Джон Конъли
Жътварите (8)

7

Две сутрини по-късно Гейбриъл отиде на друга среща, този път в Сентръл Парк. Небето синееше чисто, освободено от облаците и мрачните пушеци на последните дни. Въздухът бе свеж и хладен, почти мразовит. Като по чудо нощта бе прогонила мъглата и мръсотията над огромния град. Денят бе от онези, които напомнят на хората за безоблачно детство и щастливи дни. С напредването на възрастта напоследък обаче Гейбриъл все по-често се връщаше в определен период на своята младост. В откъслечните спомени за него се въртеше една личност, непряко свързана с него, по-скоро далечно позната. Беше като да гледаш стар филм, да си припомняш познати мигове, реплики и думи, които някога са означавали нещо за теб.

Ненавиждаше настъпването на старостта. Мразеше я. Срещата с Луис го върна в доброто старо време, напомни за предишните му сила и влияние. Все пак бе останало нещо от тях. Вече ги нямаше Жътварите, не разполагаше с елитни убийци, които да изпраща по свои или чужди поръчки срещу заплащане. Но пък имаше друго: мнозина му дължаха услуги в замяна на жестове и помощ — заради запазени тайни, за решени проблеми, за отнет живот. Гейбриъл държеше точна сметка за всички тези неща, защото знаеше, че собственият му живот би могъл да зависи от тях. Дългът е източник на сигурност, някакъв ресурс, на който винаги може да се разчита. Също както парите.

Отнякъде встрани неусетно се появи по-млад мъж и с лека стъпка закрачи към него. Бе с цяла глава по-висок и значително по-силен, но пък Гейбриъл разполагаше с огромния опит на годините си — поне трийсетина повече от новодошлия. Кодовото му име бе Мъркюри, наречен на бога на търговията Меркурий, още и патрон на шпионите, крадците и измамниците. Гейбриъл обаче го познаваше отдавна като Милтън и подозираше, че може би то е истинското му име. Беше образован и донякъде ерудиран, но не и в областта на литературата, защото преди години бе реагирал с недоумение на въпрос относно „Изгубеният рай“^[1].

Милтън-Мъркюри бе най-обикновен на вид, неизпъкващ с нищо, сякаш създаден нарочно в лаборатория с цел да не привлича внимание: среден на ръст, нито красив, нито грозен, с нормална коса и дрехи. Погледнеш ли го, очите ти минават по него и тутакси го забравяш. В същото време такъв човек би трябвало да е наистина изключителен, за да може да бъде толкова незабележим.

Двамата тръгнаха бавно покрай езерото. Правеха път на тичащите за здраве, в същото време зорко следяха дали някой не ги следи. Милтън носеше сив вълнен лоден и шал в тон, отлично лъснатите му черни обувки отразяваха есенното слънце. Гейбриъл до него приличаше на скитник: този път бе с неугледни дрехи и стара вълнена шапка, изпод която стърчаха белите му коси. Минаха няколко минути, пръв заговори Милтън.

— Хубаво е, че пак се виждаме — произнесе той с толкова безличен тон, че Гейбриъл се усъмни в искреността на думите, но се замисли, че вложеното в тях чувство може и да е неподправено. Не си спомняше Милтън да е казвал подобно нещо друг път.

— И аз се радвам — излъга Гейбриъл, а Милтън се усмихна.

И да бе доловил лъжата, не се издаде. Задоволството от факта, че я е разпознал, сигурно би надвило обидата.

— Не очаквах да дойдеш лично — добави старият.

— Отдавна не сме имали възможност да се видим очи в очи. Пътищата ни не се кръстосват както едно време.

— Вече съм стар човек — въздъхна Гейбриъл и си спомни, че е казал същото преди два дни, но в по-различен контекст.

Прав ли беше да го казва пред Луис? Ще го предпазят ли преклонната възраст и бившият му ранг от хищника Блис? Тази мисъл го е тревожила и преди. Защото си даваше сметка, че и той носи отговорност за разни случки в миналото. Макар че Блис не би трябвало да се сърди — напълно си бе заслужил постигналото го възмездие. Обаче пък враждата между него и Луис имаше по-дълбоки корени, а характерът й бе най-вече личен. Не — реши Гейбриъл най-сетне. — Ако Блис наистина се е завърнал, той самият едва ли ще бъде сред мишените му.

— Е, не чак толкова стар — обади се Милтън и сега бе негов ред да излъже.

— Достатъчно, че да виждам тунела в края на светлината — възрази Гейбриъл. — Но пък светът е много променен, има множество нови правила. Трудно ми е да разпозная мястото си в него.

— Правилата са същите, само броят им е намален — рече другият.

— От теб това звучи почти носталгично.

— Вероятно. Липсва ми сблъсъкът с равностойни противници, които имат моя начин на мислене. Трудно разбирам днешните врагове. Намеренията им са винаги прекалено мъгляви, завоалирани с думи. Не могат да ги дефинират точно. Идеология също нямат. Имат само вярата си.

— Да се сражаваш за религия за мнозина е въпрос на чест — отвърна Гейбриъл. — Самата тя не им е толкова скъпа, по-важното е какво могат да вършат в нейно име.

Милтън премълча. Гейбриъл подозираше, че е вярващ. Не беше евреин, може би е католик? Но пък му липсваше нужното въображение. Най-вероятно е да е протестант, член на една от множеството общности. Сигурно седи на твърда пейка в някоя безрадостна конгрегация и слуша многословни скучни проповеди. Представи си Милтън в черква и се запита: как ли изглежда съпругата му? Ако изобщо има такава. Венчален пръстен не носи, но това не означава нищо. Още повече при служител като него, обучен да не привлича внимание и да не издава нищо за себе си. Все пак Гейбриъл си изгради образ: мършава, упорита жена, строга до смърт, както предполага религията, дори и думата „любов“ ще произнесе с омерзение.

— Значи установи контакт с отлъчената от стадото овца — подхвърли Милтън, сменяйки темата.

— Добре изглеждаше.

— Като изключим факта, че някой полага усилия да го елиминира.

— Да, като изключим този факт.

— Полицията удари на камък с първите отпечатъци — продължи Милтън. — И ние също. Хм, на свещ, а? Изобретателно. И пистолетът от сервиза също е чист — не е употребяван в регистрирано престъпление, пак според полицията.

— Учудва ме.

— Защо?

— Говорим за непрофесионалисти. Аматьорите винаги правят дребни грешки, преди да са направили съществената, разбира се — отвърна Гейбриъл и поклати глава.

Нещо не се връзваше. Реши да остави нещата да се поуталожат. Нека мине малко време, пак ще говорят.

— С единия чифт от другите отпечатъци обаче извадихме късмет. Любопитно е, че именно този тип изскача на повърхността.

— Ами. Трудно е да изскочиш изпод два метра пръст и отпадъци.

— Така ли? Отпечатъците са на човек на име Марк вай дер Саар. Дълго име, необичайно — холандско. Та този Ван дер Саар е лежал три години в „Гъвърнийр“ в нашия щат. За престъпления с употреба на огнестрелно оръжие.

— Откъде е?

— От Масена, Ню Йорк — съвсем наблизо.

— С кого е работил?

— В момента проучваме. Един от известните му съучастници е човек на име Кайл Бентън. Тоест бил е, щом като г-н Ван дер Саар е вече покойник. Бентън е лежал в Огденсбърг също за употреба на огнестрелно оръжие. Също в Ню Йорк, ако не знаеш.

— Благодаря за урока по география. Давай по същество.

— Бентън работи за Артър Лийхейгън.

Гейбриъл се сепна, поспря, сетне продължи:

— Име от миналото, а? Само това ли изровихте?

— Досега да. Мислех си, че ще се впечатлиш. Не е ли повече, отколкото знаеше преди да се видим?

Другият премълча, дълбоко замислен. Продължиха покрай езерото. Гейбриъл прехвърляше наум различните елементи от пъзела. Луис. Артър Лийхейгън. Били Бой. Все имена от миналото. За миг почувства облекчение — ако не друго, поне не бе трудно да ги свърже.

— Познаваш ли федералните агенти Брус и Люис? — запита, след като бе направил някои заключения.

Милтън вече гледаше часовника си — явен сигнал, че бърза.

— А трябва ли?

— Надничали са в делата на общия ни приятел.

— Не съм убеден, че в дадения случай бих използвал думата „приятел“.

— Хммм. Бил е достатъчно приятел да си държи устата затворена в продължение на доста години. Бих казал, че поведението му е далеч по-приятелско от мнозина други, с които си имал работа.

Милтън не направи опит да възрази и Гейбриъл разбра, че е спечелил точка.

— В какво точно са надничали?

— В имуществените му инвестиции.

Милтън измъкна от джоба облечената си в ръкавица ръка и я размаха презрително.

— Мамка му, това са дивотиите, дето влязоха в сила след терористичните актове на 11 септември 2001 г.!

Гейбриъл бе удивен. Не бе чувал Милтън да ругае и смяташе, че изобщо няма склонност към подобни емоции.

— Имаме инструкция да работим по документи, свързани с необичайни бизнес инвестиции, с финансови операции, най-вече трансакции със съмнителен характер, с имуществени и транспортни холдинги, където има нещо подозрително. Майката ни се разгонва от тях — на всички служби.

— Но той не е терорист.

— Повечето не са такива, обаче при разследванията често излиза информация, която все води нанякъде. Надушили са нещо въпросните двама, събудило е любопитството им и са тръгнали по него.

— Само че са прекалено любопитни. Изглежда, знаят за миналото му.

— А, че то да не е държавна тайна.

— Част от него е точно такава — възрази Гейбриъл.

Спряха и двамата, изгледаха се, присвили очи срещу яркото слънце. Дишаха един срещу друг, от устите им бълваше пара.

— Репутацията му е лоша — въздъхна Милтън. — Движи се с кофти хора, а като се има предвид и собствената му природа, не мога дори да кажа кой е по-калпав — той или приятелчетата му.

— Предполагам, че говориш за частния детектив.

— Паркър, да. Вече не е частен детектив. Отнели са му правоспособността.

— Може би си е намерил по-кротко занимание.

— Съмнявам се. На него белята му е занаят. Където и да отиде, тутакси започват неприятностите.

— Наистина Луис е привързан към него.

— Привързан, казваш? При това толкова много, че по негова поръчка убива. И ако е привлякъл нечие внимание, значи сам си е виновен. Чудно е защо ФБР се сеща за него чак сега.

— Виж — поклати глава Гейбриъл, — много неща се знаят за него, но и много други не са известни. Убеден съм, че ти лично би предпочел ситуацията да не се променя.

— Надявам се, че това не е заплаха?

Старият мъж протегна ръка и приятелски го потупа по ръкава на лодена.

— Познаваш ме достатъчно добре, затова не говори така — рече той. — Искам да кажа само едно: всяко разследване ще доведе до преграда — издигната от теб и колегите. Обаче и този вид пречки не са непреодолими… тоест точните въпроси, зададени на точните места в удобен момент, биха извадили на бял свят информация, което ще е неудобна и за двете страни.

— Винаги можем да се отървем от него — заяви Милтън с усмивка, която накара Гейбриъл да се смръщи.

— Ако сте искали, отдавна да сте го направили — възрази той. — А може би и мен бихте отстранили, а?

Милтън не отговори, а отново закрачи напред. Другият се задържа за миг на място, сетне го настигна.

— Бихме, но със съжаление — рече първият през рамо.

— Е, това е почти успокоително.

Какво искаш от мен? — запита след малко Милтън.

— Разкарай копоите.

— Лесно е да се каже. Смяташ ли, че във ФБР обичат други институции да се бъркат в работата им и да определят приоритетите?

— Аз пък си мислех, че всички вие работите в името на една и съща кауза.

— Всеки работи за своята кауза. Няма значение, ще поговоря с едни хора и ще видя какво може да се направи.

— Ще ти бъда много благодарен. В крайна сметка ще предпазиш ценен ресурс и агент.

— Ценен в миналото — поправи го Милтън. — Освен, разбира се, ако отново излезе на пазара, готов да приеме поръчка.

— За съжаление избрал си е по-друг път.

— Жалко. Беше много добър. Направо елитен.

— А, тъкмо ми напомняш да попитам… — улучи сгодния миг Гейбриъл, — … какво можеш да ми кажеш за Блис?

— Блис си? — замисли се Милтън. — Мисля, че с него загубихме контакт още преди години. При това никога не е бил сред предпочитаните от мен лично. Намирах го за отблъскващ. Изобщо не ми е липсвал.

— Да, но го използвахте.

— Няколко пъти, и то чрез теб. Винаги ми е било напрегнато с него. После научих, че с твоя „приятел“ сте решили да прекратите кариерата му.

— Да, но успяхме само отчасти.

— Отчасти ли? Ами да — трябвало е да сложите повече експлозив.

— Искахме да отстраним само него, а не други хора, случайно попаднали на същото място.

— В някои кръгове такава хуманност минава за слабост.

— Именно затова навремето вложих предостатъчно средства и енергия, за да намаля броя на тези кръгове. Мисля, че и ти работеше в същото направление.

Милтън кимна скромно в знак на съгласие.

— Въпреки всичко има признаци, че Блис е в играта отново.

— Хайде бе! — Милтън се сепна и изгледа Гейбриъл право в очите. — Интересно защо ли?

Гейбриъл умееше да чете лица и изражения, гласовия тон на събеседника, жестовете на ръцете. Отдавна се бе научил да отсейва фалша в думите и да намира фините нюанси, които ръководят лъжата. И сега, докато слушаше и гледаше Милтън, си помисли, че той знае по въпроса много повече, отколкото показва.

— Надявам се, ако чуеш нещо, да се обадиш.

— Може би — отвърна Милтън.

Гейбриъл протегна ръка, двамата се сбогуваха. При ръкостискането в ръкава на Милтъновата връхна дреха бе мушнат сгънат на две лист хартия.

— Малък израз на искрена благодарност. Информация за един контейнер… на едно място. Със сигурност ще заинтересува твоята служба.

Милтън благодари с кимване, а на глас каза:

— Видиш ли отлъчената овца, предай поздрави от мен.

— Непременно. Ще се зарадва, винаги е бил привързан към теб.

Другият направи гримаса.

— Хей, не харесвам такива майтапи. Ама никак — сопна се той.

 

 

Гейбриъл се свърза с Луис по-късно същата вечер и този път чрез съответните служби за телефонни услуги. Срещнаха се за няколко минути в такси на път за Бродуей и използваха времето, докато шофьорът говореше по телефона.

— Позвъни ми един господин — каза Гейбриъл. — Работел за Никълъс Хойл.

— Хойл? Милионерът ли?

— Същият. Милионерът отшелник.

— И какво каза?

— Хойл искал да се срещнете. Твърдял, че има полезна за теб информация. Във връзка със събитията от последните дни.

— На неутрална територия?

— О, не. Хойл не напуска баровската си мансарда — поклати глава Гейбриъл и се помести на седалката. — Знаеш, че е доста ексцентричен. Ти ще го посетиш.

— Тези неща не стават така — възрази Луис.

— Но той се свързва с теб чрез мен. И си дава сметка за евентуалните последствия, ако не спазва правилата. Така стават нещата.

— Възможно е той да е изпратил онези типове. За да ме накарат да се покажа на светло.

— Ако това е била целта му, просто щеше да наеме много по-читави хора и да си свърши работата. Във всеки случай няма причини Хойл да действа против теб. Поне аз не зная да има такива. Освен ако не си го ядосал с нещо напоследък — и Гейбриъл изгледа Луис изпитателно.

— Едва ли.

— Добре тогава. Убеден съм, че с приятеля ти от Мейн не бихте се издънили, в каквото и да е. Шансът за оцеляване е по-висок при рака, отколкото при вас. Имайки предвид това, предполагам, че Хойл ще излезе с взаимноизгодно предложение. Изборът си е ваш, аз само осъществявам връзката.

— На мое място ти как би постъпил?

— Бих отишъл на срещата. Засега нямаме нова информация за онези хора и кой е стоял зад тях.

Гейбриъл стрелна Луис с очи. Лъжата бе минала. Хубаво. Сега ще изчака да чуе от него какво иска Хойл. Междувременно бе пуснал запитване на няколко места относно Артър Лийхейгън. Все още не бе готов да сподели казаното от Милтън. Във всеки свой ход Гейбриъл вземаше най-напред стриктни мерки за собствената си сигурност, сетне правеше каквото и да е друго. Имаше ли сериозен риск лично за него, той спокойно би пожертвал Луис въпреки всичките си симпатии.

— Излиза, че онези са аматьори, а шефът им не, така ли? Освен ако не се върнем към презумпцията, че целта е била да ме осветят.

— Смятам, че не е толкова трудно да бъдеш намерен, колкото си мислиш. Последните събития го доказаха. Но липсват някои звена от главната информационна верига… може би Хойл ще ни ги набави? При него се влиза много трудно, знаеш това. И при други обстоятелства сегашната покана би била направо почетна.

Луис се загледа в мяркащите се отвън светлини на града. Напоследък всичко се движеше прекалено бързо — събития, хора, решения. А бе свикнал да контролира нещата, той да дърпа конците. Но външните фактори станаха прекалено много: Гейбриъл, невидимите му контакти, сега и Хойл. Помисли още секунда и взе решението.

— Добре, уговори подробностите.

— Естествено. Първо: отиваш без оръжие. Хойл не допуска въоръжени при себе си.

— Ей, става все по-интересно.

— Убеден съм, че можеш да се справиш с всякаква ситуация. Впрочем говорих по федералния проблем с едни заинтересовани хора. Вярвам, че нещата ще се уредят по задоволителен начин.

— Би ли ми казал кои са т.нар. заинтересовани хора?

— Хайде сега, достатъчно си печен, за да задаваш такива въпроси. О, момент. Аз слизам тук. И да не забравиш да платиш за таксито.

 

 

Блис пътуваше на север. Безименна фигура в безлична кола, анонимна посока на маршрута. Чифт фарове в мрака, два снопа бяла светлина. Скоро ще се наложи да спре някъде, за да прекара нощта. Но няма да спи, само ще отпочине. Истински не бе спал вече години наред, живееше в постоянна агония.

Копнееше да намери покой, да отхвърли всичко, да потъне в пълна забрава. Но се бе научил да оцелява с по няколко часа безпаметен сън, възможен само при крайна умора, когато най-сетне надвиваше остатъчната болка. Лечението на тежките травми и усилията да се изплъзва от преследвачите го бяха изчерпали физически и финансово. Затова се наложи да се появи на пазара отново, само че този път извънредно внимателно подбра работодателя. В лицето на Лийхейгън намери източник, който да задоволи и финансовите нужди, и личните му цели.

Шишенцето с кръвта на Били Бой бе в облечена във вата кутийка на дъното на малък куфар. Лийхейгън настояваше Били да бъде убит на негова територия, но Блис отказа. Беше прекалено опасно. Но по-късно самочувствието му се върна. Това стана, когато ножът излетя от ръката му и секунди по-късно зърна удивеното изражение на Били Бой, който го позна в мига на смъртта си. Значи уменията му си бяха на място. А бъдещето го очакваше — обещаващо и близко.

Същата нощ лежеше на леглото в скромна, но чиста мотелска стая и си тананикаше тихичко. Мислеше за Луис с пламенността на влюбен, който отива при избраницата на сърцето си.