Джон Конъли
Жътварите (10)

9

Беше сам в работилницата. Работният тезгях беше отрупан с десетки свързани с професията му инструменти. Сред тях бяха елитна електроника за сондаж на заключващи устройства, електронни клавиатурни ключалки, техника за пробив на алармени инсталации, дистанционни радио ключове, саморъчно направен четец на пръстови отпечатъци. Само компонентите за четеца струваха около две хиляди долара. Ейнджъл обичаше да е в крак с електронните новости в занаята.

Някои от тях бяха предназначени за битова употреба. Опитът обаче показваше, че хората не бързат да внедряват в дома си най-новата дума на техниката. При това повечето майстори ключари не бяха запознати с нея. Мнозина сред тях нямаха доверие в новите продукти като например безключовите системи за достъп. Подозираха, че ще се развалят по-лесно или ще са по-податливи на корупционните практики. Обаче в електронните конфигурации движещите се части са много малко или изобщо липсват и веднъж инсталирани, те са много по-трудни за преодоляване отколкото традиционните механични еквиваленти. Да отвори обикновена секретна брава с помощта на отвертка и просто шило бе детска игра за човек като Ейнджъл. Биометричният четец обаче беше съвсем друго нещо.

Обикновено се забавляваше чудесно, съзерцавайки някое саморъчно разглобено устройство. Чувстваше се като анатом, получил рядката възможност да изследва вътрешните органи на изключително интересен екземпляр. Този път обаче мислите му се рееха другаде. Нападението на дома им бе опънало нервите му до крайна степен, а срещата с Хойл едва ли бе допринесла с някакво успокоение. Веднага след инцидента обсъдиха с Луис възможностите да се скрият някъде за известно време, но сетне се отказаха от тази идея. Първият проблем бе госпожа Бондарчук: тя категорично би отхвърлила молбата им да се мести, оправдавайки се с кучетата. Тя имаше и други аргументи: често се хвалеше с дядо си — белогвардейски офицер, отказал да бяга от болшевиките в Русия. Той бе загинал в сражение с червените, а баща й пък бе убит при Сталинград в кръвопролитните боеве срещу нацистите. И двамата не бяха отстъпили пред опасностите, нямаше да се огъне и тя. Не я плашеше фактът, че проявявайки такава доблест, и двамата бяха загубили живота си.

Луис не вярваше да има втори опит за проникване в апартамента. Противникът бе загубил общо трима души и сигурно ще преосмисли стратегията си. По този начин печелеха малко време. По-добре бе да го използват у дома — там разполагаха с много повече преимущества и възможности, отколкото в някое набързо подготвено скривалище или уязвим в различни отношения хотел. Ейнджъл се бе съгласил, но поведението на партньора му сериозно го тревожеше.

Иска му се убийците да се върнат — мислеше си той. — И смъртоносната схватка да продължи. Това му харесва.

Не би признал пред когото и да е, че понякога Луис го плаши. Дори и на самия него не би го казал директно, но си даваше сметка, че партньорът му сигурно и сам се досеща. Не се притесняваше, че би могъл да предизвика гнева му. Луис често беше язвителен, езикът му болезнено остър, но тлеещата в него бруталност никога не би се насочила към най-близкия му човек. Всъщност най-много го стряскаше вътрешната необходимост на Луис от насилие. Тя подхранваше самото му съществуване и Ейнджъл просто недоумяваше на какво се дължи това. Вярно, знаеше много за миналото му, но може би не всичко: сигурно имаше неща, които оставаха скрити. Също както и Ейнджъл не бе споделил с него абсолютно всичко за себе си.

Случилото се през ранните години на Луис обаче не бе достатъчно обяснение как момчето се бе превърнало в днешния мъж. Или по-скоро Ейнджъл не можеше да го разбере. В лицето на Дебър Луис бе разпознал майчиния убиец и усетил заплахата за себе си и за жените от семейството. Тогава започнал да крои хладнокръвен план за отмъщение и премахване на опасността. С острия си нюх Дебър си е давал сметка какво би могло да се върти в главата на иначе спокойния на външен вид хлапак. И напълно интуитивно е допуснал, че Луис ще го нападне открито, както постъпват буйните младежи — с нож или евтин пистолет. При това сигурно ще иска да се наслаждава на последните му мигове.

Но момчето се оказа съвсем различно. Още от най-ранно детство в него имаше нещо недосегаемо, неведомо и свръхинтелигентно. Сякаш в младото тяло се бе вселила стара душа. Дебър бе лукав и жесток, а Луис — умен и безстрастен. Дебър бе очаквал удар с нож в корема или изстрел от упор. Но смъртта го изненада и завари неподготвен. Дойде във вид на евтина тенекиена свирка, към която той бе неестествено привързан. Бе я поднесъл към устата си онази фатална сутрин, учуден, че не издава обичайния пронизителен писък, с който командваше семейството и работниците. В следващия миг взривът отнесе лицето и част от черепа му.

Луис не изпита нужда да присъства на организираната от него екзекуция или да се наслаждава на конвулсиите на проснатата в праха окървавена фигура. Прие смъртта на Дебър като нещо напълно естествено и го запомни само по един начин: дребен, издокаран, самовлюбен мъж с любимото си пискало, окачено на врата на синджирче.

Затова не би било вярно да се каже, че този пръв акт на насилие го е повел по определен път, за да го превърне в онова, което представляваше днес. Луис носеше в себе си фатален потенциал по рождение, а катализаторът, отключил тази стихия, съвсем не бе толкова интересен. Важното бе друго: веднъж освободена, тя се бе превърнала в негово второ аз, бе потекла във вените му така естествено както кръвта.

И Ейнджъл е убивал, но с много по-прости мотиви. Отнемал е живот по необходимост, в самозащита, най-често по целесъобразност — просто защото в дадена ситуация не би могъл да постъпи другояче. Не изпитваше угризения за това, нито пък го преследваха образите на убитите. Понякога се учудваше сам на себе си: дали пък в него няма нещо по-различно от другите? Допускаше, че може и да има. Но пък никога не бе изпитвал вътрешен подтик да убива. Не е чувствал необходимост да издирва насилници, да им се опълчва и да мери сили. Да му бе казал някой, че от днес нататък повече няма да държи оръжие в ръка, че ще води кротък и незабележителен живот, би го приел напълно спокойно, стига това да не означава раздяла с Луис. Но именно тук се криеше проблемът. Подобен живот щеше да бъде невъзможен за Луис, следователно би се наложило връзката им да бъде пожертвана. Насилието при Ейнджъл бе резултат от стечение на определени обстоятелства, при Луис то бе първично и стихийно.

Отчасти и по тази причина бяха толкова близки с Паркър вече години наред. Ейнджъл му бе длъжник. По онова време все още полицай, Чарли му помагаше да оцелее в затвора, където излежаващият присъда взломаджия бе попаднал на опасни врагове. Ейнджъл така и не можа да разбере защо той беше постъпил така. Вярно, той знаеше за тежкото му детство и ужасните издевателства, на които е бил подлаган. Но сходна съдба имаха и много други престъпници, някои от тях дори и много по-тежка. Затова беше трудно да обясни помощта и приятелството на полицая със съжаление или съпричастие.

Имаше и нещо друго, много странно: сякаш по онова време Паркър бе надникнал в бъдещето и то бе продиктувало действията му. Всъщност около детектива се случваха множество необичайни неща, те нямаха просто обяснение и понякога граничеха с паранормалното. В същото време той не бе ясновидец, нито пророк, прозиращ в неведомото. Така или иначе основата на приятелската връзка между тях оставаше неясна. По някакви си причини, скрити за нормалните човешки възприятия и разбиране, животът им бе взаимосвързан.

В началото Луис не разбираше това приятелство, отблъскваше го и професията на Чарли. Не обичаше ченгетата, настоящи или бивши. В същото време си даваше сметка, че Ейнджъл не би оцелял без помощта на този необикновен човек, измъчван от постоянна вътрешна борба. А Паркър наистина изглеждаше разкъсван от мъка, угризения и тъга: понякога едва креташе под бремето на житейската си загуба, друг път успяваше да надделее болката и изглеждаше желязно силен. С течение на времето Луис разпозна нещо от себе си в този мъж. Така се породи взаимна симпатия, тя се превърна в разбирателство, сетне в уважение и особен вид приятелство, макар то да бе подлагано на изпитания неведнъж.

За Ейнджъл най-съществената прилика между двамата се криеше в тъмните им страни. И в Паркър гореше хладен, бял огън, подобен на този в Луис. Движеше го същата вътрешна необходимост, макар че при Чарли тя изглеждаше по-рафинирана. И двамата използваха способностите и възможностите на другия, допълваха се и си помагаха.

За съжаление през последните месеци нещата се бяха променили. Паркър загуби правоспособността си на частен детектив. При това усещаше, че го следят, и то същите хора, които му отнеха разрешителното. Една погрешна стъпка и можеше да се озове в затвора или да привлече внимание към приятелите си. Как ли бяха избегнали досега тази реална опасност? Вярно, действаха професионално и максимално предпазливо, а може би и късметът им работеше. Но и тези фактори, взети заедно, едва ли бяха достатъчни да ги предпазят от всичките им зложелатели и врагове. Какво им помагаше в случая? Беше загадка.

В същото време наложената на детектива забрана лишаваше Луис от някои възможности да задоволява вътрешните си потребности. И той отново се обърна към старото поприще. Посещението при руснаците не бе продиктувано толкова от непосредствена заплаха за Паркър, колкото от желанието му да демонстрира сила и да изпусне натрупаното напрежение. На всичкото отгоре сега двамата бяха пряко заплашени от неизвестни фактори, а все още не бяха успели да ги установят. Ейнджъл подозираше, че Луис тайно се радва на евентуалния сблъсък и с нетърпение го очаква. Това го тревожеше най-много.

И Гейбриъл беше проблем, и то сериозен. Той носеше отговорност за сегашната ситуация, най-малкото ако казаното от Хойл бе вярно. Гейбриъл изпращаше Луис да убива. Ейнджъл не го познаваше лично, но бе научил предостатъчно за него. А взаимоотношенията между двамата бяха доста сложни. Изглежда, Луис хранеше чувство за дълг към стария си работодател, макар че според Ейнджъл Гейбриъл го бе манипулирал, покварил и използвал за свои лични цели.

Сега старият ментор се завърна в живота на своя ученик и, изглежда, целеше отново да го оплете в сложни и опасни мрежи. Така мислеше Ейнджъл и все повече се опасяваше, че някои страни от тъмното минало на Луис проникват в тяхното общо настояще и постепенно го тровят.

В същото време някои качества на Ейнджъл пък оставаха смущаващо далечни, понякога неразбираеми за Луис. Въпреки всичко преживяно бившият крадец и затворник притежаваше мекота и добросърдечие, които партньорът му възприемаше като слабост. Ейнджъл бе състрадателен и съпричастен, най-вече спрямо малтретирани деца. От личен опит Луис знаеше, че всеки човек, измъчван и насилван в детството си, завинаги ще носи в сърцето си образа на многострадалното дете. Не можеше да не уважава това, усещаше също, че самият той е преобразен именно благодарение на близостта си с този изстрадал мъж. Даваше си и сметка, че в действителност Ейнджъл се стреми да го облагороди. Но не беше ли това тяхната Ахилесова пета?

За щастие чувствата му към партньора бяха по-силни и той доброволно обръщаше гръб на истинската си природа. Това обаче раздвояваше защитните му сили. Преди се грижеше единствено за собственото оцеляване в неимоверно опасната си професия. Сетне се наложи да отговаря за двама. Когато преди време Ейнджъл попадна в ръцете на опасни психопати, където бе малтретиран и едва не загина, Луис за пръв път почувства пределно ясно какво означава за него той. И си даде сметка, че без приятеля си отново ще се превърне в движена от пламтяща ярост машина за убиване и в крайна сметка нейна жертва.

Но никога не сподели с Ейнджъл, че понякога нещо в него ужасяващо копнее именно за такъв финал.

И Паркър изигра роля в преобразяването му. В негово лице Луис разпознаваше много от себе си, но и от Ейнджъл. Детективът притежаваше съпричастността на последния, готовността му да защитава слабите и онеправданите от безпощадността на насилника. Същевременно носеше склонността на Луис към агресия и неговата необходимост да нанесе удар, да съди и да въздава правосъдие. Двамата се допълваха и взаимно балансираха. Паркър съумяваше да потисне най-лошото в Луис, последният поощряваше най-тъмното в Паркър, но пък винаги намираше за него отдушник.

Ами Ейнджъл? Той бе центърът, около който гравитираха другите двама. Те му доверяваха всичко, той поемаше в себе си тяхното ехо. А не беше ли вярно това и за тримата? Това единение ги свързваше и сплотяваше. То и постепенно изпълващото ги проникновение, че Паркър се движи към съдбовен сблъсък, в който Съдбата е отредила роля и за другите двама.

Луис не си бе давал сметка, че ще се окаже свързан с човек като Ейнджъл. Години наред предпочиташе да обръща гръб на собствената си сексуалност. На млади години му се струваше срамна, затова всячески потискаше желанията си. И с течение на времето ставаше все по-трудно да я признае дори и пред себе си.

И тогава един ден странно облечен мъж се опита да обере апартамента му. Не беше много сръчен или пък Луис бе достатъчно печен, защото го закова под дулото на пистолета си, когато онзи се опитваше да измъкне през прозореца обемист телевизор. Кой, се бе запитал Луис тогава, краде тежък телевизор от скъпо обзаведен апартамент с леснопреносими ценни произведения на изкуството? Значи нищо чудно, че Ейнджъл се бе озовал в затвора. Като крадец се оказа удивително некадърен, но пък като взломаджия — човек, който може да отвори и най-сложната ключалка — бе истински гений. Имаше дарба за това и в нея Луис бе доловил Божията ръка. Всъщност Всевишният се бе пошегувал с този човек. Бе му дал божествен дар — умението да борави с удивително сложна техника, но го бе лишил от тънкия усет да го прилага практически изгодно за самия себе си. Без, разбира се, да смятаме законния бизнес на майстор ключар. Обаче самата идея да бъхти за насъщния бе отблъскваща за Ейнджъл.

В същото време не по-малко отблъскващ пък за Луис бе вкусът на партньора му към дрехите. Отначало смяташе, че това е някаква ексцентричност — да се обличаш крещящо и евтино. Ейнджъл се ровеше по щандовете на разпродажбите в най-обикновените вериги като „Маршълс“ или „Ти Джей Макс“, оттам като истински далтонист избираше невероятни цветови комбинации и десени. За марковите магазини нехаеше. В тях не влизаше, освен ако и те нямаха отдел за разпродажба с огромни намаления, все едно че плащат на клиента да изнесе стоката им. Ейнджъл изпитваше особено удоволствие да търси нещо — риза, джинси, маратонки, — чиято оригинална цена да е намалена поне десетократно. А сетне се радваше и гордееше, сякаш е постигнал нещо върховно. Това бе непростимо в очите на Луис. Той правеше забележки, сърдеше се, понякога коментираше избора му на облекло жестоко и язвително. Години бяха минали, преди да разбере, че в тези случаи Ейнджъл се свива в себе си като сконфузено дете, което се е опитвало да угоди на родителя, но е било наказано незаслужено. Вероятно в детството си е мечтал да притежава хубави дрехи и скъпи предмети, но в по-късни години не можеше да оправдае цената им в собствените си очи. Струваше му се, че не са за него, и лъжеше сам себе си дори и когато купуваше маркови, но преоценени стоки.

Навремето Луис му подари по някакъв повод прекрасно сако от „Бриони“. Но то остана необлечено години наред. Висеше в гардероба, грижливо покрито със специален калъф, да го предпазва от прах и молци. Когато запита защо не го носи, Ейнджъл отвърна, че дрехата е много скъпа и трябва да се пази. Тогава Луис не го разбра, не го разбираше и днес, но беше свикнал да държи устата си затворена и да прехапва език, когато приятелят му се върне от пазаруване и гордо демонстрира поредната провокативна безвкусица. В крайна сметка и Ейнджъл научи нещо: че изгодната покупка не е толкова удачна, ако не я оценяват и околните. Най-сетне бе постигнато компромисно споразумение и изборът на облекло се подобри, макар и не съвсем.

 

 

Сега Ейнджъл се въртеше около масата в своята светая светих и се взираше в купищата електроника, но всъщност не виждаше нищо. Луис се намираше в анонимен офис в друга част на града. Седеше пред включен компютър, дълбоко замислен, и преценяваше възможностите. Въпросът бе: дали да не остави партньора у дома и да посети Лийхейгън самостоятелно? Отлично знаеше, че Ейнджъл няма да се съгласи.

Друга възможност беше да тръгне, без да му се обади, но и тази идея не струваше.

Нямаше търпение да тръгне незабавно, да намери бързо и крайно решение. Това бе в кръвта му, такъв бе и смисълът на живота за него. Още с възникването на проблема Лийхейгън бе почувствал как отново цялото му същество се изпълва с целенасоченост. Старите навици се събуждаха, обаждаха се старите инстинкти. Налице бе сериозна заплаха за всичко, на което държеше, но се чувстваше напълно способен и достатъчно силен да я неутрализира. Знаеше, че Ейнджъл ще настоява да бъде до него, но няма да изпитва същата тръпка. Повтаряше си, че не намира удоволствие в самото убийство, че не го влече насилието и смъртта. Истинската наслада се крие в качеството на изпълнението и точния професионализъм.

Потисна тези мисли и пръстите му заиграха по клавиатурата. Издирването на Артър Лийхейгън започваше. Следваше истинският лов.

 

 

Гейбриъл седеше на стол в стая до шефската пред същия вид огледален прозорец. Момчето бе високо, възслабо, но това беше поправимо. Беше и хубавец, а сигурно щеше още да се разхубави. Повече впечатляваше обаче леденото спокойствие, то беше многообещаващо. Главата му бе гордо изправена въпреки продължителния и видимо болезнен разпит. Очите бяха блестящи, зорки и не потрепваха.

Измина минута и нещо. Момчето помръдна. Напрегна се леко като зверче, вече надушило друг, приближаващ се по-едър екземпляр, но все още несигурно дали той представлява заплаха. Усещаше, че го наблюдават. И което бе по-важно — съзнаваше, че отвъд преградата не е Устър.

Гейбриъл се наведе напред, допря пръст в стъклото. Очерта с него контура на момчешката глава, сякаш дистанционно докосваше бузите, брадичката. Приличаше на селекционер, който проверява качествата на чистокръвно жребче. О, да, рече си той, имаш необходимия потенциал. Точно каквото ми е нужно.

Истински Жътвар.

Гейбриъл знаеше, че в огромното си мнозинство хората не се раждат убийци. Има мъже, които смятат, че са способни да извършат убийство. Има и други, които можеш да обучиш да убиват. Но на пръсти се броят онези, които притежават вродената способност да отнемат живота на ближния. Историята ни предоставя множество факти за най-различни човешки нагласи. Например за хора, които са отказвали да убиват по време на война дори и когато е трябвало да спасяват живота си или този на свои другари. Една статистика от Втората световна война например сочи, че не повече от 15 на сто от американските войници реално са обстрелвали врага. Повечето са стреляли напосоки или във въздуха или изобщо не са натискали спусъка. Трети са предпочитали да изпълняват други задачи извън полесраженията: транспортни, съобщителни, строителни. Известни са случаи на доброволно изнасяне на ранени от бойното поле при тежък обстрел — правили са го хора с огромен риск за живота си и с единствената цел да избегнат пряко участие в боя. С други думи, тук не ставаше дума за малодушие и страх, а за вътрешна нагласа на индивида и отказ от посегателство върху живота на ближния, много често в резултат на религиозни убеждения.

С развитието на военните науки и психологията, разбира се, този феномен постепенно се бе променял. Психологическата обработка на личния състав в армията ставаше все по-ефикасна, методите й в обучението на субекта да убива — все по-резултатни. И все пак едно бе да аргументираш необходимостта от убиване по време на война, съвсем друго — да намериш хора, при които това изобщо не е необходимо. По време на афект, гняв или страх начинът на мислене при човешкия индивид се променя радикално (тук роля според някои научни школи играят мозъчните лобове, най-вече предният и средният); отпада интелектуалният филтър, който контролира екстремните действия и се намесват фактори като например средният лоб. Други източници твърдят, че при насрещна опасност автоматично се включва механизъм, условно наречен „съпротивлявай се или бягай!“. Трети са на мнение, че реалният спектър на реакции е далеч по-широк и доста по-сложен. Да бягаш или да влезеш в бой е финалният избор, едва след като са изчерпани други възможности като например подчинение, опит за заблуда, хитруване.

Гейбриъл знаеше също, че според повечето специалисти при социопата има определен мозъчен дефицит, оттук следва отсъствието на абсолютно всякакви задръжки при убиване. В същото време е трудно да принудиш социопата да изпълнява заповеди, следователно няма как той да бъде контролиран. А в армията целта на психологическата обработка бе да се преодолеят или неутрализират определени функции на мозъчните дялове и по този начин да бъде създаден т.нар. псевдосоциопат. Тоест човек, който може да бъде контролиран, да изпълнява заповеди — да влиза в бой и да убива. Защото добре обученият и психологически обработен войник е отлично оръжие сам по себе си. Този процес накърняваше най-добрите страни на пълноценната човешка личност. И най-вече разбирането, че човек не съществува сам по себе си, че той е част от една колективна цялост и всяка смърт способства за нейното разрушаване, респективно за неговото. Военното обучение изискваше това разбиране да бъде анулирано. И както при ранните хирургически процедури в античността, то бе базирано на недостатъчно и неточно познаване на човешкия организъм.

Гейбриъл бе добре запознат и с тази материя. Според повечето експерти страхът от смърт или раняване не е главната причина за психически срив в бойна обстановка. Напротив, оказва се, че той е един от най-маловажните фактори. Крайната умора или физическото изтощение също не играят кой знае колко съществена роля, макар че могат да допринесат за срива. Главната причина е бремето на мисълта, че си убил, особено в непосредствен, да речем, ръкопашен, бой; осъзнаването, че твоят куршум или щик е сложил край на един човешки живот. При военните моряци, при пилотите на бомбардировачи психическата травма не е същата. Отдалечеността от мишената е фактор, който значително намалява стреса при осъзнаването, че си причинил смърт. В близост с нея обаче роля играят миризмата, звукът, вкусът, непосредственото усещане за нечия гибел. Тогава човек най-остро възприема пряко насочената срещу него агресия и враждебност и е принуден да отчита собствените си равнозначни чувства. Тоест да си даде сметка, че е едновременно потенциална жертва и екзекутор. Което е равно на отказ от нормалната човешка природа, както от едната, така и от другата страна.

 

 

Момчето на име Луис се оказа необичайна находка. Беше индивид, реагирал на враждебен стимул непосредствено с интелектуалния си мозъчен филтър: тоест пристъпил към заплахата като към изискваща решение задача. Извършеното от него убийство бе хладнокръвно, предумишлено и подсказваше невероятен потенциал. Физическата отдалеченост от мястото на убийството обаче поставяше някои въпроси. Гейбриъл много добре знаеше, че продължителността на еуфорията, която често обхваща убиеца, зависи от близостта му до жертвата, защото чувството за вина се увеличава обратнопропорционално на разстоянието до нея. Познаваше войници, които, наведени над тежко ранения от тях неприятел, шепнат извинения и се молят за умиращия.

Очевидната лекота, с която момчето бе убило, подсказваше различни възможности: дистанциране от акта, неохота или неспособност да разпознае последствията от действията си. Възможно бе също на интелектуално ниво да си дава сметка за убийството, на емоционално — да отхвърля отговорността за него. Гейбриъл си казваше, че вероятно ще се наложи да го подложат на поредица тестове, за да доразкрият истинската му природа, чувствителност и интуитивност. На външен вид обектът не даваше симптоми за извънреден стрес. По време на разпита се беше се държал спокойно въпреки силовите методи на местната полиция. И не бяха успели да го пречупят. При това не бе търсил възможности да си признае вината, за да изкупи греха си за нея по-лесно. Евентуално по-късно можеха да се появят признаци на остатъчен стрес, но в момента не изглеждаше разтревожен от деянието.

Малцина са мъжете, които при определени обстоятелства убиват с лекота и без угризения: може би някъде около два процента според някои източници. При това тези обстоятелства не предполагат непременно риск за извършителя или за живота на странични лица. По-скоро става дума за нагласа и ситуация. Значи спешно трябваше да се проверят реакциите на Луис в подходяща обстановка. Окажеха ли се неадекватни за целта, експериментът ще бъде прекратен. В практически план това можеше да означава и отстраняването на Луис.

Имаше още един важен въпрос: ще се подчинява ли на заповеди? Защото едно е да убиваш по собствено усмотрение, съвсем друго по чуждо нареждане. Известно е, че войниците са по-изпълнителни в присъствието на своя командир. Гейбриъл обаче бе в коренно различна позиция — трябваше да възпитава питомците си така, че да се подчиняват на нарежданията му дори когато той е някъде много далеч. В практическо отношение беше върховен главнокомандващ, но без екип от офицери на място, които осигуряват стриктното им изпълнение. И въпреки това в сравнение с истинските военни командири той бе далеч по-многозначен.

По тези и други причини подбираше възпитаниците си много внимателно. Избягваше истинските социопати. Знаеше, че не вършат работа, защото не се поддават на чужда команда. Вземаше само млади хора: колкото по-млад е един изпълнител, толкова по-лесно можеш да го манипулираш. Търсеше слабостите им, за да ги експлоатира с по-голяма лекота. Умееше да попълва празнотите в живота им, това бе още един инструмент за подчинение. Луис нямаше баща, още повече че не беше приел Дебър, а бе планирал смъртта му. С това момче трябва да се внимава, повтаряше си Гейбриъл. Трудно ще спечели доверието му.

Дълго бе проучвал миналото на момчето. Знаеше, че е индивидуалист, няма близки приятели, израсъл е сред жени. Не търсеше принадлежност към определени групи или религиозни микрообщества. Това означаваше, че ако естествените му инстинкти бъдат насочени в нужната насока, той не би търсил в такъв колектив израз на чувствата си, респективно опрощение на греховете. Но и Гейбриъл не бе човекът, който би му го дал. Ето защо предпочиташе субекти, необременени с излишни угризения на съвестта. И отхвърляше онези, които биха се идентифицирали с жертвата. От питомците си изискваше максимална емоционална резервираност. В дадени случаи умело се възползваше от подходящите културни, социални и морални различия между своите Жътвари и мишените им. В същото време избягваше да потиска емпатията изцяло, защото пълната липса на съпричастност е типичен симптом на социопата. Смяташе, че умерената емпатия е необходим цензурен механизъм. В това отношение най-добре бе да се поддържа деликатно равновесие. Именно тук бе и разликата между готовността да причиниш болка някому по нареждане или по собствено желание.

Още преди да дойде в местния полицейски участък, Гейбриъл бе наясно, че момчето е почти завършен боец, и то от твърдите, които не отстъпват пред провокация и не бягат от предизвикателства. Това беше чудесно. Означаваше, че е налице съществено предразположение към агресия, дори вътрешна готовност да я демонстрира. Случаят Дебър просто беше я отключил. Знаеше се, че момчето е с объркана сексуалност, но не и практикуващ хомосексуалист сигурно поради крехката възраст. Налице бяха и симптоми, които говореха, че това е възможно. Както в много други области, Гейбриъл имаше стабилни познания и в тази. Познаваше видовете отклонения, като например склонността към насилие и малтретиране на деца и резултатите от това в по-късни години. Но за неговия занаят тази склонност бе противопоказна. На практика тя представляваше елемент на нестабилност с възможност за проява и в други области. Насилниците бяха неподходящи за целите на Гейбриъл. Самият той не беше хомосексуалист, но разбираше естеството на сексуалното желание, както разбираше природата на агресивността и омразата. Знаеше, че има аспекти на човешкото поведение, които подлежат на контрол, както и други, които не могат да бъдат променяни, както например сексуалната ориентация. Сексуалността при Луис бе даденост, която го интересуваше само от една гледна точка: уязвимост и конфликтност. Беше слабост, която също можеше да експлоатира.

Сега продължаваше да го следи през стъклото и след малко момчето погледна право в него, въпреки че нямаше как да го види. Така изтекоха около пет минути и Луис не промени позата си. Гейбриъл закима в знак на задоволство, изправи се и напусна помещението, за да се срещне с петнайсетгодишния убиец очи в очи.

Както всички добри лидери, така и Гейбриъл обичаше хората си по свой начин, макар че при нужда бе готов да пожертва всеки един от тях. През следващите години Луис оправда очакванията му и дори ги надхвърли. С едно-единствено изключение: отказваше да убива жени. Гейбриъл си казваше, че това е резултат от миналото и възпитанието му в семейството, и си затваряше очите. Още повече, че наистина го обичаше. Луис му стана като син и на свой ред менторът зае мястото на липсващия баща.

 

 

Гейбриъл влезе в стаята за разпити и седна срещу Луис. Тук вонеше на пот, носеха се и други неприятни миризми, но той не даде вид, че ги усеща. Лицето на момчето бе мокро.

Гейбриъл се пресегна и издърпа шнура на магнетофона от стенния контакт. Сетне сложи ръцете си върху масата, за да се виждат.

— Името ми е Гейбриъл — започна той. — А твоето е Луис, нали?

Момчето не отговори и продължи да гледа новодошлия съсредоточено, сякаш очакваше да чуе още нещо.

— Между другото си свободен — продължи възрастният мъж. — Срещу теб няма да има обвинение.

Този път получи реакция. Но тя се изрази само в леко отваряне на устата, повдигане на веждите и извръщане на главата към вратата.

— Да — потвърди Гейбриъл. — Можеш да си тръгнеш веднага. Както решиш. Никой няма да те спира. Баба ти те чака отвън да те отведе у дома. Пак ще спиш в собственото си легло, в позната обстановка. Всичко ще бъде може би постарому.

И се усмихна. Момчето не помръдна.

— Що, не ми ли вярваш?

— Какво искате от мен? — запита Луис.

— Какво искам ли? Единствено да ти помогна. Мисля, че си необичаен младеж. Бих се осмелил да кажа дори, че притежаваш особена дарба, само че такава, дето мнозина тук не биха могли да оценят.

И махна с ръка пред себе си, сякаш имаше предвид стаята за разпити, участъка, Устър, закона.

— Казвам си, че мога да помогна да намериш мястото си в живота. Така, че уменията ти да бъдат използвани много по-добре, отколкото в това градче. Виждаш ли, останеш ли в него, ти непременно ще прекрачиш рамките на позволеното. Ще те предизвикват, ще те заплашват. Най-напред полицията, но ще има и други. И ти ще откликнеш на предизвикателствата. Само че вече си достатъчно известен. Втори път няма да се измъкнеш. Ще трябва да отговаряш за стореното, а наказанието ще бъде евентуално най-тежкото.

— Не разбирам за какво говорите.

Гейбриъл поклати пръст, но жестът не беше укорен.

— Добре, даже чудесно — засмя се той и направи кратка пауза. — Нека ти обясня какво ще се случи в близко бъдеще — започна той след малко. — Дебър има приятели или може би е по-точно да се каже „познати мъже като него“, че и по-лоши. Те няма да оставят смъртта му да мине току-така. Не могат да си го позволят. Защото така ще покажат слабост и уязвимост, нали? А репутацията им съществено ще пострада. Вече знаят, че са те разпитвали за смъртта на Дебър, но няма да бъдат така скептично настроени както тукашните детективи. Завърнеш ли се у дома, ще те издебнат и ще те убият. Възможно е също да пострадат жените от твоето семейство. Избягаш ли, пък ще тръгнат по дирите ти.

— Вас това какво ви е грижа?

— Грижа ли? О, не. Мога да си тръгна веднага и да ви оставя на милостта на съдбата — и теб, и семейството ти. Никакво съжаление няма да изпитам. Но има и друга възможност — ти да се вслушаш в моето предложение и да се получи нещо взаимноизгодно. Разбирам твоя проблем. Не ме познаваш и няма как да ми вярваш. Влизам ти в положението. Давам си сметка също, че сигурно ще имаш нужда от малко време да обмислиш моето предложение…

— Че аз не зная какво предлагате — възрази Луис. — Нищо конкретно не съм чул.

Става забавно, рече си Гейбриъл. Момчето е и прекалено умно за годините си.

— Предлагам обучение, режим, дисциплина. Предлагам ти насоки: за оползотворяване на гнева в теб. За използване на дарбите ти.

— А протекция?

— Ще те науча сам да се защитаваш.

— А семейството ми?

— За тях риск има само ако останеш тук. Или ако знаят къде се намираш.

— Значи изборът е да тръгна с вас или сам да изляза оттук?

— Точно така.

Луис прехапа устни и се замисли.

— Благодаря ви, че ми отделихте време, сър — каза той след малко. — Мисля да си тръгвам.

Гейбриъл кимна. Бръкна във вътрешния джоб на сакото и измъкна плик. Протегна го към момчето. След кратко колебание то го пое и отвори. Опита да прикрие изненадата, но не успя — издадоха го широко ококорените очи.

— Да, в плика има хиляда долара. И картичка с телефонен номер. На него можеш да ме намериш по всяко време, денем, нощем, няма значение. Помисли върху предложението ми, но помни какво ти казах: у дома не бива да се завръщаш. Необходимо е да се махнеш оттук и да заминеш много далеч. Тогава пак ще размислиш, ще вземеш решение как да постъпиш. И какво да правиш, когато онези хора те открият. Защото точно така ще стане, друг вариант няма.

Луис затвори плика и излезе от стаята. Гейбриъл не тръгна след него, нямаше защо. Беше сигурен, че момчето ще напусне града. Не го ли направеше, значи самият той се бе излъгал в него. И така или иначе то нямаше да му върши работа. Но Гейбриъл вярваше в преценките си. Парите бяха без значение, щеше да си ги възстанови стократно.

 

 

Луис се върна у дома заедно с баба си. По пътя не разговаряха, макар че разстоянието беше повече от две мили. Вкъщи момчето подбра най-хубавите си дрехи, някои от майчините снимки, дребните ценности, които притежаваше, и ги сложи в пътна чанта. Двеста долара скри на различни места по себе си: в колана на панталона, в едната обувка, в подгъва на ризата. Още триста разпредели по джобовете. Останалите петстотин предаде на баба си, сетне целуна жените една по една и излезе от дома си завинаги.

Отвън срещна господин Отис и го помоли да го откара с камиона си до автобусната спирка, и без това отиваше в същата посока. По пътя изведнъж поиска да спрат. Отис бързаше и не му се искаше да губи време, но в очите на момчето забеляза нещо особено и си каза, че е по-добре да не му противоречи. Мястото, което Луис посочи, бе горичката срещу кръчмата на Том Ръдж. Момчето пресече черния път и се скри.

Загледан в гърба му, Отис започна да се поти.

Том Ръдж Дребния четеше вестник, разстлан върху тезгяха на бара. В момента нямаше посетители, а радиото предаваше футболен мач. Обичаше тези тихи мигове на спокойствие. Сетне до късно щеше да налива питиета на клиентите и заедно да обсъждат спорта, времето, семейните дрязги и съпругите. Барът на Том бе особено място, където не влизаха цветнокожи и жени. Заведението беше нещо като оазис, но само за определен тип бели мъже. Тук Дребния бе пълен господар, всичко, което ставаше, беше изцяло по негов вкус. Не се водеха съществени разговори, не се взимаха важни решения. Нямаше свади и безобразия: Ръдж не позволяваше своеволия на своя територия. Не обичаше и пияниците, не толерираше неумерената консумация на алкохол. И прекалеше ли някой с чашката, казваше му „достатъчно“ и го отпращаше. При това го съпровождаше до возилото му, съветвайки го да шофира бавно и внимателно, а у дома да не влиза в пререкания с благоверната. Нямаше неприятности с полицията, ченгета рядко идваха тук. Отлични отношения поддържаше и с градските старейшини.

Само че всичко това бе само параван и димна завеса. Истината за него бе съвсем друга. Въпреки привидно добродетелния начин на живот, спазването на добрия тон и норми на поведение Том Ръдж беше истинско животно с вкус към насилието, перверзиите и крайностите. Беше безнравствен, сексуално невъздържан, изпълнен с омраза към всички, които не бяха като него. Ненавиждаше и жените, тъй като с него лягаха само бели проститутки, а те се брояха на пръсти и го правеха единствено срещу достатъчно високо заплащане. Мразеше и евреите, макар че не познаваше нито един. Мразеше и всички религии извън своята, респективно техните църкви и паства. Презираше чужденците — поляци, германци, ирландци, всички с чуждестранен акцент, всички, чиито имена не можеше да произнася. Най-много, разбира се, мразеше цветните. Там изключения нямаше.

И ето сега, когато обръщаше поредната страница на вестника, нещо се мярна на прага на бара. Том вдигна очи — отсреща му стоеше чернокож младеж. Не знаеше колко време е бил там, но това нямаше значение. Секунда да е, пак е било много.

— Изчезвай, черньо — изръмжа той. — Тук печки не пускам.

Момчето не помръдна. Дребния се помести, направи стъпка към вратичката на бара, сетне още една. По пътя грабна бейзболната бухалка, която държеше под плота. Там имаше и рязана двуцевка, но Том сметна, че бухалката ще бъде напълно достатъчна.

— Абе ти не чу ли к’во казах? Хващай пътя!

Сега момчето отвори уста.

— Зная какво си направил.

Том Ръдж зяпна, загубил дар слово. Как се осмелява това копеле! Спокойствието на черньото беше влудяващо, тонът — равен, а погледът му сякаш проникна в него и полази чак по мозъка му, опазил го Бог!

— К’ви, по дяволите, ги дрънкаш ти, а? — изрева кръчмарят, най-сетне овладял гласа си.

— Зная всичко за Ерол Рич.

— Ааа, така ли? — ухили се Ръдж.

Усмивката му се разшири бавно и обхвана цялото лице. За това ставало дума значи… Оглупял черньо, гневът го заслепил, забравил си мястото. На бял човек ще се дърви! Ей сегичка ще му даде да се разбере! Дребния ли не знае как да опуха печките, дето не си знаят езика!

— Рич казваш, а? Той си получи заслуженото. Сега ще си го получиш и ти!

Ръдж пристъпи напред и замахна. Не знаеше обаче с кого си има работа. Вместо да побегне назад или встрани, както очакваше белият, Луис влезе под бухалката и сграбчи нападателя право за гърлото, блъскайки го към стената. Дебелата дървена палка се отклони и се тресна в горната част на вратата. Ударът бе силен и предизвика болезнени вибрации по ръката на Том. В следващия миг сабленият удар в нея превърна болката в агония, а бухалката тупна на пода.

Дребния бе толкова изненадан, че не успя дори да реагира. Този хлапак да го удари? Него и черна жена не го бе докосвала, защото Том черно не пипаше, нито насила, нито доброволно. Усещаше дъха на момчето отблизо. Силните пръсти стискаха гърлото му като в менгеме, притокът на въздух секна. В същия миг чу шум — отваряше се задната врата. Прозвуча мъжки глас и хватката на врата му отслабна, после усети силен тласък встрани, препъна се в съседния стол и тежко се стовари на пода.

— Хей, мамка му! — викна мъжът откъм задната врата и Том разпозна гласа на Уилърд Хоуг. — К’во си мислиш, че правиш, бе, копеле?

Момчето грабна бухалката от земята и се извърна към новодошлия. Хоуг обаче не беше въоръжен и застина на място. Луис погледна странично към Ръдж и каза само две думи:

— Следващия път…

Сетне излезе през вратата заднешком. След секунди стъклото на левия преден прозорец се пръсна, по пода се посипаха стотици стъклени късове, а бухалката се строполи сред тях. Том чу шум на мотор в далечината, но когато успя да стигне до пътя, вече нищо не се виждаше.

Въпреки многократните си усилия така и не можа да открие кой бе помогнал на чернокожия да изчезне толкова бързо. Мина време, успя да разбере кой е младежът. Тогава разговаря с едни хора, които пък имаха други сметки за уреждане с Луис. Годините летяха, гневът на Ръдж утихна и почти премина, споменът съвсем избледня. Междувременно заболя, умствените му способности се влошаваха прогресивно, настъпи деменция. Успяваше да прикрива болестта си от посетителите, но бизнесът му все повече западаше. Един ден обаче момчето Луис — вече мъж — наистина се завърна и Том Ръдж Дребния си получи заслуженото. За съжаление вероятно по ирония на съдбата преди смъртта си не успя да разпознае единствения чернокож, дръзнал някога да вдигне ръка срещу него.

Веднъж Ейнджъл попита Луис защо бе отлагал отмъщението години наред? Отговорът бе, че не си струвало да бие толкова път за човек като Ръдж. Но това не означавало, че е забравил или че възмездието го е отминало. Просто изчаквал удобен момент, когато ще се случи да посети района по друга причина.

Но това бе станало много по-късно. След инцидента в бара Луис се качи на автобуса и пое на запад. Пътува доста време, променяше транспорта, стигна чак до океана. Там намери нужното, живееше и работеше, изчаквайки появата на онези мъже.