Джон Конъли
Жътварите (7)

6

Мъжът в склада се оказа жив. Уили не вярваше на очите си, но Арно видимо се успокои. Вярно, черепът му бе пукнат и от ушите му течеше кръв, но определено дишаше. Тогава механикът реши, че няма друг избор, освен да се обади в полицията. Не можеше да остави непознат човек да умре на пода в сервиза му, затова завъртя 911. Докато чакаха линейката и ченгетата, двамата се уговориха кой какво ще приказва. Беше си чисто и просто нападение с грабеж. Онези влизат въоръжени, заплашват, искат пари и хубава кола. Уплашени за живота си, безнадеждно притиснати в ъгъла, Уили и Арно успяват да им надвият. Единият е с черепна травма, лежи в склада, другият е ранен и побягва с колата, с която са дошли.

Уили се досети за още нещо. Нагря няколко свещи на парното, докато омекнаха достатъчно, и взе отпечатъци от пръстите на изпадналия в безсъзнание. Сетне скри свещите зад куп стари документи в офиса и заключи вратата. Убиецът нямаше документи, не носеше портфейл и това беше странно. Уили знаеше, че ченгетата ще снемат отпечатъци, обаче беше сигурен, че Луис ще предпочете да направи свои собствени справки. Затова снимаха ранения с джиесема на Арно. Апаратчето на Уили нямаше такава опция, беше от най-евтините.

Когато детективите пристигнаха, майсторът и помощникът си изиграха ролите съвършено. Двама честни бачкачи, заплашени с телесни повреди и дори със смърт, се опълчват срещу агресивните бандити. И надделяват, колкото и да изглежда странно. Ето ги сега, стоят шокирани, но пък живи и опазили дребния си бизнес. При това тази версия съвсем не беше далеч от истината. Ченгетата ги изслушаха съчувствено, съгласиха се да запишат официалните им показания на следващата сутрин в участъка. Арно запита дали да си потърси адвокат. Старшият детектив отвърна, че едва ли ще се наложи, защото не вярва да има отправени обвинения, дори и в случай, че раненият престъпник почине. В прокуратурата не обичат подобни дела, каза той, а Арно лесно можеше да докаже, че е действал при самозащита.

Сетне полицаите констатираха, че в джобовете на въпросния господин има само дъвка, снопче банкноти от по десет, двайсет и петдесет долара и резервна пачка за пистолета. Уили и Арно се направиха на слисани и го изиграха чудесно.

Тъкмо смятаха, че всичко е приключило, когато в сервиза пристигнаха още двама — мъж и жена, облечени в официални тъмни костюми. Нямаше нужда да гадаят какви са, отдалеч се виждаше, че са от ФБР.

Дошлите с линейката медици наместиха носа на Уили и му поставиха лепенка, спестявайки отиването до болница. Обаче болката бе все така непоносима. Чувстваше се замаян и на края на силите си, а за това допринасяха махмурлукът и отзвучаващият ефект на адреналина. Но щом зърна влизащите, се мобилизира и даде знак с очи на Арно, че бедите май тепърва започват. Не беше експерт по полицейската работа, но бе живял достатъчно дълго в Куинс, за да знае, че федералните не тичат подир всяка кокошкарска стрелба или опит за ограбване на сервиз. Иначе нямаше да им стига времето за важните дела. Явно имаше нещо друго и то предвещаваше неприятности.

Фебереецът бе чернокож и се представи като специален агент Уесли Брус. Партньорката му, също специален агент на име Сидра Люис, бе блондинка с пронизителни сини очи и смръщена физиономия, сякаш всички насреща й бяха престъпници. След като поговориха с детективите, федералните веднага разделиха Арно от Уили. Жената отведе помощника в офиса, а Брус остана до седналия край олдсмобила майстор. Бе скръстил ръце на гърдите си, а на лицето му играеше широка, неприятна усмивка, напомняща за изражението на убиеца с дъвката.

— Е, как се чувствате сега? — запита агентът.

— Бил съм и по-добре — отвърна Уили напълно честно.

И без да си дава сметка защо, си помисли, че федералното ченге отлично знае доста неща за него и за сервиза.

— Излиза, че нашите двама приятели са избрали неподходящи хора за обир, а?

— Така излиза.

— Казвате, че търсили кола?

— Кола и пари.

— Държите ли по-големи суми в наличност тук?

— Не. Обикновено ми плащат с чек или кредитна карта. Е, има и хора, които предпочитат да се разплащат кеш. В нашия район старите навици мъчно умират.

— Аха — откликна агентът двусмислено, сякаш не ставаше дума за плащане в брой, а за нещо друго.

Уили се замисли: какво ли му се върти на този в главата сега? Обаче възможностите бяха толкова много, че дори нямаше смисъл да се напряга. След малко му хрумна друго: тези двамата да не са дошли във връзка с Ейнджъл и Луис? Може би да. Постепенно съмнението се превърна почти в сигурност и въпреки че външно не му пролича, вече изпитваше определено омерзение спрямо специалния агент.

— Аха — повтори федералният и отново продължително измери Уили с очи.

Механикът премълча, заслушан в долитащия от офиса глас на Арно. Думите не се различаваха ясно, защото той говореше бързо и продължително, жената мълчеше. Брус клатеше глава безмълвно, изчакваше Уили да се размекне и да задърдори като помощника си.

„Няма да стане, синко“ — рече си наум Уили.

След малко Брус прочисти гърло и продължи:

— Значи и да бяха сполучили, нямаше да намерят кой знае колко пари?

— Най-много сто-двеста кинта в дребни банкноти.

— И какво излиза — куп неприятности за двеста долара? Биха могли да си намерят много по-доходоносна мишена.

— Тук нямаме камери.

— Моля?

— Камери за наблюдение, казвам. Не използваме. Повечето хора имат, ние не. Може би са сметнали, че като няма камери, какво пък — защо да не опитат?

— Отчаяни хора, а?

— Ами да, нещо такова.

— Изглеждаха ли отчаяни?

Уили се замисли.

— Не знам какво да ви кажа… във всеки случай не бяха арабийски настроени.

— Питах по-скоро дали правеха впечатление на хора, които отчаяно се нуждаят от пари?

— Ами всеки се нуждае от пари — рече Уили просто.

— Обаче нашият приятел с разбитата глава има в джоба си поне петстотин долара, да не говорим за доста скъпия пистолет. Не прави впечатление на човек, който ще ограбва сервиз за някакви си мижави 200 долара.

— Вижте, не съм експерт по криминална психология. Това е по вашата част.

— Експерт по криминална психология, а? Ха-ха-ха — изсмя се агентът, но личеше, че е насила. — Хайде сега да минем на колата — продължи след малко той.

— Какво за колата?

— На детективите сте казали, че са дошли с кола и единият престъпник е избягал с нея. Защо им е кола, щом си имат?

— Защо ли? Може да са планирали грабеж, да им е трябвала кола.

— Значи са искали да ви убият, за да не ги разпознаете по-късно. Тях и колата. Така ли?

— Нали именно затова единият получи удар по главата… вижте, г-н Брус…

— Предпочитам да ме наричате „специален агент Брус“ — прекъсна го фебереецът.

Уили въздъхна театрално, изгледа го невъзмутимо, помълча миг — два и продължи:

— Вижте, специален агент Брус — не разбирам какъв ви е проблемът. Не сме ги канили тия типове на кафе, че да си чуруликаме любезно или да ни обясняват какви мотиви ги водят насам. Влязоха, разбиха ми носа, обявиха какво искат, останалото вече го знаете.

— Точно така. Знаем. Вие сте герои. Ето, отвън има репортер от „Поуст“, готов да ви снима. Ще станете прочути. Чудесно за бизнеса.

— Ами — рече Уили и нещо го жегна отвътре.

— Май не се зарадвахте много, а?

— От такава реклама… опазил ме Бог. Нямам нужда.

Усмивката на федералния се разшири още повече.

— Точно така! И аз това исках да кажа. Кой се нуждае от такава реклама? А какво ли би рекъл вашият бизнес партньор?

— Не разбирам за какво говорите.

— Наистина ли не разбирате? Кой ви измъкна от финансовата дупка навремето? Бившата ви съпруга е искала да разделите придобитото след брака по силата на съдебното решение за развод, нали? Нещата са били крайно проблематични за вас. Трябвало е да продадете бизнеса. И изведнъж всичко се оправя като по чудо. Имате пари да изплатите нейния дял, без да продавате сервиза. Откъде дойдоха те?

Уили въздъхна. Опасенията му се потвърждаваха. Специалният агент Брус знаеше прекалено много за живота и бизнеса му. Откъде и как? Майната им на федералните институции! Ето за какво се харчат парите на данъкоплатците. И неговите включително.

— От един добър самарянин.

— А той има ли си име?

— Парите дойдоха посредством агенция. Името й не помня.

— Аха. Казва се „Ласт Хоупс Инвестмънтс“. Много интересна институция. Просъществувала е ден до пладне. Същинска еднодневка.

— Не зная колко, но е било достатъчно, за да ми помогне. За мен това е важното.

— А заема изплатихте ли го?

— Опитвах, но както казахте, агенцията беше вече закрита.

— Няма какво да се чудим, след като дава заеми, а не си ги прибира. И името^[1] й е любопитно, не мислите ли?

— Проблемът не е мой. Аз си обявих заема. Както си е законно.

— Кой е собственикът на тази сграда?

— Компания за недвижими имоти.

— Аха. „Лирой Франк Пропъртийз Инкорпорейтид“.

— Същата, да.

— На нея ли плащате наем?

— Хиляда и петстотин месечно.

— Никак не е много за толкова голямо място.

— За мен е напълно достатъчно.

— С въпросния Лирой Франк виждате ли се?

— А вие как мислите — ако работя в „Тръмп Билдинг“, дали ще се виждам с Доналд?

— Защо не, особено ако ви е приятел?

— Доналд Тръмп едва ли има приятели сред наемателите. Той да не е…

— … Лирой Франк — довърши Брус вместо него.

Уили поклати глава съжалително и разпери безпомощно ръце. Чудесно наподобяваше обикновения човечец, сблъскал се с недоброжелателно настроено служебно лице, което постоянно и целенасочено изкривява думите му.

— Казах ви — не се срещам с никакъв си Лирой Франк, не го познавам. Плащам си наема, гледам си работата, редовен съм с данъците, със закона съм точен, за цял живот нямам дори и една глоба за неправилно паркиране.

— Ами да — саркастично кимна Брус. — Сигурно сте най-честният човек оттук и чак до края на света.

— Не зная — простичко отвърна Уили. — Дотам не съм ходил.

Брус кипна, но мигом се овладя и смени темата.

— Неоткриваем е този г-н Лирой Франк — саркастично рече той. — Ненамираем, непроследим. Само бумаги и банки около компаниите му. Иначе е чистичък и точен, да не ме разберете криво. Но пък истинска загадка. Трудно е за нормален човек днес да бъде чак такава загадка.

Уили премълча.

— Сам разбирате, че е наложително да се интересуваме от финанси, при които не всичко изглежда както трябва, особено пък във времена като сегашните, при постоянни терористични заплахи — търпеливо издума Брус. — Сега това е по-лесно, отколкото преди. Разполагаме с повече ресурси, с повече възможности за осигуряване на прозрачност. Разбира се, ако сте невинен, няма от какво да се боите…

— Същото съм го чувал навремето от Джо Маккарти^[2] — спокойно отвърна Уили. — После се оказа, че лъже и го разобличиха.

Брус се раздвижи, усмивката му изчезна. Изкашля се ядовито и отново си каза, че едва ли ще измъкне нещо от този инат, който така успешно се прави на тъпанар.

На глас рече друго:

— Е, хубаво, засега се разделяме, но пак ще се видим. А срещнете ли се с мистериозния Лирой Франк, предайте му поздрави от мен. Жалко, че такива неща стават на негова територия. Още по-жалко, ако някой прошепне на журналистите, че си заслужава да поровят около недвижимите му имоти. Може да застрашат анонимността му. И току-виж изскочил на светло.

— Аз само си плащам парите в банката — рече Уили. — Въпроси не задавам, единствено си искам разписките.

Междувременно специалният агент Люис излезе от офиса. Беше още по-смръщена отпреди и изглеждаше доста ядосана. Уили наведе глава, потисна усмивката. Арно можеше да влуди и най-търпеливия човек. Да изкараш от него отговори противно на волята му, бе равностойно да опитваш да изправиш ресорна пружина. Двамата агенти се спогледаха и мълком размениха информация за отрицателния резултат на разпитите. Уили зърна тънката усмивчица на единия от детективите, които също си тръгваха.

— Както ви казах, пак ще си поприказваме — закани се Брус на изпроводяк.

— Ние сме си тук всеки ден — кротко отвърна Уили.

Агентите излязоха, а Арно се приближи ухилен.

— Боже, тая мадама как се бе стегнала. Язък, иначе ми харесваше. Гот си поговорихме.

— И за какво?

— За етика.

— Каква ти етика, бе, Арно?

— Аре сега, к’ва. Етика. Кое е право, кое криво. За общочовешкия баланс на нещата.

Уили завъртя глава.

— Я се прибирай у дома и лягай да спиш. От теб още повече ме цепи главата.

На излизане извика подире му:

— Ей! И внимавай какво говориш по телефона!

Арно се извърна, отново ухилен.

— Аз, шефе, имам само две дежурни реплики: „Още не ти е готово возилото!“ и „Ще кихнеш още мангизи, няма как!“ Феберето да не ги помисли за код, а?

Уили махна с ръка. Майтапчия, лесно му е на него.

— Хайде стига, бе. Ти си затваряй човката по принцип, чу ли? И да не говориш с репортерите отвън. Имай малко уважение, бе, човече! Нали аз ти плащам заплатата!

— Аха, аха — викна помощникът от прага. — Тая заплата тъкмо ще ми стигне за новата яхта.

 

 

Луис телефонира веднага, щом труповете бяха отнесени. Беше въпрос на приоритети. Каза името си на операторката от службата за телефонни услуги. Позвъниха му десетина минути по-късно.

— Господин Де Анджелис ще бъде на ваше разположение утре около седем часа на 1226 — рече любезен глас, който удивително напомняше този на Ейми.

Луис благодари и затвори. В съзнанието му изплуваха спомени от предишни срещи. Де Анджелис. Хубаво име, свързано с ангели. И това ако не беше майтап.

Малко преди седем вечерта на следващия ден Луис бе на ъгъла на „Лексингтън“ и 84 улица. Беше тъмно, тротоарите вече пустееха, повечето от магазините бяха затворени. Тук-там светеха прозорците на барове и ресторанти. Над Манхатън бе влажно и мъгливо, сигурно щеше да вали. Пълзящата мъгла променяше уличния пейзаж, придаваше му нереалния вид на фото негатив. Отляво бе голямата дрогерия „Ласкоф“ с отколешната си табела, напомняща стрела. Оттук при подобно време случайният минувач с малко повече въображение би могъл поне за миг да си представи как е изглеждала тази част на „Лексингтън“ преди стотина години.

Реликва от същата епоха бе и заведението „Лексингтън Кенди Шоп енд Лънчънет“, основано от стария Сотириъс Филис през 1925 година. В него продаваха шоколадови изделия, сандвичи и напитки. Наследи го синът Питър и на свой ред го завеща на своя син и сегашен собственик Джон Филис, който и днес седи на касовия апарат и е на „ти“ с повечето клиенти.

Витрините бяха отрупани с различни поколения бутилки от кока-кола, сред тях се виеше пластмасово влакче, а най-отгоре висяха снимки на местни легенди и бейзболната бухалка на незабравимия Ръсти Стоуб от „Ню Йорк Мете“. И до ден-днешен сладкарницата беше позната на поредица поколения само като „Сода Кенди“, а фасадата й остана непроменена от кажи–речи незапомнено време.

От отсрещната страна на улицата Луис наблюдаваше движещите се вътре две фигури, облечени в бели престилки. Прибираха масите и чистеха, вратата бе вече заключена: работното време бе от седем до седем всеки ден без неделята. Единствено зелената гумена изтривалка стоеше отвън в очакване да я приберат. На нея с бели букви бе изписан номерът на адреса — 1226.

Луис прекоси платното и почука на вратата. Единият от чистачите се приближи и отвори. Поздрави го с кимване и веднага заключи след него. Сетне прислугата се оттегли безшумно, влизайки в помещение, на чиято врата пишеше „Вход забранен. Само за персонала“.

Интериорът бе същият, какъвто го помнеше, макар че от много години не бе идвал тук. Ето го зеления тезгях, белязан с петна от стотици горещи чаши и чинии в продължение на десетилетия. Същите си бяха и зелените, въртящи се на поставките си, винилови столчета — източник на безкрайно забавление за децата. Отвъд тезгяха се мъдреха голямата двойна кафе машина, работеща на газ, зелените миксери и сокоизтисквачки, крановете за малцова бира и други напитки.

„Сода Кенди“ остана прочута с лимонадата си. Правеха я само по поръчка, лимоните изстискваха пред самия клиент, сока размесваха със захарен разтвор, а готовата напитка сервираха в голяма чаша с надробен на люспици лед. Две чаши със същата лимонада сега стояха на масата в ъгловото сепаре пред един мъж. На излизане персоналът бе затъмнил флуоресцентното осветление и Луис за миг изпита странно чувство — сякаш старият мъж в ъгъла бе съумял да асимилира светлината по някакъв магически начин. Досущ като черна дупка в човешка форма: отвор във времето и пространството, поглъщащ всичко около себе си — добро и лошо, светло и тъмно, захранвайки собственото си съществувание за сметка на всичко, появило се в сферата му на влияние.

Доста време бе минало, откакто Луис и личността на име Гейбриъл се срещнаха за пръв път. Но пък трудно се прекъсва връзка, създала се между двама, чийто живот е бил някога толкова тясно свързан. А Гейбриъл бе създателят на Луис, поне в известен смисъл на думата. Той го бе открил — момчето с безспорни дарби, за да го превърне в мъж, който може да бъде използван като оръжие. Именно при Гейбриъл идваха навремето онези, които желаеха да се възползват от услугите на Луис. Гейбриъл бе връзката с тях, както и своего рода филтър. Какъв беше той самият? Това остана неясно. Посредник, уредник, силов фактор? Нещо друго? Ръцете му не бяха окървавени. Поне не и видимо. Луис му вярваше донякъде, в същото време не би му се доверил изцяло. Прекалено много бяха неизвестните и неизвестностите около стария му учител. Необясним беше и неразбираем. И все пак към него Луис изпитваше нещо, което далечно наподобяваше обич.

Човекът на масата му се видя смален и изсушен от старостта. Косата и брадата му бяха снежнобели, а в дебелото черно палто изглеждаше още по-дребен. Дясната ръка трепереше леко, когато поднесе чашата към устата си и част от течността се разля по масата.

— Не е ли хладно за лимонада? — попита Луис.

— Студът не е проблем — отвърна Гейбриъл. — Кафе може да се намери навсякъде, а пък тукашното е особено хубаво. Допускам, че се дължи на газта. Обаче истинската лимонада е нещо много рядко. Човек не бива да изпуска възможността да я опита.

— Щом така казваш — отвърна Луис и се настани на стола, откъдето най-добре се виждаха изходът и вратата на помещението за персонала.

Остави вестника, който носеше, върху масата, но не докосна лимонадата.

— Знаеш ли, тук снимаха епизоди от „Трите дни на Кондора“? Редфорд седеше на същия стол, където си ти сега.

— Помня, че си ми разказвал — отвърна Луис. — Беше доста отдавна.

— Така ли? — в тона на стария прозвуча съжаление. — Стори ми се удачно предвид обстоятелствата.

Изкашля се и помълча, сетне заговори отново:

— Вярно, че е минало много време. Десет години, дори повече. Откакто ти откри съвестта си.

— Тя винаги си е била на мястото. Просто не съм й обръщал достатъчно внимание.

— Съзнавах, че те губя още доста преди пътищата ни да се разделят.

— А те защо се разделиха?

— Значи вече ще се питаме „защо“?

— Стори ми се на място.

— На място? Това е нещо относително. В нашата работа има хора, за които въпросът „Защо?“ е само прелюдия към отговори от типа на „Смъртта ли си търсиш?“ или „На гроба какво да ти донесем — рози или лилии?“.

— А ти не беше от тях, нали?

— Не бих казал — сви рамене Гейбриъл. — Просто не съм искал да те хвърлям на вълците. И винаги съм бил отзивчив към тревогите и съмненията в теб. Преди, разбира се, да те освободя от ангажиментите.

— Ти ли ме „освободи“ от тях?

— Позволи на стареца да се поглези. В края на краищата не с всички трябваше да се разделя.

— Не бяха останали много, когато напуснах.

— А сред тях нямаше равен на теб.

Луис се направи, че не е чул комплимента.

— Освен това моралният ми компас, ако ми разрешиш да се изразя по този начин, бе далеч по-точен, отколкото ти си мислеше.

— Без да се обиждаш, не съм сигурен, че ти вярвам.

— Не се обиждам. Но вярното е това, което казах. Винаги съм внимавал на каква работа те изпращам. Имало е случаи, когато съм рискувал прекомерно, но не смятам, че съм прекалявал умишлено, поне не и когато ти си бил на линия.

— Благодарен съм ти за това. Просто смятам, че по едно време рискът рязко се увеличи.

— Може би — съгласи се Гейбриъл. — Може би. Я кажи какво се случи снощи? Чух, че си имал посещение.

Луис не се учуди, че събеседникът му е осведомен за инцидента в жилището. След неговото обаждане веднага би могъл да запита тук и там. Но бе сигурен, че е знаел и преди това. Имаше хора, които биха го информирали незабавно. Така работеха старите системи, затова и собственото му неведение относно смъртта на Били Бой го бе смутило сериозно.

— Аматьорска работа — отвърна на въпроса Луис.

— Вярно. Макар че случилото се в сервиза е изненадващо. Изглежда ненужно и грубо изпълнено, освен ако целта е била предупреждение. Но пък тогава защо ще нападат жилището ви, и то по същото време?

— Не зная — призна Луис. — А го отразиха вестниците. Уили не харесва такава публичност. И на мен не ми допада. Ще привлече внимание.

Гейбриъл махна с ръка небрежно, отхвърляйки опасенията му.

— Вестниците не се интересуват толкова кой какви имоти притежава. Сензациите им се въртят предимно около убийствата и секса.

— Аз не говоря за репортерски интерес.

Гейбриъл се взря в прозорците, сякаш очакваше от мрака отвън да изскочат ченгета. И когато това не стана, изглеждаше разочарован. Но Луис знаеше, че при него всичко е привидна игра. Доколко се бе отдалечил от стария живот? Вече не разполагаше с елитните си убийци — Жътварите, които би могъл да насочи срещу мишена по всяко време. Но пък едва ли би се примирил с тихото пенсионерско битие. Прекалено много знаеше и винаги се е стремял да научи повече. Може би вече не изпращаше хора да вършат чуждата мръсна работа, но завинаги щеше да остане част от същия този свят.

Луис дискретно побутна вестника с пръст. В него бе завит пакет със свещите, носещи отпечатъците на ранения нападател и копия от снимките му, правени с телефона на Арно. Там бяха още и отпечатъците от пръстите на двамата убити при нападението на жилищната сграда.

— Донесох няколко неща във връзка със случилото се. Бих желал да помогнеш.

— Полицията вече не разполага ли с тези данни?

— Ти би свършил работа много по-бързо. Ако помолиш приятелите си да услужат.

— Те са от хората, които винаги искат нещо в замяна.

— Тогава значи ще им дължиш две услуги, защото имам още една молба.

— Казвай.

— Двама федерални са душили около сервиза, задавали въпроси за Лирой Франк.

— Лично аз нямам сведения за текущо разследване. Възможно е да са попаднали на случайна улика, може би са изровили нещичко. Но по принцип напоследък са се увълчили. Едно време тероризмът беше дори полезен за бизнеса. Днес нещата се усложняват постоянно: най-малкият намек за подозрително разплащане и от ФБР хукват да задават стотици въпроси. Дори и във връзка с нещо толкова чисто, колкото е ситуацията около въпросното име.

— Да, но е възможно доста хора да загазят, ако онези продължават да попадат на случайни улики и прочие.

— Убеден съм, че можем да направим нещо — обеща Гейбриъл. — Обаче последните събития изискват много по-спешни ответни мерки. Кой стои зад тях и какво да направим, че подобни неща повече да не се случват?

— Защо говориш в множествено число?

— Защото чувствам, че нося известна отговорност за твоето благополучие, макар и да е минало много време. Освен това в известен смисъл твоите проблеми са и мои. Особено ако се отнасят до нещо, което е станало по мое време. Но няма значение дали е така, или са свързани с другата ти дейност. Твоят приятел Паркър умее да си създава врагове, и то от най-опасния тип.

— Уили твърди, че Паркър изобщо не е споменаван. Ставало е дума за мои дела.

— Хубаво.

— Кое му е хубавото?

— Стеснява полето ни за дейност. Нямам информация да ти е пускана поръчка, а и ти си на мнение, че изпълнителите са били дилетанти. Всеки, който се осмели да ти изпрати убийци, ще потърси елитни професионалисти. На твое място дори бих се обидил: в случая някой си е решил, че подобни аматьори могат да се справят с ас като теб.

— О, да, ще си посипя главата с пепел. Между другото, надявам се, че си изпратил цветя на погребението на Били Бой?

Гейбриъл закима със симпатия.

— Не беше съвсем неочаквано. Заболяването му бе доста напреднало. Наложило се е радикално лечение. И някой сам си е предложил услугите.

— Убеден съм, че Били щеше да поиска и второ мнение по въпроса.

— Във всеки случай лечението е било на най-високо ниво, а финалът — бърз.

— И блажен^[3].

По лицето на Гейбриъл пробяга сянка на неудобство.

— Трябваше да бъда уведомен — натърти Луис.

— Какво знаеш по въпроса?

— Слухове, нищо друго.

— Блис беше в неизвестност дълго време. Никой не го бе виждал. Говореше се, че е мъртъв.

— Аха, дрън-дрън.

— Ти май си неспокоен? — лукаво запита събеседникът.

— Има ли основания за това?

— Не зная, честно. Но в случая с въпросното лице едва ли заинтересованите биха посветили именно мен. Както казах, той дълго време бе извън кадър. А вие двамата си имате стари сметки. И ако наистина се е завърнал в играта, може би ще има желание да подновите запознанството си.

— Не звучи много успокоително. Нито за мен, нито за теб.

— Е, че аз съм само един старец.

— И старци е убивал навремето.

— Моят случай е по-различен.

Луис кимна, приемаше аргумента.

— Така или иначе двамата с партньора сте се справили отлично с проблема. Казвам си, че в твое лице старият ни приятел би намерил сериозно предизвикателство. Между другото — какво направихте с боклука?

— Изнесохме го. Сметища и трапове колкото искаш.

— А старата дама?

— Купихме й шоколадова торта.

— Ех, да би могло с всеки да е толкова лесно. А твоите хора от сервиза?

— Пораздрусани са. Предложих им да починат няколко дни. Отидоха на хотел.

Гейбриъл допи лимонадата и се изправи, като с ловко движение на ръката прибра вестника в джоба на палтото си.

— Вероятно до ден-два ще имам нещо за теб.

— Ще ти бъда много благодарен.

— Да, не е хубаво човек да има такива грижи. Представя всички ни в лоша светлина.

— А не бива.

— Вярно. Е, пази се.

И с тези думи Гейбриъл потъна в нощта.