Катрин Стокет
Слугинята (25)

Глава 25

Годишният благотворителен бал на женската организация в Джаксън е известен просто като „Балът“ на всички, които живеят в радиус от петнайсет километра от града. В седем часа в хладната ноемврийска вечер гостите пристигат в бара на хотел „Робърт Лий“ за коктейлите. В осем часа се отварят вратите от фоайето към балната зала. Прозорците са окичени с гирлянди от зелено кадифе, обсипани с истински букетчета зеленика. Покрай прозорците са подредени маси с наградите за търговете и списъците на участниците в тях. Предметите са дарени от членове на организацията и местни магазини, а тази година се очаква от търга да се наберат над шест хиляди долара, с петстотин повече от миналата година.

В центъра на залата, под гигантски полилей, са подредени и украсени двайсет и осем маси за вечерята, която се сервира в девет. От едната страна има дансинг и сцена за оркестъра, а срещу тях е подиумът, от който Хили Холбрук ще изнесе речта си. След вечерята следват танците. Някои от съпрузите ще се напият, но не и съпругите, които членуват в организацията. Всички те се чувстват като домакини и човек може да ги чуе как се питат помежду си: „Добре ли върви?“, „Хили каза ли нещо?“ Всеки знае, че това е вечерта на Хили.

Точно в седем двойките започват да влизат тържествено през входната врата и да подават кожените си наметки и палта на чернокожите мъже в сиви фракове. Хили, която е тук точно от шест часа, е облечена с дълга рокля от червеникавокафява тафта. Гърлото й е стиснато от къдрички, а дългите дипли скриват фигурата й. Тесните ръкави се опъват по цялата дължина на ръцете й. Единствените части от тялото на Хили, които се виждат, са пръстите и лицето й. Някои от жените са с малко по-дръзки вечерни тоалети и тук-там се виждат голи рамене, но дългите ръкавици от агнешка кожа гарантират, че на показ няма да са изложени повече от няколко сантиметра епидермис. Разбира се, всяка година се появява някоя гостенка със загатната цепка на крака или сянка от деколте. Но за тях не се говори много. Тези персони не са от членовете на женската организация.

Силия Фут и Джони пристигат по-късно от предвиденото — в седем и двайсет и пет. Когато Джони се прибра от работа, той спря на прага на спалнята и погледна изумено жена си все още с куфарче в ръка.

— Силия, не мислиш ли, че тази рокля може би е малко… хм… отворена в горната част?

Силия го бутна към банята.

— О, Джони, вие мъжете не разбирате нищо от мода. А сега побързай да се приготвиш.

Джони се отказа още преди дори да е направил опит да разубеди Силия. И без това вече закъсняваха. Двамата влизат след доктор и госпожа Бол. Семейство Бол пристъпват вляво, Джони пристъпва вдясно и за миг под зелениката застава само Силия с блестящата си яркорозова рокля. Въздухът във фоайето сякаш застива. Щом зърват розовото нещо на вратата, съпрузите застиват с наполовина поднесени към устните си чаши уиски. Отнема им секунда да възприемат образа. Взират се, но още не виждат, още не. Но след като образът се оказва истински — истинска кожа, истинско деколте, вероятно не толкова истинска руса коса, — лицата им бавно се озаряват. Изглежда, всички си мислят едно и също — „най-накрая“… Но в този миг усещат ноктите на съпругите си, които също гледат натам, да се забиват в ръцете им. Челата на мъжете се сбърчват. В очите им се долавя разкаяние, съжаление, че са се оженили (тя никога не ми дава да се забавлявам!), спомнят си младежките години (защо през онова лято не отидох в Калифорния?), припомнят си първата любов (Роксан…) Всичко това се случва само за около пет секунди и след това им остава само да гледат.

Уилям Холбрук разлива половината си мартини върху чифт лачени обувки. Обувките са върху краката на най-големия дарител за кампанията.

— О, Клеърборн, прости на непохватния ми съпруг — казва Хили. — Уилям, дай му салфетка!

Но нито един от мъжете не помръдва. Честно казано, и двамата не ги е грижа за нищо друго, освен да зяпат. Очите на Хили проследяват траекторията на погледите им и накрая се спират върху Силия. Единият сантиметър кожа, който се вижда от врата на Хили, се опва.

— Виж само гърдите на онази — казва един дядка. — Като ги гледам, се чувствам на не повече от седемдесет и пет.

Съпругата на дядката — Елинор Козуел, една от основателките на женската организация, се мръщи.

— Гърдите — заявява тя, поставила ръка върху своите — са за спалните и за кърмене. А не за изискани събития.

— И какво очакваш да направи тя, Елинор? Да ги остави вкъщи ли?

— Искам да ги покрие.

Силия хваща Джони под ръка, докато си проправят път из залата. Тя леко залита, докато върви, но не е ясно дали е от алкохола, или заради високите токчета. Двамата се спират да говорят с други двойки. Или поне Джони говори; Силия само се усмихва. На няколко пъти тя се изчервява, щом поглежда надолу към себе си.

— Джони, мислиш ли, че може би съм твърде изтупана за това събитие? В поканата пишеше официално облекло, но всички тези момичета изглеждат облечени като за църква.

Джони й се усмихва съчувствено. Никога не би й рекъл: „Нали ти казах“ и вместо това прошепва:

— Изглеждаш великолепно. Но ако ти е студено, можеш да вземеш сакото ми.

— Не мога да облека мъжко сако върху бална рокля — обръща тя очи и въздъхва. — Но ти благодаря, скъпи. Джони стисва ръката й и й донася питие от бара, петото й за днес, макар той да не го знае. — Върви да се запознаеш с хората. Веднага се връщам! — Той тръгва към мъжката тоалетна.

Силия остава сама. Подръпва леко деколтето на роклята си и поклаща ханш.

— … в кофата има дупка, скъпа Лайза, скъпа Лайза — тананика си тихичко Силия стара песен от панаирите, тактува с крак, оглежда се за някое познато лице. После се повдига на пръсти и помахва над главите на хората.

— Хей, Хили, ехооо.

Хили откъсва поглед от двойката, с която разговаря през няколко души. Усмихва се, помахва, но щом Силия тръгва към нея, тя се обръща и се изгубва сред тълпата. Силия спира на място и отново отпива от питието си. Около нея са се образували малки групички от хора, които разговарят и се смеят за всички онези неща, за които хората говорят и на които се смеят по балове.

— Здравей, Джулия — провиква се Силия. Бяха се запознали на едно от партитата, на които двамата с Джони бяха ходили, след като се ожениха.

Джулия Фенуей се озърта с усмивка.

— Аз съм Силия. Силия Фут. Как си? О, роклята ти е прекрасна. Откъде си я купи? От магазина на Джуъл Тейлър ли?

— Не, с Уорън ходихме в Ню Орлиънс преди няколко месеца… — Джулия се оглежда, но не вижда никой, който да е достатъчно близо, за да я спаси. — А ти изглеждаш много… бляскаво тази вечер.

Силия се навежда към нея.

— Питах и Джони, но нали ги знаеш мъжете. Мислиш ли, че съм твърде изтупана?

Джулия се разсмива, но изобщо не поглежда Силия в очите.

— О, не. Облечена си съвършено подходящо.

Една от дамите на женската организация стисва Джулия за лакътя.

— Джулия, трябваш ни за малко, извинете ни! — Двете се отдалечават с шушукане и Силия пак остава сама.

След пет минути отварят вратите към трапезарията. Хората започват да влизат. Гостите намират масите си с помощта на картичките, които държат в ръце, а от масите за търга покрай прозорците долитат възхитени ахкания и охкания. Те са обсипани със сребърни прибори и ушити на ръка бебешки дрешки, памучни носни кърпички, кърпи за ръце с монограми, детски сервиз за чай, внесен от Германия.

Мини е на една маса в дъното и лъска стъклени чаши.

— Ейбълийн — прошепва тя. — Ето я.

Ейбълийн вдига очи и вижда жената, която преди месец почука на вратата на госпожа Лийфолт.

— Дамите ще трябва да държат здраво съпрузите си тази вечер — казва тя.

Мини трие с кърпа ръба на една чаша.

— Кажи ми, ако я видиш да говори с госпожа Хили.

— Добре. Цял ден повтарям една от специалните си молитви за теб.

Скийтър е облечена с черна кадифена рокля с дълги ръкави, с плавно деколте около врата, която подчертава русата й коса и червеното й червило. Дошла е сама и стои отделно от останалите. Оглежда стаята с отегчен поглед и забелязва Ейбълийн и Мини. И трите веднага извръщат очи. Една от другите чернокожи помощници, Клара, отива на тяхната маса и взима да бърше една чаша.

— Ейбълийн — прошепва тя, но не вдига очи от чашата в ръцете си. — Тази ли е?

— Коя?

— Онази, дето записва историите на чернокожите прислужници. За какво го прави? Защо се интересува? Чувам, че идвала у вас всяка седмица.

Ейбълийн се навежда към Клара.

— Виж сега, трябва да пазим това в тайна.

Мини извръща поглед. Никой извън групата не знае, че и тя участва. Знаят само за Ейбълийн. Клара кимва:

— Не се тревожи. На никой няма да кажа.

Скийтър записва няколко думи в тефтера си, бележки за статията, посветена на бала, която ще помести в бюлетина. Оглежда залата, отбелязва си зелените гирлянди, зелениката, червените рози и изсушените листа от магнолия, поставени за украса в центъра на масите. После очите й се спират върху Елизабет, която е на два-три метра от нея и тършува в чантата си. Изглежда изтощена след раждането само преди месец. Скийтър вижда как Силия Фут се приближава към Елизабет. Щом Елизабет вдига очи и вижда кой я приближава, тя се прокашля, вдига ръка към гърлото си, сякаш да се защити от някакво нападение.

— Не си сигурна накъде да избягаш, а, Елизабет? — пита Скийтър.

— Моля? О, Скийтър, как си? — усмихва се нервно Елизабет. — Тук… ми е много топло. Струва ми се, че се нуждая от малко свеж въздух.

Скийтър наблюдава Елизабет, която се отдалечава бързо, и Силия Фут, която подрънква с ужасната си рокля след Елизабет. „Това е истинската новина — мисли си Скийтър. — Не са букетите или колко плисета има Хили около задника си. Тази година център на вниманието е модното престъпление на Силия Фут.“ Няколко мига по-късно обявяват началото на вечерята и всички се настаняват на определените за тях места. Силия и Джони са настанени на една маса с шепа двойки, които не са от града, приятели на приятели, които всъщност не са ничии приятели. Скийтър седи при няколко местни двойки, не при президента Хили, нито дори при секретаря Елизабет, не и тази година.

Из залата се разнася бърборене, чуват се похвали за бала, комплименти за телешкото филе „Шатобриан“. След основното ястие Хили застава на подиума. Залата я аплодира и тя се усмихва на тълпата.

— Добър вечер. Благодаря на всички ви, че сте тук тази вечер. Харесва ли ви вечерята?

Из залата се разнасят кимвания и одобрителни възгласи.

— Преди да започнем с представянето, искам да благодаря на хората, които помогнаха за успешното осъществяване на тазвечерното събитие. — Без да извръща очи от публиката, Хили посочва с ръка вляво от себе си, където в редица стоят десетина чернокожи жени, облечени с бели униформи. Зад тях са се подредили десетина чернокожи мъже със сиви фракове и бели ризи. — Нека аплодираме прислугата за прекрасната храна, която приготвиха и сервираха, и за десертите, които направиха за търга. — При тези думи Хили вади едно листче и започва да чете. — По свой собствен начин те помагат на женската организация да постигне целта си и да нахрани бедните гладуващи африкански дечица, кауза, която, сигурна съм, е скъпа и за тях. Белите хора по масите започват да ръкопляскат на прислужниците и сервитьорите. Някои от сервитьорите се усмихват. Много от тях обаче просто се взират в нищото над главите на гостите.

— На следващо място искаме да благодарим на всички нечленуващи в организацията, които отделиха от времето си и ни помогнаха. Всички вие направихте работата ни много по-лесна.

Следват леки ръкопляскания, разменят се няколко студени усмивки и кимвания между членуващи и нечленуващи в организацията.

„Колко жалко — изглежда, си мислят дамите от организацията. — Колко жалко, че не сте достатъчно изискани, за да ви приемем в нашия клуб.“

Хили продължава нататък, благодари и изказва признателността си с мелодичен, приповдигнат тон. Сервират кафето и повечето съпрузи го изпиват, но голямата част от жените не откъсват поглед от Хили.

— … благодарим на железария „Бун“, да не забравяме и магазин за обезценени стоки „Бан Франклин“… — Тя приключва списъка с думите: — И разбира се благодарим на анонимния дарител на, хм, стоки за Санитарната инициатива за домашната прислуга.

Няколко души се засмиват нервно, но повечето обръщат глави, за да видят дали Скийтър е имала смелостта да се появи на бала.

— Недей да се срамуваш, а ела тук и приеми нашите благодарности. Никога нямаше да успеем да монтираме толкова съоръжения без помощта ти.

Скийтър не сваля очи от подиума със стоическо и твърдо изражение. Хили й се усмихва лъчезарно.

— И накрая, специални благодарности на съпруга ми, Уилям Холбрук, че дари уикенд с дружинката си за лов на елени. — Тя се усмихва на съпруга си и добавя по-тихо: — И не забравяйте, гласоподаватели. Гласувайте за Холбрук на изборите за щатски сенат.

Гостите се засмиват дружески на рекламата на Хили.

— Какво чувам от щата Вирджиния? — Хили обвива с ръка ухото си като с фуния, а после се изпъчва. — Не, няма да се кандидатирам заедно със съпруга си. Но призовавам конгресмените, които са с нас тази вечер, да изяснят ситуацията с отделните училища, защото иначе аз ще отида там и лично ще се заема.

При тези думи следва нов смях. Сенатор и госпожа Уитуърт, седнали на една от масите на първия ред, кимат с усмивки. На своята маса в дъното Скийтър свежда очи към скута си. Бяха говорили по-рано, по време на коктейлите. Госпожа Уитуърт тръгна да дърпа сенатора от Скийтър, преди той пак да я прегърне. Стюарт не дойде на бала.

След края на вечерята и на речта, гостите стават да танцуват, някои съпрузи се запътват към бара. Закъснелите се скупчват около масите за последните залагания. Две баби наддават ожесточено за старинен детски сервиз за чай. Някой пусна слуха, че е принадлежал на кралско семейство и бил прекарван нелегално из Германия с каруца, теглена от магаре, докато накрая не се озовал в антикварния магазин „Магнолия“ на улица „Феървю“. Наддаването започна от първоначална цена петнайсет долара, която за нула време се покачи на осемдесет и пет. В ъгъла до бара Джони се прозява. Силия е сбърчила чело.

— Не мога да повярвам, че ми каза, че нечленуващите не могат да помагат. Рече, че тази година нямали нужда от помощ.

— Ще помогнеш за следващата година — отвръща Джони.

Силия зърва Хили. За миг около нея стоят само няколко души.

— Джони, ей сега се връщам.

— И после си тръгваме. Писна ми от този костюм. Чувствам се като пингвин.

Ричард Крос от ловната дружинка на Джони го тупва по гърба. Казват си нещо и се разсмиват. Погледите им обхождат тълпата. Силия стига до Хили почти навреме, но Хили се изнизва и застава зад катедрата на подиума. Силия отстъпва назад, сякаш я е страх да заговори Хили на мястото, където преди няколко минути изглеждаше толкова могъща.

Щом Силия изчезва в дамската тоалетна, Хили тръгва към ъгъла.

— Джони Фут — казва тя. — Каква изненада да те видя тук! Всички знаят, че не понасяш подобни големи приеми. — Тя го стисва за лакътя.

Джони въздъхва.

— Знаеш ли, че утре се открива ловният сезон за кошути?

Хили разтяга устни в червеникавокафява усмивка. Цветът е в същия тон като роклята й и сигурно е търсила червилото дни наред.

— Омръзна ми да чувам това от всички. Можеш да пропуснеш един ден от ловния сезон. Заради мен го правеше.

Джони обръща очи с досада.

— Силия не искаше да пропуска бала за нищо на света.

— А къде изчезна съпругата ти? — пита Хили. Тя още държи Джони под ръка и отново го подръпва. — Надявам се, че не разнася табли с хотдог на мач в университета на Луизиана.

Джони се мръщи, макар в действителност точно така да се бяха запознали.

— Знаеш, че само те дразня. Ходихме достатъчно дълго, че да имам това право, нали?

Преди Джони да успее да отговори, някой потупва Хили по рамото и тя плавно се приближава към следващата двойка със смях. Джони въздъхва, когато вижда, че Силия върви към него.

— Добре — обръща се той към Ричард, — ние вече можем да тръгваме. Трябва да ставам след — той поглежда часовника си — пет часа.

Ричард не откъсва очи от Силия, която върви към тях. Тя спира и се навежда, за да вдигне падналата си носна кърпа, и предоставя щедър изглед към гърдите си.

— Да смениш Хили със Силия, сигурно е било голяма промяна за теб, Джони.

Джони поклаща глава:

— Все едно цял живот си живял в Антарктида и един ден се преместваш на Хаваите.

Ричард се разсмива:

— Все едно си лягаш в семинария, а се събуждаш в „Ол Мис“ — казва той и двамата започват да се смеят. После Ричард добавя тихичко: — Като дете, което за пръв път вкусва сладолед.

Джони го поглежда:

— Говориш за жена ми, все пак.

— Извинявай, Джони — навежда глава Ричард. — Не исках да те обидя.

Силия отива при тях и въздъхва с разочарована усмивка.

— Здравей, Силия, как си? — казва Ричард. — Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря, Ричард — Силия хлъцва тихичко и се цупи, докато слага носна кърпичка пред устата си.

— Напи ли се? — пита я Джони.

— Тя просто се забавлява, нали така, Силия — казва Ричард. — Всъщност ще ти донеса един коктейл, който много ще ти хареса. Нарича се Алабамска резачка.

Джони обръща очи към приятеля си:

— Но после си тръгваме.

 

 

След три Алабамски резачки обявяват победителите в тайното наддаване. Сузи Пърнел застава зад катедрата на подиума, докато хората в залата се разхождат напред-назад с чаши в ръка, пушат по масите, танцуват под звуците на песните на Глен Милър и Франки Вали, надвикват се с гласа по микрофона. Когато чуят имената си, победителите стават да вземат наградите си, въодушевени, като че ли са спечелили истинско състезание, сякаш трофеите им са безплатни, а не са платили за тях четири или пет пъти повече от цената им в магазина. Най-високите залагания се правят за покривки и нощници с ръчно плетена дантела. Отделни сребърни прибори също се радват на интерес — лъжици за сервиране на варени яйца, щипки за маслини, пълнени с червени чушки, ножове за рязане на бутчета от пъдпъдъци. После идва ред на десертите: торти, кутии с пралини, целувки. И разбира се, паят на Мини.

— … и световноизвестният пай с шоколадов мус на Мини Джаксън печели… Хили Холбрук!

За тази награда се чуват малко повече аплодисменти не само защото Мини е известен майстор на сладкишите, а и защото името Хили предизвиква аплодисменти при всякакви прояви. Хили, която в същия миг води разговор, извръща глава.

— Моля? Моето име ли казаха? Та аз не съм наддавала за нищо.

„Ти никога не наддаваш“, мисли си Скийтър, седнала сама през една маса.

— Хили, току-що спечели пая на Мини Джаксън! Честито! — поздравява я жената от лявата й страна.

Хили оглежда залата с присвити очи. След като чува името си в едно изречение заедно с името на Хили, Мини веднага застава нащрек. В едната си ръка държи мръсна чаша от кафе, а в другата тежък сребърен поднос. Но въпреки това спира като закована. Хили я зърва, но също не помръдва, а само се усмихва едва забележимо.

— Колко мило! Някой ме е записал в наддаването за този пай.

Тя не сваля очи от Мини и Мини го усеща, събира и останалите чаши върху подноса и тръгва колкото може по-бързо към кухнята.

— Поздравления, Хили. Не знаех, че толкова обичаш пайовете на Мини! — казва пискливо Силия. Приближила се е отзад, без Хили да я забележи. Докато припка към Хили, Силия се препъва в крака на един стол. Отстрани се чува кикот. Хили не помръдва, а само я гледа как се приближава.

— Силия, това някаква шега ли е?

Скийтър също се премества по-близо до тях. Отегчена е до смърт от тази така предвидима вечер. Уморена е да гледа смутените лица на старите си приятелки, които се срамуват да говорят с нея. Единственото интересно нещо за цялата вечер е Силия.

— Хили — казва Силия и сграбчва ръката й. — Цяла вечер се опитвам да поговоря с теб. Мисля, че между нас е станало недоразумение и ми се струва, че ако ти обясня…

— Какво правиш? Пусни ме… — казва Хили през зъби. После поклаща глава и се опитва да се отдалечи. Но Силия я е стиснала за дългия й ръкав:

— Не, почакай! Почакай малко, изслушай ме…

Хили се дръпва, но Силия не я пуска. За миг двете се поглеждат решително — Хили е решена да избяга, а Силия да я задържи и тогава прозвучава звук от раздиране.

Силия поглежда червения плат в ръцете си. Откъснала е червеникавокафявия маншет от ръкава на Хили. Хили свежда очи и докосва оголената си китка.

— Какво се опитваш да ми сториш? — изръмжава тихо тя. — Онази чернилка прислужницата ти ли те подучи? Защото, каквото и да ти е казала и каквото и да си издрънкала ти на някой тук…

Около тях се събират още няколко души и ги слушат, с очи, вперени в Хили, и загрижени, намръщени лица.

— Да съм се раздрънкала ли? Не знам за какво…

Хили сграбчва Силия за ръката.

— На кого каза? — изсъсква тя.

— Мини ми каза. Знам защо не искаш да сме приятелки.

Гласът на Сузи Пърнел, която обявява победителите на микрофона, става по-силен и принуждава Силия също да повиши тон.

— Знам, че си мислиш, че с Джони сме се срещали зад гърба ти — извиква тя, а около подиума се чува смях след някаква реплика, а после ръкопляскания. Точно когато Сузи Пърнел замълчава, за да погледне бележките си, Силия извиква: — … но забременях, след като двамата бяхте скъсали.

Думите й отекват из цялата зала. В продължение на няколко секунди се възцарява неловка тишина. Жените наоколо сбърчват носове, част от тях започват да се смеят, а някой казва:

— Жената на Джони е пияна.

Силия се оглежда около себе си. Изтрива капчиците пот от гримираното си чело.

— Не те виня, че не ме харесваш, след като си мислиш, че Джони ти е изневерил с мен.

— Джони никога не би…

— … съжалявам, че ти казвам тези неща, мислех си, че ще си в добро настроение, защото спечели пая.

Хили се навежда и грабва перленото си копче от пода. Приближава още по-близо до Силия, за да не я чуе никой друг:

— Кажи на онази чернилка, че ако каже на някого за пая, ще й го изкарам през носа. Мислиш се за много хитра, като ме записа за търга, нали? Да не мислиш, че можеш да си спечелиш място в женската организация чрез изнудване?

— Моля?

— Веднага ми кажи на кого още си казала за…

— Не съм казвала нищо за никакъв пай, аз…

— Лъжкиня — казва й Хили, но в следващия миг се овладява и се усмихва. — Ето го Джони. Джони, струва ми се, че трябва да обърнеш внимание на съпругата си. — Хили стрелва с очи наобиколилите ги момичета, сякаш всички те знаят някаква известна само на тях шега.

— Какво има, Силия? — пита Джони.

Силия смръщва очи към него, после се цупи на Хили.

— Тя говори някакви глупости, нарече ме… лъжкиня и сега ме обвинява, че съм я записала за наддаването за онзи пай и… — Силия се оглежда, сякаш не разпознава никой около себе си. Очите й се насълзяват. После изпъшква и получава спазъм. Върху килима се плисва повръщано.

— Мамка му! — дръпва я назад Джони.

Силия отблъсква ръката му. Тича към тоалетната, а съпругът й тръгва след нея.

Хили е свила ръце в юмруци. Лицето й е алено, почти като цвета на роклята й. Тя отива решително до един сервитьор и го дръпва за ръката.

— Почисти, преди да се размирише.

След това куп жени наобикалят Хили, обръщат се глави, задават се въпроси и се протягат ръце, сякаш да я защитят.

— Чух, че Силия се борела с алкохолизма, но сега и тази работа с лъжите — казва Хили на една от Сузитата. Беше решила да разпространи този слух за Мини, в случай че историята с пая се разчуе. — Как точно наричаха тези хора? — Патологични лъжци? — Точно така, тя е патологична лъжкиня. — Хили се отдалечава, заобиколена от жените. — Силия го подмами да се оженят, като му каза, че е бременна. Предполагам, че и тогава е излъгала.

След като Силия и Джони си тръгват, балът бавно отива към края си. Членуващите в организацията съпруги изглеждат изтощени и уморени да се усмихват. Чуват се разговори за търга, за децата, оставени на бавачките, но най-вече как Силия Фут повърна насред залата.

Около полунощ, след като почти всички са си тръгнали, Хили застава на подиума. Прелиства списъците с тайните залози. Устните й помръдват, докато смята наум. Но непрекъснато вдига очи и се озърта, поклаща глава. След това отново поглежда списъка и ругае, защото трябва да започне отначало.

— Хили, тръгвам към вас.

Хили вдига поглед от сметките. Пред нея стои майка й, госпожа Уолтърс, която изглежда още по-крехка в официалните си дрехи. Облечена е с небесносиня, дълга до земята рокля с мъниста от 1943 г. На рамото й вехне бяла орхидея. До нея стои чернокожа жена с бяла униформа.

— Добре, мамо, и да не ровиш цяла нощ в хладилника! Не искам да стоя будна, след като те заболи стомахът. Да си легнеш веднага, разбра ли?

— Не може ли да хапна малко от пая на Мини?

Хили поглежда майка си с присвити очи.

— Онзи пай е вече на боклука.

— Защо го изхвърли? Аз ти го спечелих.

Хили застива за миг, докато осмисли думите й.

— Ти? Ти си ме записала за търга?

— Може и да не си спомням собственото си име или в коя държава живея, но историята с теб и онзи пай няма да забравя никога.

— Ти… ти, стара, безполезна… — Хили хвърля листовете, които държи, и те се пръсват наоколо.

Госпожа Уолтърс се обръща и тръгва накуцвайки към вратата, хванала под ръка чернокожата сестра.

— Обади се на вестниците, Беси — казва й тя. — Дъщеря ми пак ми е ядосана.