Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reapers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Конъли. Жътварите

ИК „Прозорец“, София, 2009

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-650-6

История

  1. — Добавяне

I

Ще падне той под моите стрели… О, да, гневът мой огнен ще ме окрили. Един подир един животите му ще отнема… а кръвта пролята, нея ще погълне земята…

Рамаяна[1] (500–100 г.пр.н.е.)

1

Убиват хора всеки ден, в различни инциденти има жертви, погубен и разрушен е толкова много човешки живот, че е просто трудно да се държи сметка за всичко това. Още по-мъчно е да се намерят връзките между факторите, които биха помогнали за изясняване на случаите и разкриване на престъпленията.

Някои са просто очевидни: младеж убил приятелката си, сетне извършил самоубийство. Било от угризения на съвестта или поради неспособност да поеме отговорност за действията си. Подобни са постоянните сблъсъци на улични престъпници и гангстери, наркотрафиканти и дилъри, извършвани на принципа око за око, зъб за зъб. При тях едно убийство води до друго, то на свой ред до трето и така насилието ескалира в безкрайността. В него се хили грозно озъбената уста на Смъртта, свисти косата й, бляска секира, святка нож. Налице е верига от събития, чиято последователност може да бъде уточнена, самите действия — пресъздадени от вървящите по следите им служители на закона.

Има обаче друг вид убийства, много по-трудни за разгадаване. Връзките помежду им са често завоалирани от значителни географски разстояния, размити от изминали години, от шуплестото устройство на нашия кух свят, чиито пластове неусетно се наслояват един върху друг във времето.

Шуплестият свят не крие тайните: той ги съхранява. Той е хранилище на погребани спомени и полузабравени действия.

В кухия, порест свят всичко е свързано.

 

 

„Св. Даниил“ се намира на „Брайтуотър Корт“, недалеч от клубовете на „Брайтън Бийч Авеню“ и „Кони Айлънд Авеню“. Последните са места, в чиито просторни сводести зали обичайно вечерят двойки от всички възрастови групи. Те танцуват на руска, испанска или английска музика, опитват екзотични ястия, пият водка и вино, гледат шоута, каквито могат да се видят и в по-скромните хотели в Рино или по екскурзионните яхти. „Св. Даниил“ обаче е различен от тях, по-особен в редица отношения. Сградата му гледа към морето и към покритата с дъски плажна алея с трите й ресторанта „Волна“, „Татяна“ и „Зимна градина“, чиито открити тераси сега са затворени заради хладния вятър и разнасяния от него непослушен пясък.

Наблизо се намират спортните площадки на Брайтън. По каменните им маси обичайно играят карти възрастни посетители, докато наоколо лудуват дечица — забавно контрастна картинка на съжителство между младостта и настъпващата старост. На изток и запад се издигат нови жилищни комплекси — неотменна част от преобразяването на Брайтън Бийч през последните години.

„Св. Даниил“ е част от една по-стара генерация. Принадлежи към Брайтън Бийч от минали времена, с друг вид дребен бизнес, набиращ печалбите си от хората на ръба на бедността. Бюра, където е било възможно да си осребрите чека безпроблемно, но срещу възнаграждение от 25 на сто върху сумата, а сетне да теглите заем срещу горе-долу същата месечна лихва. Магазинчета за стоки с големи отстъпки, продавали евтина посуда с емайл или пък коледни украшения по всяко време на годината. Там са били и семейните бакалници с винаги усмихнатите съпрузи, но днес на тяхно място ще видите неприятни хора с вид на престъпници. И пералните, където клиентите влизат с омазнени и вонящи дрехи, събличат каквото могат и го пускат в машините; вадят и сушат прането по съкратената процедура, защото всяка минута в повече увеличава цената на услугата. И заложните къщи с постоянни доходи било от откупени, било от неоткупени вещи, защото винаги има хора, които печелят от нещастието на други. Въртял се е още и безименен, сенчест бизнес без фирмени табели и обяснения за любопитните.

В голямата си част тях вече ги няма тук. Преместени са по странични и задни улички, в по-бедни квартали, все по-далеч и по-далеч от Брайтън Бийч, крайбрежната улица и морето. Това не е беда — който се нуждае от услугите им, знае къде да ги намери.

Но „Св. Даниил“ си е тук, издържал проверката на времето. Той е клуб, частен клуб за определена публика. Няма нищо общо с лъскавите събратя от големите булеварди. Помещенията му са в мазето на стара каменна къща. Наоколо е имало подобни сгради, построени по същото време, от същия кафеникав на цвят камък. По-късно всички те били преустроени и днес „Св. Даниил“ се намира между два значително по-красиви жилищни блока. Клубът стои по средата им като беден роднина, натрапил се в семейна снимка, без да се стеснява от неугледния си вид.

Над клубните помещения е разположен истински лабиринт от неголеми апартаменти, някои достатъчни за семейни жилища, други едностайни и подходящи за хора, които държат повече на анонимността, отколкото на жилищната площ. Някога там са живели постоянни наематели, но не и днес. Част от тях са складове за алкохолни напитки, цигари, електроуреди, електроника и най-различна друга контрабандна стока. Останалите се използват почасово от млади (в някои случаи и прекалено млади) проститутки и техните клиенти. Няколко стаи са по-луксозно обзаведени и поддържани; там е монтирана съвременна снимачна и звукозаписна техника за порнографски филми.

Макар наричан „Св. Даниил“, клубът няма официално име. На метална плоча до вратата на английски и на кирилица е написано „Обществен клуб за частни лица“, обаче думата „обществен“ тук едва ли е точна. Вътре има бар, но в него рядко се задържат посетители. Повечето влизащи там пият кафе и убиват времето, докато чакат инструкции за изпълнение на определени поръчки, като например събиране на пари от длъжници и трошене на кости на провинили се по някакъв повод хора.

На екрана на телевизора над бара най-често се въртят пиратски дивидита, записи на стари хокейни мачове, често и порно. Но късно вечер, когато с бизнеса за деня е приключено, могат да се видят и стари ленти от войната в Чечения, където руските части извършват наказателни акции срещу врага, бил той реален или измислен. Покрай стените се редят полусферични по форма пластмасови сепарета с надраскани овехтели маси в средата — истински реликви от стари времена, когато клубът наистина е бил обществен. Тогава тук се събирали имигранти, носталгично жадни да побъбрят с някого за далечната родина, да прочетат пресни вестници, а често и писма, донесени от пристигнали неотдавна сънародници. По стените висят стари съветски плакати от 40-те години на миналия век, купени за по няколко долара от видеомагазинчетата по „Брайтън Бийч Авеню“.

Полицията бе държала клуба под око известно време. Но опитите й да проникне в сградата и да монтира скрити микрофони се оказаха неуспешни. Безрезултатно бе и продължителното подслушване на телефонните разговори оттам. Ченгетата подозираха, че сериозният бизнес се върши с временни джиесеми, използвани максимум за по една седмица, а сетне захвърляни или унищожавани. Отделът за борба с порока организира две акции, хората му наистина проникнаха в сградата през един от прозорците над клуба. Заловиха неколцина клиенти и още толкова уплашени проститутки, които не говореха английски и нямаха документи. Така и не успяха да се доберат до сводниците, а ченгетата си знаеха: курвите са като консумативи — лесно ги заменят.

По време на въпросните акции вратата към мазето бе заключена. А когато полицията най-сетне влезе там, завари скучаеш барман и четирима възрастни руснаци с изпадали зъби. Играеха покер, но вместо пари залагаха кибритени клечки.

 

 

Беше хладна вечер в средата на октомври. В клуба бе заето само едно сепаре — на обичайното си място там седеше украинец, известен като Попа. Наричаха го така, защото бе учил три години в православна духовна семинария, преди да намери истинското си призвание в живота. Призванието пък бе свързано с дела, за които обичайно се иска прошка от свещеник. А неофициалното име на клуба свидетелстваше за краткия му флирт с религията. Защото така се нарича най-старият московски манастир — Даниловския, — известен като истинска крепост на православната вяра по време на най-свирепите ексцесии на комунистическата ера в СССР. Мнозина от монасите на „Св. Даниил“ са провъзгласени за мъченици, а мощите на самия светия били тайно прехвърлени в САЩ, за да бъдат спасени от поругаване.

За разлика от мнозината си помощници, Попа говореше английски почти без акцент. Бе един от първите съветски имигранти в САЩ, работил упорито, за да опознае този нов свят. Отлично помнеше времената, когато в Брайтън Бийч в апартаменти под наем живееха само възрастни хора. Повечето къщи там бяха малки, занемарени, често полуразрушени. Доста години бяха минали от времето, когато този район бе същински магнит еднакво за имигранти и нюйоркчани, бягащи от пренаселените квартали на Браунсвил, Ийст Ню Йорк и манхатънския Лоуър Ийст Сайд, за да намерят истински простор и далеч по-чист въздух — морския.

Попа се гордееше с ерудицията и изискаността си. Четеше „Таймс“, а не „Поуст“. Ходеше на театър. Появеше ли се в малкото си царство, порното тутакси изчезваше от екрана на телевизора. Скриваха и некачествените пиратки, а апарата настройваха на Би Би Си Уърлд или Си Ен Ен. Канали като „Фокс Нюз“ не бяха желани. Тази програма облъчва по-скоро вътрешния консуматор, а Попа бе човек, винаги ориентиран към възможно най-широката световна панорама. През деня пиеше чай, вечер — само компот или по-точно неговия сок, за предпочитане от сливи. Беше доволно амбициозен, същински принц, отправил очи към царската корона.

Към възрастните в организацията се отнасяше с почитание. Те бяха предимно хора, лежали в затворите по Сталиново време, други пък основатели на сегашното им престъпно начинание. Но макар и да се прекланяше пред заслужилите си партньори, Попа постоянно търсеше начини да подкопава позициите им. Отдавна наблюдаваше потенциалните съперници сред своето поколение и преценяваше силите им, като подготвяше приближените си за неизбежния сблъсък. Защото предстоеше кръвопролитна война за власт, то бе повече от сигурно. За беля напоследък имаше провали. Все пак фаталните грешки бяха избегнати, при това не бе правилно за случилото се да винят само него. Но други не виждаха нещата по този начин. Твърде възможно бе разривът да настъпи и по-рано от очакваното.

И днес имаше несполуки — още един лош ден в поредица от подобни. На всичкото отгоре сутринта се появи и проблем в тоалетните. Целият клуб смърдеше ужасно, бяха извикали канализационна фирма, ползваща се с доверието на организацията им. При друг случай Попа би си взел шапката и би тръгнал да си върши работата, но сега това не бе желателно. Затова се бе примирил с вонята и търпеше.

Отново прелисти купчината снимки на масата пред него. Бяха на работещи под прикритие полицаи, вероятно някои говореха и руски. Познаваше този тип ченгета — ако не друго, поне бяха корави и решителни. Трябваше да поръча нужните проверки: може ли да се окаже натиск върху семействата им, а по този начин и върху самите тях.

Нямаше много време. Копоите вече душеха по петите му. Години наред правеха неуспешни опити да се доберат до него, за беля напоследък им потръгна. Миналата зима в Мейн убиха две от момчетата му, сетне и двама посредници. Смъртта им разкри на полицията малка, но много доходоносна част от бостънската му операция: порнография и проституция с деца. Беше принуден да спре доставките на материали и хора, а това незабавно се отрази и на нелегалното прехвърляне на жени и деца в САЩ. Оттук неизбежно щяха да пострадат и други клонове на бизнеса: нямаше как да се освежават екипите проститутки — неговите и чуждите, — откъдето печелеше отлично. С една дума, губеше пари, и то болезнено. Хич не му харесваше, ама хич. Още повече, че паралелно страдаха и други, а те виняха него.

Сега и клубът засмърдя на изпражнения зловонно, а времето направо летеше. Вероятно бе въпрос на дни да свържат мъртвите сътрудници с него лично.

Все пак извади и малко късмет. Неотдавна получи информация, че има надежда да се намери решение поне на един от проблемите. Всъщност всичко започна по вина на някакъв си частен детектив от Мейн. Досаден тип, който си няма работа и си вре носа в чуждите дела. Отстраняването му нямаше да го отърве от полицията, напротив, можеше да предизвика още по-силен натиск.

Да, но се налагаше да отправи предупреждение към личните врагове и зложелателите, които ще се изкушат да свидетелстват срещу него. В същото време и той да получи малко персонално удовлетворение. Ами разбира се.

Някой се обади на руски откъм вратата.

— Шефе, ония дойдоха.

 

 

Седмица преди това събитие в центъра на „Биг Ърл Клийнинг & Дрейн Сървисиз Инкорпорейтид“ на „Ностранд Авеню“ пристигна човек. Но вместо да влезе през централния вход и покритото със светли килими фоайе, където ухаеше на скъпи аромати, той заобиколи офисите. Избра си сервизна врата, водеща към инсталациите за поддръжка на сградата и обработка на боклука.

Там смърдеше отвратително.

Мъжът се вмъкна в гаража, пресече паркинга и се покачи по стълбище, което го отведе до остъклена стаичка. В нея имаше бюро, няколко различни по цвят и модел шкафове, две коркови табла, на които висяха закачени с кабари фактури, писма и два календара със снимки на различно разсъблечени жени. Зад бюрото седеше висок слаб мъж с бяла риза и жълто–зелена найлонова вратовръзка. Беше кестеняв, в пръстите си нервно подмяташе писалка — сигурен симптом, че е временно лишен от опиата си пушач. Служителят вдигна глава от натрупаните пред него документи и изгледа госта.

Новодошлият бе възнисък, облечен в моряшки тип полушубка, закопчана на врата. Отдолу се виждаха избелели, оръфани джинси и светлочервени маратонки. Беше небръснат от поне два-три дни, но пък с изражение на човек, който нарочно поддържа немарливо небрежен вид.

— Май се опитваш да ги зарежеш, а? — обади се влезлият.

— Какво казахте?

— Викам, че се пробваш да откажеш тютюна. Цигарите.

Човекът зад бюрото изгледа изненадано писалката в дясната си ръка, сякаш там трябваше да има цигара.

— О, хм, да, вярно. Жената ме е юрнала от години, докторите — също. Викам си, че защо да не опитам?

— Купи си никотинови лепенки.

— Тц, пробвах. Не вършат работа.

— Ърл да е тук някъде?

— Ами той почина.

Посетителят се сепна.

— Хайде бе! Че кога?

— Има-няма два месеца. Белодробен рак — рече домакинът и се закашля смутено. — И аз затова си рекох… Аз съм Джери Марли. Ърл ми е брат. Дойдох да помогна… пък сетне той се разболя и оттогава все съм си тук. Приятел ли ви беше?

— Познат по-скоро.

— Ами какво да ви кажа? Сега е на едно по-добро място, дето викат.

Гостът погледна към стъклената стена. В съседното помещение двамина в комбинезони и лицеви маски обработваха тръби и метални детайли с течен химикал. Острата миризма на препарата проникваше и в остъклената стаичка.

— Брей, трудно е човек да повярва… — рече той и набръчка нос.

— Нали? За жалост, истина е. Но кажете, какво мога да направя за вас?

— Вие чистите канали, нали? И отпушвате задръстени тръбопроводи?

— Точно така.

— Значи щом можете да отпушвате, знаете и как се запушват?

Джери Марли се озадачи, помисли за миг. Сетне лицето му постепенно се наля с кръв и недоумението отстъпи пред гнева.

— Я да се разкарате оттук, да не викам ченгетата! — викна той и се изправи. — Нашето е бизнес, по дяволите! Помагаме на клиентите, не се мъчим да ги закопаваме!

— Аз пък знам, че брат ти не беше толкова обидчив. И не подбираше чак пък толкова…

— Хей, я да си затваряте устата за брат ми!

— Чакай, бе, човек, нямам предвид нищо лошо. Такъв си беше, затова го харесвах. Винаги усмихнат, винаги готов да услужи.

— Пет пари не давам! Разкарайте се от офиса!

— Май е по-добре да се представя — каза посетителят. — Казвам се Ейнджъл.

— Изобщо не ме интересува как се каз… — викна Марли, но неочаквано гласът му секна.

И той седна, давайки си сметка, че го интересува и още как.

— Май че Ърл ме е споменавал, а?

Марли кимна утвърдително. Беше пребледнял.

— Споменавал ви е. Вас и още един човек.

— О, да, и той е тук някъде. Той е… — рече Ейнджъл и се запъна, търсейки точната дума. — … хм, да, той е голям чистник. Тук смърди ужасно, без да се обиждаш, а неговите дрехи са много скъпи, маркови, не са като моите. Пък вонята прониква в тях, нали разбираш?

— Разбирам… — заекна Марли и без да иска, запелтечи. — Аз вече не я зззабелязвам… жената ме кара да се сссъбличам в гаража, преди да вввляза у дома. Сетне ме пппраща направвво под душа. И вика, че пак сссъм миришел…

— Жените са такива — поклати глава Ейнджъл. — Чувствителни същества.

Настъпи кратка тишина. Не изглеждаше напрегната, обаче на Джери Марли така му се допуши, че всичките му задръжки рухнаха. Нямаше сила, способна да го спре.

— Така че — обади се Ейнджъл отново, — ставаше дума за…

Марли повдигна ръка в умолителен жест.

— Имате ли нещо против да запаля? — жално запита той.

— Нали се беше отказал?

— И аз така си мислех, ама…

— Е, хубаво тогава — сви рамене Ейнджъл. — Сигурно и работата ти е доста напрегната, а?

— Понякога…

— Е, няма да допринасям повече за това. Само че ми е нужна услуга, а в замяна и аз ще ти направя една.

— Каква? — тревожно наостри уши Марли.

— Повече няма да идвам тук.

Марли помисли за секунда и побърза да каже:

— Дадено!

Ейнджъл поклати глава. Чак тъжно да му стане на човек, винаги приемаха това му предложение светкавично. Марли се досети какво си помисли другият.

— Не съм искал да ви обббидя! — отново заекна той.

— Аха, не — въздъхна Ейнджъл. — Винаги е така.

Този път Марли не разбра какво искаше да каже посетителят.

 

 

Чудновата двойка влезе в клуба седмица по-късно и се запъти към сепарето на Попа. Но той имаше богат житейски опит и знаеше, че често нещата не са такива, каквито изглеждат на пръв поглед. Първият бе чернокож в сив костюм, който изглеждаше чисто нов. Официалните му черни обувки светеха до блясък, възелът на изящната черна копринена вратовръзка стоеше перфектно в яката на белоснежната риза. Бе гладко избръснат и ухаеше на скъп одеколон. Букетът му се хареса на Попа, още повече предвид несекващата воня на изпражнения.

Вторият бе доста по-дребен, смугъл, можеше да мине и за латиноамериканец. Усмихваше се любезно, а дрехите на гърба му със сигурност бяха виждали и по-добри дни. Джинсите му бяха неизвестна марка; носеше мърляви, може би миналогодишни маратонки и сако с големи подплънки на раменете. То изглеждаше марково, но бе правено за човек поне двайсетина години по-млад и два ръста по-едър.

— Чисти са — кратко докладва Василий, след като професионално обискира новодошлите.

Те изтърпяха изпитанието кротко и без видимо раздразнение.

Василий бе измамно слаб, с приятно деликатни черти на лицето. Движеше се грациозно, гъвкаво и бе един от най-доверените изпълнители на Попа. И той беше украинец, доста интелигентен и амбициозен, макар и не толкова, че да застрашава работодателя си.

Попа учтиво покани гостите да седнат в сепарето. Двамата се настаниха.

— Нещо за пийване? — попита домакинът.

— За мен нищо — отвърна чернокожият.

— Аз бих искал нещо безалкохолно — рече другият. — Може и кола. Само чашата да е чиста.

Усмивката не напусна лицето му и за миг. Обърна се към бармана през рамо и му намигна. Едрият мъжага зад бара се намуси.

— Е, какво мога да направя за вас? — запита Попа.

— Въпросът по-скоро е какво ние можем да направим за вас — поправи го дребният.

Попа се усмихна и сви рамене.

— Да не чистите помещения? — пошегува се той. — Или може би сте амбулантни търговци?

Хората му наоколо тутакси захихикаха. Бяха трима от онези, които на жаргона на занаята наричат „бойци“, плюс барманът. Двама седяха на бара с обичайната чаша кафе. Третият — Василий — стоеше зад гостите малко вдясно. Попа го погледна и си помисли, че изглежда неспокоен. Но пък това бе нещо постоянно при него. Василий беше песимист или по-скоро реалист — шефът му все не можеше да реши кое по-точно. Вероятно бъдещето щеше да покаже. В крайна сметка всичко трябва да се гледа в перспектива.

Усмивката на дребния леко помръкна.

— Тук сме заради поръчката.

— Каква поръчка? Аха, сигурно сте разносвачи?

Хората му отново се изкискаха.

— За детектива Паркър говоря. Чарли Паркър. Разбрахме, че е пусната поръчка за отстраняването му. Бихме предпочели да я отмените.

Смехът тутакси секна. Попа бе предварително информиран, че тези типове идват във връзка с детектива. Затова казаното не беше съвсем неочаквано. Обичайно Василий се занимаваше с такива посетители, но в дадения случай ситуацията бе по-особена, а и самите хора — по-специални. На Попа бяха докладвали за репутацията им и за това, че в съответните среди са твърде уважавани. Но сега бяха на негова територия, а се държаха нагло. Това го подразни, той беше за принципа: тачиш онези, които те тачат. А тези двамата дори не се застъпваха за живота на онзи тип, напротив — внушаваха му как да върти собствения си бизнес.

Барманът постави чаша пред дребния тип. Той отпи глътка и се намръщи.

— Топла е.

— Сложи лед — нареди Попа.

Барманът кимна. Един от седналите на бара се пресегна, напълни чаша с кубчета лед от голямата кофичка и му я подаде. Барманът бръкна с пръсти, извади две кубчета и ги пусна в колата. Течността се разплиска и намокри джинсите на дребния.

— Хей — обади се последният. — Това е невъзпитано, човече. Да не казвам, че е шибано нехигиенично, та дори и в място, дето смърди така ужасно.

— Знаем кои сте — пресече го Попа.

— Моля?

— Казах, че знаем кои сте вие. Ти си Ейнджъл — посочи го с пръст Попа.

Сетне пръстът му се завъртя наляво.

— А ти си Луис. Славата ви се носи, граници няма, както се пее в една песен.

— Трябва да се чувстваме поласкани, така ли?

— Ами така мисля.

Ейнджъл се усмихна, изглеждаше доволен. Сега Луис се обади за пръв път.

— Налага се поръчката да отпадне.

— Че защо? — повдигна вежди Попа.

— Детективът е забранена зона. Табу.

— Брей, и по чие нареждане?

— Мое. Наше. На трети хора.

— Кои са тези „трети“ хора?

— Ще повярваш ли, ако кажа, че не зная; освен това не ти и трябва да научаваш.

— Възможно е — рече Попа. — Само че онзи ми създаде доста неприятности. Нужно е да се даде урок. За назидание.

— И ние бяхме на същото място заедно с него. И на нас ли ще пуснеш поръчка?

Попа завъртя пръст двусмислено.

— Хайде, хайде сега. Не на мен тия. В случая вие сте забранената зона. Нали сме професионалисти? Знаем как стоят нещата.

— Така ли? Не мисля, че сме от същия бранш.

— Е, хайде де, няма нужда да се правиш на велик.

— Бедата е, че ти се правиш на такъв.

Може би Попа усети жилото на последната реплика, но си направи оглушки. Изненадваше го решимостта на гостите му да нагнетят напрежение, въпреки че дори не бяха и въоръжени. Но да, поведението им бе арогантно, че и провокиращо.

— Значи няма какво повече да говорим за детектива.

— Как да го разбираме това?

— Разбирайте го както си пожелаете. Аз работата сам си я върша. Сам си кося моравата, сам си лъскам обувките. Няма нужда да търся помощ за онова, за което мога да се погрижа и сам.

— Това ни противопоставя.

— Само в случай, че лично го поискате и настоявате — завъртя глава Попа и се наведе напред. — Искате ли го, а?

— Искаме само едно: лично спокойствие.

— Е, че то ще ви доскучае — изсмя се Попа. — Мен лично би ме хванала ужасна скука.

Пръстите му заиграха върху снимките на масата, побутнаха ги леко към чернокожия.

— Приятели, а? — подхвърли Луис.

— Ченгета.

— Посегнете ли на детектива, сами ще си създадете още повече неприятности. И с тези тук — на снимките, а и с нас. Полицията гони до дупка. Няма нужда да й давате нови поводи да души подире ви.

— Значи да оставя детектива на мира, а? Това ли искате от мен? — завъртя глава Попа. — Пък и сте се загрижили за моя милост, за бизнеса ми, чак и за ченгетата.

— Точно така — рече Луис. — Защото сме добри, съвестни граждани.

— Да речем тогава… какво ще спечеля аз?

— Ние двамата ще се разкараме.

— Само това ли?

— Само това.

Попа отпусна рамене, въздъхна театрално.

— Добре тогава. Дадено. За вас ще го направя. Нека си живее.

Луис дори не помръдна от стола. Ейнджъл се раздвижи, изглеждаше напрегнат.

— Просто така, а? — обади се Луис.

— Просто така. Не желая конфронтация с хора от… хм, вашия калибър. А може би някой ден и вие ще ми направите подобна услуга?

— Едва ли, но пък надеждата умира последна.

— Сега ще приемете ли глътка алкохол?

— Не.

— Добре, значи приключихме с разговора — кимна Попа и скръсти ръце на гърди, като леко повдигна лявото си кутре.

Това бе сигнал за бойците. Василий посегна към пистолета, затъкнат в колана на кръста отзад, другите двама направиха същото.

— Казах ти, че точно така ще стане — оплака се Ейнджъл. — Привидно ще се съгласи, а сетне…

Луис му хвърли презрителен поглед. Взе чашата му, понечи да отпие, но се отказа.

— Браво на теб — рече той хладно. — Голям пророк си, няма какво…

В същия миг нещата се промениха светкавично. За частица от секундата ръката на Луис се стрелна под масата. Когато се изправи и извъртя назад, в дясната ръка държеше пистолет, а с лявата заби чашата в лицето на Василий. Последният бе извадил оръжието си, но закъсня, получи два куршума в гърдите и залитна. Луис го сграбчи с лявата и използва като щит, откривайки огън срещу двамата на бара. Единият успя да стреля, но пропусна, куршумът му отиде някъде високо. Секунди по-късно в помещението останаха живи четирима: Попа, барманът и двамата посетители.

Попа не беше и помръднал, лицето му бе сгърчено в напрегнато размишление. Пистолетът в ръката на Ейнджъл сочеше в него. Бе вторият от чифта, прикрепен с лепенки към долната част на масата в дежурното сепаре на Попа. Това бе свършил човек, дошъл с екипа на фирмата, която трябваше да отпуши умишлено затлачената канализация. Ейнджъл дори не бе стрелял, стопроцентово вярваше в партньора.

— И всичко това заради някакъв си детектив, а? — обади се Попа.

— Приятел ни е — отвърна Ейнджъл. — Но има и друго.

— Какво е то? — запита руснакът със спокоен глас. — Каквото и да е, кажете. Винаги можем да се споразумеем. Доказахте се. Няма да има поръчка.

— И очакваш да ти повярваме ли? Не си от онези, които прощават.

— Но пък искам да оцелея.

Ейнджъл се усмихна.

— Не е лошо да си амбициозен — рече след малко. — Само че амбицията ти е лишена от сериозно покритие.

— След всичко, което се случи тук, окажете ли ми милост, към вас ще се отнесат по същия начин.

— Ами — поклати глава Ейнджъл. — Аз нали видях децата, които даваш под наем на клиенти. С очите си видях и зная. Не мисля, че ти се полага милост.

— Такъв е бизнесът — глухо рече Попа. — Нищо лично няма там.

— Хайде бе — възрази Ейнджъл. — Думи, думи, думи.

Помести ръка, дулото на пистолета му опря в шкембето на Попа, сетне тръгна нагоре към сърцето, погали гърлото и спря срещу лицето му.

— Ей това сега не е бизнес. Това е лично — каза той и застреля Попа в главата.

Луис пристъпи към бармана, който лежеше на пода, широко прострял ръце встрани.

— Ставай!

Мъжът понечи да се изправи, тогава той натисна спусъка. Онзи рухна, прегъна се на две и замря неподвижен върху мръсния килим.

— Защо? — запита Ейнджъл.

— Не са ни нужни свидетели.

Огледаха се и се затичаха към вратата. Луис я открехна, огледа улицата отвън и кимна с глава. Двамата се втурнаха към паркирания недалеч олдсмобил.

— Мислиш ли, че е знаел за децата? — запита Ейнджъл, докато сядаше в колата, а приятелят му се настаняваше зад волана.

— И още как! — отвърна чернокожият, като направи маневра и потегли.

— Значи си го е заслужил.

От сградата над клуба изскочиха двама с пистолети в ръце. Но бяха закъснели, междувременно олдсмобилът ускори, зави на ъгъла с пронизително свирене на гумите и изчезна.

— Сега какво? — запита след малко Ейнджъл.

— Нищо, какво какво? Онзи се беше самоиздънил. Дните му бяха преброени. Само ускорихме неизбежното.

— Убеден ли си?

— И още как. Направихме услуга на някои от същата организация. Решихме им проблема, сега те да му мислят.

— Докато отново започнат бизнеса с децата, нали?

— С този въпрос ще се занимаем по-нататък.

— Обещаваш ли?

— Дадено — отвърна Луис. — Каквото можем, ще направим.

Няколко пресечки по-нататък зарязаха олдсмобила и продължиха пеша към мястото, където бяха оставили своя лексъс. Качиха се и потеглиха. Ейнджъл пусна сателитното радио. Бяха се споразумели за музиката и станцията. През ден единият се кефи, другият няма право да се оплаква. Тази вечер бе ред на Ейнджъл, той обичаше хардкор пънк. Слушаха състави от първата вълна.

Така пътуването до дома в Манхатън мина в почти дружеско безмълвие.

 

 

Някъде на юг вече се формираше втора брънка от веригата убийства.

В бара седяха шепа хора и влизайки, хищникът веднага забеляза плячката: тъжен, възпълен дребен мъж с увиснали рамене. Беше плешив и потен, носеше кафяви панталони, негладени поне от седмица, и високи обувки в същия цвят. Имаха вид на качествена стока и сигурно бяха стрували добри пари навремето, но сега изглеждаха силно овехтели. Обаче собственикът едва ли имаше възможност да ги подмени. Пред него стоеше чаша бърбън, златистата течност бе вече почти на дъното под топящите се кубчета лед. Мъжът я изгледа със съжаление и шумно изсмука остатъка. Доближи се барманът, запита дали да налее ново питие. Пълният бръкна в джоба си, извади тънък портфейл, провери съдържанието и кимна. Барманът великодушно наля догоре. Щедростта бе разбираема — марката беше от най-евтините.

Хищникът огледа обекта продължително. Очите му вещо опипаха пълните, къси пръсти; впитият в плътта венчален пръстен; тлъстото тяло; увисналото над евтиния колан шкембе; тъмните потни петна на мишниците на ризата; влажното лице, чело и теме. Познаваше този тип хора.

 

 

Измъчва ги бремето на затлъстялата, подобна на желатинова маса плът, тя натоварва сърцето, принуждава го да работи прекомерно. Потят се и лете, когато тялото е облечено само в тениска и шорти, и зиме — под няколкото ката плътни дрехи. Каква ли е съпругата му? Дебела и отблъскваща като него? Или пази диети, та докато той пътува по работа, да примами в леглото си някой по-угледен мъж, било и за една–единствена нощ? А той дали си дава сметка за това, докато се мести от град в град, търсейки нещо доходоносно? Неудачник, който влачи жалкото си съществувание и едва изкарва насъщния. Несретник, който черпи хора с последните си пари и плаща чужди сметки в ресторанти с надежда да получи работа, макар и краткотрайна. Целият му живот преминава в напрегната борба с живота, винаги в бяг срещу времето, с вечната надежда Съдбата най-сетне да се усмихне. Но това никога не става, няма и да стане. Е, вече идва край на проблемите му. Аз съм твоят спасител.

 

 

Хищникът поръча бира, но почти не я докосна. Не обичаше алкохола, избягваше ефектите, които той има върху човешките рефлекси. Работи ли, трябва изцяло да владее всички свои сетива и физически атрибути. Противопоказано е всякакво отклонение, дори и частичното.

В същия миг зърна отражението си в огледалото на стената отсреща. Оттам го гледаше висок мъж със сивееща коса и жилаво тяло под коженото яке и черните панталони. Лицето му бе бледо, с нездрав тен. Иначе обичаше слънцето, но избраното от него призвание изискваше друг режим и подобен лукс невинаги бе възможен.

Защото убийствата се извършват най-често на места, където слънце не грее. А нали трябва да си плаща и сметките.

За беля напоследък доходите му се бяха съкратили. Не че това го тревожеше особено. Пък и невинаги е било така. Навремето се радваше на завидна репутация. Беше един от Жътварите, а това прозвище носеше огромна тежест. И сега бе търсен, но не толкова и името му вече не бе така авторитетно. Мнозина знаеха за залитанията му и макар че се бе научил да ги впряга в полза на работата, понякога те се оказваха по-силни от него. Даваше си сметка, че през последната година това се бе случило поне веднъж. Възложителите очакваха отстраняването на въпросния обект да е опростено и бързо, а не удължено във времето и болезнено. Неговото изпълнение обаче ги озадачи и раздразни. След случая работата намаля по обем, а без работа апетитите му оставаха незадоволени. Налагаше се да търси друг отдушник.

Следеше този обект втори ден. Възприемаше работата като упражнение, а тя му носеше и удоволствие. Жертвите наричаше в себе си „плячка“. Никога не ги възприемаше като „мишена“, мразеше категорията „потенциална“. Веднъж надушеше ли някого, можеше вече да го смятат за мъртъв. Би могъл да подбере и по-интересна плячка, по-предизвикателна, да речем. В този дебелак имаше нещо, което го отблъскваше, сякаш излъчваше особена миризма — на мъка, на житейски провал. Светът едва ли ще загуби нещо от неговото отсъствие. В същото време той привличаше хищника, както най-тромавото животно в стадото привлича гепарда.

И ето: хищник и плячка са в сходна ситуация, споделят едно и също пространство, слушат една и съща музика. Това продължи почти час. Сетне пълният се запъти към тоалетната. Наближаваше краят на танца, започнат преди 48 часа, а той дори не подозираше, че е участник в него. Хищникът се изправи и го последва, като спазваше дистанция от десетина крачки. Изчака вратата да се затвори плътно, сетне влезе. Обектът беше сам в помещението, стоеше пред писоара, лицето му бе смръщено от болка и напрежение.

Май неприятности с бъбреците. Сигурно камъни. Още по-добре, идва им краят.

Вратите на двете кабинки бяха отворени. Хищникът се запъти към втората, оглеждайки пространството. И тук нямаше никой. Усети ножа в дланта, чу металическото изщракване — острието излетя от дръжката.

Сетне съвсем неочаквано звукът се повтори. За части от секундата си даде сметка, че първото изщракване не е от неговия нож, а вероятно от друг… чужд! Настръхна. Познатите до болка движения се ускориха, гърлото му пресъхна, отчетливо чу зашумялата в слепоочията кръв. В същия миг дебелакът внезапно се раздвижи, сякаш напълно преобразен. Ръката му описа светкавично движение, в пространството се мярна нещо сребристо. Нож за хвърляне. Хищникът усети натиск в гръдния кош, последва го остра болка: тя плъзна по цялото му тяло и го парализира. Когато се опита да направи стъпка встрани, краката вече не го слушаха и той се свлече на хладните, влажни плочки, а ножът се изплъзна от дясната му ръка. Лявата безсилно стисна дръжката на забитото в сърцето му острие. От раната бликаше кръв, тя бързо полази по пода. Видя как кафявите обувки на другия се преместиха встрани, който отстъпи, за да не се изцапа.

Хищникът направи върховно усилие, надигна глава и се вгледа в нападателя. Дебелакът изглеждаше съвсем различен. Под привидните тлъстини играеха мускули, отпуснатите рамене бяха изправени, потта по лицето вече беше изсъхнала. Във въздуха наоколо витаеше смъртта, целенасочена, безпощадна.

Умиращият забеляза белезите по врата на изплъзналата се плячка. Бяха от изгаряне. И докато губеше съзнание, в него се завъртяха спомени, отдавнашни образи, наместваха се асоциации.

— Трябваше да внимаваш повече, Уилям — обади се дебелият. — Бизнес и удоволствия не вървят заедно.

Устата на падналия се отвори, езикът му се раздвижи, чу се само гъргорещ звук. Опитваше се да заговори, но думи не се получаваха. Правият обаче се досещаше.

— Напрягаш се да си спомниш кой съм, нали? Вярно, познаваме се от миналото. Променили са ме годините — възрастта, делата на разни хора, хирургическият скалпел. Аз съм Блис.

Очите на хищника се завъртяха отчаяно, беше го познал. Пръстите безпомощно зашариха по пода в опит да хванат падналото оръжие. Блис изчака малко, наведе се и рязко раздвижи острието в раната, чак тогава го изтегли. Извади шишенце, поднесе го към бликащата кръв. Когато то се напълни, завъртя капачката и излезе от тоалетната, превръщайки се отново в отпуснатия тлъст неудачник. Никой не обърна внимание, когато напускаше бара. По-късно намериха трупа на хищника, но Блис си бе заминал отдавна.

 

 

Следващото убийство бе извършено на обезлесен терен на около двайсетина мили южно от река Сейнт Лорънс в северните части на масива Адирондак[2]. Това е територия, белязана и формирана от суши и огън, рудо- и дърводобив, земеделие и железници. Навремето желязната руда носеше повече доходи от дървения материал, но пък жп линиите кръстосаха територията нашир и надлъж, навлязоха в горите, за да оставят своя белег и там. Искрите от комините им често предизвикваха пожари, те се разпространяваха мълниеносно, в гасенето им трябваше да участват хиляди хора.

Една от тези линии, отдавна извън употреба, все още се извива през гъста гора, където растат различни дървета — ела, клен, бук и бреза, а в центъра й има просторна поляна. Всъщност това е и въпросното място, оголено по време на големия горски пожар през 1950 година. Оцеляла е само една-единствена ела.

Сега под широката й корона пред надгробен камък клечеше мъж и се взираше в издълбаното в него име. Наоколо стояха безмълвни фигури. Една от тях освети надписа с електрическо фенерче, за да може клекналият да го види добре. Сетне започнаха да го бият. В края на поляната имаше къща, а един от високите й прозорци светеше. Зад стъклото изпъкваше самотен силует — човекът в къщата следеше с поглед как методично пребиват доведения.

Бяха го заловили във вила недалеч от Лейк Пласид. Беше там с момиче. Помоли ги да не го закачат. Онези завързаха девойката, напъхаха парцал в устата й и я заключиха в банята, а него отведоха. Все пак проявиха някаква милост.

Вече не виждаше добре. Едното му око бе подпухнало, затворено, мораво на цвят. Едва ли някога щеше да вижда с него — не и на този свят. Устните му бяха подути, разкървавени, повечето от зъбите избити. Имаше и счупени ребра. Всъщност побоят бе методичен, но не садистичен. Биеха го на почивки и очакваха да получат информация. Най-сетне го пречупиха и той им я даде. Тогава спряха и го оставиха да клечи на меката, влажна земя. Коленете му бавно потъваха в нея, сякаш предсказваха предстоящо погребение.

Откъм къщата се зададе пикап. Движеше се по добре оформен стар коловоз, който водеше към гроба. Наближи и спря. Задните врати се отвориха, чу се приглушен съсък на хидравличен механизъм. Оказа се малка рампа, а по нея свалиха човек в инвалидна количка. Беше възрастен, прегърбен, обвит в одеяла като пашкул. Приличаше на сбръчкано бебе с червена вълнена шапчица на главата — да го пази от вечерния хлад. Очите — белезникаво кафяви — се виждаха добре, макар че носеше кислородна маска, захранвана от бутилка, окачена на облегалото на количката. Буташе я мъж на около четирийсет години. Спряха на по-малко от метър пред коленичещия.

Старецът смъкна маската с треперещи пръсти.

— Знаеш ли кой съм аз?

Пребитият кимна, но другият посочи с пръст камъка и продължи да говори, сякаш не приемаше това за отговор.

— Онзи, който лежи там, долу, е моят син, първородният. Ти си поръчал да го убият. Защо?

— Какво значение има това сега? — промълви коленичещият, като се опитваше да изговаря думите ясно.

— За мен има.

— Върви по дяволите — изфъфли другият и от усилието от устата му потече кръв. — Вече казах всичко, което зная.

Старецът поднесе маската към устата за миг, мъчително пое дъх и зареди гневни думи:

— Много време изгубих да те издирвам. Добре се беше скрил — и ти, и другите. Страхливци сте вие всичките, и мръсници, до един. Мислехте, че ще се скапя от скръб и ще ви оставя на мира, а? Но аз няма да забравя, няма да се спра пред нищо. Кълна се! И тяхната кръв ще бъде пролята тук — на неговия гроб!

Коленичилият се изплю в камъка и с мъка изфъфли:

— Хайде, приключвай. Пет пари не давам за теб и сина ти.

Старецът повдигна костелива, изтъняла ръка. По лицето на смъртника премина сянка, в гърба му стреляха два пъти. Рухна напред върху гроба, кръвта му потече направо в земята. Старецът удовлетворено закима с глава.

— Започна се — рече тихо на себе си.

Бележки

[1] Древноиндийска епическа поема на санскритски. — Бел.прев.

[2] В Апалачите. — Бел.прев.