Джон Конъли
Жътварите (20)

19

Както и приятелите му преди него, Уили мина през поредицата градчета и гори, за да навлезе в район с множество мотели и казина недалеч от канадската граница. Тук бе идвал само веднъж, и то преди много години — на път към Ниагара по време на медения месец със съпругата си. Сигурно е бил откачен, но пък какво ли не прави любовта. Освен това тогава и той, и жена му не бяха особени почитатели на лятото. Тя бягаше от градските жеги, а на него му бе дошло до гуша от виетнамския зной и постоянното потене. Ниагарската гледка му се стори наистина величествена, макар че проникналият дълбоко в костите му мраз би трябвало да го предупреди за бъдещето на семейния живот. Госпожата пък бе заявила, че водопадите сигурно са още по-красиви и неотразими зиме, заобиколени от лед и сняг. Днес, давайки си сметка за всичко, което се бе случило впоследствие, Уили си каза, че още тогава е трябвало да я напъха в голям варел и да го засили в бушуващата водна стихия.

Веднага зърна мустанга на Детектива. Беше на паркинга на „Мечешката бърлога“ — ресторант и любима спирка на тираджиите на около десетина мили от Масена. Погледът му се задържа върху колата с гордост и удоволствие. Нали той му я беше намерил, при това здравата бе смъкнал продажната цена. В сервиза я разглоби част по част, замени всичко износено с ново, настрои двигателя да работи като часовник. В момента се чувстваше като учител, който среща любим бивш ученик и се наслаждава на големите му успехи в живота. Тръгна срещу мустанга, почти очаквайки колата да го познае и радостно да му бибипне. Обиколи я няколко пъти, надникна в купето и кимна одобрително. Изглеждаше почти перфектно, като се изключат няколко дребни драскотини по боята и леко износените грайфери на задните гуми. Искаше да надникне и в двигателя, но сега не му беше времето. Вероятно и в Мейн се намират добри механици, но бе сигурен, че никой не обича своите коли като него самия. Потупа предния капак, както се гали любим кон, и влезе в ресторанта. До вратата зад стъклени витрини се кипреха няколко препарирани мечки. Когато доближи, забеляза, че тук-там козината им е окапала. Кой знае защо, това го потисна. Побърза да се отдалечи.

Минаваше шест часът, отвън вече леко светлееше. Дъждът бе спрял, но небето сивееше смръщено, сигурно пак се канеше да вали. „Мечешката бърлога“ се оказа голямо заведение, но половината сепарета бяха вече заети, някои от клиентите закусваха, други пушеха. Уили се понамръщи, но нюйоркските забрани не важаха тук. Я се опитай да запалиш в нюйоркско заведение! Веднага ще връхлети някое ченге, ако, разбира се, преди това не скочат да те бият изнервени посетители от съседни маси.

Детектива седеше в дъното на залата, в червено сепаре с възглавници от изкуствена кожа. На прозоречния перваз до него имаше направена от дървени стърготини имитация на купа сено със забити отгоре миниатюрни бостанско плашило и пластмасови тикви. Паркър бе в тъмносини джинси, черна тениска, черно яке военна кройка. Не беше свалил якето, въпреки че помещението беше добре затоплено, защото отдолу носеше пистолет. След като щатската полиция бе отнела разрешителното му, би трябвало да е предал всичките си оръжия. Механикът обаче знаеше, че това важи само за официално регистрираните. Защото както Луис, така и Детектива не бе човек, който декларира всичко, което притежава.

На масата пред него стоеше чаша кафе и остатъци от порция хемендекс. Уили седна отсреща и келнерката се появи веднага. Поръча кафе и препечени филийки, но не чувстваше глад. Не беше и много уморен. Това го изненада, но обикновено спеше по четири-пет часа на денонощие.

— Видях, че не можа да отминеш мустанга, без да му се порадваш — засмя се Детектива.

— Колите са ми като деца — отвърна монтьорът. — Все едно при мен се раждат, през ръцете ми минават и винаги ми се е искало всички да са добри към тях.

В същия миг видя, че Паркър примигна, думите му като че попариха усмивката му. Изруга се мислено — не биваше да говори за деца. Човек, загубил дете, винаги носи незараснала рана.

— Как работи двигателчето? Създавало ли е неприятности? — залита тромаво, бързайки да стъпи на по-безопасна почва.

— Не, върви отлично.

— Е да, като не стрелят по него.

Не бе забравил, нито простил на Паркър за предишния мустанг, също доставен и прецизно ремонтиран от него. Някой обаче го бе направил на решето в отдалечен, забравен от Бога град в Мейн и ремонтът се оказа просто невъзможен. Уили настояваше да му го докарат в Куинс, беше готов да плати и разноските, но Ейнджъл прецени, че идеята не е добра. Знаеше, че гледката ще бъде прекалено шокираща за него — все едно, че вижда любим приятел в ковчег.

— Старая се да избягвам престрелките, поне когато е възможно — с извинителен тон рече Детектива.

Уили се поблазни да отвърне — „аха, стараеш се — вятър, нали те зная“, — но успя да надвие себе си. Паркър неудържимо привличаше куршуми, ножове, юмруци, изобщо всичко, което може да причини тежка телесна травма. И в момента му се струваше напрегнат, готов за сблъсък.

Закуската пристигна и за миг отвлече мислите му в друга посока. Кафето беше вкусно и силно. С благодарност отпи, усещайки как организмът реагира на прилива на захар и кофеин.

— Тук може ли да говорим? — запита той след втората глътка.

— Не бих казал. Хапни, после ще идем в колата. Не са се обаждали, нали?

— Не — отвърна Уили и в същия миг джиесемът му изписука.

Трескаво забърка по джобовете обнадежден, но когато извади апаратчето, видя, че е получил стандартното съобщение — „Добре дошли в Канада!“.

— Не сме в Канада, нали? — запита той удивено.

— Не сме, освен ако не са преместили границата — засмя се Детектива.

— Мамка им канадска! — изруга механикът, усещайки как разочарованието му се превръща в гняв. — Глупости разни! Като няма какво друго да измислят.

Искаше да зададе куп въпроси, на първо място дали тук са само те двамата. Но захапа едната филийка и потисна любопитството. Знаеше, че Детектива е печен, познава си работата отлично. Ейнджъл и Луис го бяха казвали десетки пъти, а той вярваше на преценките им. В същото време си повтаряше, че двама души не са достатъчни за онова, което предстоеше. Колкото и да бе загрижен за приятелите си, едва ли бе готов да загине безсмислено. Внезапно му хрумна, че положението е направо отчайващо, какво друго би могло да се каже? Човек трябва да е реалист. Премина и желанието му да яде, а то и без това не беше голямо. Захвърли филийката в чинията, извини се и се упъти към тоалетната. Там наплиска лицето и врата си със студена вода, избърса се с книжни салфетки и излезе.

Сметката беше платена, а Детектива го чакаше на вратата. Сигурно съзнаваше какво чувства Уили, но с нищо не го показа.

— Трябва ли да вземеш нещо от колата?

— Не. Каквото ми е нужно, си е в мен — отвърна механикът и инстинктивно потупа браунинга в джоба на якето.

Почувства се нелепо. За какъв се има, по дяволите? На гангстер ли се прави? От онези, дето ги гътват по средата на филма. Детектива го изгледа изпитателно. Сигурно му четеше мислите.

— Уили, добре ли си? — загрижено попита той.

— Хей, не искам да се правя на някой от ония… — извинително рече Уили. — … като Мръсния Хари… просто не ме бива за такива неща. Не съм свикнал.

— За утешение ще ти кажа, че мен ме бива за такива неща, често ги правя и пак не съм свикнал — потупа го по гърба Паркър и го поведе навън.

Качиха се в мустанга и потеглиха. Изминаха може би миля до първия празен паркинг. Детектива влезе в него и загаси мотора. Сетне извади десетина листа хартия. Бяха компютърни разпечатки на сателитни снимки с много добро качество. На едната имаше голяма сграда, изглежда, нечий дом. На други се виждаха град, пътища, реки и полета.

— Откъде ги имаш тези неща? Да не би от ЦРУ? — наивно запита Уили.

— Ами, от „Гугъл“, търсачката — отвърна Паркър. — Човек, ако рече, и план за нападение на Китай може да разработи с помощта на персонален компютър и интернет. На юг от тук Артър Лийхейгън има цял комплекс сгради и терени. Ето това е главната къща, строена е край езеро. Изглежда, че има и два пътя, за навътре и навън, те минават над река. От снимките личи също, че земята му е заобиколена с вода почти отвсякъде. Изключение са две тесни ивици на север и юг, където реката стига почти до езерото, но сетне се отклонява. Южният път се извива на северозапад, а северният — на югозапад, и по този начин почти се срещат близо до къщата на Лийхейгън. Пресичат ги две други шосета, те вървят от север на юг, първото е близо до реката, второто — на миля и нещо.

Детектива обясняваше и сочеше с пръст на снимките. Уили нямаше компютър, не познаваше тази техника. Смяташе, че му е късно да се занимава с такива неща, пък и от работа къде ти време за компютри. Представата му за „Гугъл“ беше далечна и неясна, не би могъл да обясни какво точно разбира под търсачка дори и на самия себе си. Но беше впечатлен от обясненията на Детектива и показаните снимки.

— Носиш пистолет, нали? — запита по едно време Детектива.

— Да. Луис ми го подари.

— Значи е добър. Стрелял ли си скоро?

— Не, май от Виетнам не съм.

— Оръжията не са се променили много. Я го покажи.

Уили измъкна браунинга и му го подаде. Беше модел от преди 1995 година, със синя оксидация. С пълна пачка от 13 патрона, а не десет и тежеше около килограм. В момента в цевта нямаше патрон, показваше го индикаторът на екстрактора.

— Чудесен и лек — отсече Паркър. — Не е нов, но е запазен и отлично чистен. Имаш ли резервна пачка?

Уили поклати глава в знак на отрицание.

— С малко повече късмет няма и да ти е нужна. Наложи ли се да презареждаме, значи насреща си ще имаме доста хора. А щом сме малцинство, то няма да има и особено значение.

Механикът усети хладни тръпки по гърба. Думите никак не бяха окуражителни.

— Може ли да запитам нещо? — рече той неспокойно.

— Разбира се.

— Само ние двамата ли сме? Виж, Чарли, да не се обидиш, ама какво са двама души? Нищо работа.

— Не, няма да сме само ние. Има и други.

— Къде са?

— Заминаха по-рано — отвърна Паркър и погледна часовника си. — Всъщност след малко ще се срещнем с тях.

— Може ли още един въпрос? — обади се отново Уили, докато другият палеше двигателя.

— Давай.

— Имаме ли план?

Детектива го изгледа.

— Че разбира се. Да не ни улучат.

— Харесва ми! — възкликна Уили с много чувство.

Детектива запали фаровете. Уили се вгледа и реши, че бият малко нагоре, но не каза нищо. За тях ще се погрижи по-късно, могат и да почакат. Сега в ума му беше друго — дали ще стрелят по тях, колко ли критично ще бъде положението? Във Виетнам е бил под вражески обстрел, но куршумите го бяха отминавали. Надяваше се и сега да е така. И все пак по-добре е да има предварителна информация. Виждал бе ранени с доста различно поведение. Някои крещяха и ревяха от болка. Други мълчаха, издържайки на агонията, а трети се шегуваха, сякаш раняването им е нещо незначително. Най-сетне не се стърпя и зададе въпроса.

— Теб ранявали ли са те?

— Ранявали са ме, да — отвърна Детектива.

— И какво?

— С една дума, не е за препоръчване.

— Знаеш ли, точно това си казвах — замислено отвърна Уили.

— Но пък моят случай не беше типичният. Бях потопен в ледена вода и предполагам, че когато ме раниха, организмът ми е бил вече в шок. Първо куршумът беше обикновен и мина през мен, вместо да се пръсне в тялото ми. Уцели ме тук, предимно в мастна тъкан — показа Паркър мястото на раняването. — Не помня и да ме е боляло в началото. А когато излязох от водата, ме заболя адски. Само че имаше една… една жена, която познавах, тя бе преминала сестринска подготовка и ме заши. После бях на крак още поне два часа. Сам не зная как съм съумял. Във всеки случай бил съм в продължителен шок. Тогава и тримата с Ейнджъл и Луис бяхме загазили здравата. Случва се ранени да действат, защото просто се налага, движи ги адреналинът. Иначе няма как, сам разбираш. А бяха отвлекли дъщерята на Уолтър Коул и ако не бях издържал…

Механикът бе чувал част от тази история от самия Ейнджъл.

— Два дни по-късно колабирах. Лекарите казваха, че било забавена реакция. Бяха избити и предните ми зъби и докато ми ги правеха, болеше не по-малко от самата огнестрелна рана. Опитваха да ме задържат в болницата, но отказах и се прибрах у дома. Доста време мина, преди да престана да усещам раненото място. И до ден-днешен при определени движения чувствам болезнено опъване там. Казах ти вече — не го препоръчвам никому.

— Разбирам — кимна Уили.

След малко излязоха от главното шосе и свиха на юг. Детектива намали скоростта и започна да се оглежда. Скоро стигнаха до второстепенен път с табела „Частна собственост“. Паркър пое по него и не след дълго отпред се показа мост. Тук спряха и останаха в колата, напрегнати, наострили слух. След малко сред дърветата отсреща се мярна светлина. Извърна глава вляво — спътникът му вече държеше пистолет. Извади своя и свали предпазителя. Паркър го погледна и кимна одобрително.

Излязоха от автомобила едновременно и тръгнаха към светлината. Тя идваше от купето на кола с разбит страничен прозорец и отворена врата, а в нея лежеше убит мъж с рана в гърдите. Автомобилът беше „Шевролет Тахо“. Паркър заобиколи колата внимателно и тръгна да огледа съседния терен. Недалеч попадна на друг труп — също мъжки. Човекът лежеше по очи, прострелян в тила.

— Кои ли са? — запита приближилият се Уили.

Паркър клекна и докосна кожата на мъртвеца с опакото на ръката.

— Не зная. Но е минало известно време от убийството — рече той замислено.

Ботите на убития блестяха, лъснати типично по военному, само по токовете имаше малко кал.

— Не са тукашни — добави Детектива.

— Не са — съгласи се механикът и отмести поглед. — Какво мислиш? Дали не са били с нашите?

Другият помисли, преди да отговори.

— Едва ли Луис е смятал, че ще се справи с Лийхейгън единствено с помощта на Ейнджъл — каза той след малко. — А територията е доста обширна, сигурно е имал нужда от повече хора. Логично е да се контролират и мостовете. Затова предполагам, че са били от екипа на Луис, но хората на Лийхейгън са ги разкрили и убили.

— А къде ли са твоите? — въздъхна Уили и се огледа.

Паркър впи поглед в тъмнеещите гори отсреща. Сетне махна с ръка в посока на моста.

— Някъде там.

— Да не би да им се е случило нещо? — несигурно запита Уили.

— Няма страшно. Ще се появят, когато най-малко ги очакваш — поклати глава Детектива.