Катрин Стокет
Слугинята (6)

Глава 6

Една гореща септемврийска сутрин се събуждам в детското си легло и нахлузвам плетените кожени сандали, които брат ми Карлтън ми донесе от Мексико. Бяха мъжки модел, тъй като очевидно краката на мексиканските момичета не порастват до 41-ви номер. Майка мрази тези обувки и казва, че приличат на боклук. Обличам върху нощницата си една от старите ризи на татко и се измъквам през предната врата. Майка е на задната веранда при Паскагула и Джеймсо, които белят стриди.

— Не бива да оставяш негър и негърка заедно без наблюдение — бе ми прошепнала преди много време майка. — Те не са виновни, но просто не могат да се сдържат.

Слизам по стълбите, за да видя дали екземплярът от „Спасителят в ръжта“, който си бях поръчала по пощата, е в пощенската кутия. Винаги си поръчвам забранените книги от един търговец в Калифорния, който продава на черно. След като щатът Мисисипи не разрешава разпространението им, би трябвало да са хубави.

Когато стигам до края на алеята, сандалите и глезените ми вече са покрити с фин жълт прах. Памуковите полета от двете ми страни са ослепително зелени, натежали от семенниците на растенията. Дъждовете миналия месец съсипаха задните ниви, но повечето насаждения останаха незасегнати и цъфнаха. Листата започваха да се изпъстрят с кафяви петна от дефолианта, а във въздуха още се носеше горчивата миризма на препарата. По главния път не минават коли.

Отварям пощенската кутия. А в нея, под „Домашен журнал за жената“ на майка, има писмо, адресирано до госпожица Юджиния Филън. Червеният релефен надпис в ъгъла гласи: Издателство „Харпър & Роу“. Разкъсвам плика още на пътя, облечена само по нощница и старата риза на татко от „Брукс брадърс“.

4-ти септември, 1962 г.

Уважаема госпожице Филън,

Пиша ви лично в отговор на автобиографията, която изпратихте, защото намирам за възхитително млада дама без никакъв опит да кандидатства за редакторска позиция в престижно издателство като нашето. За тази длъжност е задължително да имате най-малко пет години опит в издателската сфера. Щяхте да знаете това, ако бяхте направили проучване за бранша. Тъй като обаче аз самата някога бях амбициозна млада дама, реших да ви предложа съвет: потърсете в местния си вестник работа на длъжност, за която не се изисква висока квалификация.

В писмото си сте посочили, че „писането ви доставя голямо удоволствие“. Когато не правите копия на мимеографа или не приготвяте кафе на шефа си, се оглеждайте, правете проучвания и пишете. Не си губете времето за очевидните неща. Пишете за онова, което ви смущава, особено ако не притеснява никой друг.

Искрено ваша, Илейн Щайн, главен редактор, отдел Книги за възрастни

Под напечатания на пишеща машина текст има написана на ръка бележка с неравни сини драскулки:

Послепис: Ако наистина сте сериозна, бих искала да прегледам най-добрите ви идеи и да споделя мнението си за тях. Правя това, госпожице Филън, единствено защото някога един човек направи същото за мен.

По главния път с грохот минава камион, пълен с памук. Негърът на мястото до шофьора се навежда през прозореца и ме зяпва. Забравила съм, че съм бяло момиче с тънка нощница. Току-що съм получила писмо, може би дори насърчение, от Ню Йорк и произнасям името на глас: — Илейн Щайн. Никога не съм срещала евреи. Тичам обратно по алеята и гледам писмото да не се вее в ръката ми. Не искам да се измачка. Профучавам нагоре по стълбите покрай виковете на майка ми да сваля мърлявите мексикански мъжки обувки и се захващам да запиша всяко проклето нещо, което ме притеснява, особено онези, които, изглежда, не вълнуват никой друг. Думите на Илейн Щайн кипят във вените ми и аз пиша колкото мога по-бързо. Списъкът се оказва забележително дълъг. На следващия ден съм готова да изпратя първото си писмо до Илейн Щайн. Съставила съм списък с идеите, които според мен представляват добър журналистически материал: ширещата се в Мисисипи неграмотност; големият брой автомобилни катастрофи в страната, предизвикани от пияни шофьори; ограничените възможности за работа на жените… Чак след като пускам писмото, осъзнавам, че май съм избрала идеите, които ще я впечатлят, вместо онези, които наистина ме вълнуват.

Поемам си дълбоко въздух и отварям тежката стъклена врата. Нежна камбанка ме поздравява със звънтенето си. Отсреща ме гледа една не толкова нежна рецепционистка. Тя е огромна и изглежда, й е неудобно на малкия дървен стол.

— Добре дошли в „Джаксън Джърнъл“. С какво мога да ви помогна?

Бях си уговорила среща онзи ден, едва час след като получих писмото на Илейн Щайн. Помолих за интервю за каквато и да било работа. Изненадах се, че пожелаха да се срещнем толкова бързо.

— Имам среща с господин Голдън.

Рецепционистката, облечена в подобна на палатка рокля, се отправя с клатушкане към дъното на помещението. Опитвам се да успокоя треперещите си ръце. Надниквам през отворената врата към малката стая с дървена ламперия в дъното. В нея четирима мъже с костюми блъскат по пишещи машини и дращят с моливи. Изглеждат прегърбени, изпити, а по главите на трима от тях е останала съвсем малко коса под формата на подкова. Стаята е потънала в цигарен дим. Рецепционистката отново се появява, прави жест да я последвам, а в ръката си размахва цигара.

— Ела с мен.

Въпреки притеснението си в главата ми се върти само старото правило от колежа: „Момиче от братството «Хи Омега» никога не върви с цигара в ръка!“ Тръгвам след жената през димната завеса, минаваме между бюрата, от които ме зяпат мъже, и стигаме до кабинета в дъното.

— Затвори я — провиква се господин Голдън веднага щом отварям вратата и пристъпвам в стаята. — Не пускай проклетия дим тук.

Господин Голдън се изправя зад бюрото си. По-нисък е от мен с около петнайсет сантиметра, спретнат, по-млад от родителите ми. Зъбите му са дълги, а изражението му е насмешливо и косата пригладена назад с брилянтин като на злодей.

— Не си ли чула? — попита той. — Миналата седмица съобщиха, че цигарите убиват.

— Не съм го чула. — Надявам се само новината да не е била на първа страница на вестника му.

— Познавам негри на по сто години, които изглеждат по-млади от онези идиоти отвън. — Той отново сяда, но аз оставам права, защото в стаята няма други столове. — Добре. Да видим какво ми носиш.

Подавам му автобиографията си и примерни статии, които бях писала в училище. Израснах с „Джаксън Джърнъл“, отворен върху кухненската маса на фермерската рубрика или на местната спортна страница. Рядко обаче имах време да го чета. Господин Голдън не само разглежда статиите ми, но и ги редактира с червен молив.

— Три години редактор на гимназиалния вестник, две години редактор на университетския вестник, три години редактор на бюлетина на братството „Хи Омега“, специалности английски и журналистика, четвърта по успех във випуска… По дяволите, момиче — промърморва той, — изобщо ли не си се забавлявала?

Прочиствам си гърлото:

— Това… важно ли е? Той вдига очи към мен.

— Необичайно висока си, но мисля, че хубаво момиче като теб щеше да излиза с целия проклет баскетболен отбор.

Взирам се в него и не мога да разбера дали ми се подиграва, или ми прави комплимент.

— Предполагам, че знаеш как да чистиш… — Той отново поглежда към статиите ми и бясно шари по тях с червения молив. Изчервявам се.

Да чистя ли? Не съм тук, за да чистя, а за да пиша.

От пролуката под вратата се просмуква цигарен дим. Сякаш цялата сграда гори. Чувствам се като глупачка да си мисля, че мога просто да дойда и да получа работа като журналист. Той въздъхва тежко и ми подава дебела папка с листове.

— Май ще свършиш работа. Госпожа Мърна ни скъса нервите, сигурно се е напила с лак за коса или нещо подобно. Прочети статиите, напиши отговорите в нейния стил, никой няма да забележи разликата. — Аз… какво? — И взимам папката, защото не знам какво друго да направя. Нямам представа коя е тази госпожа Мърна. Задавам единствения безопасен въпрос, за който се сещам: — Колко казахте, че… плащате?

Той ме оглежда с изненадващо одобрение от ниските ми обувки до пригладената ми коса. Някакъв скрит инстинкт ми подсказва да се усмихна и да прокарам ръка през косата си. Чувствам се неловко, но го правя.

— Осем долара, всеки понеделник. Кимвам и се опитвам да измисля как да го попитам каква точно е работата.

Той се навежда напред.

— Знаеш коя е госпожа Мърна, нали?

— Разбира се. Ние… момичетата, я четем непрекъснато — казвам аз и пак се взираме един в друг толкова дълго, че в далечината някакъв телефон успява да иззвъни три пъти.

— Какво има тогава? Осем не са ли достатъчно? Боже, жено, ходи да чистиш тоалетната на съпруга си за без пари.

Прехапвам устната си. Но преди да промълвя каквото и да било, той обръща очи с досада.

— Добре де, десет. Материалите се предават в четвъртък. Но ако не харесам стила ти, няма да ги отпечатам и няма да платя пукната пара.

Взимам папката и му благодаря, може би прекалено горещо. Той не ми обръща внимание, вдига слушалката и се обажда по телефона още преди да съм излязла от стаята. Качвам се в колата си и потъвам в меката кожа на кадилака. Усмихвам се, докато чета страниците в папката. Току-що си намерих работа. Прибирам се вкъщи и вървя с най-изправената си стойка от дванайсетгодишна, когато започнах рязко да раста на височина. Преливам от гордост. Макар всяка мозъчна клетка да ми повтаря „не“, някак си не мога да се сдържа да не кажа на майка. Нахлувам в дневната и й разказвам как съм си намерила работа да пиша вместо госпожа Мърна — седмична рубрика със съвети за почистване.

— Каква ирония! — Майка изпуска въздишка, която означава, че не си струва изобщо да се коментира.

Паскагула добавя още лед в студения й чай.

— Поне е някакво начало — казвам аз.

— Начало на какво? Да даваш домакински съвети, когато… — Тя отново въздиша бавно и продължително, като спадаща автомобилна гума.

Извръщам очи и се чудя дали и всички останали в града ще си помислят същото. Радостта ми вече се стопява.

— Юджиния, дори не знаеш как се лъскат сребърните прибори, а какво остава за съвети как да се поддържа домът чист.

Притискам папката към гърдите си. Права е, няма да мога да отговоря на нито един от въпросите. И въпреки това си мислех, че поне ще се гордее с мен.

— А и никога няма да срещнеш подходящ мъж, като седиш на пишещата машина. Юджиния, прояви малко разум!

В мен се надига гняв. Отново заставам изправена.

— Да не мислиш, че искам да живея тук? С теб? — Смея се по начин, от който се надявам да я заболи. За миг съзирам болка в очите й.

В отговор на хапливата забележка тя стисва устни. Въпреки това не желая да си взема думите назад, защото най-накрая, най-накрая, казах нещо, в което тя се вслуша. Не помръдвам от мястото си. Искам да чуя как ще отговори. Искам да чуя как казва, че съжалява.

— Трябва да… те попитам нещо, Юджиния — майка мачка носната си кърпичка с гримаса. — Онзи ден четох, че някои… някои момичета се разстройват и започват да им минават през ум разни… хм, противоестествени мисли.

Нямам представа за какво говори. Вдигам очи към вентилатора на тавана. Някой го е нагласил на твърде висока скорост. Трак-трак-трак…

— Ти… намираш ли… мъжете за привлекателни? Минават ли ти противоестествени мисли за… — тя затваря очи — момичета или… жени?

Зяпвам я и ми се ще вентилаторът да се откъсне от тавана и да се стовари върху двете ни.

— Защото в статията пишеше, че има лек, специален чай от корени…

— Майко — казвам аз и стисвам очи, — искам да съм с момичета толкова, колкото ти би искала да си с… Джеймсо. — Тръгвам към вратата. Но хвърлям поглед назад. — Освен, разбира се, ако ти не искаш?

Майка се наежва и ахва. Аз демонстративно тропам, докато се качвам по стълбите. На следващия ден подреждам писмата до госпожа Мърна на спретната купчина. В портмонето си имам трийсет и пет долара, джобните за месеца, които майка все още ми дава. Слизам на долния етаж с широка хрисима усмивка. Тъй като живеем далеч, всеки път, когато реша да изляза извън фермата, трябва да моля майка да взема колата й. Това означава, че редовно трябва да я лъжа, което само по себе си е забавно, но в същото време е и малко унизително.

— Отивам в църквата да видя дали не им трябва помощ в подготовката за неделното училище.

— О, скъпа, това е чудесно. Вземи колата за колкото време искаш.

Снощи реших, че ми е нужна професионална помощ за рубриката. Първо ми хрумна да попитам Паскагула, но почти не я познавам. Освен това няма да понеса майка непрекъснато да души наоколо и пак да ме критикува. Прислужницата на Хили, Юл Мей, е толкова срамежлива, че се съмнявам да иска да ми помогне. Единствената друга прислужница, която виждам достатъчно често, е домашната помощница на Елизабет — Ейбълийн. Ейбълийн до известна степен ми напомня за Константин. Освен това е по-възрастна и изглежда, има богат опит. На път за Елизабет минавам покрай магазина за преоценени стоки и си купувам папка с твърда подложка, кутия моливи № 2 и тетрадка със синя платнена подвързия. Първият ми материал трябва да бъде на бюрото на господин Голдън утре до два часа.

— Влизай, Скийтър — Елизабет лично отваря вратата и аз се притеснявам, че Ейбълийн може днес да не е на работа. Носи син халат и едри ролки, от които главата й изглежда огромна, а тялото й още по-момчешко, отколкото е. Елизабет по принцип ходи с ролки по цял ден, но никога не успява да придаде достатъчно обем на рядката си коса. — Извинявай, на нищо не приличам. Мей Мобли не ме остави да заспя до късно, а дори не знам къде се е дянала Ейбълийн.

Влизам в мъничкото фоайе. Къщата е с нисък таван и малки стаи. Всичко изглежда втора употреба — избелелите сини завеси на цветя, кривата покривка на дивана. Чувам, че новата счетоводна фирма на Райли не върви добре. Може би в Ню Йорк или някъде другаде би успял, но в Джаксън, Мисисипи, хората просто не искат да работят с груб, снизходителен задник. Колата на Хили е паркирана отпред, но не я виждам вътре. Елизабет сяда пред шевната машина, поставена върху кухненската маса.

— Почти приключих — казва тя. — Само да направя последния шев… — Елизабет става и ми показва зелена официална рокля с обла бяла яка. — Кажи ми честно — прошепва тя, а очите й ме умоляват да й кажа всичко, освен истината. — Изглежда ли домашно ушита?

Подгъвът от едната страна виси. Роклята е набръчкана, а маншетът вече е протрит.

— Изглежда сто процента като купена от магазина. Направо от „Мезон Бланш“ — казвам аз, защото това е магазинът мечта на Елизабет. Простира се на пет етажа в Ню Орлиънс и предлага скъпи дрехи. Дрехи, които в Джаксън не могат да се намерят.

Елизабет ми се усмихва с благодарност.

— Мей Мобли спи ли? — питам аз.

— Най-сетне заспа — Елизабет си играе с кичур коса, изплъзнал се от ролката, и се мръщи на непокорството му. Понякога, когато говори за дъщеричката си, гласът й добива остър тон. Вратата на тоалетната за гости се отваря и отвътре излиза Хили, която казва:

— … така е много по-добре. Сега всеки си има място, където да ходи по нужда. Елизабет премята в ръцете си иглата на шевната машина и изглежда притеснена. — Кажи на Райли, че му благодаря — добавя Хили и тогава изведнъж разбирам за какво става въпрос.

Ейбълийн вече си има собствена тоалетна в гаража. Хили ми се усмихва и виждам, че се готви да повдигне въпроса за инициативата.

— Как е майка ти? — питам аз, макар да знам, че тази тема никак не й е любима. — Свиква ли вече в дома?

— Предполагам — Хили подръпва червения си пуловер надолу върху меките тлъстини на кръста си. Носи панталони на червени и зелени квадрати, които като че ли правят дупето й да изглежда по-голямо, по-заоблено и по-масивно. — Разбира се, тя не оценява нищо, което правя. Наложи се да уволня прислужницата й, защото я хванах да краде сребро точно под носа ми — Хили присвива леко очи. — Да си чула случайно дали Мини Джаксън работи някъде?

Поклащам отрицателно глава.

— Съмнявам се, че някога ще си намери работа в града — казва Елизабет.

Хили кимва замислено при тези думи. Поемам си дълбоко въздух, нетърпелива да им съобщя новината.

— Намерих си работа в „Джаксън Джърнъл“.

Стаята утихва. Изведнъж Елизабет изписква. Хили ми се усмихва с такава гордост, че аз се изчервявам и свивам рамене, като че ли не е кой знае какво.

— Щяха да са истински глупаци да не те наемат, Скийтър Филън — казва Хили и вдига чашата си със студен чай за наздравица.

— А… хм, вие чели ли сте рубриката на госпожа Мърна? — питам аз.

— Не — отвръща Хили. — Но се обзалагам, че бедните селянки от Южен Джаксън я четат, все едно е Библията.

Елизабет кимва.

— Предполагам, че я четат всички бедни момичета, които нямат прислуга.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Ейбълийн? — обръщам се аз към Елизабет. — За да ми помогне с някои от отговорите.

Елизабет застива за миг.

— Ейбълийн? Моята Ейбълийн ли?

— Аз определено не мога да отговоря на въпросите.

— Е… стига да не й пречи на работата.

Замълчавам, изненадана от реакцията й. Но си напомням, че все пак Елизабет й плаща заплатата.

— И не точно днес, защото Мей Мобли ще стане след малко и ще се наложи аз да я гледам.

— Добре. Може би… може ли да мина утре сутринта тогава? — преброявам часовете, с които разполагам. Ако приключа с Ейбълийн преди обяд, ще имам време да изтичам до вкъщи, да напиша текста и да се върна в града до два часа.

Елизабет поглежда намръщено към макарата със зелен конец.

— И само за няколко минути. Утре е денят за лъскане на среброто.

— Няма да отнеме много време, обещавам — отвръщам аз. Елизабет започва да звучи точно като майка ми.

На следващата сутрин в десет часа Елизабет отваря вратата и ми кимва като учителка.

— Добре. Влизай. И не се бави много. Мей Мобли ще се събуди всеки момент.

Влизам в кухнята с тетрадката и писмата под мишница. Ейбълийн ми се усмихва от мивката и златният й зъб проблясва. Малко е пълна в кръста, но пълнотата придава приятна мекота на фигурата й. И е много по-ниска от мен, но пък кой ли не е? Кожата й е тъмнокафява и се откроява с блясък на фона на колосаната й бяла униформа. Веждите й са посивели, макар косата й да е черна.

— Здравейте, госпожице Скийтър. Госпожа Лийфолт още ли е на машината?

— Да — все още ми е несвойствено, въпреки всичките месеци, изминали от завръщането ми, да чувам как наричат Елизабет госпожа Лийфолт, а не госпожица Елизабет или дори с моминското й име — госпожица Фредерикс.

— Може ли? — посочвам аз към хладилника. Но преди да успея да достигна до него, Ейбълийн го отваря.

— Какво искате? Кока-кола?

Кимвам и тя отваря капачката със закачената на плота отварачка, и ми налива в чаша.

— Ейбълийн — поемам си дълбоко въздух, — чудех се дали би ми помогнала за нещо. — После й разказвам за рубриката, благодарна, че тя кимва утвърдително, когато я питам дали знае коя е госпожа Мърна. — Може ли да ти чета някои от писмата, а ти да… ми помагаш с отговорите? След време може да се науча и да… — замълчавам. Няма никаква вероятност някога да започна сама да отговарям на въпроси за чистене. — Звучи нечестно, нали? Да представям твоите отговори като мои. Или по-точно на Мърна — въздъхвам аз.

Ейбълийн поклаща глава.

— Нямам нищо против. Но не съм сигурна, че госпожа Лийфолт ще се съгласи.

— Тя вече каза, че може.

— През работното ми време ли?

Кимвам и си спомням собственическия тон на Елизабет.

— Добре тогава — свива рамене Ейбълийн. Поглежда към часовника над мивката. — Но сигурно ще трябва да прекъснем, когато Мей Мобли се събуди. — Да седнем? — посочвам аз към кухненската маса. Ейбълийн хвърля поглед към летящата врата. — Вие седнете, аз съм си добре и права.

Снощи прочетох всички статии на госпожа Мърна от последните пет години, но нямах време да подредя писмата, на които трябваше да отговоря. Погладих папката си с молив в ръка.

— Ето едно писмо от окръг Ранкин. „Скъпа госпожо Мърна“ — започвам да чета, — „как да изчистя петната от яката на ризата на дебелия си мърляв съпруг, който е голямо прасе и… и се поти като такова…“ Прекрасно. Рубрика за почистване и връзки. Две неща, от които нищичко не разбирам.

— От кое иска да се отърве? — пита Ейбълийн. — От петната или от съпруга си?

Взирам се в страницата. Не знам какъв съвет да й дам по нито един от двата въпроса.

— Кажете й да намаже петната с оцет и препарат „Пайнсол“. После да ги остави малко на слънце.

Записвам си бързо.

— Колко време трябва да стоят на слънце?

— Около час. Да изсъхнат.

Изваждам следващото писмо и Ейбълийн отговаря също толкова бързо. След четири-пет писма изпускам облекчена въздишка.

— Благодаря ти, Ейбълийн. Нямаш представа колко ми помогна.

— Няма проблем. Стига госпожа Лийфолт да няма нужда от мен.

Събирам листовете си, отпивам последна глътка кока-кола и си позволявам да отдъхна за пет минути, преди да се прибера, за да напиша статията. Ейбълийн прокарва пръсти из торба с папратови клонки за готвене. В стаята е тихо с изключение на радиото, откъдето отново слабо се чува отец Грийн.

— Познаваше ли Константин? Бяхте ли близки?

— Ние… ходехме в една и съща църква. — Ейбълийн пристъпва от крак на крак пред мивката.

Усещам вече познатото пробождане.

— Дори не е оставила адрес. Аз просто… не мога да повярвам, че е напуснала така.

Ейбълийн не вдига очи. Изглежда, изучава клонките много внимателно:

— Не, убедена съм, че е била уволнена.

— Не, мама каза, че е напуснала. През април. Отишла да живее при роднините си в Чикаго.

Ейбълийн взима друга папрат и започва да мие дългото стебло, накъдрените зелени крайчета.

— Не, госпожо — отвръща тя след кратко мълчание.

Трябват ми няколко секунди, за да се усетя за какво става въпрос.

— Ейбълийн — казвам аз и се опитвам да срещна погледа й. — Наистина ли мислиш, че Константин е била уволнена?

Но лицето на Ейбълийн е безизразно като синьото небе.

— Сигурно нещо не си спомням добре — отвръща тя и виждам, че според нея е казала твърде много на една бяла жена.

Когато чуваме Мей Мобли да се обажда, Ейбълийн се извинява и излиза през летящата врата. Минават няколко секунди, преди да се усетя, че е време да тръгвам.

Когато десет минути по-късно влизам вкъщи, майка чете на масата в трапезарията.

— Майко — казвам аз, притиснала тетрадката до гърдите си, — ти ли уволни Константин?

— Какво дали съм направила? — пита майка. Но знам, че ме е чула, защото оставя бюлетина на Дъщерите на американската революция. Само много сериозен въпрос би я накарал да откъсне поглед от подобно увлекателно четиво. — Юджиния, казах ти, че сестра й се разболя и тя замина за Чикаго, за да живее при роднините си. Защо? Кой ти е казал нещо друго?

Никога не бих й казала за Ейбълийн.

— Чух го днес следобед. В града.

— Кой би казал подобно нещо? — присвива майка очи зад очилата си за четене. — Сигурно е била някоя от другите негърки.

— Какво си й направила, майко?

Майка облизва устни и ме поглежда дълго и настоятелно иззад очилата.

— Няма да ме разбереш, Юджиния. Не и докато сама не си наемеш прислуга.

— Ти… си я уволнила? Защо?

— Няма значение. Това вече е минало и повече няма да обсъждаме този въпрос.

— Майко, тя ме отгледа. Кажи ми веднага какво е станало! — Отвратена съм от пискливия си глас, от детинския начин, по който заявявах исканията си. Майка повдига вежди при тона ми и сваля очилата си.

— Беше просто негърска работа. Само това ще ти кажа. — Тя отново си слага очилата и вдига брошурата пред очите си.

Цялата треперя, толкова съм ядосана. Качвам се с тропане по стълбите. Сядам пред пишещата си машина, удивена, че майка ми може с такава лека ръка да зачеркне човек, който й е направил най-голямата услуга през живота й — да отгледа децата й, да ги научи на доброта и самоуважение! Взирам се в тапета с розите на отсрещната стена, в завесите на дупчици, в пожълтяващите снимки, които са ми толкова до болка познати, че почти ги презирам. Константин беше работила при нас двайсет и девет години.

 

 

През следващата седмица татко става, преди да се е съмнало. Събуждам се от моторите на камионите, от глъчката на берачите на памук, от подвикванията да побързат. Нивите са кафяви и отрупани с изсъхнали памукови стебла, обработени с препарати, за да могат машините да стигнат до семенниците. Време е за беритба. По време на беритба татко не спира да работи дори за да отиде на църква, но в неделя вечерта го хващам в сумрачния коридор след вечеря, преди да отиде да си легне.

— Татко — питам аз, — ще ми кажеш ли какво се случи с Константин?

Пребит от работа, той въздъхва, преди да ми отговори.

— Как е могла майка да я уволни, татко?

— Какво, скъпа? Константин напусна. Знаеш, че майка ти никога не би я уволнила. — Той изглеждаше разочарован, че съм му задала подобен въпрос.

— Знаеш ли къде е отишла? Имаш ли адреса й?

Той поклаща глава отрицателно.

— Попитай майка си, тя ще знае — потупва ме по рамото той. — Хората продължават с живота си, Скийтър. Но ми се ще тя да беше останала тук при нас.

Той се отдалечава по коридора към спалнята. Прекалено честен е, за да крие нещо, и знам, че той не разполага с повече факти от мен. През тази седмица, както и седмиците след това, понякога по два пъти се отбивам у Елизабет, за да говоря с Ейбълийн. Всеки път Елизабет изглежда малко по-бдителна от предишния. Колкото по-дълго се задържа в кухнята, толкова повече заръки измисля Елизабет, докато си тръгна: бравите на вратите трябва да бъдат лъснати, прахта от капака на хладилника трябва да се почисти. Ноктите на Мей Мобли имат нужда от подрязване.

Ейбълийн се държи любезно с мен, нервно стои пред кухненската мивка и не спира да работи. Не след дълго вече съм с един материал напред, а господин Голдън изглежда доволен от рубриката, първите две статии за която написах само за двайсет минути. И всяка седмица питам Ейбълийн за Константин. Няма ли как да намери адреса й? Може ли да ми каже кога е била уволнена? Имало ли е голяма кавга, защото не мога да си представя как Константин просто казва „да, госпожо“ и си тръгва през задната врата. Когато мама й се ядосаше за някоя потъмняла лъжица, Константин й поднасяше цяла седмица прегорена препечена филия за закуска. Мога само да гадая какво е предизвикало едно уволнение. Но това няма значение, защото Ейбълийн просто свива рамене и казва, че не знае нищо.

Един следобед, след като питам Ейбълийн как се чистят упорити петна от ваната (аз самата никога не съм мила вана през живота си), се прибирам вкъщи. Минавам покрай дневната. Телевизорът работи и му хвърлям един поглед. Паскагула стои на около петнайсет сантиметра от екрана. Чувам думите „Ол Мис“, а на екрана със снежинки виждам бели мъже в тъмни костюми, струпани пред камерата, с пот, стичаща се по плешивите им глави. Приближавам се и забелязвам млад негър горе-долу на моите години, заобиколен от белите мъже с войници зад гърба си. Камерата се отдалечава в общ план и виждам стария си факултет. Губернатор Рос Барнет стои със скръстени ръце и гледа високия негър в очите. До губернатора е нашият сенатор Уитуърт, с чийто син Хили се опитва да ми уреди среща от месеци. Не мога да откъсна очи от телевизора. И въпреки това не изпитвам нито вълнение, нито разочарование от новината, че може би ще допуснат чернокож в „Ол Мис“. Само съм изненадана.

Паскагула обаче диша толкова шумно, че чувам дъха й. Стои като закована, без да осъзнава, че съм зад нея. Роджър Стикър, местният репортер, е нервен, усмихва се, говори бързо.

— Президентът Кенеди нареди на губернатора да пусне Джеймс Меридит, повтарям, президентът на Съединените…

— Юджиния, Паскагула! Изключете телевизора на секундата!

Паскагула се обръща рязко и вижда мен и майка. След това изхвърча от стаята с поглед, прикован към пода.

— Няма да търпя това, Юджиния — прошепва майка. — Няма да допусна да ги насърчаваш по този начин.

— Да ги насърчавам ли? Това е новина от национално значение, майко.

Майка изсумтява.

— Не е редно двете да гледате заедно! — И тя превключва канала, и се спира на следобедното повторение на шоуто на Лорънс Уелк. — Ето, това не е ли много по-приятно?

Една гореща събота в края на септември, след като памукът вече е обран и полетата пустеят, татко внася вкъщи нов цветен телевизор. Премества черно-белия приемник в кухнята. Усмихнат и горд, той включва новия телевизор в контакта на стената в дневната. През останалата част от следобеда къщата се оглася от футболния мач между „Ол Мис“ и Университета на Луизиана.

Мама, разбира се, е като залепена за цветната картина, охка и ахка на ярките червени и сини цветове, в които са облечени двата отбора. Двамата с татко живеят за мачовете на футболния отбор на „Ол Мис“. Майка носи червени вълнени панталони въпреки непоносимата горещина, а татко е прострял старото си одеяло от братството „Капа Алфа“ върху стола. Никой не споменава Джеймс Меридит, чернокожия студент, когото са допуснали в университета.

Взимам кадилака и тръгвам към града. За майка е необяснимо защо не искам да гледам как студентите от моята алма-матер подхвърлят една топка. Но Елизабет и семейството й са у Хили и гледат мача, затова Ейбълийн е сама в къщата. Надявам се, че ще е малко по-спокойна, ако Елизабет я няма. Истината обаче е, че се ми се иска да ми каже нещичко, каквото и да било, за Константин.

Ейбълийн ме пуска да вляза и аз тръгвам след нея към кухнята. Изглежда съвсем мъничко по-спокойна в празната къща на Елизабет. Поглежда към кухненската маса, сякаш днес иска да седне. Но когато я подканвам да го направи, тя отговаря:

— Не, благодаря. Вие седнете. — Взима домат от една купа в мивката и започва да го бели с нож.

Облягам се на кухненския плот и я запознавам с най-новата загадка: как да накарате кучетата да не влизат във външните кофи за боклук. Защото мързеливият ви съпруг забравя да ги изнесе отпред в деня, когато минава боклукчийският камион. Така е, като пие толкова от проклетата бира.

— Трябва просто да налее малко пневмоняк в боклука. Кучетата само ще мигат срещу кофите.

Записвам си, променям думата на „амоняк“ и вадя следващото писмо. Когато вдигам очи, Ейбълийн като че ли ми се усмихва.

— При цялото ми уважение, госпожице Скийтър, ама… не е ли малко странно, че вие сте новата госпожа Мърна, като не знаете нищо за домакинстването?

Тя не го изрече по начина, по който го каза майка преди месец. Вместо това усетих, че се разсмивам и й казвам нещо, което не съм споделяла с никой друг — за телефонното обаждане и автобиографията, която бях пратила на „Харпър & Роу“. Казвам й, че искам да стана писателка, и за съветите, които получих от Илейн Щайн. Хубаво е да имаш с кого да споделяш. Ейбълийн кимва и насочва ножа си към друг мек червен домат.

— Моето момче Трийлор, и то обичаше да пише.

— Не знаех, че имаш син.

— Умря. Преди две години.

— О, ужасно съжалявам — казвам аз и за миг в стаята се чува само отец Грийн и мекото падане на доматени люспи в мивката.

— Изкарваше само шестици на всички контролни по английски. После, когато порасна, си купи пишеща машина и започна да работи по една идея… — Раменете й се прегърбиха под подгънатата с карфици униформа. — Разправяше, че сам щял да напише книга.

— Каква идея? — попитах аз. — Разбира се, ако нямаш нищо против да ми кажеш… Известно време Ейбълийн не казва нищо. Продължава да бели доматите.

— Четеше една книга, „Невидимият човек“. Когато я свърши, рече, че ще напише какво е да си чернокож и да работиш за бял човек в Мисисипи.

Извръщам поглед, защото знам, че точно на това място майка ми щеше да прекъсне разговора. Тук щеше да се усмихне, да смени темата и да започне да говори за цената на препаратите за лъскане на сребро или за белия ориз.

— После и аз прочетох „Невидимият човек“ — казва Ейбълийн. — Не беше лоша.

Кимвам, макар да не съм чела книгата. Досега не ми е хрумвало, че Ейбълийн обича да чете.

— Той написа почти петдесет страници — продължава тя. — Оставих ги на неговото момиче, Франсис. — Ейбълийн спира да бели. Виждам как гърлото й помръдва, когато преглъща. — Моля ви, не казвайте на никого — казва вече по-тихо тя, — не казвайте, че искаше да пише за белия си шеф. Ейбълийн прехапва устната си и изведнъж осъзнавам, че тя все още се страхува за него. Въпреки че е мъртъв, в нея все още е налице инстинктът да се страхува за сина си.

— Не се притеснявай, че ми каза това, Ейбълийн. Според мен… идеята му е била смела.

Ейбълийн ме поглежда в очите за миг. След това взима друг домат и насочва ножа към люспата. Наблюдавам я, чакам да пръсне червен сок. Но Ейбълийн спира, преди да направи разрез, и поглежда към вратата на кухнята.

— Мисля, че не е честно да не знаете какво стана с Константин. Просто… съжалявам, но ми се струва нередно да говоря с вас за това.

Не продумвам, защото не знам какво я накара да повдигне този въпрос, но не искам да го развалям.

— Ще ви кажа обаче, че е свързано с дъщеря й. Заради това, че дойде да види майка си.

— Дъщеря ли? Константин не ми е казвала, че има дъщеря. — Познавах Константин от двайсет и три години. Защо ще премълчава подобно нещо?

— Беше й трудно. Бебето се роди наистина… бледо.

Не помръдвам, когато си спомням какво ми беше казала Константин преди години.

— Искаш да кажеш светло ли? Като например… бяло?

Ейбълийн кимва и продължава да си върши работата на мивката.

— Трябваше да я изпрати надалеч, мисля, че на север.

— Бащата на Константин е бил бял — казвам аз. — О… Ейбълийн… не мислиш, че… — През главата ми минава грозна мисъл. Прекалено шокирана съм, за да довърша изречението.

Ейбълийн поклаща глава.

— Не, не, госпожо. Не е… това. Мъжът на Константин, Конър, беше чернокож. Но след като в Константин течеше кръвта на татко й, бебето излезе светложълто. Понякога… става така.

Засрамена съм, че си бях помислила най-лошото. И въпреки това не разбирам.

— Защо Константин не ми е казвала за това? — питам аз, без да очаквам отговор. — Защо е отпратила дъщеря си?

Ейбълийн кимва на себе си, сякаш тя разбира. А аз не. По-зле от тогава не съм я виждала. Константин хиляди пъти казваше, че не може да дочака деня, в който ще си я вземе обратно.

— Ти каза, че дъщерята има нещо общо с уволнението на Константин. Какво се случи?

В този миг лицето на Ейбълийн става безизразно. Завесата пада. Тя кимва към писмата до госпожа Мърна и показва ясно, че няма да каже нищо повече. Поне засега.

 

 

Същия следобед се отбивам у Хили, където всички гледат футбол. От двете страни на улицата са спрели леки коли и буици. Насилвам се да стигна до вратата, защото знам, че ще съм единствената неомъжена там. Вътре в дневната е пълно с двойки, насядали по диваните, канапетата и облегалките на фотьойлите. Съпругите седят изправени, с кръстосани крака, а съпрузите са приведени напред. Всички очи са вперени в дървения телевизионен приемник. Аз заставам в дъното, отговарям на няколко усмивки, поздравявам мълчаливо с кимване. Като изключим гласа на коментатора, в стаята е тихо.

— Урааааааааа! — викат всички и във въздуха се вдигат ръце, а жените стават на крака и започват да ръкопляскат. Аз започвам да гриза кожичката около нокътя си.

— Само така, „бунтари“^[1]! Дайте на „тигрите“ да разберат! — Давайте „бунтари“! — вика Мери Франсис Трули и подскача радостно, облечена с пуловер с цветовете на отбора.

Поглеждам нокътя си, от който виси кожичка, щипеща и розова. В стаята се носи силна миризма на бърбън, червена вълна и диамантени обеци. Чудя се дали момичетата наистина се интересуват от футбол, или се преструват, за да впечатлят съпрузите си. През четирите месеца, откакто членувам в женската организация, никоя от тях не ме е питала „К’во ше кажеш за «бунтарите»?“ Разменям по някоя и друга дума, докато си проправям път през двойките и стигам до кухнята. Високата слаба прислужница на Хили, Юл Мей, увива тесто около мънички кренвирши. Друго, по-младо чернокожо момиче, мие съдовете на мивката. Хили ми махва с ръка да отида при нея, докато говори с Дийна Доран.

— … най-прекрасната петифура, която съм опитвала! Дийна, ти май си най-талантливата готвачка в организацията! — Хили натъпква останалата част от сладкиша в устата си, кима и ахва одобрително.

— О, благодаря ти, Хили, трудно се правят, но си струва — Дийна сияе, сякаш всеки момент ще се разплаче от похвалите на Хили.

— Значи ще се заемеш, нали? Много се радвам. Комитетът по печивата наистина се нуждае от човек като теб.

— Колко каза, че ти трябват?

— Петстотин, до утре следобед.

Усмивката на Дийна замръзва.

— Добре. Може би ще успея, ако… работя през нощта.

— Скийтър, ти се появи — казва Хили и Дийна излиза от кухнята.

— Не мога да остана дълго — отвръщам аз, май твърде бързо.

— Е, разбрах — заявява със самодоволна усмивка Хили. — Този път той със сигурност ще дойде. След три седмици.

Гледам как дългите пръсти на Юл Мей отлепват тестото от ножа и въздъхвам, защото веднага се досещам какво има предвид.

— Не знам, Хили. Опитваш вече толкова пъти. Може би това е знак. — Миналия месец, когато той отмени срещата един ден по-рано, дори си бях позволила малко да се развълнувам. Не ми се ще отново да преживявам същото.

— Защо? Как смееш да говориш така!

— Хили — стисвам зъби аз, защото е време най-накрая да го кажа, — знаеш, че не съм негов тип.

— Я ме погледни — заявява тя.

И аз правя както ми е наредено. Защото всички правим каквото Хили нареди.

— Хили, не можеш да ме накараш да отида…

— Времето ти настъпи, Скийтър! — Тя се пресяга и стисва ръката ми, здраво обвива дланта ми с пръсти, както правеше Константин. — Дойде и твоят ред. И проклета да съм, ако допусна да си пропуснеш шанса само защото майка ти те е убедила, че не си достатъчно добра за мъж като него.

Горчивата истина, която ми казва, ме жегва. И въпреки това изпитвам страхопочитание към приятелката си, защото не се отказва от мен. С Хили винаги сме били болезнено честни помежду си, дори за дреболии. Пред другите хора Хили изрича лъжи, без да й мигне окото, но двете имаме негласно споразумение да бъдем честни една пред друга, което вероятно е единствената причина още да сме приятелки. Елизабет влиза в кухнята с празна чиния в ръце. Усмихва се, после спира и трите се споглеждаме. — Какво? — пита Елизабет. Убедена съм, че си мисли, че досега сме говорили за нея. — След три седмици тогава? — пита ме Хили. — Ще дойдеш ли?

— О, да! Непременно ще отидеш! — добавя Елизабет.

Поглеждам усмихнатите им лица, надеждата, която таят за мен. Тя не е като натякванията на майка, а искрена надежда, без задължения или болка. Неприятно ми е, че приятелките ми са обсъждали този въпрос, съдбовната ми вечер, зад гърба ми. Неприятно ми е, но в същото време ми става и изключително мило. Тръгвам обратно към фермата преди края на мача. През отворения прозорец на кадилака нивите изглеждат посечени и обгорени. Татко приключи с беритбата преди седмици, но от двете страни на пътя полетата още са заснежени от памук сред тревата. Пухчетата от него се откъсват и се носят из въздуха. От шофьорското място проверявам пощенската кутия. В нея намирам „Алманах на фермера“ и едно писмо. От „Харпър & Роу“ е. Завивам по алеята и паркирам. Писмото е написано на ръка върху малка квадратна хартия за бележки.

„Госпожице Филън,

Ако желаете, можете да упражнявате уменията си за писане с подобни изтъркани, бездушни теми като пияните шофьори и неграмотността. Надявах се обаче да изберете нещо по-интересно. Продължавайте да търсите. Пишете ми отново само в случай че откриете нещо оригинално.“

Промъквам се покрай майка в трапезарията, покрай невидимата Паскагула, която бърше прахта от картините в коридора, и се качвам нагоре по стръмните злокобни стълби. Лицето ми гори. Опитвам се да сдържа сълзите си заради писмото на госпожа Щайн и си казвам, че трябва да се взема в ръце. Най-лошото е, че изобщо нямам по-добри идеи. Потапям се в следващата домакинска статия, после в бюлетина за женската организация. За втора поредна седмица не включвам инициативата на Хили за тоалетните.

След около час усещам, че се взирам през прозореца. Екземплярът ми от „Слава на великите мъже“ лежи на перваза. Отивам и я взимам, притеснена, че от светлината хартиената подвързия, черно-бялата снимка на скромно, бедно семейство върху корицата, ще избелее. Книгата е топла и тежка от слънцето. Чудя се дали някога ще напиша нещо, което да си струва. Обръщам се, когато на вратата почуква Паскагула. Тогава ме осенява идеята. „Не. Не мога да го направя. Това би означавало… да прекрача границата.“ Но идеята не ми дава мира.