Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reapers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Конъли. Жътварите

ИК „Прозорец“, София, 2009

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-650-6

История

  1. — Добавяне

12

Луис се наведе над човека в леглото. Гейбриъл изглеждаше още по-дребен и далеч по-стар, почти неузнаваем. Не бе минал и ден, а сякаш се бе смалил наполовина. Кожата му бе сива, а на места, където бе мазана с мехлеми, жълтееше. Очите бяха дълбоко хлътнали в орбитите, около тях тъмнееха синьо-черни кръгове. Приличаше на пребит боксьор, притиснат до въжетата и удрян почти до безсъзнание от настървен противник. Дишаше плитко, дъх почти не се усещаше. Раните, покрити с плътни превръзки, бяха отнели по-голямата част от и без това изчерпващата се вече живителна сила. Луис си представи как се е изцеждала тя, подобна на белезникаво облаче сред алените пръски кръв. Съзнаваше, че тази енергия няма да се възстанови. Беше загубена завинаги, с нея си бе отишла и съществена част от самия Гейбриъл. И да оцелееше, никога вече нямаше да е същият. Както и другите в бизнеса, цял живот се бе движил със смъртта, сега тя надвиваше и едва ли щеше да охлаби фаталната си хватка.

Луис очакваше полицейско присъствие, но ченгета нямаше. Стори му се странно, сетне го разтревожи. Веднага след това си даде сметка, че сега други бяха поели грижата за стария ментор. В десния горен ъгъл на тавана забеляза малка камера, но не беше сигурен дали не е от по-рано. Помисли си, че в момента сигурно наблюдават и него. Изчака някой от онези да се появи, но това не стана. В същото време фактът, че му бе разрешено да се доближи непосредствено до Гейбриъл, говореше, че знаят кой е. Това не го обезпокои. Винаги са знаели къде да го намерят в случай, че им е нужен.

Докосна ръката на стареца — черно върху бяло. В жеста му имаше известна нежност, в същото време по лицето му пробяга и друго — сянка от нещо като омраза.

Ти ме създаде — мислеше си Луис. — Какъв ли щях да бъда, ако те нямаше?

Вратата зад него се отвори. Беше сестрата, силуетът й се отрази върху силно полираната стена зад болничното легло.

— Извинете, сър — обади се тя. — Налага се вече да тръгвате.

Кимна леко в знак, че е разбрал. Наведе се и целуна Гейбриъл по бузата. Почувства се като Юда, който предава своя Спасител, за да го обрече на смърт. И като човек без баща, но и с много бащи. Човекът в леглото бе един от тях, сега Луис тепърва щеше да търси своя начин да опрости всичко сторено от него.

 

 

Милтън стоеше в малък офис почти непосредствено до стаята на Гейбриъл. На вратата имаше надпис „Влизането забранено“, вътре — бюро, два стола и сложна електронна техника за наблюдение и комуникации заедно с апаратура за аудио- и видеозапис. В съответните среди помещението бе известно под условното наименование „Сестринската стая“ и по принцип бе на разположение на всички сродни служби от сферата на разузнаването и сигурността. На практика обаче и тук имаше йерархия, а в нея Милтън бе някъде почти на върха. Сега до него стояха двама въоръжени агенти и тримата заедно следяха на екрана излизащия от болничната стая Луис.

— Какво ще наредите, сър?

— Нищо — отвърна Милтън след секунда колебание. — Оставяме го да си отиде.

 

 

Намираха се в кабинета на Луис. Предоставените от Хойл снимки и карти бяха подредени на бюрото заедно с други, по-рано правени бележки и червен маркер. Това беше цялата събрана информация. След планирането на бъдещата акция всички материали щяха да бъдат нарязани и изгорени. На един стол встрани бяха оставени карти и сателитни снимки, които щяха да покажат на останалите от екипа.

— Колко са хората? — попита Ейнджъл.

— Колко имаме или за читава работа?

— За читава.

— Най-малко 16 души. По един на мостовете, значи двама, а може би и повече. Четирима в града за спешна помощ. Два екипа по четирима за придвижване към обекта директно по местните терени. И ако искаме да изпипаме работата перфектно, ще е нужен хеликоптер за изтеглянето им. При това ще имаме проблеми с връзката. Джиесемите нямат сигурно покритие по планинските райони. Дърветата и пресеченият терен с разнообразен релеф пречат на пряката видимост, респективно на комуникация с уоки-токи. Затова не можем да ги използваме.

— А сателитни телефони?

— Глупости. Все едно да изпратим на ченгетата собственоръчно написани признания.

Ейнджъл сви рамене. Само беше попитал.

— А колко имаме?

— Десет души с нас двамата.

— Можем да вземем и Паркър.

Луис поклати глава в знак на отрицание.

— Играта си е наша. Ще играем без него, пък да видим какъв зар ще хвърлим.

Сетне подбра четири от сателитните снимки на дома на Лийхейгън с различно увеличение, подреди ги една до друга и започна да сравнява подстъпи, ъгли, възможности за приближаване, силните и слабите им страни.

Ейнджъл излезе тихо от стаята, оставяйки го да планира сам.

 

 

И двамата съзнаваха, че подобна операция не се провежда по този начин. Би трябвало да направят предварителни проучвания на десетки допълнителни фактори, но те биха отнели седмици, може би и месеци. Добрата подготовка предполагаше алтернативни стратегии за влизане и излизане от обекта, редица други разузнавателни и тактически мерки. Обаче ситуацията изискваше спешни действия. Имаше реална опасност: след нападенията в дома и сервиза и раняването на Гейбриъл можеха да очакват други удари. Дори и без предоставената от Хойл информация бяха наясно, че предприелият редица безразсъдни мерки противник няма да спре дотук. А ще прави нови и нови опити, докато успее, евентуално посягайки на уязвимите им места, като например беззащитни близки хора.

Както и при други общи проблеми, така и сега Ейнджъл бе по-интуитивният. Той по-бързо разпознаваше фините нюанси на всяка мотивация и по-точно разчиташе чуждите чувства. Независимо от редицата скрити страни на своя партньор, Ейнджъл бе винаги в съзвучие с неговата ритмика, начина на мислене и методи на логика, нещо, което бе чуждо на Луис въпреки немалкото години съвместен живот. За човек, живял прекалено дълго в един сив свят, лишен от морал и съвест, Луис винаги се бе чувствал по-добре в сферата на черно-белите категории. Не беше склонен да се самоанализира, а в редките случаи, когато го правеше, разглеждаше действията си единствено в краткосрочен план. Понякога Ейнджъл си казваше, че това е следствие от начина на живот, който си бе избрал. В същото време подозираше, че то може да е неотделим аспект от нарочно избран параван, но и реална част от него, като например цвета на кожата и сексуалността му. Някакъв наивитет, вроден и доразвит с годините, усетен от Гейбриъл и впрегнат в служба на неговите интереси.

Сега обстоятелствата се бяха променили и Луис отново служеше на стария ментор, макар че имаше и сериозни лични мотиви. Проблемът бе, че бързаше да нанесе ответен удар, да освободи натрупаната до експлозивна точка енергия и това го правеше непредпазлив. Прекалено много прибързваха в хода си срещу Лийхейгън. В информацията им зееха празноти, бяха уязвими в редица отношения.

Затова Ейнджъл наруши кардинално правило. Довери се на трети човек. Не му каза всичко, но сподели достатъчно, че да знае къде да ги търси и кому да отмъщава, ако нещата започнат да се разпадат.

Същата вечер похапнаха в „Ривър“ на „Амстердам“. Вечерята беше съвсем лека, дори и за техния вкус. Сетне се отбиха в „При Пийт“ за по една бира, но първо изчакаха редовните следобедни клиенти да се разкарат. Там гледаха баскет — „Селтикс“ биха „Никс“, ама с голям зор и играта беше вяла. За да се забавлява, Ейнджъл броеше посетителите в заведението, които използваха ръчни флакони за дезинфекция на ръцете. По едно време цифрата стана двуцифрена и той се отказа.

Какво му става на нашия град? — негодуваше той. Но пък разбираше защо нюйоркчани постъпват така. В метрото се возят множество пътници със замърсено облекло и ръце. Но и на таксита да не се качваш! Сетне се налага да даваш дрехите си на химическо чистене ако не за друго, поне заради попилата в тях воня. И въпреки това едва ли флакончето с дезинфектант беше точното решение. В Ню Йорк се въдеха гадини, дето биха устояли на ядрен взрив, хлебарките бяха нищо в сравнение с тях. Наскоро бе чел някъде, че при проверка на водата в един от каналите открили гонококи — причинителите на гонореята. Боже мой! От една страна, не беше чак толкова чудно, в каналите риба не можеше да се намери, поне не и годна за ядене. Обаче пък в тях да плават носители на социални болести? Да не ти дава Бог да влизаш!

При обичайни обстоятелства би споделил тези мисли с Луис, но сега той беше на друго място, някъде далеч оттук. Уж следеше развитието на баскетболния мач, но умът му бе зает с предстоящата операция и различните й стратегии. Допи своята бира. Луис имаше още в чашата, но очевидно не му бе до нея.

— Тръгваме ли? — попита Ейнджъл.

— Добре — отвърна партньорът.

— Ако ти се гледа мачът, да изчакаме края на играта?

— Игра ли? — поклати глава Луис. — Нашата игра сега е другаде.

Излязоха навън и тръгнаха по ярко осветените улици. Вървяха заедно, но всъщност бяха далеч един от друг. Пред един от баровете на ъгъла на 75 улица подпийнали морячета закачаха минаващите жени. Някои им се усмихваха, други мятаха отровни погледи. Един се бе облегнал на вратата, захапал незапалена цигара. Потупваше се по джобовете, напразно търсейки запалка. Когато двамата се изравниха с него, той ги спря.

— Хей, приятели, да имате огънче?

Луис бръкна в джоба, извади медна зипо и щракна. Хрумна му, че човек не бива да ходи по улиците без огън и пистолет. Морякът заслони пламъка с длани, всмукна дълбоко, с наслада.

— Благодаря — рече след малко.

— Няма защо — отвърна Луис.

— Хей, откъде си? — обади се Ейнджъл.

— От Айова.

— Че какво търси във флота човек от Айова?

— Казвах си, че е гот да видя голямата вода — усмихна се морякът.

— И какво, видя ли я?

— Видях я и хич не ми трябва повече, ама няма как — служба — въздъхна младежът и потупа паважа с подметката на лъснатата си до блясък черна обувка.

— Terra firma, а? — ухили се Ейнджъл.

— Ами да, няма нищо по-гот от сушата. Ама имала глава да пати! Благодаря за огънчето.

— Удоволствието беше мое — кимна Луис.

Двамата се отдалечиха.

— Защо ли му е на човек от Айова да постъпва във флота? Пък и откъдето и другаде да е — подхвърли Ейнджъл.

— Да пукна, ако знам. Айова, за Бога! Сигурно е виждал снимки на океана и решил, че там е интересно. Мечтатели разни, знаеш. Тъжното идва, когато се наложи да се пробудят, нали?

Настъпилата след тези думи тишина бе по-дружеска от преди малко. За миг Ейнджъл се примири с онова, което предстоеше. Нали и той беше мечтател…