Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Reapers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Syndicate (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Джон Конъли. Жътварите

ИК „Прозорец“, София, 2009

Редактор: Марта Владова

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-650-6

История

  1. — Добавяне

III

Нощта гаси свещите си и, румен,

денят наднича, повдигнал се на пръсти,

зад планините. Трябва да вървя.

Смърт чака ме, ако остана тук![1]

Уилям Шекспир, „Ромео и Жулиета“, III действие, V сцена

16

Гейбриъл отвори очи. Известно време не можа да се ориентира къде се намира. Звуците бяха непознати, всичко наоколо беше бяло. Не си беше у дома. Там преобладаваха други цветове — най-вече червено, пурпурно, черно. Както в разтворено човешко тяло — кръв, мускули и сухожилия. Беззащитен и изолиран, лежеше в тази стерилна обстановка.

Реакциите му бяха извънредно бавни — доста време бе нужно да разпознае болката — притъпена, далечна и неопределена.

Устата му бе пресъхнала. Опита се да пораздвижи езика, но той бе като залепнал върху небцето. Бавно, бавно набра малко слюнка и успя да оближе устните. Не беше в състояние да помръдне главата си. Направи усилие, сетне още едно, заболя го още повече. Реши да се съсредоточи върху пръстите на ръцете и краката. В същото време се напрегна да си припомни: как се бе озовал тук? Нямаше спомен за случилото се след разговора с Луис в онзи бар.

Нещо се раздвижи в съзнанието му. О, да… бе залитнал, отлично познаваше старческия ужас от падане. Сетне бе почувствал парене, не, по-силно беше, като при изгаряне — като че бе погълнал тлеещи въглени. И звуци — мъгляви, неясни, но все пак доловими — приличат на пукането на далечни балончета. Разбира се! Изстрели.

Усети чуждо тяло и дискомфорт на опакото на лявата ръка и в сгъвката на дясната. Малко по-късно различи висящата на стойка интравенозна система и двете игли в ръката и лакътя. Струваше му се, че си спомня: силна светлина в очите, лекари и медицински сестри в бяло се суетят около него. Не беше ли сънувал? Може би всичко е било само сън — още от началото?

Както повечето от нас, така и Гейбриъл бе чувал, че в миговете преди смъртта човек виждал целия си живот като на кинолента. Нищо подобно не бе изпитал, но пък бе усетил съсъка на косата на Смъртта — бе изсвистяла над главата му, хладният й полъх в крещящ контраст с жестокото парене, последвало проникването на куршумите. Сега, сглобявайки бавно елементите на преживяното, на преден план излизаше най-вече бледият спомен за изненада: сякаш неволно се бе блъснал в чужд човек на улицата и, поглеждайки го в лицето, за да се извини, бе разпознал стар познат.

Всъщност основните събития в неговия живот наистина потекоха хронологично в съзнанието му, само че това стана по-късно — когато лежеше в ступор под въздействието на силните лекарства. В този наркотичен сън реалното и въображаемото се смесваха и преплитаха. Така видя отдавна покойната си съпруга, заобиколена от деца, каквито нямаха: въображаеми същества, за чието отсъствие никога не бе съжалявал. Разговаря с младите мъже и жени, които бе изпращал да отнемат живота на други. Но във виденията му се връщаха само мъртвите и в думите им нямаше укор, защото никога не бе изпитвал угризения. Смяташе, че ги е лишил от живот, който иначе сигурно би завършил в затвора, в беднота или безпросветно пиянство. Някои от собствените му хора наистина бяха умрели в резултат на жестоко насилие. Но пък беше убеден, че съдбата им е била предопределена още преди пътищата им да се кръстосат. И вярваше, че е коригирал само времето или мястото на кончината им, продължителността и реализацията на предшествалия я живот. Те бяха неговите Жътвари, неговите специални изпълнители. Бе ги подготвял по най-добрия възможен начин за бъдещите им задачи. И, разбира се, за съответната съдба.

Само един от тях се появи в тези видения в реалната си същност. Луис. Гейбриъл никога не бе разбирал истинските причини за привързаността си към този нестандартен човек. Този път обаче получи прозрение. Обичаше го, защото Луис приличаше на него самия.

Изведнъж чу скърцането на стол някъде в стаята. Сега успя да отвори очи малко повече от преди. Бавно, мъчително извърна глава в посоката на шума. На фона на прозореца се мярна сянка, наруши симетрията на хоризонталните бели щори. Силуетът порасна, когато човекът се изправи от стола и се приближи. Позна го веднага.

— Труден си за убиване — рече Милтън.

Гейбриъл опита да отговори, но устата и гърлото му бяха все така пресъхнали. Посочи с очи каната на шкафчето до леглото. Понечи да повдигне ръка, но примигна от рязката болка в нея. Проклетата игла беше като нажежена във вената му! През последните десетина години се бе налагало да влиза в болница два пъти. Първия заради доброкачествен тумор, втория — за бедрена фрактура, но и в двата случая най-много го измъчваха системите. Странно, каза си сега, тук съм за сериозни наранявания, а ме притесняват дребни неща. Сигурно защото са по-скоро досадни, отколкото болезнени.

Новодошлият наля чаша вода, поднесе я към устните му. Докато Гейбриъл пиеше, той внимателно поддържаше главата му с дясната си ръка. Това бе интимен, дори мил жест, но той подразни възрастния мъж. Преди бяха равни с Милтън в сложната вселена, която обитаваха, но вече нямаше да е така, след като бе го докосвал по този начин, който уронваше достойнството и самоуважението му. Няколко капки попаднаха върху брадичката на ранения и гостът ги попи със салфетка. Това още повече усили гнева и неудобството на стария мъж. Но направи всичко възможно, за да не ги покаже, защото то пък щеше да означава да се предаде и унижи докрай. Напрегна воля и с дрезгав шепот успя да произнесе няколко думи.

— Благодаря. Какво се случи с мен?

— Имаш три рани от куршуми. Единият е минал на два сантиметра от сърцето, вторият близнал десния бял дроб, третият раздробил ключицата. Както и да го погледне човек, извадил си голям късмет, че си жив. И не за пръв път, ако не се лъжа?

Милтън наведе глава, за да прикрие изражението си, но в същия миг Гейбриъл затвори очи и пропусна жеста.

— Откога съм тук?

— От два дни. Персоналът е на мнение, че си цяло медицинско чудо. Или може би сам Бог те пази, а?

По устните на ранения заигра подобие на усмивка.

— Само че Господ Бог не вярва в такива като нас — рече той и със задоволство видя как лицето на другия се сгърчи в гримаса. — А ти защо си тук?

Последните думи бяха произнесени с усилие и старият мъж се задъха.

— Че защо да не посетя пострадал приятел?

— Не сме приятели.

— Хайде сега! Добре де, почти приятели — тук Гейбриъл кимна в знак на неохотно съгласие, а Милтън посочи камерата в отсрещния тавански ъгъл. — Погледни, охраняваме те.

— Малко сте закъснели.

— Може би, но се опасявахме, че някой ще се появи да довърши задачата.

— Хич не ти вярвам.

— Няма значение дали ми вярваш.

— Ти ли си единственият посетител?

— Не. Имаше и друг.

— Кой?

— Твоят любимец.

Гейбриъл се усмихна отново.

— Той смята, че раняването ти е свързано с предишните нападения — продължи Милтън. — И сега е тръгнал подир Лийхейгън.

Усмивката на стария угасна и той се загледа в госта.

— А теб Лийхейгън защо те интересува?

— Не съм казвал такова нещо — възрази Милтън и нарочно млъкна, изчаквайки да продължат да го разпитват.

Но Гейбриъл замълча, а по лицето му пробяга особено изражение, сякаш знаеше нещо много тайно и съществено. Другият изчака още малко, но накрая не се стърпя.

— Ти настояваше да науча каквото мога за Лийхейгън и Никълъс Хойл. Макар че може би вече знаеше повечето неща. Във всеки случай попаднахме на аномалия. Използвам тази дума, защото не се досещам за по-точна.

Гейбриъл отново премълча. Очакваше да чуе повече.

— Онзи тип на име Кандич не е бил нает, за да убие Лийхейгън.

Раненият се замисли върху казаното. Главата му все още беше замаяна от силните лекарства и упойката. Мозъкът му действаше бавно и тромаво. Напрегна се да подреди нещата, но не успя. При други обстоятелства би съумял да направи нужната дедукция сам, и то бързо. Сега обаче му бе необходим Милтън да му подсказва. Преглътна и заговори.

— Тогава кого е трябвало да убие?

— Хойл.

— И го е изпратил Лийхейгън?

— Не — поклати глава Милтън. — Някой страничен. Хойл участва в сделки с каспийски нефт. Изглежда има хора, които желаят да го отстранят. Моят източник докладва и друго. Сблъсъците в миналото между Лийхейгън и Хойл са отдавна забравени и от двамата. Или са просто пресилени. Вероятно никога не е имало толкова жестока вражда, както твърди Хойл. Използвали са слуховете за съществуващ между тях антагонизъм за своя обща изгода. Или сами са ги пускали. И са си сътрудничили на базата на принципа „Неприятелят на моя неприятел ми е съюзник“. Да речем, че съперниците на единия търсят информация или помощ от другия, а той съответно го е предупреждавал. Стар номер и понякога извънредно ефикасен. А имат и друг общ интерес — обичат млада плът, при това пределно млада. Правили са си взаимни подаръци поне до момента, когато болестта на Лийхейгън навлиза в критична фаза. Той обаче продължава да прави същата услуга на Хойл. Става дума за девствени момичета. Хойл има фобия и на тема сексуално преносими болести.

— А собствената му дъщеря? — запита Гейбриъл. — Нали беше убита от другия?

— Ако наистина е мъртва, то най-малкото виновникът не е Лийхейгън, а някой друг. Евентуалната й смърт няма нищо общо с вражда между двамата — реална или по-скоро измислена.

— Реална или въображаема… — глухо повтори Гейбриъл.

Чувстваше световъртеж, гадеше му се, а и болката се усили. Значи онова е било капан. Затвори очи. Беше се оказал най-обикновен дърт глупак. И то какъв! Само гледай как гори старо бунище, както гласи небезизвестната поговорка!

— Помогни им! — рече той изведнъж и сграбчи Милтън за ръкава на сакото, надвивайки болката в ръката.

— На кого по-точно?

— На Луис. И на онзи, другия — Ейнджъл.

По-младият издърпа ръкава от пръстите на стария мъж и се върна да седне на стола.

— Няма как — рече след малко. — Дори и след посегателството срещу теб пак няма как да се намеся. Не мога да го направя.

Гейбриъл почувства, че напрежението в цялото му тяло расте. Отпусна глава върху възглавницата, дишането му се учести, стана по-шумно и още по-напрегнато, като на бегач пред финала на тежко състезание. Усещаше, че краят наближава.

— Съжалявам — рече Милтън и се изправи.

— Кажи на Уили — с мъка издума Гейбриъл и усети настъпващия мрак. — На Уили Бру, знаеш кой е… само това, нищо повече…

Стори му се, че другият кимна. Сетне изгуби съзнание.

 

 

Къщата бе на парцел от около акър. Самата сграда бе триетажна и се простираше на площ от близо четири хиляди квадратни фута[2]. Дворът бе ограден с висока, трудна за прескачане ограда. Осветяваха го тела, активирани от детектори за движение, имаше и алармена система, поддържана от частна охранителна фирма със служители, които не се колебаят да стрелят по нарушители.

В къщата се намираше мъж на име Еманюъл Лоуейн със съпругата си Селис и двете им деца Дейвид и Джули, на единайсет и дванайсет години. Преди два дни в дома се бяха нанесли още двама, които говореха рядко, още по-рядко лягаха да спят. Тези мъже пуснаха пердетата плътно и следяха членовете на семейството да не се приближават до прозорците. Освен това наблюдаваха околността с помощта на дистанционно управляеми камери.

Досега Луис не бе попадал в същата тайна квартира, а за Блис само бе чувал. Лоуейн разполагаше с деликатна информация за неколцина централноамерикански политици, а от нея много се интересуваха едни познати на Гейбриъл. На свой ред Лоуейн се нуждаеше от гаранции за сигурността на семейството си, евентуално и от нов живот с нова самоличност някъде достатъчно далеч от всички видове джунгли и хунти.

Гейбриъл бе поел ролята на посредник, а докато вървяха преговорите, Луис и Блис бяха изпратени като допълнителна охрана. За Лоуейн бе пусната поръчка от среди, силно заинтересовани, устата му да бъде затворена завинаги, преди да е успял да сподели информацията с когото и да е друг. А Гейбриъл отдавна вярваше в тезата, че е най-добре сред телохранителите на подобна мишена да има хора с мисловната нагласа на професионални убийци.

Блис бе по-възрастен от Луис поне с десетина години. И за разлика от младежа вече имаше репутацията на високопрофесионален наемник с редица нашумели убийства зад гърба си. По същото време плъзнаха слухове, че е решил да изчезне от публичното пространство и за известно време да мине в дълбока нелегалност. Хората от тяхната професия често си създаваха сериозни неприятели и най-вече сред онези, които не правят разлика между изпълнител и поръчител. За професионалните Жътвари това бе нелепо. Все едно да хвърляш вината върху карабината, куршума или взривното устройство. Както самото оръжие, така и извършителят бе просто инструмент на изпълнението, а в него нямаше нищо лично. Така или иначе този вид логика бе трудноразбираема за претърпелите загуба, била тя персонална, професионална, политическа или финансова.

Гейбриъл обаче не бе готов да се лиши от услугите на Блис. И нареди проверки относно подготовката на последния да напусне организацията, след което, изглежда, изгуби старото си доверие в него. Точно по това време се наложи на семейство Лоуейн да бъде придадена допълнителна охрана и изборът падна върху Блис и Луис.

Работата не беше трудна, по-скоро бе скучна и те убиваха времето по различни начини. Докато семейството спеше, двамата най-често разговаряха за битието на Жътварите и Блис споделяше своя опит. Даваше на Луис съвети, разясняваше му тайните на снайперското изкуство, защото бе един от най-добрите в тази област. Разказваше за произхода на думата „снайпер“ през XIX век в Индия при лова на дивеч и птици. Или за Хирам Бердан, инженер и офицер от Гражданската война в Америка, развил и усъвършенствал снайперската техника. Още по-интересни бяха фактите около английския майор Хескет-Причард, организирал пионерска школа за разузнавачи, наблюдатели и снайперисти през Първата световна война. Тя била първата контрамярка срещу акциите на елитните германски снайперисти, избили немалко британски войници. Блис знаеше много и за съветските майстори стрелци през Втората световна война, както и за неудачите на американците в това отношение. Според него отговорните армейски фактори все още не бяха разбрали, че да въоръжиш един отличен взводен стрелец с оръжие от типа на М1, М1С или М1903 съвсем не знаци, че създаваш снайперист.

Луис слушаше внимателно и попиваше всичко. Бързо схвана, че е задължително да култивира в себе си ценените в един снайперист качества: наблюдателност и инициативност, стабилност и желязна самодисциплина. Даде си сметка също, че има смисъл да работи постоянно върху уменията си, да постигне върхова форма във всяко едно от тях, а и да я запази. Осъзна и огромното значение на отличната физическа кондиция, с нея вървеше самоувереността, издръжливостта и съвършеният самоконтрол. По същата причина не пропуши — представяше си как проклетата тютюнджийска кашлица го издава в засада, а неудържимото желание да запали го прави уязвим — нервен и раздразнителен. Всеки подобен порок би имал отрицателно отражение върху способностите му като изпълнител, най-вече върху емоционалния баланс, предизвиквайки например тревога или угризения в мига, когато се налага да убие.

Най-сетне Блис му отвори очите и за друг изключително важен професионален фактор — умението да се откаже от изпълнението, ако в съпровождащата го ситуация нещо куца. На жаргона на професионалните убийци това се наричаше „отказ“. Жътварите, включително снайперистите, са инструменти на сгодата, на благоприятната възможност, казваше Блис. Особено важна е подготовката — всички аспекти на изпълнението да са изпипани и когато настъпи благоприятният момент. Жътварят да е стопроцентово готов. Всъщност добрата подготовка е майката на сгодата, но понякога намесата на неочаквани фактори я провалят. В такива случаи не е разумно да се рискува. Ще се представи и друга възможност, особено ако изпълнителят владее умението да изчаква.

Следващият ключов момент бе интуицията на истинския Жътвар. Обади ли се тя с тревожни сигнали, най-добре е да зарежеш всичко и да прибегнеш до „отказ“. Блис разказа на младежа за подобен случай в Чили. Мишената му била вече закована в кръстчето на снайпера, пръстът му обирал спусъка, когато най-неочаквано един от охраната се извърнал и погледнал право в прозореца на сградата, където се намирал той. Блис знаел, че би трябвало да е невидим за бодигарда. Било тъмно, той — облечен в черни, неотразяващи светлина дрехи, прозорецът — отлично камуфлиран, сградата — анонимна, мястото и времето — отлично подбрани. Дори карабината била почернена със специален материал. Нямало начин охранителят да го забележи. И все пак… Блис дори и не се поколебал, а незабавно се изтеглил. После се изяснило, че е имало предателство и му бил поставен капан. Но успял да се измъкне от сградата секунди преди клопката да се затвори, изоставяйки снайперската карабина. Гейбриъл взел незабавни мерки предателят да бъде намерен и съответно санкциониран.

— Помни добре — бе подчертал Блис, — имаш само един живот. Твой дълг е да го удължиш максимално. Номерът е да се научиш да усещаш необходимостта от „отказ“.

 

 

Така разговаряха до онзи фатален момент. Семейство Лоуейн спеше: бащата и майката в стая на втория етаж, децата — в съседната. Третият етаж бе празен, те дежуряха на първия. Проверяваха ги през половин час, като се редуваха. Радиото предаваше музика на Кони Франсис[3], записи от стар концерт. Блис обичаше тази музика, Луис я търпеше от уважение към по-възрастния колега.

Удари два през нощта. Беше време за проверка и ред на Блис, който тръгна към втория етаж. Минаха пет минути, шест, седем, но той не се връщаше. Луис стана от стола, излезе в коридора.

— Блис? Къде си? Какво става? — извика оттам.

Отговор нямаше. Опита уоки-токито, връзка не се получи.

Измъкна пистолета от кобура и изтича по стълбището нагоре. Завари вратата на детската стая отворена, дребните фигурки — на леглата, завити с чаршафи. Нощната лампа на стената бе изгасена. Но миналия път, когато мина оттук, тя светеше? Запали я.

И веднага видя кръвта по чаршафите. Една от възглавниците лежеше на пода, пробита на две места. От дупките се подаваха пух и пера. Луис пристъпи към първото легло, отметна чаршафа.

Дейвид Лоуейн беше мъртъв, възглавницата — цялата в кръв. Сестрата лежеше до него, застреляна в гърба.

Луис реши да се обади за помощ, сетне замръзна на място. В съседната стая се чуха нечии стъпки. Загаси лампата и се прокрадна към междинната врата, която зееше полуотворена. Побутна я бавно навътре, изчаквайки с допрян в стената гръб.

Нищо.

Влезе в стаята и в същия миг към него залитна женска фигура. Кремавата нощница на Селис Лоуейн беше подгизнала в кръв, в гърдите й зееше рана. Съпругът лежеше мъртъв върху леглото отзад. За миг Луис помисли, че тя протяга ръка към него за помощ. След секунда проследи погледа й и разбра, че се опитва да стигне до децата си, за да се погрижи за тях. Хвана я с едната ръка, успя да я задържи права. Жената го погледна и отвори уста в опит да проговори. В очите й светеше отчаяние, сетне то угасна, а с него и животът в нея.

Луис долови стъпките отзад прекалено късно. Опита да се извърне, но усети пистолетното дуло в тила и се отказа.

— Недей — обади се гласът на Блис.

— Защо? — запита Луис.

— За пари. Какво друго? — последва отговорът.

— Ще те намерят.

— Няма да ме намерят. Клекни!

Луис си каза, че настъпва последният му миг. И решен, че няма да умре на колене, се извъртя светкавично, натискайки спусъка. Но Блис го изпревари, а сетне всичко потъна в мрак.

Бележки

[1] Превод Валери Петров.

[2] 1 фут = 30,48 см. — Бел.прев.

[3] Поп-рок певица от 50-те години. — Бел.прев.