Катрин Стокет
Слугинята (33)

Глава 33

Отварям очи. Сърцето ми тупти силно. Изпотена съм. Зелените лози на тапетите се вият нагоре по стената. Какво ме събуди? Какво беше това? Ставам от леглото и се ослушвам. Не ми звучи като гласа на майка. Беше прекалено писклив. Чух писък, все едно някой раздира плат. Сядам на леглото и притискам сърцето си с ръка. То още препуска. Нищо не върви по план. Хората разбраха, че книгата е за Джаксън. Не мога да повярвам, че забравих колко бавно чете Хили. Обзалагам се, че разправя на всички, че е прочела повече, отколкото в действителност. Нещата излизат извън контрол. Една прислужница на име Анабел вече е уволнена, бели жени си шепнат за Ейбълийн и Лувиния и кой знае какво още ще стане. А иронията е там, че кърша ръце и чакам Хили да проговори, докато в същото време съм единственият човек в града, когото вече не го е грижа какво ще каже тя. Ами ако съм допуснала ужасна грешка с тази книга? Поемам си дълбоко въздух. Опитвам се да мисля за бъдещето, а не за настоящето.

Преди месец изпратих петнайсет свои автобиографии в Далас, Мемфис, Бърмингам и в още пет града, както и отново в Ню Йорк. Госпожа Щайн ми каза, че мога да я посоча като лице за контакт, което вероятно е единственото забележително на страницата — да имам препоръка от някой в издателския бранш. Посочих всичко, което съм работила през последната година: Водещ на домакинската рубрика във вестник „Джаксън джърнъл“. Редактор на бюлетина на женската организация в Джаксън. Автор на „Слугинята“ — противоречива книга за чернокожите прислужници и белите им работодатели, издателство „Харпър & Роу“.

Всъщност не посочих книгата, просто исках да напиша веднъж заглавието й. Но сега дори да си намеря работа в някой голям град, не мога да оставя Ейбълийн да се оправя с цялата каша. Не и след като всичко тръгна толкова зле. Но, Боже, трябва да се махна от Мисисипи! Освен майка и татко, тук не ми остана нищо — нито приятели, нито работа, за която да ме е грижа, нито Стюарт.

Но не просто искам да се махна от тук. Когато подадох документи в „Ню Йорк Поуст“, „Ню Йорк Таймс“, списание „Харпър“ и списание „Ню Йоркър“, пак усетих онзи порив, както в колежа, колко много искам да отида в този град. Не в Далас или Мемфис, а в Ню Йорк, където би трябвало да живее един писател. Но все още никой не ми се е обадил. Ами ако никога не си тръгна от тук? Ами ако остана в Джаксън цял живот?

Лежа и гледам как първите слънчеви лъчи се процеждат през прозореца. Потръпвам. Осъзнавам, че онзи пронизителен писък е бил мой.

 

 

В аптека „Брентс“ съм и взимам шампоан и сапун за майка, докато господин Робъртс изпълнява рецептата й. Майка твърди, че вече не й трябват лекарства, че единственият лек за рака е това, че има дъщеря, която не иска да си подстриже косата и носи прекалено къси рокли дори в неделя, защото кой знае каква щуротия ще направя с външния си вид, ако тя умре. Просто съм благодарна, че майка е по-добре. Ако петнайсетсекундният ми годеж със Стюарт е запалил искрата за живот у нея, фактът, че сега съм отново необвързана, й дава дори още повече сили. Тя беше силно разочарована, когато скъсахме, но бързо се възстанови. Стигна дори до там, че да се опита да ме сватоса с един трийсет и пет годишен трети братовчед, който е красив и отдалеч му личи, че е хомосексуалист.

— Майко — бях се обърнала към нея, удивена как не го е забелязала, след като той си тръгна след вечерята. — Той е… — Но замълчах. Вместо това я потупах по ръката. — Той каза, че не съм негов тип.

Сега бързам да си тръгна от аптеката, преди да влезе някой познат. Вече трябваше да съм свикнала с изолацията, но не съм. Липсват ми приятелките. Не Хили, но понякога Елизабет, старата мила Елизабет от гимназията. Стана ми още по-тежко, след като завърших книгата и вече не можех да ходя при Ейбълийн. Решихме, че е прекалено рисковано. Липсват ми дните, когато ходех у тях, но най-много ми липсват разговорите с нея. През няколко дни се чувам с Ейбълийн по телефона, но не е същото, като да седя у тях. Когато тя ми съобщава какво се случва из града, се моля от цялата работа да излезе нещо добро. Но засега няма надежда. Момичетата само клюкарстват и приемат книгата за някаква игра, в която се опитват да познаят кой кой е, а Хили обвинява грешните хора. Аз лично убедих чернокожите прислужници, че няма да ни разкрият, и аз нося отговорност за това.

Камбанката над вратата иззвънява. Вдигам очи и виждам да влизат Елизабет и Лу Ан Темпълтън. Промъквам се при щанда за козметични кремове с надеждата да не ме видят. Но после надзъртам над рафтовете. Двете отиват към щанда със закуски, хванати под ръка като ученички. Лу Ан както обикновено е с дълги ръкави въпреки лятната жега и се усмихва. Интересно дали знае, че в книгата пише за нея? Елизабет е тупирала косата около челото си, а тилът й е покрит с шал — жълтия шал, който й подарих за двайсет и първия й рожден ден. Изчаквам минутка и ми става странно да ги гледам така, след като знам толкова много неща за тях. Снощи Ейбълийн ми каза, че Елизабет е стигнала до десета глава, а още няма ни най-малка представа, че чете за себе си и приятелките си.

— Скийтър — обажда се господин Робъртс от гишето. — Лекарството на майка ти е готово.

Отивам в предната част на магазина и се налага да мина покрай Елизабет и Лу Ан, седнали при закуските. Те са с гръб към мен, но в огледалото виждам смръщените им погледи. В същия миг двете свеждат очи. Плащам лекарството и кремовете за майка и се промъквам обратно покрай щандовете. Тъкмо когато се опитвам да избягам през страничния вход на магазина, Лу Ан Темпълтън се появява иззад щанда с четки за коса.

— Скийтър, може ли за минутка?

Примигвам изненадано. От осем месеца никой не ме е питал дали имам секунда, да не говорим за минута.

— Хм, да, разбира се — казвам аз предпазливо.

Лу Ан хвърля поглед през прозореца и виждам, че Елизабет е навън и върви към колата си с млечен шейк в ръка. Лу Ан ми прави знак да отида при нея до шампоаните и праховете за пране.

— Надявам се, че майка ти продължава да се оправя — казва Лу Ан. Усмивката й не е лъчезарна както обикновено. Тя подръпва дългия ръкав на роклята си, макар челото й да е покрито с пот.

— Добре е. Още е… в ремисия.

— Радвам се. — Тя кимва и двете се гледаме неловко. Лу Ан си поема дълбоко въздух. — Знам, че отдавна не сме си говорили — казва тя тихичко, — но мисля, че трябва да знаеш какво говори Хили. Твърди, че ти си написала книгата за… прислужниците.

— Чух, че тази книга е от анонимен автор — отговарям бързо аз, без дори да съм сигурна, че трябва да се правя, че не съм я чела. Защото всички в града вече са си я купили. В книжарниците е изчерпана, а в библиотеката има списък с чакащи за два месеца напред.

Лу Ан вдига ръка, все едно ми прави знак да спра.

— Не искам да знам дали е вярно. Но Хили… — Тя пристъпва крачка напред. — Хили Холбрук ми се обади онзи ден и ми каза да уволня прислужницата си Лувиния. — Тя стисва устни и поклаща глава.

Стаявам дъх. Моля те, моля те, не ми казвай, че си я уволнила.

Лу Ан ме поглежда в очите и казва:

— Скийтър, Лувиния… понякога е единствената причина да ставам сутрин. Не отговарям. Може би това е капан, заложен от Хили. — Сигурна съм, че ме мислиш просто за някаква глупачка… защото се съгласявам с всичко, което Хили казва. — Очите й се насълзяват. Устните й треперят. — Лекарите искат да отида в Мемфис за… лечение с електрошок… — Тя закрива лице с длани, но сълзите се процеждат през пръстите й. — Заради депресията и… опитите… — прошепва тя.

Поглеждам към дългите й ръкави и се чудя какво точно крие под тях. Надявам се да не е, каквото си мисля, но потръпвам.

— Хенри, разбира се, казва или да се стегна, или да си стягам багажа. — Тя прави опит за усмивка, която бързо избледнява и в очите й пак се чете тъга. — Скийтър, Лувиния е най-смелият човек, когото познавам. Въпреки всичките си проблеми, ми отделя време и разговаря с мен. Помага ми да преживявам дните. Когато прочетох какво е написала за мен, как съм й помогнала с внука й… не бях изпитвала подобна признателност през живота си. Не бях се чувствала така добре от месеци.

Не знам какво да й кажа. Това е единственият добър отзив за книгата и ми се ще да я разпитам по-подробно. Предполагам, че и Ейбълийн още не е чула това. Но в същото време се притеснявам, защото е ясно, че Лу Ан знае.

— Ако наистина си я написала ти, ако слуховете, които разпространява Хили, са верни, искам да знаеш, че никога не бих уволнила Лувиния. Казах на Хили, че ще си помисля, но ако Хили Холбрук още веднъж повдигне този въпрос пред мен, ще й заявя, че онзи пай й е бил малко.

— Как… защо мислиш, че става въпрос за Хили? — Цялата ни защита, цялата ни застраховка ще стане на пух и прах, ако тайната за пая бъде разкрита.

— Може и да е тя, а може и да не е. Но така се говори — поклаща глава Лу Ан. — А тази сутрин чух как Хили обяснява на всички, че книгата дори не е за Джаксън. Кой знае защо?

Отдъхвам си и прошепвам:

— Слава Богу!

— Е, Хенри ще се прибере скоро. — Тя слага чантата си на рамо и изправя гръб. Усмивката отново се появява на лицето й като маска. Тръгва към вратата, но когато я отваря, се обръща и ме поглежда. — Ще ти кажа и още нещо. Хили Холбрук няма да получи моя глас на изборите за президент на женската организация през януари. Нито пък когато и да било в бъдеще.

При тези думи тя излиза и камбанката иззвънтява след нея. Стоя загледана през прозореца. Навън е започнало да ръми и лъскавите коли и черният асфалт изглеждат като забулени в мъгла. Гледам как Лу Ан се отдалечава на паркинга и си мисля: „Колко неща не знаем за хората.“ Чудя се дали не съм могла да направя дните й малко по-поносими, ако се бях опитала. Ако се бях държала малко по-мило с нея. Не беше ли това смисълът на книгата? Жените да разберат, че всички сме хора. Не сме толкова различни. Не и колкото си мислех преди. Но Лу Ан е разбрала смисъла на книгата още преди да я прочете. През цялото време аз съм била онази, която не го е проумявала.

Същата вечер звъня четири пъти на Ейбълийн, но телефонът й дава заето. Затварям и оставам за малко в килера, загледана в бурканите със сладко от смокини, което Константин приготви, преди смокинята да изсъхне. Ейбълийн ми каза, че прислужниците непрекъснато говорят за книгата и какво се случва. Обаждали й се по шест-седем пъти на вечер.

Въздъхвам. Днес е сряда. Утре ще предам статията за рубриката на госпожа Мърна, която написах преди шест седмици. Пак съм натрупала десетина готови материала, защото нямам какво да правя. След това не ми остава за какво друго да мисля и започвам да се тревожа. Понякога, когато ми е скучно, се чудя какъв ли щеше да е животът ми, ако не бях написала книгата.

В понеделник щях да играя бридж. А утре вечер щях да съм на срещата на организацията и да предам материалите за бюлетина. После, в петък, Стюарт щеше да ме заведе на вечеря и да стоим навън до късно, и така в събота щях да се събудя уморена за тенис мача. Уморена, примирена и… недоволна. Защото Хили щеше същия следобед да обвини прислужницата си в кражба, а аз щях само да седя и да я слушам. А Елизабет щеше да дръпне прекалено силно ръката на детето си и аз щях да извърна очи, и да се престоря, че не виждам. Щях да съм сгодена за Стюарт и нямаше да съм с къси рокли, а само с къса коса, нито пък щях да се заема с нещо толкова рисковано, като да напиша книга за чернокожи прислужници, защото щях да се страхувам твърде много от неодобрението му. И макар никога да не съм се залъгвала, че съм променила възгледите на хора като Хили и Елизабет, поне вече не се налага да се съгласявам с тях.

Излизам от задушния килер с неприятно чувство. Нахлузвам мъжките си чехли и излизам навън в топлата нощ. Има пълнолуние и е достатъчно светло. Следобед забравих да проверя пощенската кутия, а само аз ходя за пощата. Отварям кутията и намирам вътре едно писмо. От „Харпър & Роу“ е, значи трябва да го е пратила госпожа Щайн. Изненадана съм, че ми е писала тук, защото ми изпратиха всички договори за книгата до пощенска кутия, за всеки случай. Твърде тъмно е, за да го прочета, и го пъхвам в задния джоб на джинсите си. Вместо да вървя по алеята, тръгвам напряко през „овощната градина“, усещам меката трева под краката си и заобикалям изпопадалите по земята ранни круши. Отново е септември и аз още съм тук. Още съм тук! Дори Стюарт се премести. В едно интервю преди няколко седмици сенаторът каза, че Стюарт е преместил седалището на петролната си компания в Ню Орлиънс, за да може да прекарва повече време на нефтените платформи в морето.

Чувам хрущене на чакъл. Не виждам обаче колата, която се приближава по алеята, защото, незнайно защо, фаровете не са пуснати. Гледам я как паркира олдсмобила пред къщата и изключва двигателя, но не излиза от колата. Лампата на предната ни веранда свети, а около жълтата крушка пърхат нощни пеперуди. Тя се е привела над волана, все едно се опитва да види кой си е вкъщи. Какво, по дяволите, иска? Наблюдавам я няколко секунди. После си мисля: „Отиди първа при нея! Отиди при нея, преди да е направила онова, което е планирала.“ Тръгвам тихо през двора. Тя пали цигара и изхвърля кибритената клечка на алеята ни през отворения си прозорец. Приближавам колата отзад, но тя не ме вижда.

— Чакаш ли някого? — надвесвам се на прозореца.

Хили подскача и изпуска цигарата си на чакъла. Излиза тромаво от колата, затръшва вратата след себе си и отстъпва назад.

— Да не си се приближала и на сантиметър! — казва ми тя.

Спирам на място и я оглеждам. Че кой няма да иска да я огледа? Черната й коса е разчорлена. Една къдрица на темето й стърчи право напред. Половината й блуза е отвън, тлъстините й опъват копчетата и забелязвам, че е напълняла. Има и… херпес. В ъгъла на устата, разчоплен и зачервен. Не й е излизал херпес, откакто Джони скъса с нея в колежа. Тя ме измерва с поглед.

— Сега някакво хипи ли си станала? Боже, горката ти майка сигурно страшно се срамува от теб.

— Хили, защо си тук?

— За да ти кажа, че се обадих на адвоката си, Хиби Гудман, който по една случайност е най-големият специалист по делата за клевета в Мисисипи, и те чакат големи неприятности, госпожичке. Знаеш ли, че ще те вкарат в затвора?

— Нищо не можеш да докажеш, Хили. — Бях обсъдила всичко с юридическия отдел на „Харпър & Роу“. Внимавахме много да остана в сянка.

— Е, знам със сигурност, че ти си я написала, защото в този град няма друг толкова ненормален, че да се сдуши така с чернилките. Сега ми се струва невероятно, че някога сме били приятелки.

Мисля си дали да не се прибера вътре и да заключа вратата. Но в ръката си тя държи плик с писмо, а това ме притеснява.

— Хили, знам, че хората говорят и се пускат много слухове…

— О, не, тези приказки не ме притесняват. Целият град знае, че не става въпрос за Джаксън. Пише за някакъв град, измислен от малкия ти болен мозък, а аз знам и кой ти е помогнал.

Стисвам зъби. Тя очевидно знае за Мини и Лувиния, това ми беше ясно, но дали знае за Ейбълийн? За другите? Хили размахва писмото и то изшумолява.

— Тук съм, за да уведомя майка ти какво си направила. — Ще ме издадеш на майка ми? — разсмивам се аз, но истината е, че майка не знае нищо за книгата. И искам така да си остане. Ще се огорчи и ужасно ще се засрами от мен и… Поглеждам към писмото. Ами ако заради това състоянието й пак се влоши?

— Точно това ще направя — Хили се качва по стълбите на верандата с високо вдигната глава.

Настигам я бързо при входната врата. Тя я отваря и влиза вътре, все едно си е вкъщи.

— Хили, не съм те канила да влизаш — хващам я аз за лакътя. — Излизай…

Но в същия миг майка се появява в стаята и аз пускам ръката й.

— О, Хили — казва майка. По халат е и бастунът й помръдва несигурно, когато върви. — Откога не съм те виждала, скъпа.

Хили примигва няколко пъти. Не знам кой е по-втрещен — Хили от вида на майка ми или майка ми от вида на Хили. Някога гъстата кафява коса на майка сега е снежнобяла и оредяла. Треперещата й ръка, хванала бастуна, вероятно изглежда костелива като на скелет за човек, който не я е виждал. Но най-страшното е, че майка не си е сложила цялата протеза, а само предните зъби. Бузите й са хлътнали дълбоко, мъртвешки.

— Госпожо Филън, дойдох… дойдох, за да…

— Хили, да не си болна? Изглеждаш ужасяващо — казва майка.

Хили облизва устни.

— Ами аз… нямах време да се оправя преди…

Майка поклаща глава.

— Хили, скъпа. Никой млад съпруг не иска да се прибере вкъщи и да завари подобна гледка. Виж си само косата! А това… — Майка се мръщи и се приближава, втренчена в херпеса, — това никак не изглежда добре, скъпа.

Аз не откъсвам очи от писмото. Майка размахва пръст към мен:

— Утре ще се обадя на Фани Мей и ще запазя часове и за двете ви.

— Госпожо Филън, не…

— Няма нужда да ми благодариш — прекъсва я майка. — Това е най-малкото, което мога да направя за теб, след като скъпата ти майка вече не е наблизо да те напътства. А сега отивам да си лягам — добавя тя и тръгва с клатушкане към спалнята си. — Не стойте до много късно, момичета.

За миг Хили стои втрещена, с отворена уста. Накрая тръгва към вратата, отваря я рязко и излиза. Писмото още е в ръката й.

— Нямаш представа колко си загазила, Скийтър — изсъсква тя, все едно ме удря с думите си. — А онези твои негърки?

— За кого точно говориш, Хили? Нищо не знаеш.

— Не знам, така ли? Онази Лувиния? О, вече се погрижих за нея. Лу Ан ще я уволни — къдрицата на темето й пружинира, когато кима. — И кажи на онази Ейбълийн, че следващия път, когато реши да пише за скъпата ми приятелка Елизабет… точно така — казва тя с кисела усмивка, — помниш Елизабет, нали? Беше те поканила на сватбата си?

Ноздрите ми пламват. Когато чувам името на Ейбълийн, ми идва да я фрасна.

— Да речем, че Ейбълийн е трябвало да бъде малко по-досетлива и да не споменава за Г-образната пукнатина на масата на Елизабет. Сърцето ми спира. Проклетата пукнатина! Каква глупачка съм да пропусна подобно нещо. — И не мисли, че съм забравила Мини Джаксън. Имам големи планове за тази чернилка.

— Внимавай, Хили — казвам аз през зъби. — Не се издавай. — Звуча толкова уверено, но вътрешно треперя и се чудя какви ли са тези планове. Очите й стават огромни: — Не съм аз ОНАЗИ, КОЯТО Е ИЗЯЛА ПАЯ!

Тя се обръща и тръгва към колата си. Отваря вратата със замах:

— И кажи на негърките да си пазят гърба. Защото няма да им се размине.

Набирам с трепереща ръка номера на Ейбълийн. Опъвам шнура на слушалката в килера и затварям вратата. В другата си ръка държа отвореното писмо от „Харпър & Роу“. Имам чувството, че е полунощ, а е едва осем и половина. Ейбълийн вдига телефона и аз изричам на един дъх: — Хили дойде у нас тази вечер. Разбрала е.

— Госпожа Хили ли? Какво е разбрала?

Тогава чувам в далечината гласа на Мини.

— Хили ли? Какво за госпожа Хили?

— Мини е… при мен — казва Ейбълийн.

— Е, тя така или иначе трябва да знае — отвръщам аз, макар да ми се иска Ейбълийн да можеше да й го съобщи по-късно, когато не съм на телефона. Разказвам как Хили се появи у дома, как влетя в къщата, изчаквам, докато Ейбълийн повтори всичко на Мини. Звучи ми още по-страшно, когато го чувам от устата на Ейбълийн. Ейбълийн пак вдига слушалката и въздъхва.

— По пукнатината на масата у Елизабет… така Хили е разбрала със сигурност. — Божке, онази пукнатина! Не мога да повярвам, че съм я споменала.

— Не, аз трябваше да забележа. Ужасно съжалявам, Ейбълийн.

— Дали госпожа Хили ще каже на госпожа Лийфолт, че съм писала за нея?

— Няма как да й каже — провиква се Мини. — Така ще признае, че става въпрос за Джаксън.

Сега осъзнавам колко добър е бил планът на Мини.

— Съгласна съм — казвам аз. — Струва ми се, че Хили е ужасена, Ейбълийн. Не знае какво да прави. Затова заяви, че ще ме издаде на майка ми.

Сега, след като се отърсих от шока от заплахата на Хили, при тази мисъл почти се разсмивам. Това е най-малкият ни проблем. Щом майка ми преживя развалянето на годежа, тогава ще понесе и това. Ще му мисля, когато се случи.

— Май няма какво друго да направим, освен да чакаме — казва Ейбълийн, но ми се струва притеснена. Вероятно сега не е най-подходящият момент да й кажа другата новина, но не мога да се сдържа.

— Днес получих… писмо. От „Харпър & Роу“. Мислех си, че е от госпожа Щайн, но не беше.

— А от кого тогава?

— Предлагат ми работа в списание „Харпърс“ в Ню Йорк. Като… помощник-коректор. Почти съм сигурна, че госпожа Щайн ме е препоръчала.

— Това е чудесно! — казва Ейбълийн, а после се провиква: — Мини, на госпожица Скийтър са й предложили работа в Ню Йорк!

— Ейбълийн, не мога да я приема. Исках само да споделя с теб. Аз… — Благодарна съм, че мога да споделя новината поне с Ейбълийн.

— Как така не можете да приемете? Нали за това мечтаехте.

— Не мога да замина точно сега, когато нещата се усложниха. Няма да ви оставя сами да се оправяте с тази каша.

— Но… лошите неща ще се случват, независимо дали сте тук или не.

Боже, при тези думи ми идва да се разплача.

— Не исках да прозвучи така. Не знаем какво ще се случи. Госпожице Скийтър, трябва да приемете работата.

Наистина не знам какво да правя. Част от мен си мисли, че не биваше да казвам на Ейбълийн, защото, естествено, тя ще настоява да замина, но имах нужда да споделя с някого. Чувам я как прошепва на Мини:

— Разправя, че нямало да приеме.

— Госпожице Скийтър — казва Ейбълийн пак в слушалката. — Не искам да сипвам сол в раната ви…, но тук, в Джаксън, животът ви не е хубав. Майка ви сега е по-добре и…

Чувам приглушени думи и прехвърляне на слушалката, и изведнъж чувам гласа на Мини:

— Я ме чуйте, госпожице Скийтър. Аз ще се грижа за Ейбълийн и тя ще се грижи за мен. Но на вас нищо не ви остана тук, освен врагове в женската организация и майка, заради която ще се пропиете. Вече нямате работа тук. А и в този град никога няма да си намерите друго гадже, това е ясно на всички. Затова не просто си замъкнете белия задник в Ню Йорк, а направо тичайте натам.

Мини ми трясва телефона, а аз стоя и се взирам в слушалката в едната си ръка и в писмото в другата. „Нима?“ Струва ми се, че за пръв път се замислям сериозно. „Наистина ли мога да го направя?“ Мини е права, Ейбълийн също. Тук не ми остана нищо друго, освен майка и татко, а ако остана заради родителите си, със сигурност ще разваля отношенията си с тях, о… Облягам се на етажерката, затварям очи. Ще отида. Ще отида в Ню Йорк.