Катрин Стокет
Слугинята (21)

Глава 21

С майка и татко стоим в дневната и се взираме в сребристата кутия на прозореца. Тя е с размера на автомобилен двигател, отрупана с копчета, с лъскаво хромирано покритие и излъчва надежда за модерен свят. Върху нея пише „Федърс“^[1].

— Кои са тези Федърс? — пита майка. — От къде е родът им?

— Хайде, дръпни ръчката, Шарлот.

— О, не. Няма да пипам тази грозотия.

— Боже, мамо, доктор Нийл каза, че ти е необходим. А сега се отдръпни. — Родителите ми ме поглеждат гневно. Те не знаят, че Стюарт скъса с мен след вечерята у Уитуърт. Не подозират и за облекчението, което копнея да ми донесе тази машина. Че всяка минута ми е толкова горещо и изпитвам такава пареща болка, че имам чувството, че ще изгоря. Завъртам копчето на „1“. Полилеят над главите ни примигва. Свистенето се засилва бавно, сякаш набира скорост по нанагорнище. Виждам как няколко косъма от косата на майка леко се надигат и развяват.

— О… Боже! — казва майка и затваря очи. Напоследък е много уморена и язвата й се влошава. Доктор Нийл каза, че ако в къщата е хладно, ще се чувства малко по-добре.

— Това дори не е най-високата степен — казвам аз и завъртам копчето на „2“.

Въздушната струя започва да духа по-силно, става по-студено и тримата се усмихваме, когато потта по челата ни започва да изсъхва.

— Какво пък, нека пробваме на най-силната степен — казва татко и превключва на „3“, най-високата, най-студената, най-прекрасната степен, и майка се кикоти.

Зяпаме климатика с отворени уста, сякаш ще го глътнем. Лампите пак заблестяват по-силно, свистенето се усилва, усмивките ни стават още по-широки и в този миг всичко угасва. Тъмнина.

— Какво… стана? — пита майка.

Татко вдига очи към тавана. После излиза в коридора.

— Заради тази проклетия е гръмнал бушонът.

Майка развява кърпичка около врата си, за да се разхлади.

— Мили Боже, Карлтън, оправи го.

В продължение на час слушам как татко и Джеймсо прехвърлят бушони и инструменти, тропат по верандата с обувки. След като поправят повредата и аз изслушвам лекцията на татко как не трябва да включвам на „3“, иначе ще вдигна къщата във въздуха, с майка наблюдаваме как прозорците започват да се запотяват. Майка задрямва в стола си в стил кралица Ан с придърпано до гърдите зелено одеяло. Аз я изчаквам да заспи, слушам лекото й похъркване, гледам сбърченото й чело. Тръгвам на пръсти, изключвам всички лампи, телевизора, всяка електрическа проклетия на долния етаж, освен хладилника. Заставам до прозореца и си разкопчавам блузата. Внимателно завъртам копчето на „3“. Защото копнея да не чувствам нищо. Искам да замръзна отвътре. Искам студът да скове и сърцето ми. Бушонът гръмва след около три секунди.

 

 

През следващите две седмици изцяло се потапям в интервютата. Държа пишещата си машина на задната веранда и работя през по-голямата част от деня и до късно през нощта. През мрежите против насекоми на терасата зеленият двор и полетата изглеждат обгърнати в мъгла. Понякога се улавям как се взирам в нивите, но не ги виждам. Виждам старите кухни в Джаксън с прислужниците, на които им е горещо и лепкаво в белите униформи. Усещам крехките телца и дъха на белите бебета. Усещам онова, което е изпитала Константин, когато майка ме е донесла от болницата и ме е положила в ръцете й. Оставям спомените на чернокожите да ме откъснат от собствения ми нещастен живот.

— Скийтър, Стюарт не се е обаждал от седмици — повтаря майка за осми път. — Не ти е сърдит, нали?

В момента пиша статията за рубриката на госпожа Мърна. Макар преди време да имах готови материали за три месеца напред, сега за малко да пропусна крайния си срок.

— Не е сърдит, майко. Не е нужно да звъни през пет минути! — Но веднага смекчавам тона си. Тя като че ли отслабва повече с всеки изминал ден. Видът на изпъкналата й ключица е достатъчен да смекчи раздразнението ми от забележката й. — Той просто пътува, мамо.

Отговорът ми изглежда я успокоява засега, а аз разказвам същата история на Елизабет, споделям малко повече подробности с Хили и се ощипвам по ръката, за да понеса неуместната й усмивка. Но не знам какво да кажа на себе си. Стюарт се нуждае от „пространство“ и „време“, сякаш става въпрос за физика, а не за човешки взаимоотношения. И вместо по цял ден да се самосъжалявам, аз работя. Пиша. Потя се. Откъде да знам, че от разбито сърце на човек му става толкова горещо. Когато майка отива да си легне в спалнята, аз придърпвам стола си до климатика и се взирам в него.

През юли машината се превръща в сребрист олтар. Заварвам Паскагула да се прави, че бърше прах с една ръка, докато с другата държи плитките си пред студената струя. Климатикът не е ново изобретение, но всеки оборудван с него магазин в града слага табела на витрината си и го посочва в рекламите си като нещо жизненоважно. От картон правя табелка и за дома на Филън и я закачвам на бравата на входната врата: „Вече с климатик“. Майка се усмихва, но се прави, че не й е смешно.

Една от редките вечери, в които съм си вкъщи, сядам на масата с майка и татко. Майка побутва вечерята в чинията си. Цял следобед се опитваше да скрие от мен, че е повръщала. Тя притиска с пръст върха на носа си, за да облекчи главоболието си, и казва:

— Мислех си за двайсет и пети. Не е твърде рано да ги поканим на гости, нали? — А аз още не се осмелявам да й кажа, че със Стюарт сме скъсали. Но по лицето на майка е изписано, че тази вечер се чувства много зле. Бледа е и се опитва да седи изправена по-дълго, отколкото й се иска. Хващам ръката й и казвам:

— Ще попитам, мамо. Сигурна съм, че двайсет и пети е подходяща дата. — Тя се усмихва за пръв път през целия ден.

 

 

Ейбълийн се усмихва на купчината страници върху кухненската си маса. Купът е висок около три сантиметра, с двоен интервал между редовете, и започва да прилича на нещо, което може да бъде поставено на лавица с книги. Ейбълийн е също толкова изтощена като мен, а вероятно и повече, защото работи по цял ден, а вечер се прибира и се занимава с интервютата.

— Вижте само — казва тя. — Почти прилича на книга.

Кимвам и се опитвам да се усмихна, но имаме още много работа. Почти август е и макар крайният срок за ръкописа да е чак през януари, остават още пет интервюта, които трябва да бъдат редактирани. С помощта на Ейбълийн оформих, съкратих и подредих пет от главите, включително тази на Мини, но по текстовете има още работа. За щастие частта на Ейбълийн е готова. Дълга е двайсет и една страници, написани прекрасно, простичко. Измислихме няколко десетки псевдонима, и за белите, и за чернокожите, и понякога ни е трудно да запомним всички. От самото начало Ейбълийн е Сара Рос. Мини си избра името Гъртруд Блак, не знам по каква причина. Аз се подписвам като Анонимен, макар Илейн Щайн още да не знае това. Градът се казва Найсвил, Мисисипи, защото такова селище не съществува, но решихме, че ако името на щата е истинско, ще привлечем по-голям интерес. И тъй като по една случайност в Мисисипи положението е най-тежко, решихме непременно да използваме него. През прозореца подухва ветрец и разлиства най-горните страници. Двете светкавично ги притискаме с длани, за да не се разпилеят.

— Мислите ли, че… ще я отпечатат? — пита Ейбълийн. — Когато стане готова?

Опитвам се да й се усмихна, да се престоря на уверена.

— Надявам се — казвам аз възможно най-ведро. — Изглежда, хареса идеята и… ами, протестът наближава и… Усещам как гласът ми заглъхва.

В действителност не знам дали госпожа Щайн ще поиска да публикува книгата. Но знам със сигурност, че цялата отговорност лежи върху моите рамене, а по трудолюбивите, набраздени от бръчки лица на прислужниците виждам колко силно искат тя да бъде публикувана. Страхуват се, поглеждат през десет минути към задната врата, плашат се да не ги хванат, че говорят с мен. Ужасяват се, че ще ги пребият като внука на Лувиния или, да не дава Господ, ще ги причакат в собствения им двор като Медгар Евърс. Рискът, който поемат, е доказателство, че искат, при това силно, историите им да бъдат отпечатани.

Вече не се чувствам в безопасност само защото съм бяла. Озъртам се през рамо, когато отивам с пикапа към дома на Ейбълийн. Случката с полицаите, които ме спряха преди няколко месеца, ми напомня, че сега съм заплаха за всяко бяло семейство в града. Макар голяма част от историите да са приятни, да показват силната връзка между прислужниците и семействата, именно неприятните истории ще привлекат вниманието на хората. От тях кръвта им ще кипне и ръцете им ще се свият в юмруци. Трябва да пазим книгата в пълна тайна.

Умишлено закъснявам с пет минути за срещата на женската организация в понеделник, първата ни сбирка от месец насам. Хили беше на почивка и не би допуснала да се съберем без нея. Навсякъде около мен жените седят, пушат цигари и тръскат пепелта в стъклени пепелници на пода. Аз си гриза ноктите, за да не запаля. Не съм пушила от шест дни. Освен липсата на цигара в ръката ми, ми става нервно и като оглеждам лицата около себе си. Веднага забелязвам седем жени, които са свързани по някакъв начин с книгата или самите те присъстват в историите. Искам да се махна оттук и да се върна към работата си, но минават два дълги горещи часа, преди Хили най-накрая да удари с чукчето. Вече дори тя изглежда уморена да слуша собствения си глас. Момичетата стават и се протягат. Някои си тръгват, нетърпеливи да се върнат при съпрузите си. Други се бавят — онези, чиито кухни са пълни с деца, а прислужниците им са се прибрали вкъщи. Събирам си бързо нещата и се надявам никой да не ме заговори, особено Хили. Но преди да успея да се измъкна, Елизабет среща погледа ми и ми помахва да отида при нея. Не съм я виждала от седмици и няма как да не говоря с нея. Гузно ми е, че не съм й ходила на гости. Тя се хваща за облегалката на стола и се надига. В шестия месец е и е замаяна от успокоителните хапчета за бременни.

— Как си? — питам аз. Всяка част от тялото й си е същата, с изключение на огромния издут корем. — Този път по-леко ли ти е?

— Господи, не, ужасно е, а ми остават още три месеца.

И двете замълчаваме. Елизабет се оригва лекичко и поглежда часовника си. Най-накрая взима чантата си и се кани да тръгва, но в същия миг ме хваща за ръката.

— Чух за теб и Стюарт — прошепва тя. — Много съжалявам. Свеждам очи. Не се изненадвам, че знае, а по-скоро, че мина толкова време, преди да се разчуе. Не съм казвала на никого, но предполагам, че Стюарт е споделил. Тази сутрин тъкмо се наложи да излъжа майка, че семейство Уитуърт ще са извън града на двайсет и пети, датата, на която майка искаше да ги покани на гости.

— Съжалявам, че не ти казах — отвръщам аз. — Не ми се говори за това.

— Разбирам. Ох, да му се не види, по-добре да тръгвам, защото Райли сигурно вече се е вбесил, че го оставих сам с нея. — Тя хвърля един последен поглед към Хили.

Хили се усмихва и я пуска да си ходи с кимване. Събирам бързо бележките си и тръгвам към вратата. Преди обаче да успея да изляза, чувам гласа й:

— Почакай малко, Скийтър.

Въздъхвам, обръщам се и се изправям лице в лице с Хили. Тя е облечена с морскосин костюм, подходящ за петгодишни момиченца. Плисетата около бедрата й са опънати като мех на акордеон. В стаята вече сме останали само двете.

— Може ли да го обсъдим, моля те? — Тя държи в ръка последния брой на бюлетина и ми става ясно какво ще последва.

— Не мога да остана. Майка е болна…

— Казах ти преди пет месеца да публикуваш инициативата ми, а ти за поредна седмица не спазваш нарежданията ми. Поглеждам я и изведнъж ме обзема див гняв. Всичко, което потискам от месеци, се надига и изригва от гърлото ми.

— Няма да публикувам тази инициатива.

Хили ме поглежда, без да помръдва.

— Искам да видя инициативата в бюлетина преди изборите — казва тя и вдига пръст към тавана, — иначе ще звънна горе, госпожичке.

— Ако се опиташ да ме изхвърлиш от организацията, лично ще се обадя на Женевиев фон Хабсбург в Ню Йорк — изсъсквам аз, защото по една случайност знам, че Женевиев е идолът на Хили. Тя е най-младият президент в историята на националната женска организация и може би единственият човек, от когото Хили се страхува. Но Хили дори не потрепва.

— И какво ще й кажеш, Скийтър? Ще й кажеш, че не си вършиш работата ли? Ще й кажеш, че разнасяш в чантата си негърски активистки материали?

Прекалено съм ядосана, за да позволя думите й да ме притеснят.

— Искам си ги обратно, Хили. Взе нещо, което е мое.

— Разбира се, че ще ги взема. Нямаш работа да разнасяш подобно нещо. Ами ако някой ги види?

— Коя си ти, че да ми кажеш какво мога и какво не мога да нося…

— Това ми е работата, Скийтър! Много добре знаеш, че никой няма да си купи и парче торта от организация, в която членуват поддръжници на расовата интеграция!

— Хили — искам просто да я чуя как го казва.

— А за кого събираме парите от продажбата на тези парчета торта? Тя обръща очи с досада:

— За бедните гладуващи африкански дечица.

Чакам я да види иронията в това, че изпраща пари на чернокожи хора в други държави, но не и в другия край на града. Но ми хрумва нещо по-добро:

— Ще се обадя на Женевиев веднага. Ще й кажа каква лицемерка си.

Тялото на Хили се стяга. За миг си помислям, че съм пропукала малко черупката й. Но тя веднага облизва устни, поема си дълбоко въздух и изсумтява силно:

— Нищо чудно, че Стюарт Уитуърт те заряза.

Стисвам зъби, за да не разбере как ме карат да се чувствам думите й. Но вътрешно се чувствам като бавно плъзгаща се змийска кожа. Усещам как всичко в мен се изхлузва на пода.

— Искам си законите обратно — казвам й аз с разтреперан глас.

— Тогава публикувай инициативата.

Обръщам й гръб и тръгвам към вратата. Оставям чантата си в кадилака и паля цигара. За мое облекчение, когато се прибирам вкъщи, лампата в стаята на майка е угасена. Минавам на пръсти по коридора, излизам на задната веранда и затварям леко скърцащата мрежа против насекоми. Сядам пред пишещата машина. Но не мога да пиша. Взирам се в малките сиви квадратчета на мрежата. Взирам се толкова напрегнато, че преставам да ги забелязвам. Тогава нещо в мен се отприщва. Чувствам се нереална. Луда. Глуха съм за онзи проклет телефон, който не звъни. Глуха съм за шума от повръщането на майка. За гласа й, който долита през прозореца: „Добре съм, Карлтън, премина.“ Чувам всичко това и в същото време не го чувам. Усещам само силно бучене в ушите.

Изваждам от чантата си страницата със санитарната инициатива на Хили. Хартията е омекнала, мокра от влажния въздух. Една нощна пеперуда каца в края на листа и оставя кафяво петънце от прашеца по крилете си. С бавни предпазливи удари започвам да печатам бюлетина: „Сара Шелби се омъжва за Робърт Прайър; заповядайте на изложбата на бебешки дрешки на Мери Катрин Симпсън; каним на чай редовните си дарители.“ После печатам инициативата на Хили. Разполагам я на втора страница, срещу снимките от последните събития. Така всички ще я видят, докато разглеждат снимките си от лятната забава. Докато пиша, единственото, което не ми излиза от ума, е: „Какво ли би си помислила за мен Константин?“