Катрин Стокет
Слугинята (36)

Твърде малко, твърде късно…

Катрин Стокет за себе си

Прислужницата ни Демитри казваше, че да береш памук в разгара на лятото в Мисисипи, е най-ужасното занимание, ако не се брои брането на бамя — друго бодливо, нискорастящо растение. Демитри ни разказваше всякакви истории за времената, когато е брала памук като момиче. Смееше се и ни размахваше предупредително пръст, като че ли ужасите, свързани с тази дейност, може да застигнат богатите бели деца също като цигарите или алкохола.

— Дни наред берях ли, берях. А когато погледнах кожата си, тя беше цялата в мехури. Показах ги на мама. Дотогава никой не беше виждал чернокож със слънчево изгаряне. Това се случваше само на белите! Бях твърде малка, за да разбера, че нещата, които ни разказва, никак не са смешни.

Демитри се родила в Лампкин, Мисисипи, през 1927 г. Дошла на бял свят през ужасна година, точно преди началото на Голямата депресия. Тъкмо навреме, за да разбере какво е да си бедна чернокожа жена в изполичарска ферма. Демитри започнала работа като готвачка и чистачка при семейството ми, когато била на двайсет и осем години. Тогава баща ми бил на четиринайсет, а чичо ми на седем. Демитри беше набита, с тъмна кожа, и по онова време била вече омъжена за един зъл пияница на име Клайд. Тя не ми отговаряше, когато я питах за него. Но като изключим Клайд, ни разказваше разни истории по цял ден.

Господи, колко обичах да си говоря с Демитри! След училище сядах с нея в кухнята на баба, слушах историите й и я гледах как приготвя торти и пържи пиле. Тя беше невероятна готвачка. Хората разказваха надълго и нашироко какво са яли, когато са били на гости у баба ми. Когато човек вкусеше от карамелената торта на Демитри, имаше чувството, че някой нежно го прегръща.

Но на мен и по-големите ми брат и сестра не ни беше позволено да безпокоим Демитри по време на обедната й почивка. Баба ни казваше: „Оставете я малко на мира, оставете я да се нахрани, сега си почива“, а аз заставах на прага на кухнята, нетърпелива пак да отида при нея.

Баба искаше Демитри да си почине, за да може да довърши работата си, да не говорим, че белите не сядаха на маса, на която се храни чернокож. Правилата за отношенията между бели и черни бяха нормална част от живота. Спомням си, че като малка, когато видех чернокожите в техния квартал, дори когато бяха хубаво облечени или заможни, изпитвах съжаление към тях. Сега го признавам с голям срам.

Обаче не изпитвах съжаление към Демитри. В продължение на няколко години си мислех какъв късмет има тя, че е при нас. Сигурна работа в хубава къща, да чисти на добри бели християни. А и тъй като Демитри нямаше собствени деца, имахме чувството, че запълваме някаква празнина в живота й. Ако някой я питаше колко деца има, тя вдигаше три пръста. Имаше предвид сестра ми Сюзън, брат ми Роб и мен. Брат ми и сестра ми не са съгласни с мен, но аз бях по-близка с Демитри от тях. Никой не ми се караше, когато тя беше наблизо. „Ти си красива. Ти си красиво момиче“ — казваше ми тя, макара да не бях никак красива. Носех очила и имах права като клечки кафява коса. Изпитвах упорито отвращение към банята.

Майка ми често пътуваше извън града. На Сюзън и Роб им беше досадно все да се мъкна с тях и аз се чувствах пренебрегната. Демитри знаеше това, хващаше ме за ръка и ми казваше, че всичко ми е наред.

Родителите ми се разведоха, когато бях на шест години. Тогава Демитри стана още по-важна за мен. Когато майка ми беше на някое от честите си пътувания, татко ни настаняваше в мотела си и довеждаше Демитри да ни гледа. Толкова плачех за майка си на рамото на Демитри, че вдигах температура. По това време брат ми и сестра ми, така да се каже, бяха надраснали нуждата да се въртят непрекъснато покрай Демитри. Седяха в мезонета на мотела и играеха на покер със сламки, заедно със служителите от рецепцията. Помня как ги гледах и им завиждах, че са по-големи.

Веднъж си помислих: „Вече не съм бебе. Не е нужно да стоя непрекъснато при Демитри, докато другите играят покер.“ И се включих в играта, но разбира се, изгубих всичките си сламки за около пет минути. После се върнах ядосана в скута на Демитри и продължих да гледам другите отстрани. Само след минута вече бях облегнала чело на меката й шия, а тя започна да ме люлее, все едно сме в лодка.

— Тук ти е мястото. Тук, при мен — каза тя и ме потупа по пламналото краче. Ръцете й винаги бяха студени.

Гледах как брат ми и сестра ми играят карти, без да тъгуват много, че майка пак я няма. Наистина мястото ми беше там. Заради лошите отзиви за Мисисипи във филмите, по вестниците, по телевизията, ние, жителите на щата, сме винаги нащрек и се защитаваме ожесточено. Изпълват ни и гордост, и срам, но най-вече гордост. И въпреки това аз напуснах Мисисипи. Преместих се в Ню Йорк, когато бях на двайсет и четири години. Научих, че първият въпрос, който ти задават в този забързан многолюден град, е: „Откъде си?“, а аз отвръщах: „От Мисисипи“ и чаках. На онези, които се усмихваха и казваха: „Чувал съм, че там е хубаво“, отвръщах: „Родният ми град е на трето място в страната по убийства, свързани с членове на банди.“ А на другите, които ми отговаряха: „Боже, сигурно си много доволна, че си се измъкнала от там?“, се сопвах: „Ти пък какво знаеш, там е прекрасно“.

Веднъж на купон на покрива на една сграда пиян мъж, който имаше вид на човек, израснал в околностите на Ню Йорк, ме попита откъде съм и аз му отговорих, че съм от Мисисипи. Той отвърна с подигравателна усмивка: „Много съжалявам.“ Притиснах крака му с токчето си и през следващите десет минути му изнесох лекция за родните места на Уилям Фокнър, Юдора Уелти, Тенеси Уилямс, Елвис Пресли, Би Би Кинг, Опра Уинфри, Джим Хенсън, Фейт Хил, Джеймс Ърл Джоунс и Крейг Клеърборн, критик и редактор на кулинарната рубрика на „Ню Йорк Таймс“. Уведомих го, че в Мисисипи са извършени първите трансплантации на бял дроб и сърце и че основата на американската правна система е разработена в университета на щата. Тъгувах за дома и само чаках да ми падне някой като него. Не се държах много възпитано и като дама, а горкият човек избяга смутено и изглеждаше притеснен до края на купона. Но не можах да се сдържа. Мисисипи е като моя родна майка. Мога да се оплаквам колкото искам от щата, но опазил Бог някой друг да каже лоша дума за него, освен ако също не е родом от там.

Написах „Слугинята“ в Ню Йорк и ми се струва, че така ми беше по-лесно, отколкото ако живеех в Мисисипи, където се развива действието. Разстоянието помага да видиш събитията по-ясно. В центъра на шумния и забързан град за мен беше истинско облекчение да се потопя бавно в спомените си. „Слугинята“ е художествена измислица. Но въпреки това, докато пишех книгата, непрекъснато се чудех какво ще каже семейството ми за нея и какво би си помислила Демитри, макар отдавна да беше починала. Често се страхувах, че прекрачвам сериозна граница, като пиша от името на чернокожи. Притеснявах се, че няма да успея да опиша правилно взаимоотношенията, които изиграха толкова важна роля в живота ми, тази любяща връзка, която е превърната в толкова грозен стереотип в американската история и литература.

С признателност прочетох наградената с „Пулицър“ статия на Хауъл Рейнс „Дарът на Грейди“:

„За един писател от Юга няма по-коварна тема от обичта между чернокож и бял във времената на неравенство по време на сегрегацията. Защото измамата, върху която се гради едно общество, прави всяка емоция подозрителна и няма как да разберем дали чувствата на тези двама души са били искрени или проява на съжаление и прагматизъм.“

След като прочетох този откъс, си помислих: „Как е успял да се изрази така кратко и ясно?“ Чудех се как точно да подходя към тази деликатна тема и имах чувството, че тя непрекъснато ми се изплъзва от ръцете като мокра риба. А господин Рейнс беше успял да каже всичко точно само с няколко изречения. Зарадвах се, като разбрах, че има и други, които си блъскат главата по този въпрос. Също както отношението ми към Мисисипи, така и чувствата ми към „Слугинята“ са доста противоречиви. Притеснявам се, че вероятно съм прекалила по отношение на границите между черните и белите жени. Като малка ме учеха да не повдигам подобни неудобни въпроси, защото е невъзпитано и неловко да се говори за това, а и те може да ни чуят. Притеснявам се, че може би съм казала твърде малко. Не само защото много чернокожи жени, прислужващи на бели в Мисисипи, са имали много по-тежък живот, но и защото е съществувала и много по-голяма обич между белите семейства и чернокожата прислуга, отколкото имах сили и време да опиша.

Но в едно съм сигурна: не ми и минава през ум, че знам как са се чувствали чернокожите жени в Мисисипи, особено през 60-те години. Струва ми се, че една бяла жена, която подписва чека със заплатата на чернокожа, никога няма да проумее напълно това. Но най-важното за нас като хора е да се опитаме да го разберем. В книгата има една мисъл, която е изключително ценна: Не беше ли това смисълът на книгата? Жените да разберат, че всички сме хора. Не сме толкова различни. Не и колкото си мислех преди. Убедена съм, че никой от семейството ми не е питал Демитри какво е да си чернокож в Мисисипи и да работиш при бяло семейство. Никога не ни е хрумвало да зададем този въпрос. Все пак това беше част от ежедневието, а не въпрос, върху който да се замисляме. От много време съжалявам, че тогава не съм била достатъчно голяма и разумна, за да задам този въпрос на Демитри. Тя почина, когато бях на шестнайсет години. Оттогава се опитвам да си представя какво ли щеше да ми отговори тя. И затова написах тази книга…