Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reapers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Конъли. Жътварите

ИК „Прозорец“, София, 2009

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-650-6

История

  1. — Добавяне

3

Самата кръчма беше мрачна и така беше винаги. Дори и лете, при най-силно слънце, дебелите стъкла на прозорците трудно пропускаха светлината. Енергията й се губеше досущ като тази на ранните пиячи, погълнали алкохол още на обед и сетне вече негодни за сериозна работа. И като изключим мястото непосредствено около двойните летящи врати, никоя друга част на заведението не бе виждала естествена светлина вече повече от половин век.

Но въпреки това в „При Нейт“ не беше тъмно, нито безрадостно. Над бара целогодишно святкаха гроздове бели лампички, на всяка маса имаше свещ в стъклен абажур върху метална основа във формата на широк свещник. Основата бе завинтена в дървото с трисантиметрови винтове (мярка против подпийнали клептомани), а свърши ли поредната свещ, келнерките бързаха да я подменят. През почивните им дни същото вършеше Нейт — дребен мъж на шейсетина години с издължени уши и остър поглед, за когото вървяха различни приказки. Например, че още докато бил на служба във флота, веднъж при кръчмарско сбиване отхапал нечий нос. Не се знаеше вярно ли е или не, защото никой не смееше да го запита. Нейт бе любезен и приказлив, щом ставаше дума за спортни резултати, за ненормалниците от Нюйоркското кметство и разни други висши администратори, за общи приятели и семейни новини. Но опиташ ли да интимничиш с него, лицето му се вкаменяваше и той се оттегляше зад бара, а дръзналият да навлезе в деликатни теми сконфузено млъкваше. „При Нейт“ не е такова място, обичаше да казва самият той, без да уточнява какво точно има предвид. А постоянните клиенти си знаеха урока и никога не прекрачваха прага на търпимостта му.

И заведението, и собственикът бяха реликви от други времена, когато тази част на Куинс беше почти стопроцентово ирландска. Индийците, афганистанците, мексиканците и колумбийците пристигнаха доста по-късно, за да нацепят територията на малки анклави.

Самият Нейт обаче не беше ирландец и не празнуваше деня на св. Патрик както в ирландските кръчми. Атмосферата в неговия бар се дължеше по-скоро на определено състояние на духа или да речем на по-специално отношение към света. И затова в един постоянно променящ се град, с чуждестранните му миризми и недодялания акцент на външни хора, „При Нейт“ олицетворяваше стабилността. С други думи, барът принадлежеше към една по-стара епоха. Хората идваха в него, за да пийнат качествена напитка и да похапнат вкусно, без да се опасяват за холестерола и поредните дивотии на модните диети. И още нещо: доброто поведение бе задължително в заведението. Ако някой ругаеше, правеше го много тихо, особено в присъствието на дами. Сметката се плащаше на излизане, прието бе да се оставя подходящ бакшиш. Столовете бяха удобни, тоалетните — винаги чисти, от време на време се появяваха графити, но пък какво толкова? Нейт правеше чудесни коктейли, ръката му бе точна при наливането: нито ще прекали, нито пък ще пести алкохола. Само че не обичаше хора, които идват да се напият набързо с концентрат или разни силни мешавици. Веднъж бе изгонил компания колежанчета, поръчали трийсетина „Дайв Бомбър“, за да ги изпият на екс. Неслучайно наричаха този коктейл пикиращ бомбардировач, правеха го със сладък италиански ликьор и бира, за да лови бързо. Поначало Нейт мразеше всеки, който бърза да се натряска за броени минути, а сетне да буйства, както често постъпваха колежаните. Което не значеше, че не уважава местните младежи, които се стремяха към по-добро образование. Напротив, винаги бяха добре дошли в неговия бар, още повече че познаваше и родителите, и бабите и дядовците им. Но при сервирането на алкохол беше консервативен и безкомпромисен — който иска да се накърка, да върви другаде.

Заведението нямаше отделен салон за частни празненства, но пък в задната му част винаги се намираха четири маси зад дървена преграда с матови стъкла. Там беше организирал шейсетия си рожден ден Уили Бру. С напредването на вечерта компанията стана по-шумна. На масата му бяха насядали шест-седем гласовити приятели. На съседната, гостите бяха по-кротки, вече изпаднали в блажена полулетаргия с помощта на отлежал „Джеймисън“. На третата седяха съпруги и приятелки, доведени от поканените. В началото Уили се пораздразни, беше решил партито му да е мъжко, а то какво стана? В крайна сметка си каза, че би трябвало да бъде по-толерантен, само жените да си знаят мястото. Но тайничко в себе си остана доволен и малко поласкан. Нали след развода не бе имал вземане–даване с жени, а пък не беше и красавец. Единственото в женски род в живота му бяха колите с фарове, там, където на жените обичайно са им гърдите. Помисли си това и веднага си рече, че май алкохолът му идва в повечко. Постоянно се изчервяваше, докато гостенките идваха да го поздравят за юбилея и да го целуват, допирайки при това различни части от телата си в неговото. Пустите му женски! Заради тях ходи в тоалетната — да изтрие червилото от бузите си. Иначе, както се изрази Арно, мязал на дебел Купидон от бедняшка честитка за Св. Валентин.

На връщане се задържа за миг на място и отново огледа смесената компания. Май прекалено много бяха хората с престъпно минало в нея. Ей го там Гручо — електромеханик, от когото би излязъл чудесен майстор, само да не се занимаваше с кражби на коли и далавери. До него седеше Томи Кю, най-недискретният човек, когото Уили познаваше, сякаш бе роден без цензурен филтър между мозъка и устата. Томи копираше незаконно филми, музика и компютърни софтуерни продукти и си беше стопроцентов пират. Липсваха му само черната очна превръзка и ругаещият папагал на рамото.

Веднъж, вероятно в състояние на временна невменяемост, Уили бе направил грешката да купи от него филм. Оказа се, че субтитри няма, а озвучаването беше сбъркано — през цялото време имаше пуканки и тежко пъшкане като при порносекс. Сега Томи му носеше подарък и по вида на неугледно увития пакет личеше, че в него има няколко дивидита. Стопроцентово пиратски, разбира се.

Някои от старите приятели не бяха тук по най-различни причини. Ковчега Ед например излежаваше петгодишна присъда в Снейк Ривър, Орегон, заради гавра с труп. Уили не бе запознат в големи подробности с престъплението и нямаше желание да навлиза в дълбочина. Не беше човек, който ще съди сексуалните наклонности на друг. Две голи тела в интимна поза? Чудо голямо. Е, когато разбра, че едното не било живо, си каза, че все пак е кофти история. Винаги бе подозирал, че около Ед има нещо нечисто. И как не: нормално ли е да крадеш трупове и да искаш срещу тях откуп? Но пък мислеше, че Ед държи откраднатото във фризери, а не в леглото.

Отсъстваше и Джей, човек читав и според Уили най-качественият специалист в областта на скоростните кутии. За съжаление преди пет години почина от инфаркт в съня си. Не беше най-лошият начин да си отидеш от този свят, дори напротив. Но много му липсваше, дълго време бяха работили заедно. Старият Джей бе олицетворение на почтеността и здравия разум, качества, крещящо отсъстващи при повечето от тазвечерните гости. Как го бе нарекъл? Старият ли? Тъжно поклати глава. Че нали той сега е на същата възраст!

Погледът му мина по-нататък, спря се за малко върху жените. Някои му се сториха много привлекателни, ама пък нали беше гаврътнал една–две бири. Погледна още по-нататък: на бара Нейт бъркаше коктейли за двама костюмирани посетители. В сумрака наоколо се мяркаха приятни лица, унесени в тихи разговори, озарени от меката светлина на свещите.

Застанал в полусенките, Уили се почувства временно откъснат от настоящето. Като призрак на собствения си празник. Хареса му това усещане.

Встрани от гостите стоеше масичка. На нея се търкаляха останки от пържени пилета, говеждо и люти сосове, там беше и половината от юбилейната торта. В ъгъла вдясно от нея, на самостоятелна маса, седяха трима. Единият беше Луис, доста посивял в сравнение с деня на запознанството им и не така страховит. Но Уили си даваше сметка: това се дължи на дългогодишното им познанство. При други обстоятелства би имал съвсем друго излъчване.

Отдясно на Луис седеше Ейнджъл, поне трийсетина сантиметра по-нисък от своя партньор. Беше се пременил за случая, което всъщност означаваше, че дрехите му не бяха толкова неугледни. Затова пък се бе избръснал и изглеждаше по-млад. Уили знаеше някои неща за миналото му, за други се досещаше. Умееше да преценява хората, и то много по-точно, отколкото смятаха някои от близките му. Преди години бе говорил с човек, познавал бащата на Ейнджъл, и от него разбра какъв негодник е бил родителят. Стана дума и за сексуалните посегателства върху детето, за предоставянето му на чужди хора срещу заплащане и алкохол, а понякога ей така — просто за веселба.

Уили пазеше тези неща в себе си, никому не споменаваше за тях. Те поне отчасти обясняваха на какво се основава неразривната връзка между Луис и Ейнджъл. Макар и да не знаеше нищо за детството на първия, Уили предполагаше, че и то е било много тежко — вероятно на тази основа сходната съдба ги свързваше така здраво.

Всъщност Уили ги познаваше сравнително добре. Истинската загадка на тяхната маса беше третият. Той го смущаваше, в негово присъствие често изпитваше странното чувство, че светът наоколо е някак си нереален, непознаваем и чужд. Иначе го уважаваше, дори го харесваше и в същото време в него имаше нещо…

Арно използваше една дума… каква беше тя? О, да — етереално. Квалификацията все се набиваше в съзнанието му, защо ли? Потърси я в речника, намери описание — неземно, от друг свят. Не му звучеше много точно, но пък останеше ли насаме с този човек, в съзнанието му тутакси изскачаха образи от детството му на иподякон, черковни служби, тамян, пламенни проповеди, анатема, огън и жупел. Нямаше обяснение за това, но пък ето на — беше факт. И още нещо — мъжът имаше особена аура: не светла, напротив, сякаш свързана с мрака и нощта. Напомняше на Уили за войници, които бе познавал във Виетнам — хора, из основи променени от тежестта на онова, което бяха вършили и виждали. Сякаш част от тях вече не съществуваше, изгубена, запратена нейде далеч, където цари здрач и полувидими форми витаят в сенките.

Опасен беше този човек, смъртоносен — също както двамата си приятели. Но докато при тях това качество бе част от природата им, третият сякаш се бореше с него в опит да го отхвърли от себе си завинаги. Уили знаеше още, че навремето бил полицай, сетне убили съпругата и дъщеричката му, а преди това ги обезобразили безмилостно и жестоко. Той намерил виновника и го застрелял. А после убил още много други — все зли и брутални мъже и жени, поне според информацията, която бе стигнала до него. В тези дела му помагали Луис и Ейнджъл, в тях пострадали и тримата, всеки по различен начин. Имало болка, рани, мъчения. Луис бил ранен в ръката, куршумът раздробил някои от костите. Ейнджъл прекарал месеци в болница, наложило се да присаждат кожа на гърба му. Това било особено мъчително и отнело голяма част от жизнената му енергия. А сега имаше опасност да загуби и живота си. Третият неотдавна бе загубил правоспособността да упражнява професията си на частен детектив. Нещата вървели зле и с приятелката му. Вероятно нямало и да се подобрят, а по тази причина той рядко виждал дъщеря си. Уили бе научил още, че му се наложило да стане барман в Портланд. Но това едва ли щеше да продължи дълго. Този човек бе като магнит за неприятностите — привличаше Злото неудържимо и хората, които го търсеха за помощ, неизбежно водеха след себе си една или друга беда.

Уили се обръщаше към него по малко име — Чарли, Арно — с г-н Паркър. Навремето имал и прозвище — Птицата, — от годините на служба в полицията, но Ейнджъл бе обяснил, че вече не го харесва. В негово отсъствие Уили и Арно го наричаха Детектива. Не беше нарочно, беше си дошло от само себе си, напълно естествено. Детектива, с главно „Д“, разбира се, защото в това влагаха и своето уважение, а може би и мъничко страх.

Но на пръв поглед той не изглеждаше страшен. По това се отличаваше от Луис, който винаги стряскаше случайно срещнатия, дори и при весели обстоятелства. На ръст беше малко по-висок от среден — да речем метър и седемдесет и нещо. Косата му бе черна, леко посребрена на слепоочията, лицето му — белязано на брадичката и под дясното око. Като физика не беше много едър, но под кожата му играеха гъвкави, мощни мускули. Очите бяха синьо-зелени в зависимост от светлината, а зениците — винаги малки и черни. Особени бяха те, като че проникват в теб, а срещнеш ли погледа му, неволно извръщаш глава.

Дори когато изглеждаше напълно спокоен, в него пак имаше нещо прикрито и напрегнато. Казват, че очите са прозорците на душата и хората с добри сърца излъчват добрина през тях. Детектива беше различен. Не че не беше добър човек. Уили знаеше, че никога не е обръщал гръб на чуждата болка и нещастие, никога не е отказвал помощ на ближен в беда. Белезите по лицето и тялото му бяха доказателства за истинска доблест и мъжки кураж. Още много подобни носеше дълбоко в себе си, в самата си душа.

Но колкото добрина да имаше в него, тя винаги се бореше с бушуващия там гняв, с изстраданата мъка и загуба. Детектива се бореше със себе си, съпротивляваше се на опитите на тъмната страна да победи светлата, но невинаги успяваше.

— Хей, к’во ти става тази вечер, бе, човек? — стресна го гласът на Арно. — Писмо от данъчните ли получи, що ли?

— Сигурно е от възрастта — сви рамене Уили. — Кара ме на размисъл.

— За к’во ти е, бе, шефе? От мислене по-добре няма да ти стане. Пък и си доста дърт вече тепърва да започваш. Я удари една бира.

— Май си прав — отвърна Уили и някой пъхна в ръката му шише бруклинско пиво.

Напоследък пиеше само светло. Радваше се, че в Уилямсбърг отново отвориха старата пивоварна, и смяташе, че е редно да подкрепя родното производство.

Отново извърна глава към тримата в ъгъла. Ейнджъл срещна погледа му и вдигна чаша за наздравица, Луис го последва. Уили размаха бутилката с навлажнени очи и пламнало лице, обзет от топло чувство на благодарност.

Тези хора му бяха приятели и миналото им беше без значение. А пък и нещо се бе променило в техния свят, струваше му се, че поради влиянието на третия — Паркър. Така или иначе за него те бяха на страната на доброто, та било то и по свой собствен начин. В следващия миг усмихнат се обърна и Детектива. Уили отговори с усмивка и за пореден път изпита странното чувство, че този човек чете мислите му.

Това го наведе на друга мисъл. През последните няколко дни имаше неприятното усещане, че нещо не е наред. Не знаеше причината, не можеше да се досети за нищо определено. Само че… ето например онзи ден на улицата срещу сервиза забеляза спрял шевролет, модел „Малибу“.

Отпред седяха двама и го наблюдаваха. Поне така му се стори и може би беше прав, защото когато той се загледа в тях, онези веднага се разкараха. Рече си, че май го избива на параноя. Само че на следващия ден същата кола се мярна отново, но този път спря малко по-далеч от входа на сервиза.

Помисли си дали да не спомене случилото се на Луис, но веднага се отказа. Не му беше нито мястото, нито времето. Започваше седмото десетилетие в своя живот и сигурно затова бе станал свръх подозрителен. То е присъщо на дъртаците. И все пак не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че нещо не е наред, че в битието му има пробойна. Същото усещане имаше, когато съпругата му подаде молба за развод и без малко не изгуби сервиза. По същия начин бе изпитал чувството, че в съществуването му се е появила пукнатина. Че светът му ще бъде променен от нещо извън него, нещо враждебно и опасно.

И че самият той — Уили — не е в състояние да го предотврати.