Катрин Стокет
Слугинята (9)

Глава 9

В събота, деня на срещата ми със Стюарт Уитуърт, седя два часа под Чудодейната машина (ефектът от която, стана ясно, трае само до следващото измиване). След като се изсушавам, отивам в „Кенингтънс“ и си купувам най-ниските обувки, които намирам, и черна рокля от креп. Ненавиждам ходенето по магазини, но сега ми е приятно да се разсея за един следобед и да не се притеснявам за госпожа Щайн или Ейбълийн. Плащам осемдесет и петте долара от сметката на майка, тъй като тя непрекъснато ме умолява да си купувам нови дрехи. („Нещо подходящо за ръста ти.“) Знам, че майка никак няма да одобри дълбокото деколте. Никога не съм носила такава рокля.

На паркинга пред „Кенингтънс“ запалвам колата, но не мога да потегля, защото внезапно ме свива стомахът. Стисвам облицования в бяло волан и си казвам за десети път, че е нелепо да се надявам на нещо, което никога няма да се случи. Да си мисля, че от черно-бялата снимка мога да разбера какъв нюанс са сините му очи. Да смятам, че ще излезе нещо от уредена среща и поредица от отложени вечери. Но с роклята и новата си прическа всъщност изглеждам доста добре. Не мога да потисна надеждите. Хили ми показа снимката преди четири месеца, докато седяхме край басейна в задния й двор. Тя се печеше на слънце, а аз се разхлаждах на сянка. Обривът, който получавам от слънцето, се беше появил през юли и още не можех да се оправя.

— Заета съм — казах й аз.

Хили седеше на ръба на басейна, необяснимо уверена, че изглежда добре в черния си бански, въпреки отпуснатата след раждането кожа и натрупаните килограми. Имаше шкембе, но краката й, както винаги, бяха слаби и хубави.

— Още дори не съм ти казала кога ще дойде — каза тя. — При това е от изключително добро семейство. — Разбира се, имаше предвид собствените си роднини. Стюарт беше втори братовчед на Уилям. — Поне се срещни с него и виж дали ще го харесаш.

Отново погледнах снимката. Очите му бяха големи и ясни, имаше светлокестенява къдрава коса и беше най-високият от групата мъже, снимали се край някакво езеро. Но останалите прикриваха по-голямата част от тялото му. Най-вероятно му липсваше някой крайник.

— Нищо му няма — рече Хили. — Питай Елизабет, тя се запозна с него на благотворителния бал миналата година, докато ти беше в колежа. Да не говорим, че цяла вечност ходеше с Патриша ван Девендър. — Патриша ван Девендър ли? Кралицата на красотата в „Ол Мис“ две поредни години? — Освен това откри собствена фирма във Виксбърг. И нищо да не се получи, поне няма да го срещаш всеки ден из града.

— Добре — въздъхнах аз накрая, най-вече за да ме остави Хили на мира. Когато се прибирам вкъщи от пазар, вече минава три часът. В шест трябва да съм у Хили, за да се запозная със Стюарт. Поглеждам се в огледалото. Косата ми е започнала да се къдри по краищата, но като цяло все още е права. Майка много се зарадва, когато й казах, че искам пак да изпробвам Чудодейната машина и дори не се усъмни защо. Тя не знае за срещата ми довечера, а ако някак си разбере, след като нищо не излезе, през следващите три месеца ще ме измъчва с въпроси от сорта на „Той обади ли се?“ и „Какво обърка този път?“.

Майка е в дневната на първия етаж и двамата с татко гледат баскетболен мач и викат за отбора на „бунтарите“. Брат ми Карлтън седи на дивана с чисто новата си приятелка. Днес следобед пристигнаха от университета в Луизиана. Тя е с тъмна права коса, вързана на опашка, и носи червена блуза. Когато заварвам Карлтън сам в кухнята, той се засмива и ми подръпва косата, както когато бяхме малки.

— Как си, сестричке?

Разказвам му за работата във вестника и че съм редактор на бюлетина на женската организация. Казвам му и че се надявам, след като завърши, да се прибере вкъщи.

— И ти заслужаваш малко от вниманието на майка. Мен ме обсипва с повече от необходимото — казвам през зъби.

Той се смее, все едно ме разбира, но дали е така наистина? Три години по-голям е от мен, изглежда прекрасно, висок, русокос, завършва право в университета на Луизиана и е защитен от майка ни от двеста и седемдесет километра пътища с дупки. След като той се връща при приятелката си, аз започвам да се оглеждам за ключовете от колата на майка, но не ги намирам. Вече е пет без петнайсет. Заставам на прага и се опитвам да привлека вниманието й. Трябва да я изчакам да приключи да засипва момичето с опашката с въпроси за родителите й и откъде е, но майка няма да миряса, докато не открие поне един общ познат. След това я пита в кой клуб е членувала във „Вандербилт“ и приключва с въпроса какъв модел украса поставя върху сребърните си прибори. Според майка тази украса казва за човек повече и от хороскоп. Момичето с опашката отговаря, че семейните прибори са украсени с плетеница тип „Шантили“, но когато се омъжи, тя ще си избере собствен модел, защото, по думите й, била с независим дух. Карлтън я погалва по главата и тя му се умилква като котка. Двамата ме оглеждат и се усмихват.

— Скийтър — обръща се към мен момичето с опашката от другия край на стаята, — имаш късмет, че семейните ви прибори са украсени с модел „Франсоа I“, ще го запазиш ли, когато се омъжиш?

— „Франсоа I“ е истинска мечта — казвам аз с усмивка. — Непрестанно вадя вилиците от шкафа и им се любувам. Майка ме поглежда с присвити очи. Правя й знак да дойде в кухнята, но преди да се появи, минават още десет минути. — Къде са ключовете от колата ти, майко? Закъснявам за среща с Хили. Тази нощ ще спя у тях.

— Моля? Но Карлтън си е вкъщи. Какво ще си помисли за теб новата му приятелка, ако кажеш, че си имаш по-интересни занимания. Не й бях казала досега, защото знаех, че независимо дали Карлтън си е вкъщи или не, разговорът ще прерасне в спор. — А и Паскагула направи печено, а баща ти е приготвил дърва довечера да запалим камината в дневната.

— Навън е двайсет и девет градуса, майко.

— Виж сега. Брат ти си е у дома и очаквам от теб да се държиш като добра сестра. Няма да излизаш, докато не си поговориш хубаво с момичето. — Тя поглежда часовника си, а аз си напомням, че вече съм на двайсет и три години.

— Моля те, скъпа — казва майка, въздъхва и отнася в дневната поднос с ментов сироп.

— Мамо — викам след нея от кухнята в пет часа и двайсет и пет минути. — Трябва да тръгвам. Къде са ключовете? Хили ме чака.

— Но още не съм сервирала кифличките.

— Хили е пипнала някакъв стомашен вирус — прошепвам й аз. — А прислужницата й има почивен ден. Трябва да гледам децата.

Майка въздъхва.

— В такъв случай сигурно утре ще отидеш с тях на църква. А аз си мислех, че ще отидем цялото семейство. И после ще обядваме заедно.

— Мамо, моля те — казвам аз и започвам да тършувам из кошницата, където държи ключовете си. — Не мога да намеря ключовете!

— Не може да взимаш кадилака до утре. Това ни е хубавата кола за църква.

Той ще е у Хили след половин час. Трябваше да се облека и гримирам у тях, за да не заподозре майка нищо. Не мога да взема новия пикап на татко. Пълен е с тор, а и ще му трябва утре рано сутринта.

— Добре, тогава ще взема стария пикап.

— Струва ми се, че ремаркето беше закачено за него. Попитай баща си.

Но аз не питам татко, защото не мога да обяснявам, че излизам, пред трима души, които ще се разстроят, затова грабвам ключовете за стария пикап и казвам:

— Няма значение. Така или иначе, отивам право у Хили. — И изтичвам намусена навън само за да видя, че не само за стария пикап има закачено ремарке, а и че в ремаркето стои половинтонен трактор. Пътувам към града за първата си среща от две години насам в очукан червен шевролет модел 1941 г. и тегля след себе си трактор. Двигателят се дави и бучи и започвам да се чудя дали пикапът ще издържи. Гумите хвърлят пръски кал назад. Двигателят се задавя на главния път и роклята и чантата ми хвръкват на пода. Запалвам от втория път.

В пет и четирийсет и пет пред мен изскача нещо черно и усещам удар. Натискам спирачките, но когато теглиш машина, тежка половин тон, не се спира лесно. Простенвам и отбивам встрани. Трябва да проверя. За мое удивление котката се изправя, оглежда се замаяно и се шмугва в гората толкова бързо, колкото и беше изскочила оттам.

В шест часа без три минути, след като съм предизвикала задръстване и под шума на клаксони и викове на младежи, паркирам в съседната пряка, защото задънената улица, на която Хили живее, не предлага подходящ паркинг за селскостопански машини. Грабвам чантата си и влизам тичешком в къщата й без дори да почукам, запъхтяна, потна и разчорлена, и ги заварвам да пият уиски със сода в предния хол с кавалера ми. Замръзвам във вестибюла, а те ме зяпват. Уилям и Стюарт стават. Боже, той наистина е висок, по-висок е от мен поне с десет сантиметра. Хили втрещена ме хваща за лакътя.

— Момчета, връщаме се след малко. Вие си стойте спокойно и си говорете за футбол или нещо подобно.

Хили ме завежда в стаята си и двете започваме едновременно да охкаме. Изглеждам ужасяващо.

— Скийтър, дори червило не си си сложила! Косата ти прилича на гнездо!

— Знам, погледни ме само! — От стоенето под Чудодейната машина няма и помен. — Камионът няма климатик, трябваше да отворя проклетия прозорец. Почиствам си лицето и Хили ме настанява на стола пред тоалетката. Започва да ме реши, както правеше майка преди, навива косата ми на едри ролки и я пръска с лак за коса.

— Е, какво ще кажеш за него? — пита тя.

Въздъхвам и затварям още негримираните си очи.

— Хубав е.

Започвам да размазвам фон дьо тен по лицето си, нещо, което почти не знам как се прави. Хили ме поглежда, изтрива малко от грима със салфетка и го нанася наново. Обличам черната рокля с дълбоко остро деколте и обувам черните ниски обувки „Делман“. Хили сресва набързо косата ми. Забърсвам се с мокра кърпичка под мишниците, а тя обръща очи с досада.

— Блъснах една котка — казвам аз.

— Той вече изпи две питиета, докато те чака.

Ставам и приглаждам роклята си.

— Добре, дай оценка от едно до десет.

Хили ме оглежда от глава до пети и спира поглед върху дълбокото деколте. Повдига вежди. Досега никога не съм оголвала толкова гърдите си, почти бях забравила, че имам такива.

— Шест — казва, като че ли и самата тя е изненадана.

Споглеждаме се за миг. Хили изписква тихичко, а аз й се усмихвам. Досега никога не ми е давала оценка, по-висока от четири. Когато се връщаме в хола, Уилям размахва пръст към Стюарт.

— Ще се кандидатирам за този пост, а с баща ти…

— Стюарт Уитуърт — обявява тържествено Хили, — искам да ти представя Скийтър Филън.

Той става и за миг всички мисли се изпаряват от главата ми. Насилвам се да вдигна очи, сякаш за да си причиня още повече болка, когато той ми подава ръка.

— Стюарт завърши Университета на Алабама — казва Уилям и добавя: — Играеше във футболния отбор.

— Приятно ми е да се запознаем — усмихва ми се за миг Стюарт. После отпива голяма глътка от уискито си и чувам как ледът се удря в зъбите му. — Е, къде ще ходим? — обръща се той към Уилям.

Взимаме олдсмобила на Уилям, за да отидем в хотел „Робърт Лий“. Стюарт ми отваря вратата и сяда до мен на задната седалка, но се навежда напред и през целия път разговаря с Уилям за ловния сезон на елени. На масата ми издърпва стола и аз сядам, усмихвам се и му благодаря.

— Искаш ли нещо за пиене? — пита ме той, без обаче да ме погледне.

— Не, благодаря, само чаша вода, моля.

Той се обръща към сервитьора и поръчва:

— Двоен бърбън, чист, и чаша вода.

По някое време, след като е изпил петия си бърбън, се обръщам към него:

— Хили каза, че си в петролния бизнес. Работата ти сигурно е интересна.

— Изкарват се добри пари. Това всъщност искаш да разбереш, нали?

— Нямах… — но млъквам, защото виждам, че е извърнал глава и гледа нещо. Вдигам очи и забелязвам, че се взира в една жена на вратата, едрогърда блондинка с ярко червило и прилепнала зелена рокля.

Уилям хвърля поглед през рамо, за да види кого гледа Стюарт, но веднага се обръща. Поклаща съвсем леко глава към Стюарт и в този миг виждам, че към вратата вървят предишният приятел на Хили, Джони Фут, и жена му Силия. Те излизат, а ние с Уилям се споглеждаме облекчени, че Хили не ги е видяла.

— Господи, това момиче е страшно секси — промърморва си под носа Стюарт и в този миг престава да ме интересува какво ще излезе от срещата. По някое време Хили ми хвърля поглед, за да разбере как върви. Усмихвам се, все едно всичко е наред, и тя ми отвръща с усмивка, доволна, че нещата се получават.

— Уилям! Току-що влезе заместник-губернаторът. Да отидем да поговорим с него, преди да е седнал.

Двамата стават от масата и оставят нас, влюбените гълъбчета, да седим един до друг и да гледаме всички щастливи двойки в ресторанта.

— Ходила ли си на някой от мачовете на футболния отбор на университета в Алабама? — пита той почти без да ме поглежда.

Не бях и стъпвала на градския стадион, който е на няма и петстотин метра от леглото ми.

— Не, не се интересувам особено от футбол.

Поглеждам часовника си. Едва седем и петнайсет е.

— Ясно — той се взира в чашата, която му бе сервирал келнерът, сякаш безкрайно би му харесало да я обърне на една глътка. — Тогава с какво се занимаваш?

— Водя рубриката за… поддържане на дома в „Джаксън джърнъл“.

Той сбърчва чело и се разсмива.

— Поддържане на дома. Искаш да кажеш, домакинска работа ли?

Кимвам.

— Боже — разбърква той питието си. — Не мога да си представя нищо по-скучно от това, да четеш рубрика как да си чистиш къщата — казва той и забелязвам, че единият му преден зъб е малко крив. Копнея да му изтъкна този недостатък, но той довършва мисълта си: — Освен, може би, да я пишеш. Седя и го гледам мълчаливо. — Страхотен план да си хванеш съпруг. Като станеш експерт в домакинството.

— Истински гений си. Разкри целия ми замисъл.

— Не е ли това специалността на всички жени в „Ол Мис“? Професионален лов на съпрузи?

Гледам го смаяна. Може и да не съм ходила на много срещи, но за какъв се мисли този?

— Извинявай, но като малък да не си си падал на главата?

Той примигва, а после започва да се смее искрено за пръв път тази вечер.

— Не че ти влиза в работата — продължавам аз, — но трябваше да започна отнякъде, защото имам намерение да стана журналистка. — Струва ми се, че успявам да го впечатля.

Но след миг глътва питието си и извръща поглед. Вечеряме и докато разглеждам профила му, забелязвам, че носът му е малко остър. Веждите му са твърде дебели, а светлокестенявата му коса прекалено къдрава. Почти не си говорим, поне ние двамата. Хили бъбри и подхвърля по някоя реплика, като например:

— Стюарт, знаеш ли, че Скийтър живее в една плантация на север от града? Сенаторът не беше ли израснал във ферма за фъстъци?

Стюарт си поръчва поредното питие. Когато с Хили отиваме до тоалетната, тя ми се усмихва обнадеждено.

— Какво ще кажеш?

— Той е… висок — отвръщам аз, изненадана, че Хили не е забелязала как кавалерът ми не само е невъобразимо груб, но е и мъртвопиян.

Най-накрая приключваме с вечерята и двамата с Уилям си поделят сметката. Стюарт става и ми помага да си облека сакото. Поне има добри обноски.

— Боже, никога не съм виждал жена с толкова дълги ръце. — А аз досега не бях срещала толкова сериозен алкохолик. — Сакото ти мирише на… — Той се навежда и го подушва с отвратена физиономия. — Мирише на тор!

Стюарт влиза в мъжката тоалетна, а на мен ми идва да потъна в земята от срам. В колата настъпва мъчителна тишина. Триминутното пътуване ми се струва безкрайно дълго. Влизаме в дома на Хили. Юл Мей се появява, облечена в бялата си униформа, и казва:

— Децата са добре, легнаха си тихо и кротко. — И се измъква през кухненската врата.

Извинявам се и отивам в банята.

— Скийтър, защо не закараш Стюарт до тях? — пита ме Уилям, когато се връщам. — Аз съм страшно уморен, нали, Хили?

Хили се взира в мен, сякаш се опитва да разбере какво ще направя. Струва ми се, че ясно показах какво мисля, като стоях в тоалетната десет минути.

— Колата ти… не е ли тук? — отправям аз въпроса към празното пространство пред Стюарт.

— Струва ми се, че братовчед ми не е в състояние да шофира — смее се Уилям.

Всички млъкваме отново.

— Аз дойдох с пикап. Не ми се ще да…

— Голяма работа — казва Уилям и потупва Стюарт по гърба. — Стюарт няма нищо против да се вози в камион, нали, приятел?

— Уилям, защо не караш ти, а Скийтър ще се вози с вас? — пита Хили.

— И аз пих много — отвръща Уилям, макар току-що да ни беше докарал от ресторанта.

Накрая аз просто си тръгвам. Стюарт излиза след мен, без да пита защо не съм паркирала пред дома на Хили. Когато стигаме при пикапа, и двамата спираме и поглеждаме към дългия пет метра трактор, закачен за него.

— Сама ли докара това чудо?

Въздъхвам. Предполагам, че тъй като съм висока, никога не съм се чувствала хубава, нито пък особено женствена, но този трактор сякаш обобщава всичко.

— От години не съм виждал нещо по-смешно — казва той. Заставам пред него:

— Хили може да те закара. Тя ще те прибере вкъщи.

Той се обръща и ме поглежда в очите, убедена съм, за пръв път тази вечер. След няколко дълги мига под изпитателния му поглед, очите ми се насълзяват. Просто съм толкова уморена!

— Ох, по дяволите — казва той и леко се отпуска. — Виж, казах на Хили, че не съм готов за никакви срещи.

— Недей… — обръщам му аз гръб и тръгвам обратно към къщата.

 

 

В неделя сутрин ставам рано, преди Хили и Уилям, преди децата и преди колоната коли, стичащи се към църквата. Прибирам се вкъщи с трактора, дрънкащ зад мен. От мириса на тор ми се повдига, макар предишната вечер да не бях пила алкохол. Снощи се бях върнала в къщата на Хили, а Стюарт се мъкнеше след мен. Почуках на вратата на спалнята и помолих Уилям, който вече си миеше зъбите, да закара Стюарт у дома. Качих се в стаята за гости още преди той да отговори. Прескачам кучетата на татко на верандата и влизам в къщата. Щом виждам майка, се спускам към нея и я прегръщам. Тя се опитва да се освободи от прегръдката ми, но аз не я пускам.

— Какво има, Скийтър? Не си се заразила от Хили, нали?

— Не, добре съм. — Иска ми се да мога да й споделя за снощи. Чувствам се гузна, че не се държа по-добре и че нямам нужда от нея, докато не ми се случи нещо неприятно. Гузно ми е, че ми се иска Константин да е тук вместо нея. Майка приглажда разрошената ми от вятъра коса, тъй като тя добавя поне пет сантиметра към височината ми.

— Сигурна ли си, че не ти е лошо?

— Добре съм, мамо. — Твърде уморена съм, за да се съпротивлявам. Боли ме, сякаш някой ме е ритнал в корема. С ботуши. Не ми минава.

— Знаеш ли? — казва тя с усмивка. — Мисля, че това е подходящото момиче за Карлтън.

— Добре, мамо. Много се радвам за него.

В единайсет часа на следващата сутрин телефонът звъни. За щастие съм в кухнята и вдигам.

— Госпожица Скийтър?

Не помръдвам и хвърлям поглед към майка, която си преглежда чековата книжка на масата в трапезарията. Паскагула вади тавата с печено от фурната. Влизам в килера и затварям вратата.

— Ейбълийн? — прошепвам аз.

Тя замълчава за кратко и после казва:

— Ами ако… ами ако онова, което ви кажа, не ви хареса? Имам предвид онова за белите хора.

— Аз… аз… тук не става въпрос какво мисля аз. Моето мнение не е важно.

— Но откъде да знам, че няма да се ядосате и да се обърнете срещу мен?

— Няма… май просто ще трябва да… ми се довериш. — Застивам в очакване, обнадеждена. Следва дълго мълчание.

— Боже, смили се над мен. Ще го направя.

— Ейбълийн! — Сърцето ми се разтуптява. — Нямаш представа колко съм ти…

— Госпожице Скийтър, ще трябва много да внимаваме.

— Ще внимаваме, обещавам ти.

— И ще трябва да ми промените името. Моето, на госпожа Лийфолт, на всички.

— Разбира се — трябваше да й кажа това по-рано. — Кога да се срещнем? Къде можем да се видим?

— Ясно е, че няма да стане в квартала на белите. Предполагам, че… ще трябва да дойдете в моята къща. — Познаваш ли и други прислужници, които биха се съгласили? — питам я аз, макар госпожа Щайн да се беше съгласила да прочете само един разказ. Но аз трябва да съм готова, ако по някаква случайност първият й хареса. Ейбълийн замълчава.

— Може да питам Мини. Но тя не обича много да говори с белите. — Мини ли? Да не говориш за… предишната прислужница на госпожа Уолтърс? — питам аз и изведнъж осъзнавам колко заплетена става цялата тази история. Ще надникна не само в живота на Елизабет, но и на Хили.

— Мини определено има много за разправяне.

— Ейбълийн, благодаря ти. Много ти благодаря.

— Да, госпожо. — Искам да те питам само… Защо промени решението си?

Ейбълийн дори не се замисли.

— Госпожа Хили — отвръща тя.

Замълчавам и си мисля за плана на Хили за тоалетните, как обвини прислужницата в кражба, за всички онези приказки за болести. Ейбълийн произнася името й сухо, сякаш е горчив развален орех.