Катрин Стокет
Слугинята (12)

Глава 12

През следващите две седмици през вечер казвам на майка, че ще ходя да храня гладните в презвитерианската църква в Кантън, където, за щастие, не познаваме никого. Тя, разбира се, би предпочела да ходя в Първа презвитерианска църква, но майка не е от онези, които биха възразили срещу добрите християнски дела, и затова кимва одобрително, дръпва ме настрани и ми нарежда след това хубаво да си измия ръцете със сапун.

Ейбълийн чете в кухнята си час след час какво е написала, а аз печатам. Подробностите стават по-наситени, лицата на дечицата по-ясни. В началото съм разочарована, че Ейбълийн пише сама почти всичко, но ако госпожа Щайн хареса разказа й, аз ще напиша историите на другите прислужници и тогава ще имам предостатъчно работа. Ако го хареса… усещам се, че си повтарям тези думи наум, сякаш се надявам, че така те ще станат действителност. Ейбълийн пише ясно, честно. Казвам й го.

— Ами вижте на кого пиша по принцип — засмива се тя. — Не мога да лъжа Бог.

Преди да се родя, тя дори една седмица е брала памук в Лонглийф — семейната ни ферма. Веднъж се изпуска и започва да говори за Константин, без дори да я моля.

— Божке, как пееше Константин! Като истински ангел, застанала отпред в църквата. Настръхвахме, като слушахме кадифения й глас, а когато спря да пее, след като трябваше да даде детето си на… — Тя млъква и ме поглежда. После само казва: — Както и да е.

Казвам си, че не бива да я притискам. Иска ми се да ми разкаже всичко, което знае за Константин, но ще изчакам, докато приключим с интервютата й. Не искам да губя доверието й точно сега.

— Чувала ли си се с Мини? — питам аз. — Ако госпожа Щайн го хареса — буквално повтарям познатите думи, — ми се ще следващото интервю да е готово.

Ейбълийн поклаща глава.

— Питах Мини вече три пъти и тя още казва, че не иска.

Май е време да й повярвам. Опитвам се да не показвам тревогата си.

— А би ли попитала други прислужници? Да провериш дали някоя от тях ще се съгласи. — Сигурна съм, че е много по-вероятно Ейбълийн да убеди някого, отколкото аз.

Ейбълийн кимва:

— Има още няколко, които мога да попитам. Но след колко време мислите, че тази дама ще ви каже дали й харесва?

Свивам рамене:

— Не знам. Ако го изпратим следващата седмица, може би ще се обади до средата на февруари. Но не мога да кажа със сигурност.

Ейбълийн стисва устни и оглежда страниците, които е изписала. Забелязвам нещо, което преди не съм виждала. Очакване, искрица вълнение. Толкова съм заета със собствените си терзания, че не ми е минавало през ум, че и Ейбълийн може да се вълнува, че редакторка в Ню Йорк ще прочете историята й. Усмихвам се и си поемам дълбоко въздух все по-обнадеждена. При петата ни среща Ейбълийн чете за деня, в който умира Трийлор. Разказва как белият бригадир метнал смазаното му тяло в каросерията на един пикап.

— И го закарали в болницата за чернокожи. Така ми каза сестрата, която стоеше отвън. Белите мъже го изтъркаляли от каросерията и заминали. — Ейбълийн не плаче, просто известно време мълчи. Аз се взирам в пишещата машина, а тя в избелелия черен балатум.

На шестата ни среща Ейбълийн казва:

— Започнах работа при госпожа Лийфолт през 1960 г., когато Мей Мобли беше на две седмици. — А аз усещам огромен прилив на увереност.

Тя разказва за построяването на тоалетната в гаража и признава, че сега се радва, че я има. По-лесно й е, отколкото да слуша оплакванията на Хили, че трябва да ходи в една и съща тоалетна с прислужницата. Казва ми как веднъж съм отбелязала, че чернокожите ходят прекалено много на църква. Направило й впечатление. Потръпвам, като се замисля колко ли други неща съм казвала, без да подозирам или да ме е грижа, че прислугата слуша.

Една вечер Ейбълийн казва:

— Мислех си… — но после спира.

Вдигам очи от пишещата машина, чакам. Трябваше Ейбълийн да повърне върху себе си, за да се науча да не я пришпорвам.

— Мислех си, че е добре да почета. Може да ми помогне за писането.

— Отиди в библиотеката на улица „Стейт“. Там има цяла зала с книги на писатели от Юга. Фокнър, Юдора Уелти…

Ейбълийн се прокашля:

— Знаете, че в онази библиотека не пускат черни.

За миг се чувствам като глупачка. Не мога да повярвам, че забравих. Библиотеката за чернокожи сигурно е окаяна. Преди няколко години там организираха седяща стачка, за която писаха във вестниците. Когато чернокожите се събраха пред съда за последвалия процес, полицията просто се отдръпна и пусна немските овчарки. Поглеждам Ейбълийн и отново си напомням какъв риск поема тя, като говори с мен.

— С удоволствие ще ти нося книги — казвам аз.

Ейбълийн изтичва в спалнята и се връща със списък.

— Ще отбележа онези, които искам най-напред. Почти от три месеца съм в списъка на чакащите за „Да убиеш присмехулник“ в библиотеката „Карвър“. Да видим…

Наблюдавам я как отбелязва книгите: „Душите на чернокожите“ от У. Е. Б. Дубойс, стихотворения на Емили Дикинсън (каквито има), „Приключенията на Хъкълбери Фин“.

— Тази започнах да я чета в училище, но не успях да я довърша. — Тя продължава да отбелязва, като спира да помисли коя иска след това.

— Искаш книга на… Зигмунд Фройд?

— О, за лудите хора — кимва тя. — Обичам да чета какво става в главата. Сънували ли сте, че падате в езеро? Той казва, че това означава да сънуваш собственото си раждане. Госпожа Франсис, при която работех през 1957 г., имаше всякакви такива книги.

На дванайсетото заглавие се решавам да я попитам:

— Ейбълийн, откога искаш да ме помолиш да ти взема тези книги? — От известно време — свива рамене тя. — Малко ме беше страх да питам.

— Да не би да си помисли, че… ще ти откажа?

— Това са правилата на белите. Не знам кои от тях спазвате и кои не.

За миг само се гледаме.

— Омръзна ми от правила — отвръщам аз.

Ейбълийн се смее и поглежда през прозореца. Осъзнавам колко повърхностно сигурно й се струва това мое откровение.

 

 

Четири дни не ставам от пишещата машина в стаята си. Двайсетте страници, които съм напечатала, надраскани с чертички и червени кръгчета, се превръщат в трийсет и една страници, напечатани върху плътна бяла хартия „Стратмор“. Пиша кратка биографична бележка за Сара Рос, името, което Ейбълийн си избра, името на учителката й в шести клас, която починала преди две години. Посочвам възрастта й, с какво са се занимавали родителите й. После следват разказите на Ейбълийн, точно както ги беше написала тя — простичко и прямо.

На третия ден майка се провиква от подножието на стълбите, за да ме попита какво, за Бога, правя горе цял ден, а аз извиквам в отговор:

— Просто печатам някои бележки от беседите върху Библията.

Записвам си всичко, което ме възхищава в Иисус. Чувам я как след вечеря казва на татко в кухнята:

— Намислила е нещо.

Разнасям малката си бяла баптистка Библия из къщата, за да изглежда твърдението ми по-достоверно. Чета и препрочитам страниците, после ги нося на Ейбълийн, тя да ги прочете. Усмихва се и кима на приятните случки, където всички се разбират, но по време на тъжните истории сваля очилата си за четене и казва:

— Знам, че съм го написала, но наистина ли искате да включите онова за…

Аз й отвръщам:

— Да.

Но съм изненадана от нещата, които научавам от разказите й — отделните хладилници за бели и черни в имението на губернатора, белите жени, които изпадат в истерия заради смачкана салфетка, бели бебета, които наричат Ейбълийн „мамо“.

В три часа взимам вече двайсет и седемте страници само с две поправки по тях и ги поставям в жълт плик за писма. Вчера позвъних в службата на госпожа Щайн. Секретарката й Рут каза, че тя е на среща. Записа съобщението ми, че ще изпратя интервюто. Днес госпожа Щайн не ми се обади. Притискам плика до сърцето си и почти се разплаквам от изтощение и несигурност. На следващата сутрин го пускам в пощата в Кантън. Прибирам се вкъщи и лягам на старото си легло с железни табли, притеснена какво ще стане… ако тя го хареса. Ами ако Елизабет или Хили разберат какво правим? Ами ако уволнят Ейбълийн, ако я вкарат в затвора? Имам чувството, че падам в дълбок спираловиден тунел. Боже, дали няма да я пребият като чернокожото момче, влязло в тоалетната за бели? Какво правя? Защо я излагам на такава опасност?

Заспивам. През следващите петнайсет часа сънувам кошмари.

Минава един и половина и с Хили и Елизабет седим в хола на Елизабет и чакаме Лу Ан. Днес не съм хапвала нищо, пих само от чая на майка за женски неразположения, нервна съм и ми се гади. Потропвам с крак под масата. Така съм от десет дни, откакто изпратих на Илейн Щайн разказите на Ейбълийн. Обадих се веднъж и Рут ми каза, че й е предала ръкописа преди няколко дни, но още нямам никакъв отговор.

— Колко невъзпитано от нейна страна — поглежда часовника си Хили и се мръщи. — Лу Ан закъснява за втори път. Няма да изкара дълго в групата ни, ако продължава така.

Ейбълийн влиза в трапезарията и аз се старая с всички сили да не я гледам твърде продължително. Страх ме е, че Хили и Елизабет може да забележат нещо в погледа ми.

— Престани да тропаш с крак, Скийтър. Клатиш цялата маса — казва Хили.

Ейбълийн се движи из стаята с плавната си походка, облечена с бяла униформа, без по никакъв начин да издава с какво се занимаваме. Предполагам, че е овладяла до съвършенство прикриването на чувствата си.

Хили разбърква картите и раздава, за да изиграем едно сантасе. Опитвам се да се съсредоточа върху играта, но всеки път, щом погледна Елизабет, си спомням нещичко от разказите за нея. Как Мей Мобли отишла до тоалетна в гаража и как Ейбълийн не може да държи обяда си в хладилника на госпожа Лийфолт. Малки подробности, с които вече съм запозната. Ейбълийн ми поднася бисквити на сребърен поднос. Откакто изпратих ръкописа до Ню Йорк, ходих два пъти у тях, за да й занеса книгите от библиотеката. Всеки път, когато отида, тя винаги е облечена със зелената рокля с черните обшивки. Понякога си изхлузва обувките под масата. Последния път извади пакет цигари „Монклер“ и запали в кухнята, което беше приятно, отпускащо. И аз запалих цигара. А сега тя почиства трохите пред мен с четката със сребърна дръжка, която подарих на Елизабет и Райли за сватбата.

— Докато чакаме, искам да ви съобщя нещо — казва Елизабет и аз се досещам за какво става въпрос по тайнственото кимване и ръката върху корема й. — Бременна съм — усмихва се тя, а устните й леко потреперват.

— Прекрасна новина — казвам аз, оставям картите си и я докосвам по ръката. Действително изглежда готова да се разплаче. — Кога е терминът?

— През октомври.

— Време беше — прегръща я Хили. — Мей Мобли на практика вече порасна.

Елизабет пали цигара и въздъхва. Поглежда картите си.

— Всички много се вълнуваме. Докато изиграваме няколко пробни ръце, Хили и Елизабет обсъждат имена за бебето. Опитвам се да се включа в разговора.

— Ако е момче, определено трябва да го кръстите Райли — добавям аз.

Хили говори за кампанията на Уилям. Следващата година ще се кандидатира за място в щатския сенат, макар да няма никакъв опит в политиката. Благодарна съм, че Елизабет казва на Ейбълийн да сервира обяда. Когато Ейбълийн се връща с плодовата салата, Хили изправя гръб на стола.

— Ейбълийн, взех едно старо палто и чанта с дрехи от къщата на госпожа Уолтърс. — Тя попива устните си със салфетка. — След обяда ела до колата да ги вземеш.

— Да, госпожо.

— И да не забравиш. Не мога да се занимавам да ги нося пак.

— Колко мило от страна на госпожа Хили, нали, Ейбълийн? — кимва Елизабет. — Отиди да вземеш дрехите веднага щом приключим.

— Да, госпожо.

Гласът на Хили става с около три октави по-писклив, когато говори с чернокожи. Елизабет се усмихва, както когато говори с дете, само че не със своето. Започвам да забелязвам разни неща. Когато Лу Ан пристига, вече сме изяли скаридите с грис и тъкмо минаваме на десерта. Хили е изненадващо снизходителна. Все пак Лу Ан е закъсняла заради задължения, свързани с женската организация. На тръгване отново поздравявам Елизабет и отивам към колата си. Ейбълийн е отвън, за да вземе почти необличаното палто от 1942 г. и старите дрехи, които по неизвестни причини Хили не дава на собствената си прислужница Юл Мей. Хили идва при мен и ми връчва плик за писма.

— За бюлетина за следващата седмица. Ще се погрижиш да му намериш място, нали?

Кимвам и Хили се връща в колата си. Докато отваря входната врата, за да се прибере в къщата, Ейбълийн ме поглежда. Поклащам глава и беззвучно казвам: „Нищо.“ Тя кимва и се прибира вътре. Същата вечер работя върху бюлетина, макар да ми се иска да се занимавах с интервютата. Преглеждам бележките от последната среща на организацията и забелязвам плика на Хили. Отварям го. Вътре има една страница, изписана с нейния едър извит почерк:

„Хили Холбрук представя Санитарната инициатива за домашната прислуга. Мярка за превенция на болести. Евтино монтиране на тоалетна в гаража или бараката за домове без подобно жизненоважно съоръжение: 99% от вирусите на чернокожите се пренасят чрез урината. Белите могат да получат трайни увреждания от почти всички тези болести поради липса на имунитет, който чернокожите имат заради по-тъмната си пигментация. Също така някои микроби, пренасяни от белите, са опасни за чернокожите. Пазете себе си. Пазете децата си. Пазете прислугата си. Семейство Холбрук винаги е готово да помогне!“

Телефонът иззвънява и аз буквално се прекатурвам, докато тичам към кухнята. Но Паскагула вече е вдигнала.

— Домът на госпожа Шарлот.

Гледам как дребничката Паскагула кимва и казва:

— Да, госпожо, тук е. — И ми подава слушалката.

— Юджиния е на телефона — казвам аз бързо. Татко е на полето, а майка — на лекар в града, затова опъвам черния кабел до кухненската маса.

— Обажда се Илейн Щайн.

Поемам си дълбоко въздух.

— Здравейте, госпожо. Получихте ли пратката ми?

— Да — отвръща тя и няколко секунди само диша в слушалката. — Тази Сара Рос. Разказите й ми харесват. Жалва се, но без да мрънка много.

Кимвам. Не знам точно какво ще рече „жалва се“, но ми се струва, че е нещо хубаво. — Въпреки това все още съм на мнение, че от книга с интервюта… по принцип не би излязло нищо. Не е художествена литература, но не е и научнопопулярно четиво. Може да мине за автобиография, макар никак да не подхожда на тази категория.

— Но… разказите са ви харесали, нали?

— Юджиния — казва тя и издиша цигарен дим в слушалката. — Видя ли корицата на списание „Лайф“ тази седмица?

Не съм поглеждала списание „Лайф“ от цял месец, толкова бях заета.

— На нея е Мартин Лутър Кинг, скъпа. Току-що организира протест във Вашингтон и покани всички негри в Америка да се присъединят. Както и всички бели. Негрите и белите не са работили заедно в такъв мащаб от „Отнесени от вихъра“ насам.

— Да, чух нещо за… протеста — лъжа аз. Удрям се по челото, че тази седмица не съм чела вестници. Изглеждам като идиот.

— Съветвам те да пишеш, при това бързо. Протестът е през август. Трябва да си готова до Нова година.

Зяпвам слисана. Казва ми да ги напиша! Казва ми да…

— Да не би да казвате, че ще ги публикувате? Ако ги напиша до…

— Нищо подобно не казвам — сопва се тя. — Ще прочета интервютата. На месец преглеждам по стотина ръкописа и отхвърлям почти всички.

— Извинете, просто… ще ги напиша. Ще са готови през януари.

— Още нещо. Четири или пет интервюта не са достатъчно за цяла книга. Ще ти трябват десетина, може и повече. Предполагам, че си уговорила и други прислужници?

Стисвам устни.

— Още… няколко.

— Добре. Тогава се залавяй за работа. Преди цялата тази история с гражданските права да е отшумяла.

 

 

Същата вечер отивам у Ейбълийн. Нося й още три книги от списъка. Гърбът ме боли от седенето пред пишещата машина. Днес следобед съставих списък с всички познати, които имат прислуга (тоест всичките ми познати) и срещу тях имената на домашните им помощници. Но не успях да си спомня как се казват някои от прислужниците.

— Благодаря ви! Божке, вижте само — усмихва се Ейбълийн и прелиства първата страница на „Уолдън“, сякаш иска веднага да започне да я чете.

— Днес следобед говорих с госпожа Щайн — казвам аз. Ейбълийн замръзва с книгата в ръце.

— Знаех си, че нещо не е наред. Вижда се по лицето ви.

Поемам си дълбоко въздух.

— Тя каза, че много е харесала историите ти. Но… не каза дали ще ги публикува, докато цялата книга не стане готова. — Опитвам се да изглеждам обнадеждена. — Трябва да я завършим веднага след Нова година.

— Това е добра новина, нали?

Кимвам и се насилвам да се усмихна.

— През януари — прошепва Ейбълийн, става и излиза от кухнята. Връща се с рекламен стенен календар. Сяда на масата и прелиства страниците с месеците.

— Сега изглежда, че има много време, но януари е само след две… четири… шест… десет страници. Ще дойде, преди да се усетим — усмихва се тя.

— Каза, че трябва да интервюираме поне дванайсет прислужници, за да обмисли ръкописа за публикуване — казвам аз и напрежението в гласа ми започва да си личи.

— Но няма други прислужници, с които да говорите, госпожице Скийтър.

Стисвам ръце. Затварям очи.

— Няма кого друг да помоля, Ейбълийн — повишавам аз тон. — Кого да помоля? Паскагула ли? Ако говоря с нея, майка ми ще разбере. Не аз познавам другите прислужници.

Ейбълийн извръща очи толкова бързо, че ми иде да се разплача. „По дяволите, Скийтър.“ Стената между нас, която се бе стопила през последните няколко месеца, отново се издигна само за няколко секунди.

— Съжалявам — добавям бързо. — Съжалявам, че ти повиших тон.

— Не, няма нищо. Нали това беше моя задача, да убедя останалите.

— Ами прислужницата на Лу Ан? — питам тихо аз и изваждам списъка. — Как й беше името… Лувиния. Познаваш ли я?

Ейбълийн кимва.

— Вече я питах — отвръща тя, без да вдига поглед от скута си. — Момчето, което ослепя, е нейният внук. Тя рече, че съжалява, но сега трябва да мисли за него.

— А прислужницата на Хили, Юл Мей. Нея пита ли я? — Тя рече, че е много заета, защото се опитва да изпрати момчетата си в колеж следващата година.

— А прислужниците, с които ходиш на църква? Попита ли и тях?

Ейбълийн кимва.

— Всички си намират някакво извинение. Но истината е, че много ги е страх.

— Колко от тях попита?

Ейбълийн взима тетрадката си, прелиства няколко страници. Устните й се движат, но не издават звук.

— Трийсет и една — казва тя накрая.

Издишам. Не бях усетила, че съм затаила дъх. Накрая Ейбълийн ме поглежда в очите.

— Не исках да ви казвам — сбърчва тя чело. — Докато не разберем какво ще каже госпожата…

Тя сваля очилата си. По лицето й е изписана силна тревога. Опитва се да я прикрие с колеблива усмивка.

— Пак ще ги питам — навежда се тя към мен.

— Добре — въздъхвам аз.

Ейбълийн преглъща шумно, кимва бързичко, за да ме убеди, че говори сериозно.

— Моля ви, не се отказвайте. Нека продължа да ви помагам за книгата.

Затварям очи. Искам поне за малко да не виждам разтревоженото й лице. Как можах да й повиша тон?

— Ейбълийн, няма нищо. Ще се справим заедно.

 

 

Няколко дни по-късно седя в горещата кухня и пуша отегчено. Напоследък не мога да се наситя на цигарите. Струва ми се, че може да съм „пристрастена“. Господин Голдън обича да използва тази дума. Онези идиоти са пристрастени. От време на време той ме вика в кабинета си, преглежда статиите за месеца с червен молив, поправя, драска и мърмори.

— Добре са — казва той. — Ти добре ли си?

— Добре съм — отвръщам аз.

— Добре тогава.

На излизане дебелата рецепционистка ми дава чек за десет долара и в общи линии, това е всичко около работата ми по рубриката на госпожа Мърна. В кухнята е горещо, но не ми се стои в моята стая, където само се тревожа, че нито една друга прислужница не иска да ни помогне. Освен това трябва да пуша тук, защото кухнята е единствената стая в къщата, където няма вентилатор на тавана, който да издухва пепелта навсякъде. Когато бях десетгодишна, татко се опита да сложи вентилатор и на тавана в кухнята, без да попита Константин. Щом го видя, Константин посочи с пръст нагоре, все едно е тръгнал да паркира форд на тавана.

— За теб е, Константин. За да не ти е горещо, докато готвиш.

— Няма да работя в кухня с вентилатор на тавана, господин Карлтън.

— Ще работиш и още как. Вече го включвам в тока.

Татко слезе от стълбата. Константин напълни една кофа с вода.

— Добре — въздъхна тя. — Пуснете го.

Татко натисна копчето. През няколкото секунди, които минаха, докато перките се завъртят с пълна скорост, от купата на миксера из цялата стая се разхвърча брашно, а рецептите на шкафа политнаха и се запалиха от газовите котлони на печката. Константин грабна горящата хартия и бързо я топна в кофата с вода. На тавана още има дупка на мястото, на което вентилаторът вися около десет минути.

Във вестника има снимка на сенатор Уитуърт, който сочи към празен парцел земя, на който ще строят сграда за нов градски център. Прелиствам страницата. Не искам да си припомням срещата със Стюарт Уитуърт.

Паскагула влиза в кухнята. Наблюдавам я как изрязва тестото за курабиите с чаша за уиски, която обаче се използва само за рязане на тесто. Зад гърба ми отворените прозорци са подпрени с каталози за поръчки по пощата на „Сиърс, Робът и Ко“. Лекият вятър разлиства с шумолене снимките на ръчни миксери за по два долара и играчки, набъбнали и набръчкани от десет години стоене на дъжда. „Може би просто трябва да попитам Паскагула. Може майка да не разбере.“ Но кого заблуждавам? Майка следи всяка нейна стъпка, а Паскагула и без това като че ли се страхува от мен, сякаш ще я издам, ако направи нещо. Може да минат години, докато се преборя с този страх. Инстинктът ми подсказва да не я забърквам.

Телефонът иззвънява като аларма. Лъжицата на Паскагула издрънчава в купата, но аз грабвам слушалката преди нея.

— Мини ще ни помогне — прошепва Ейбълийн.

Вмъквам се в килера и сядам на кутията с брашно. Седя безмълвна около пет секунди.

— Кога? Кога може да започне?

— Следващия четвъртък. Но има някои… изисквания.

— Какви?

Ейбълийн замълчава за миг.

— Казва, че не ще да вижда кадилака ви от тази страна на моста.

— Добре. Предполагам, че мога… да идвам с пикапа.

— Иска още и… да седите в другия край на стаята. Та да може да ви гледа какво правите през цялото време.

— Ами… ще седя, където тя каже.

Гласът на Ейбълийн омеква:

— Тя просто не ви познава, това е всичко. Освен това не е в много добри отношения с белите дами.

— Ще направя всичко, каквото трябва.

Излизам сияеща от килера и поставям телефона обратно на стената. Паскагула ме наблюдава с чаша в едната ръка и сурова курабийка в другата. В следващия миг обаче свежда глава и продължава работата си.

Два дни по-късно казвам на майка, че ще отида да си взема нова Библия, защото моята вече е изпокъсана. Казвам й и че ми е неудобно да ходя с кадилака, след като горките дечица в Африка умират от глад, и че днес ще взема стария пикап. Тя ме поглежда изпитателно, седнала на люлеещия се стол на верандата.

— Откъде точно ще купуваш тази Библия?

Примигвам.

— Ами… поръчаха ми я. От църквата в Кантън.

Тя кимва и не сваля очи от мен, докато паля стария пикап. Пътувам до улица „Фариш“ с косачка в каросерията. През дупките в краката ми в ръждясалия пикап се вижда асфалтът. Но поне не дърпам ремарке с трактор. Ейбълийн отваря вратата и ме пуска да вляза. В отсрещния ъгъл на хола стои Мини, скръстила ръце върху огромния си бюст. Виждала съм я в редките случаи, в които Хили позволяваше игрите на бридж да се провеждат у госпожа Уолтърс. Мини и Ейбълийн още са облечени с униформите си.

— Здравей — казвам аз от своя край на стаята. — Радвам се да се видим отново.

— Госпожице Скийтър — кимва Мини.

Тя се настанява на дървен стол, който Ейбълийн е донесла от кухнята, и краката му изскърцват. Аз сядам в по-далечния ъгъл на дивана. Ейбълийн седи между нас в другия край на дивана. Прочиствам си гърлото и се усмихвам нервно. Мини не се усмихва. Тя е дебела, ниска и яка. Кожата й е по-черна от тази на Ейбълийн с около десет нюанса и е опъната и блестяща като нови обувки.

— Вече казах на Мини как пишем историите — обръща се Ейбълийн към мен. — Вие ми помагате да напиша моите. А тя ще ви разказва, докато вие пишете.

— Мини, всичко, което кажеш, е поверително — казвам аз. — Ще ти дам да прочетеш всичко, което…

— Защо си мислите, че черните имат нужда от помощта ви? — става Мини и столът изскърцва. — Защо изобщо се занимавате с това? Та вие сте бяла.

Поглеждам към Ейбълийн. Досега никой чернокож не ми е говорил така.

— Всички имаме една цел, Мини — казва Ейбълийн. — Просто разказваме.

— И каква е целта? — обръща се Мини към мен. — Може пък да искате да ви разкажа разни работи само за да ме вкарате в беля. — Мини посочва с пръст към прозореца. — Снощи са гръмнали гаража на Медгар Евърс, който живее на пет минути оттук и работи в Националната асоциация за развитие на чернокожите, защото говори.

Цялата се изчервявам. Започвам да говоря бавно.

— Искаме да покажем вашата гледна точка… за да разберат хората какво мислите вие. Ние… надяваме се да променим някои неща.

— И какво си мислите, че ще промените с това? Да не би да вкарат закон за добро отношение към прислужниците?

— Чакай малко — казвам й аз. — Не се опитвам да променям законите. Просто говоря за личното отношение и…

— Знаете ли какво ще стане, ако ни хванат? Ако, не дай, Боже, вляза в грешната пробна в магазина за дамско облекло, ще вдигнат къщата ми във въздуха.

Следва кратка напрегната тишина и единственият звук в стаята идва от кафявия часовник „Таймекс“, който тиктака на етажерката.

— Не си длъжна да го правиш, Мини — казва Ейбълийн. — Няма да ти се сърдим, ако си променила решението си.

Бавно и внимателно Мини отново сяда на стола.

— Ще го направя. Искам само да съм сигурна, че тя разбира, че тази работа не е игра.

Поглеждам към Ейбълийн. Тя ми кимва. Поемам си дълбоко въздух. Ръцете ми треперят. Започвам с въпросите за живота й и постепенно преминаваме и към работата й. Докато говори, тя гледа към Ейбълийн, сякаш се опитва да забрави, че съм в стаята. Записвам всичко, което казва, и шаря с молива колкото мога по-бързо. Решихме, че ако не нося пишещата машина, разговорът няма да изглежда толкова официален.

— После почнах една работа, на която стоях до късно всяка вечер. И знаете ли какво стана?

— Какво? — питам аз, макар тя да гледа към Ейбълийн.

— „О, Мини“, умилква ми се тя, „ти си най-добрата прислужница, която сме имали. Голяма Мини, ще работиш при нас вечно.“ И един ден ми разправя, че ще ме пусне една седмица платен отпуск. През живота си не съм излизала в отпуск, платен или неплатен. А когато следващата седмица пристигам на работа, ги няма. Преместили се Мобайл. Казала на някой, че се уплашила да не си намеря нова работа, преди да заминат. Госпожа Мързел не можеше да изкара и един ден, без някой да й прислужва. — Мини внезапно става и премята чантата си на рамо. — Трябва да тръгвам. Получавам сърцебиене, като се сетя за това. — Тя излиза и затръшва вратата след себе си.

Вдигам очи и бърша потта от челото си.

— А сега беше в добро настроение — казва Ейбълийн.