Катрин Стокет
Слугинята (31)

Глава 31

Всеки път, когато госпожа Лийфолт излезе на пазар или в двора, и дори когато влезе в банята, поглеждам към нощното й шкафче, където държи книгата. Правя се, че бърша прах, но всъщност проверявам дали показалецът от презвитерианската Библия е мръднал по-навътре между страниците. Чете я вече пети ден, а когато днес отворих на мястото, до което е стигнала, видях, че е на Първа глава, четиринайсета страница. Остават й двеста трийсет и пет страници. Божке, колко бавно чете! И въпреки това ми се иска да й кажа: „Четете за госпожица Скийтър, не виждате ли? Как я е отгледала Константин“. — И се страхувам до смърт, но ми се ще да й река: „Четете, госпожо, защото Втора глава е за вас.“

Подскачам като заек, като гледам тази книга в къщата. Цяла седмица ходя наоколо на пръсти. Веднъж малкото човече се приближи отзад и ме пипна по крака, а аз само дето не подскочих до тавана. Особено в четвъртък, когато идва госпожа Хили. Двете сядат на масата в трапезарията и се занимават с нещо за благотворителния бал. От време на време вдигат очи и с усмивка ме молят да им занеса сандвич с майонеза или студен чай. Госпожа Хили два пъти идва в кухнята и се обажда на прислужницата си Ърнестин.

— Накисна ли роклята на Хедър, както ти казах? Аха, а почисти ли прахта от леглото с балдахина? Не си, значи, добре тогава, отиди и го направи веднага!

Отивам да им събера чиниите и чувам госпожа Хили да казва:

— Стигнах до Седма глава.

Аз замръзвам и чиниите в ръцете ми се раздрънчават. Госпожа Лийфолт ме поглежда намръщено. Но госпожа Хили размахва пръст към госпожа Лийфолт:

— И мисля, че са прави, наистина прилича на Джаксън.

— Нима? — пита госпожа Лийфолт.

Госпожа Хили се навежда към нея и прошепва:

— Обзалагам се, че дори познаваме някои от негърките.

— Наистина ли мислиш така? — пита госпожа Лийфолт и аз изстивам. Тръгвам с отмалели крака към кухнята. — Аз съм още в началото…

— Да. И знаеш ли какво? — усмихва се коварно госпожа Хили. — Ще разбера кои са тези хора, до последния човек.

На следващата сутрин на спирката съм плувнала в пот, докато си мисля какво ще направи госпожа Хили, след като прочете историята за себе си, и се чудя дали госпожа Лийфолт вече е стигнала до Втора глава. А когато влизам у тях, заварвам госпожа Лийфолт да чете книгата на кухненската маса. Тя ми подава малкото човече от скута си, без даже да вдигне очи от страницата. После тръгва към спалнята и върви, и чете едновременно. Сега, след като госпожа Хили прояви интерес към книгата, тя не може да й се насити. След няколко минути отивам в спалнята, за да събера мръсните дрехи. Госпожа Лийфолт е в банята и отварям на отбелязаната страница. Вече е на Шеста глава, главата на Уини. Там се разказва как бялата дама я е хванала старческата болест и звъни всяка сутрин в полицията, защото някаква чернокожа влизала в къщата й. Това означава, че госпожа Лийфолт е прочела за себе си и просто е продължила нататък. Страх ме е, но няма как да не обърна очи с досада. Обзалагам се, че на госпожа Лийфолт не й е и минало през ум, че става въпрос за нея. Слава Богу, ама все пак! Сигурно снощи е клатила глава в леглото, докато е чела за ужасната жена, която не обича собственото си дете.

Щом госпожа Лийфолт тръгва на фризьор, се обаждам на Мини. Напоследък само навъртаме сметки за телефон на белите дами.

— Чу ли нещо? — питам я аз.

— Не, нищо. Госпожа Лийфолт прочете ли я вече? — пита тя.

— Не, но снощи е стигнала до главата на Уини. Госпожа Силия още ли не си я е купила?

— Тази жена чете само разни боклуци. Идвам — провиква се Мини. — Глупачката пак се е заклещила под каската на сешоара. Казах й да не си пъха главата там, когато е с големите ролки.

— Обади ми се, ако чуеш нещо — казвам аз. — И аз ще ти звънна, ако има нещо ново.

— Скоро ще се случи нещо, Ейбълийн. Трябва да се случи.

Същия следобед отивам до „Джитни“, за да купя плодове и сирене за Мей Мобли. Онази госпожица Тейлър пак го е направила. Днес малката слезе от автобуса, изтича направо в стаята си и се хвърли на леглото.

— Какво има, миличка? Какво е станало? — Оцветих се в черно — изплака тя.

— Как така? С флумастерите ли? — Вдигнах ръката й, но по кожата й нямаше мастило.

— Госпожица Тейлър ни накара да нарисуваме какво харесваме най-много в себе си.

Тогава забелязах намачканата жалка хартийка в ръката й. Обърнах листа и видях, че малкото ми бяло момиченце се е оцветило в черно.

— Тя каза, че черното означава, че имам мръсно и грозно лице. — Мей Мобли зарови пак лице във възглавницата и се разплака жално.

Госпожица Тейлър! След всичките ми усилия да науча Мей Мобли, че трябва да обича всички хора, а не да ги съди по цвета на кожата. Сърцето ми се свива, защото кой не помни първата си учителка? Хората може да забравят какво са научили, но ви казвам, че съм отгледала достатъчно деца и знам, че първата учителка е много важна. Поне в „Джитни“ е хладно. Съжалявам, че сутринта забравих да купя закуска за Мей Мобли. Бързам, за да не се налага малката да стои много дълго с майка си. Мей Мобли скри рисунката под леглото си, за да не я види госпожа Лийфолт. От щанда за консерви взимам две кутии риба тон. Тръгвам да търся зелен желатин на прах и виждам Лувиния с бялата униформа пред рафта с фъстъчено масло. До края на живота ми за мен Лувиния ще си остане Седма глава.

— Как е Робърт? — потупвам я аз по ръката.

Лувиния работи по цял ден у госпожа Лу Ан, а следобед се прибира и води Робърт в училището за слепи, за да се научи да чете с пръсти. А не съм я чула да се оплаче нито веднъж.

— Учи се да се оправя — кимва тя. — Ти добре ли си? Всичко наред ли е?

— Просто съм нервна. Да си чувала нещо?

Тя поклаща глава.

— Госпожата обаче я чете! — Госпожа Лу Ан е в групата по бридж на госпожа Лийфолт. Госпожа Лу Ан беше много добра към Лувиния, когато Робърт пострада. Тръгваме по пътеката между щандовете с кошници в ръце. Покрай рафта с бисквитите вървят две бели дами. Струват ми се познати, но не знам как се казват. Когато се разминаваме с тях, те млъкват и ни поглеждат. Интересно е, че не се усмихват.

— Извинете — казвам аз и ги подминавам. Не сме се отдалечили и на няколко крачки, когато чувам едната да казва: — Това е негърката, която прислужва на Елизабет…

Покрай нас минава с дрънчене една количка и заглушава думите й.

— Убедена съм, че си права — отвръща другата. — Обзалагам се, че е тя…

С Лувиния продължаваме нататък мълчаливо и не смеем да погледнем встрани. Кожата по врата ми настръхва, докато слушам как тези жени се отдалечават на високите си токчета. Знам, че Лувиния е чула по-ясно какво си казват, защото има слух на десет години по-млада от мен жена. В края на реда тръгваме в различни посоки, но после се обръщаме и се споглеждаме.

„Правилно ли чух?“, питам я с поглед аз.

„Да“, отвръща Лувиния.

„Моля ви, госпожо Хили, прочетете я. Прочетете я светкавично.“