уили вече попийваше здраво, на ден отиваше по бутилка бърбън „Фор Роузис“. Всъщност той винаги е имал слабост към алкохола и ако не бяха Луис и Ейнджъл, Бог знае как и къде щеше да свърши. Отново се огледа дали отнякъде няма да изскочат високата елегантна фигура и по-дребната — винаги заедно. Вече не го плашеха както навремето, но пък избягваше да мисли лошо за тях. Още тогава внимаваше да не ги обиди с нещо, да не нарани чувствата им. Все пак му бяха благодетели. Същото бе казвал и на Арно — да си мери приказките, когато е на градус. Арно се извини и оттогава не се беше изпускал. А Уили понякога си казваше, че какво пък толкова — помощникът му говореше истината, нали?

В този миг вратата на тоалетната се отвори, показа се главата на Арно.

— К’во, по дяволите, правиш тук още, бе, шефе? — запита той.

— Мия си ръцете.

— Колко време ги миеш, бе? Хайде идвай, хората чакат!

В същия миг зърна надписа на огледалото и запита:

— Кой е тоя Джейк? Ти ли написа това?

Веднага отскочи, за да избегне полетелия към него сапун. А Уили Бру — юбиляр на 60 лазарника и отдавнашен съдружник на двама от най-смъртоносните мъже в града — закрачи към масите, където го чакаше компанията за празника.