Джон Конъли
Жътварите (25)

24

Мустангът мина по моста и пое по шосето към кръстовището. Там се пресичаха два пътя, единият вървеше от изток на запад, другият продължаваше на юг. Мястото изглеждаше ужасно затънтено, но може ли на всеки кръстопът да има заведения, барчета и магазини, мислеше си Уили.

Двамата убити не излизаха от ума му. Не беше минал и час, откакто ги бяха открили в онази дива местност, а вече беше ясно, че екипът им продължава да се свива. Ето на, нямаше ги и хората на Паркър. И макар че се правеше на непукист, Уили бе сигурен, че и Детектива се тревожи вътрешно. Положението не беше добро, виждаше се с просто око. Арно бе взел правилното решение — да си стои у дома. Не го бивало за такива работи. Като че ли Уили много го биваше! По дяволите!

В този миг на разкаяние за решението си да дойде механикът видя нещо необичайно. От запад се зададе гигантски джип с четири исполински гуми, черен като смола. Когато се приближи, Уили забеляза, че му липсва предното стъкло, а фаровете бяха избити. Кабината бе предостатъчна да помести петима едри мъже. В момента там седяха трима, но им беше тясно. Двамата отляво и дясно бяха същински Гаргантюа и Пантагрюел. И третият по средата не беше дребен, но в сравнение с тях изглеждаше недохранен. По лицето му се разливаше блажена усмивка, сякаш ситуацията бе празнична, докато другите двама изглеждаха смръщени и разлютени.

— Боже мой! — възкликна Уили неволно и браунингът в ръката му като че се смали още повече.

— Спокойно, човече — рече Детектива, усетил тревогата. — Тези са наши.

Обаче в гласа му не звучеше задоволство.

Джипът закова току пред тях. Двамата излязоха от мустанга. Мъжищата се изхлузиха тромаво от кабината на джипа и скочиха на земята. Механикът бе готов да се закълне, че го е раздрусало като при земетресение.

— Е, Уили, запознай се — каза Паркър тихичко. — Това са Тони и Поли Фулси. Третият е Джаки Гарнър. Той е малко по-читав в главата.

Бру не познаваше Гарнър, но за Фулси бе чувал от Ейнджъл. Беше ги сравнил с неконтролируеми природни стихии от рода на най-страшните сеизмични и метеорологични явления. И бе добавил — от такива да стоиш по-далеч. Уили си спомни тези думи и мислено пресметна разстоянието между себе си и братята, като установи, че се намираше в критичната зона.

— Какво се случи с вашия джип? — попита Паркър.

— Случиха му се едни хора — в скоропоговорка отвърна Поли и завъртя палец към Гарнър. — А той само кибичеше.

— Нали вече се изяснихме — обади се Джаки. — Беше недоразумение.

— Аха, недоразумение — недоволно възропта Поли.

— Къде са въпросните хора? — продължи да разпитва Детектива.

Двамата мъжаги запристъпваха неспокойно от крак на крак.

— Единият не е много добре — промълви след малко Тони.

— Какво значи това?

— Амиии… не зная… шибнах го малко по-силно.

— А другите?

— Другият е убит — поправи го Гарнър. — Бяха само двама.

— Вижте, господин Паркър, беше нещастен случай, сър. Ние… — заекна Тони и се смути още повече.

Паркър слушаше с каменно изражение. Уили се възхити вътрешно. Нито едно мускулче не трепваше по лицето му.

— Преди това не опитахте ли да научите нещо полезно от тях? — продължи Паркър все така спокойно.

Тони поклати глава и заби очи в земята.

— Разбрахме как поддържат контакт с другите. В камиона имаха радиостанция — обади се Гарнър и се замисли. — Хм, и там се получи кофти, знаеш, братче…

— Хайде, казвай — въздъхна Детектива.

— Ами да взема да се обадя по радиостанцията…

— За Бога, кажи, че се шегуваш!

— Абе, рекох си, че мога да науча нещичко и…

— И какво?

— Тц — познаха, че не е техният…

— Е, браво, Джаки. Много смешно…

— Съжалявам, Чарли. Просто не се и замислих.

— Значи знаят, че сме тук?

— Предполагам, че да.

Уили въздъхна тихо — позната от Виетнам ситуация. Издънка подир издънка. Ето и сега, вместо да се оправят, нещата се влошават още повече. При това вече беше мокър, а обувките му жвакаха.

Изведнъж чуха шума на работещ двигател: приближаваше се превозно средство. Детектива незабавно влезе в ролята на командир.

— Уили, махай мустанга оттук — върни го зад моста и чакай там. Поли, качвай се в джипа и тръгвай бавно на изток. Не бързай, нека те видят. Джаки, Тони — хайде с мен в дърветата отсреща. Никой да не стреля, преди да разберем кое къде е!

Всички изпълниха нарежданията веднага. Уили направи съвършена маневра на съвсем малко място и потегли в обратна посока, а след моста спря и изгаси двигателя. Усети, че има проблем с дишането, макар че не се бе напрягал физически. Дали не е началото на инфаркт? Раздвижи лявата ръка сви я, за да провери дали не е изтръпнала. Бе чел, че това е един от симптомите. Но не, движеше се леко, усещането беше съвсем нормално. Мамка му. Сигурно е от напрежението. Помести огледалото за задно виждане, за да наблюдава пътя зад себе си. Браунингът лежеше на седалката до него. Хвана ключа с пръсти, с другата ръка стисна лоста на скоростите. Появи ли се непознат отзад и веднага отлепя. Така де. Поне той да се спаси.

Тогава започна стрелбата.

 

 

В последния момент Детектива смени плана. Изпрати Джаки и Тони към дърветата на изток от пътя, а той влезе в гората откъм западната страна. След секунди се появи камион „Форд Бронко“. В кабината бяха двама, вторият с рязана двуцевка в ръцете. Трети стоеше на платформата и държеше карабина. Щом видя джипа, шофьорът натисна газта, а човекът горе се прицели в задния му прозорец и стреля.

Тримата в гората откриха огън едновременно и без предупреждение. В предното стъкло на форда цъфнаха две дупки, човекът на волана удари глава в него и камионът поднесе и сви вдясно. Вторият хвана волана и се опита да изправи колата, а онзи горе се вкопчи в скобата над кабината, за да не падне. Тримата продължиха да стрелят, предното стъкло заприлича на решето. Камионът изви, излезе от пътя и се свлече по източния склон. Блъсна се в първия бор, но подсилената броня омекоти удара. Мъжът отзад излетя, строполи се сред шубраците и повече не помръдна.

Детектива излезе иззад дебело дърво и се затича към форда с насочен пистолет. Тони и Джаки го последваха, подтичвайки тромаво. Двамата в кабината бяха мъртви — шофьорът две рани — в шията и гърдите. Другият бе пропуснал да постави колана и бе политнал напред, разбивайки с глава надупченото предно стъкло. Сега лежеше изхвърлен върху предния капак със спукан череп и насечено лице. Десният му крак се бе оплел в колана, който би могъл да го спаси.

Джаки стигна пръв до падналия на земята. Не беше мъртъв, стенеше тихо. Левият му крак бе извит под непривичен ъгъл. Гарнър се наведе, взе карабината и я захвърли по-надалеч встрани. Паркър се приближи, наведе се към ранения и заговори.

— Хей, чуваш ли ме?

Човекът скърцаше със зъби от болка.

— Боли ужасно…

— Кракът ти е счупен, но тук не може да се направи нищо.

Междувременно Поли обърна джипа. Детектива размаха ръце и му даде знак да остане на място, за да наблюдава околността. После попита брат му дали в колата нямат обезболяващи.

— Докторите ни тъпчат с к’ви ли не боклуци, край немат — отвърна Тони. — Транквиланти им викат. Може и да свършат работа. Да донеса ли?

Паркър кимна и отново заговори с ранения.

— Как ти е името?

— Фрай — с мъка отвърна мъжът. — Еди Фрай.

— Добре, Еди. Сега ме слушай внимателно. Ще ми отговориш на няколко въпроса, в замяна ще ти дам нещо за болката. Ако откажеш, ще се наложи онзи едрият да ти стъпи на крака. Разбираш ме, нали?

Фрай кимна.

— Търсим двама приятели. Висок чернокож и бял, по-нисък. Къде се намират?

Тялото на Фрай се изви от нов пристъп на болка и той заудря с ръце по земята, сякаш можеше да я прогони. Беше прехапал горната си устна, но отговори.

— Някъде в гората, но са заобиколени отвсякъде. За последен път са ги засекли западно от вътрешния път. А ние сме подкрепление, в случай че пробият кордона.

— С тях е имало и други хора. Двама заварихме убити при моста. Какво се случи с останалите?

Фрай прехапа устни отново и замълча. Не му се говореше за това. Паркър кимна на Гарнър.

— Джаки, стъпи на крака му. Като начало по-леко.

— Недейте! — извика Фрай и умолително вдигна ръце. — Моля ви, недейте! Убити са. Не бяхме ние. Други… аз само работя за господин Лийхейгън. Говедата му съм гледал. Не съм убиец. Моля ви!

— Сега обаче помагаш на убийци.

— Не, не — отчаяно завъртя глава Фрай. — Не бяхме ние. На нас ни наредиха само да завардим пътищата, те да не избягат. Моля, направете нещо за крака ми!

— Добре, ще се погрижа. Но първо ми кажи кой трябваше да ги убие?

Фрай притвори очи и се унесе. Изглежда, губеше съзнание. Паркър се наведе и го плясна по бузата.

— Отговаряй!

— Някой друг — изплака Фрай с разкривено от болка лице. — Друг има задача да ги ликвидира. Такава е била уговорката…

Вече се потеше обилно, дори и дъждът не бе достатъчен да отмие солената пот от очите му.

— Кой е другият?

— Блис! Блис! Той трябва да ги убие.

— Кой е Блис?

— Не зная! Кълна се в Божието име! Не го познавам, никога не съм го виждал. Той е там някъде — в гората. Търси ги, за да ги застреля. Моля ви — кракът ми…

Междувременно пристигна Уили. Стоеше встрани и слушаше разговора с пребледняло лице.

Дотича и Тони с две пластмасови торбички, натъпкани с медикаменти. Клекна, сложи ги на земята и започна да ги вади опаковка по опаковка.

— Ей ти на, бупирон — за тревожни състояния и депресия. Ето и клозапин — за психози. Не помня, пихме ли от него, не пихме ли? Тия боклуци и без това не действат. Тразодон — антидепресант, локсапин — пак за психози. И още… абе, нали виждаш — край немат…

— Хей, човече, губим време! — сопна се Детектива.

— Ами да му дадем нещо, дето ще свърши работа. Аз ги познавам тия лекарства — възрази Тони с апломб на фармацевт.

— Тони, лекарствата не са за болка! Няма да му подействат.

— На нас, че не действат, това си е така, обаче на него… Само глей к’ъв коктейл ще му дам — бизон ще гътне — закани се Фулси и се наведе отново.

— Ето флоразепам — седатив, две таблетки. Ето ти още два хапа есзопиклон — седатив и за безсъние. И с к’во да ги пийнеш — довърши Тони и извади от джоба плоска бутилка „Джак Даниелс“.

— Ей, приятел, не са ли много? — обади се Гарнър. — Може да го довършат.

При тези думи Уили потръпна и се извърна към двамата мъртъвци в оплисканата с кръв кабина на бронкото. Джаки улови погледа му и поклати глава.

— Не е същото, човече — рече той.

— Кое не е същото?

— Ами да застреляш човек не е като да го отровиш.

— Може би — въздъхна Уили и отново си каза, че не биваше да идва.

Кръв, кръв, безжизнени тела, изнемогващ ранен мъж, проснат на тревата под дъжда. Беше чул думите на Фрай, че не е убиец. Просто наемен работник, принуден да изпълнява заповедите на работодателя. Боже мой! Може би Фрай знаеше нещо за други хора, които бяха истинските убийци. Но това не го поставяше редом с тях. А в момента си имаше работа с човек като Детектива. Агне на заколение. Уили чак сега си даваше сметка какъв наивник е бил. Не, не му беше мястото тук! Не беше тръгнал да убива невинни хора, но от съдбата си не можеш избяга.

Детектива помогна на Фрай да преглътне таблетките. Сетне му остави шишето и закрачи към форда. Огледа оръжията, посегна към радиостанцията, но тя се оказа разбита. Захвърли я с омерзение и промълви:

— Къде ли са в момента? Как да ги намеря по-бързо?