Катрин Стокет
Слугинята (10)

Глава 10

Отивам на работа, а в главата ми се върти само едно. Днес е първият ден от декември и докато останалата част от Америка бърше прахта от фигурките за коледните сцени и вади старите смрадливи чорапи, аз чакам един мъж. Не е Дядо Коледа, нито малкият Иисус. Става въпрос за господин Джони Фут-младши, който на Бъдни вечер ще научи, че Мини Джаксън му е прислужница. Чакам да стане двайсет и четвърти, все едно тогава ще се явявам в съда. Не знам какво ще направи господин Джони, като разбере, че работя в дома му! Може да каже: „Добре! Идвай да чистиш кухнята ми, когато си поискаш! Ето ти пари!“.

Но аз не съм глупачка. С цялата тази потайност се съмнявам, че е някой ухилен бял, който иска да ми вдигне заплатата. Има голяма вероятност на Коледа вече да съм безработна. Човърка ме да стоя в неизвестност, но едно мога да заявя със сигурност — преди месец реших, че има и по-достойни начини да умра от това, да получа инфаркт, стъпила върху капака на тоалетната в дома на бяла жена. А в крайна сметка се оказа, че дори не е бил господин Джони, а проклетият инкасатор.

Но след като цялата работа приключи, не ми стана по-леко. Още повече ме уплаши госпожа Силия. После, по време на готварския й урок, така трепереше, че даже не успя да измери една лъжица сол. Идва понеделник, а аз не мога да спра да мисля за Робърт, внука на Лувиния. Тази събота го изписаха от болницата и той отиде да живее при баба си, защото родителите му са мъртви. Снощи, когато се отбих да им занеса карамелена торта, Робърт лежеше с гипсирана ръка и превръзки на очите. Когато го видях, успях само да кажа: „О, Лувиния!“. Робърт спеше на дивана. Бяха му обръснали половината глава, за да го оперират. Лувиния, въпреки всичките си проблеми, ме разпита подробно как е цялото ми семейство. А когато Робърт започна да се върти, тя ме помоли да си тръгвам, защото Робърт се будел с крясъци. Ужасен си спомнял, че е ослепял. Каза, че може да се притесня. Това не ми излиза от главата.

— След малко ще ходя до магазина — казвам на госпожа Силия. Давам й да прегледа списъка с покупките. Правим така всеки понеделник. Тя ми дава пари, а когато се прибера, аз й тиквам касовата бележка под носа. Искам да види, че всяко пени е като на хартийката. Госпожа Силия просто свива рамене, но си пази бележките в едно чекмедже, в случай че някой ден потрябват.

Мини ще готви: 1. Печено месо с ананас 2. Шарен боб 3. Сладки картофи 4. Ябълков пай 5. Бисквити

Госпожа Силия ще готви: 1. Зелен боб

— Но нали готвих зелен боб миналата седмица!

— Научете това и всичко останало ще ви е по-лесно. — Май така е по-добре — казва тя. — Мога да поседна и да си почина, докато чистя боба.

Минаха три месеца, а глупачката още не може да свари едно кафе. Изваждам тестото за пая, защото искам да е готово, като се върна от магазина.

— Може ли този път да направим шоколадов пай? Обожавам шоколадов пай.

Стисвам зъби.

— Не знам как се прави шоколадов пай — лъжа я аз. „Никога. Никога повече след онова с госпожа Хили.“

— Как така не знаеш? Боже, та ти можеш да готвиш всичко. Може би трябва да потърсим рецепта.

— Какъв друг пай ви се яде?

— Ами какво ще кажеш за онзи пай с праскови, който направи веднъж? — казва тя и си налива чаша мляко. — Беше много хубав.

— Онези праскови бяха от Мексико. Тук още не са узрели.

— Но видях реклама във вестника.

Въздъхвам. Не е лесно с нея, но поне се отказа от шоколадовия пай.

— Трябва да знаете, че плодовете са най-хубави, когато им е сезонът. Тикви не се готвят през лятото, а прасковите не се готвят през есента. Щом не можете да намерите нещо по сергиите край пътя, значи не го купувате. Нека вместо това да си направим вкусен пай с орехи.

— Джони много хареса онези захаросани бадеми. Помисли ме за най-умното момиче, което някога е срещал, когато му ги поднесох.

Поглеждам към тестото, за да не види изражението ми. Успя да ме раздразни два пъти за една минута.

— Има ли още нещо, което искате господин Джони да си помисли, че сте сготвили?

Освен че умирам от страх, ми писна друг да представя готварските ми рецепти за свои. Освен с децата си, готвенето е единственото, с което се гордея.

— Не, само това.

Госпожа Силия се усмихва и не забелязва, че толкова съм разточила тестото за пая, че в него се появяват дупки. Ще живея в този ад само още двайсет и четири дни. Моля се на Бог, че и на дявола, господин Джони да не вземе да се прибере внезапно преди това. През ден чувам как госпожа Силия звъни по телефона на дамите от обществото. Благотворителният бал беше само преди три седмици, а тя вече се цели в следващата година. Двамата с господин Джони не са ходили, иначе щях да слушам само за това. Тази година не работих на бала за пръв път от десет години насам. Там плащат добре, но не можех да рискувам госпожа Хили да ме види.

— Ще й предадеш ли, че пак я е търсила Силия Фут? Оставих й съобщение преди няколко дни…

Гласът на госпожа Силия е радостен, все едно се опитва да продаде нещо по телевизията. Всеки път, като я чуя, ми се иска да дръпна телефона от ръката й и да й кажа да престане да си губи времето. Защото работата не е там, че изглежда като уличница. Има по-сериозна причина госпожа Силия да няма приятелки, а това го разбрах веднага щом зърнах снимката на господин Джони. Прислужвала съм на достатъчно сбирки на клуба по бридж, че да знам по нещичко за всяка бяла жена в града. Господин Джони зарязал госпожа Хили заради госпожа Силия в колежа и госпожа Хили така и не го преглътнала.

 

 

В сряда вечер влизам в църквата. Не се е напълнила и наполовина, защото е едва седем без петнайсет, а хорът започва да пее чак в седем и половина. Но Ейбълийн ме помоли да дойда по-рано и аз го направих. Любопитно ми е какво има да ми казва. Освен това Лирой беше в добро настроение и се заигра с децата, та реших, че след като му е интересно, нека той се занимава с тях.

Виждам Ейбълийн на мястото, на което сядаме обикновено — четвърти ред вляво, точно под вентилатора на прозореца. Ние сме от основните членове и заслужаваме най-хубавите места. Прибрала е косата си назад и покрай врата й се спускат ситни къдрици. Носи синя рокля с големи бели копчета, която не съм виждала преди. Ейбълийн е пълна с дрехи от бели дами. Белите обичат да й дават старите си неща. Както обикновено, изглежда закръглена и достолепна, но въпреки примерния си външен вид така хубаво разказва мръсни вицове, че да се напикаеш от смях.

Тръгвам по пътеката и виждам, че Ейбълийн се мръщи на нещо и бърчи чело. За секунда ясно й личат всичките петнайсетина години, с които е по-стара от мен. Но после се усмихва и лицето й пак става младо и закръглено.

— Боже! — казвам аз, щом се настанявам до нея.

— Знам. Някой трябва да й каже. — Ейбълийн развява пред лицето си бяла кърпичка.

Тази сутрин беше ред на Кики Браун да чисти и цялата църква вони на онзи миризлив лимонов препарат, дето забърква у дома си и се опитва да продава за двайсет и пет цента бутилката. Правим си списък с желаещите да чистят църквата. Ако питате мен, няма да е зле Кики Браун да се записва по-рядко, а мъжете по-често. Доколкото знам, досега нито един мъж не се е записвал да чисти. Като изключим миризмата, църквата изглежда много добре. Кики е лъснала пейките така, че човек може да се огледа в тях. Коледната елха вече е украсена и стои до олтара, отрупана с гирлянди и лъскава златна звезда на върха. На три от прозорците в църквата има стъклописи — раждането на Христос, възкресението на Лазар и учението на онези глупаци, фарисеите. Останалите седем са с обикновени стъкла. Още събираме пари за тях.

— Как е астмата на Бени? — пита Ейбълийн.

— Вчера му беше малко по-добре. Лирой ще доведе него и другите деца след малко. Да се надявам, че лимонът няма да го убие.

— Лирой — Ейбълийн поклаща глава и се засмива. — Предай му, че съм казала да слуша. Иначе ще го включа в списъка си за молитви.

— Май няма да е зле.

Боже, скрий храната. Префърцунената Бъртрина Бесъмър се приближава тежко-тежко. Обляга се на пейката пред нас и се усмихва, нахлупила на главата си смешна синя шапка. Бъртрина е онази, дето нарече Ейбълийн глупачка преди години.

— Мини — казва Бъртрина, — радвам се, че си си намерила нова работа.

— Благодаря, Бъртрина.

— Ейбълийн, благодаря ти, че ме включи в списъка си за молитви. Ангината вече почти ми мина. Ще ти се обадя тази събота да се видим.

Ейбълийн кимва с усмивка. Бъртрина тръгва, поклащайки се, към своето място.

— Май трябва да подбираш по-внимателно за кого се молиш.

— А, не се сърдя на никого — казва Ейбълийн. — А и виж, че е отслабнала малко. — Разправя на всички, че е свалила двайсет килограма.

— Боже мой. Остават й само още сто.

Ейбълийн се опитва да не се смее и размахва ръка пред лицето си, все едно пропъжда миризмата на лимони.

— Защо ме извика по-рано? — питам я аз. — Липсвах ли ти, или какво?

— Не, не е нищо важно. Просто един човек ми каза нещо.

— Какво?

Ейбълийн си поема въздух и се оглежда дали някой не ни слуша. Тук сме като кралски особи. Всички минават да ни поздравят.

— Сещаш ли се коя е госпожица Скийтър? — пита тя.

— Онзи ден ти казах, че я знам. Тя казва още по-тихо: — А помниш ли, като ти казах, че съм се изпуснала пред нея за онези неща за чернокожите, дето Трийлор ги пишеше?

— Помня. Да не иска да те съди за това?

— Не, не. Тя е мила. Но имаше нахалството да ме попита дали аз и мои приятелки прислужници не искаме да разкажем какво е да прислужваш на белите. Разправя, че ще пише книга.

— Моля!?

Ейбълийн кимва и повдига вежди:

— Аха.

— Пфу. Е, кажи й, че работата е песен. По цяла събота и неделя си мечтаем да се върнем в къщите им и да им лъскаме сребърните прибори — отвръщам аз.

— Рекох й да прочете историческите книги. Белите говорят от името на черните, откакто свят светува.

— Точно така. Право си й казала.

— Нали. Викам й, че е луда — казва Ейбълийн. — Питах я какво ще стане, ако кажа истината. Как ни е страх да поискаме минимална надница. Как никой не ни плаща здравните осигуровки. Как се чувстваме, когато хората, при които работим, ни наричат… — Ейбълийн поклаща глава. Добре, че не го каза. — Как обичаме децата им, докато са малки… — продължава тя и виждам, че устната й трепери. — И как после те стават същите като майките си.

Свеждам глава и виждам, че Ейбълийн стиска черната си чанта, все едно само тя й е останала на света. Ейбълийн си сменя работата, когато децата пораснат и започнат да разпознават цветовете. Не задълбаваме в темата.

— Нищо че ще промени имената на прислужниците и на белите жени — подсмърча тя. — Луда е, ако си мисли, че ще направим нещо толкова опасно. За нея. — Не ни трябва да се забъркваме в такава каша. — Ейбълийн избърсва носа си с кърпичката. — Не ни трябва да казваме истината.

— Така е — казвам аз, но замълчавам. Има нещо в тази дума „истина“. Опитвам се да кажа на белите жени истината за работата при тях, откакто станах на четиринайсет.

— Не ни трябва да променяме нищо — казва Ейбълийн и двете замълчаваме, замисляме се за всички неща, които не искаме да променяме. Но после Ейбълийн ме поглежда с присвити очи и ме пита:

— Какво? Не мислиш ли, че идеята е налудничава?

— Мисля, но просто… — И тогава разбирам. Приятелки сме от шестнайсет години, от деня, в който се преместих от Грийнууд в Джаксън и се запознахме на автобусната спирка. Познавам Ейбълийн като петте пръста на ръката си.

— Мислиш да го направиш, нали? Искаш да говориш с госпожица Скийтър.

Тя свива рамене и виждам, че съм права. Но преди Ейбълийн да си признае, на пейката зад нас сяда преподобният Джоунс и се навежда между раменете ни.

— Мини, извинявай, нямах възможност да те поздравя за новата работа.

Приглаждам роклята си.

— Благодаря ви, преподобни отче.

— Сигурно Ейбълийн те е споменавала в молитвите си — казва той и потупва Ейбълийн по рамото.

— Разбира се. Казах на Ейбълийн, че трябва да почне да взима пари.

Преподобният се разсмива. Става и тръгва бавно към амвона. Всички притихват. Не мога да повярвам, че Ейбълийн иска да каже истината на госпожица Скийтър. Истината. От думата се разхлаждам, все едно по потното ми тяло потича вода. Охлажда пожара, който ме гори цял живот. Истина, повтарям си наум само за да изпитам отново това чувство. Преподобният Джоунс вдига ръце и заговаря тихо с плътния си глас. Хорът зад него започва да тананика „Разговори с Иисус“ и всички ставаме на крака. След половин минута отново се потя.

— Ти дали би се съгласила? Да говориш с госпожица Скийтър? — прошепва Ейбълийн.

Обръщам се назад и виждам Лирой и децата, както винаги закъснели.

— Кой, аз ли? — питам прекалено силно и се чувам на фона на тихата музика. Опитвам се да говоря по-тихо, но без голям успех. — Няма начин да направя нещо толкова откачено.

 

 

Като че ли само за да ме дразни, през декември времето е адски горещо. И при пет градуса се потя като чаша студен чай през август, а днес, като се събудих, гледам на термометъра, че е двайсет и осем градуса. Прекарала съм половината си живот в борба с потта: крем против потене, замразени картофи по джобовете, торбички с лед, завързани на главата (този глупав съвет всъщност ми го даде доктор), но въпреки всичко подложките ми против потене подгизват за пет минути. Никъде не ходя без ветрилото си от погребален дом „Феърли“. Върши добра работа и беше безплатно.

Госпожа Силия обаче се радва на топлото време през седмицата и дори излиза навън, и седи край басейна със смешните бели слънчеви очила и мъхест халат. Слава Богу, че мръдна от къщата. В началото си мислех, че е болна, но сега се чудя дали не й хлопа дъската. Не като на стариците, дето си говорят сами, а като лудите, дето ги водят в „Уайтфийлд“ и им слагат усмирителни ризи. Вече почти всеки ден я хващам да се промъква в празните спални на горния етаж. Чувам как малките й крачета минават тихо по коридора, когато стъпва на онази скърцаща дъска на пода. Не мисля много по въпроса — все пак това си е нейната къща. Но един ден тя се качва горе няколко пъти и започвам да подозирам нещо точно заради потайното й промъкване — изчаква, докато пусна прахосмукачката или тръгна да правя торта. Стои горе седем-осем минути, а после се озърта с малката си глава, за да се увери, че няма да я видя как слиза.

— Не й се бъркай в работата — казва Лирой. — Само гледай да каже на мъжа си, че им чистиш къщата.

Снощи и онази вечер Лирой смърдеше на проклетото уиски — пие зад електроцентралата, след като му свърши смяната. Не е глупав. Знае, че ако умра, чекът ми със заплата няма да пада от небето.

След като слиза от горния етаж, госпожа Силия сяда на кухненската маса, вместо да отиде да си легне. Ще ми се да се разкара. Обезкостявам пиле. Сложила съм бульона да се вари и съм нарязала крутоните. Не искам да прави опити да ми помага.

— Остават само още тринайсет дни, докато кажете на господин Джони за мен — казвам аз и точно както очаквах, госпожа Силия става от масата и тръгва към спалнята. Но преди да излезе, промърморва:

— Нужно ли е всеки ден да ми напомняш за това?

Заставам нащрек. За пръв път госпожа Силия ми е ядосана.

— Аха — отвръщам й аз, без дори да вдигна очи, защото няма да я оставя на мира, докато господин Джони не ми подаде ръка и не ми каже: „Приятно ми е да се запознаем, Мини.“ Но след малко вдигам очи и виждам, че госпожа Силия още стои до вратата. Държи се за касата. Лицето й е побеляло като евтина боя.

— Да не сте се борили пак с онова сурово пилешко?

— Не, просто съм… уморена.

Но капчиците пот, избили под грима й, който сега изглежда сив, ми казват, че не й е добре. Помагам й да си легне и й занасям да пийне от „Еликсира на Лидия Пинкам“. На розовия етикет има снимка на истинска изискана дама с тюрбан на главата, която се усмихва, все едно се чувства по-добре. Подавам на госпожа Силия лъжица, за да си отсипе, но тази шантава жена пие направо от бутилката. После си измивам ръцете. Каквото и да й има, надявам се да не е заразно.

Денят, след като на госпожа Силия й прилоша, е вторник, когато се сменят проклетите чаршафи, най-омразният ми ден. Чаршафите са нещо твърде лично, та в тях да се ровят хора, които не са от семейството. Пълни са с косми и кожички, сополи и следи от цуни-гуни. Но най-ужасни са петната от кръв. Докато ги търкам с голи ръце на мивката, ми се повдига. Това се отнася за всякаква кръв, където и да било, и за всичко, което подозрително прилича на кръв. От вида на някоя размазана ягода мога да вися над тоалетната цял ден.

Госпожа Силия знае за вторниците и обикновено се мести на дивана, за да мога да си свърша работата. Тази сутрин започна да застудява, затова няма да може да излезе край басейна, а казват, че времето ще става все по-лошо. Но става девет, после десет, единайсет, а вратата на спалнята още е затворена. Накрая почуквам.

— Да? — казва тя и аз отварям вратата.

— Добро утро, госпожо Силия.

— Здравей, Мини.

— Вторник е.

Госпожа Силия не само още е в леглото, а се е свила върху завивките по нощница и без капчица грим.

— Трябва да изпера и изгладя чаршафите, после да ги подредя в стария гардероб, дето нищо не е останало вече. А после готварският…

— Днес няма да има урок, Мини. — Тя не се усмихва както обикновено, когато ме види.

— Лошо ли ви е?

— Ще ми донесеш ли вода?

— Да, госпожо. Отивам в кухнята и й наливам една чаша от чешмата. Сигурно й е зле, защото преди никога не ме е карала да й сервирам каквото и да било. Когато се връщам в спалнята обаче, госпожа Силия не е в леглото, а вратата на банята е затворена. Защо ме накара да ходя да й донеса вода, щом може да стане и да отиде до банята? Поне няма да ми се пречка. Вдигам панталоните на господин Джони от пода и ги премятам през рамо. Ако питате мен, тази жена не се движи достатъчно — седи вътре по цял ден. О, стига, Мини, щом й е зле, значи й е зле.

— Лошо ли ви е?

— Добре съм.

— Докато сте вътре, аз ще сменя чаршафите.

— Не, върви си — казва тя отвътре. — Прибирай се, Мини.

Аз стоя пред вратата и започвам да потропвам с крак върху жълтата постелка. Не искам да се прибирам. Вторник е, денят за смяна на проклетите чаршафи. Ако не свърша тази работа днес, и сряда ще стане ден за смяна на проклетите чаршафи.

— Какво ще каже господин Джони, ако се прибере и завари къщата мръсна?

— Тази вечер е на лов за елени. Мини, ще ми донесеш ли телефона… — гласът й преминава в разтреперано ридание. — Вземи и бележника ми с телефонните номера от кухнята.

— Болна ли сте, госпожо Силия?

Но тя не отговаря и аз отивам за бележника, и разтягам кабела на телефона чак до вратата на банята, а после почуквам.

— Остави ги там — сега ми се струва, че госпожа Силия плаче. — А сега си върви вкъщи.

— Но аз тъкмо…

— Казах да си тръгваш, Мини!

Отдръпвам се от затворената врата. Лицето ми започва да гори. И ме пробожда болка не защото преди не са ми крещели. Просто досега не ми беше крещяла госпожа Силия.

 

 

На следващата сутрин по Канал 12 Ууди Ейсап размахва белите си сбръчкани ръце пред картата на щата. Джаксън, Мисисипи, е замръзнал като сладолед. Първо валя дъжд, после замръзна, а до тази сутрин всичко, което стърчи на повече от няколко сантиметра, се беше изпочупило. Клони на дървета, жици, навеси на веранди се бяха стоварили на земята, все едно вече не са издържали. Навън всичко изглежда, сякаш е било потопено в кофа с препарат за полиране. Децата ми се лепват сънени за радиото и когато по него казват, че пътищата са заледени и училището е затворено, започват да скачат, да викат и да подсвиркват, и тичат навън само по пижами да видят леда.

— Връщайте се тук и си обуйте обувки! — провиквам се от вратата.

Никой не ме чува. Обаждам се на госпожа Силия да й кажа, че не мога да стигна до тях в този лед и да проверя дали имат ток. След като вчера ми се разкрещя като на някаква негърка от улицата, човек би си помислил, че не ми пука за нея. Обаждам се и чувам:

— Аалоо.

Сърцето ми подскача.

— Кой е? Кой се обажда?

Затварям много внимателно. Сигурно и господин Джони не е на работа днес. Не знам как се е прибрал в тази буря. Знам само, че дори и когато не съм на работа, не мога да се отърва от страха си от този човек. Но след единайсет дни всичко ще свърши. Почти всичкият лед се стопява за един ден. Когато отивам на работа, госпожа Силия не е в леглото. Седи на бялата маса в кухнята и се взира през прозореца с грозно изражение, все едно жалкият й луксозен живот е истински ад. Зяпа мимозата. Ледът доста я е очукал. Половината от клонките са счупени, а дългите листа са кафяви и подгизнали.

— Добро утро, Мини — казва тя, без дори да ме погледне.

Но аз само кимвам. Нямам какво да й кажа, не и след начина, по който се държа с мен онзи ден.

— Сега най-накрая можем да отрежем онова старо грозно дърво — казва госпожа Силия.

— Защо не? Отрежете ги всичките — също като мен, отрязахте ме, без каквато и да било причина.

Госпожа Силия става и идва при мен на мивката. Хваща ме за ръката.

— Извинявай, че ти се развиках така. — Очите й се пълнят със сълзи при тези думи.

— Аха.

— Беше ми лошо и знам, че това не е извинение, но се чувствах много зле… — Тя отново започва да хлипа, все едно най-лошото, което е правила през живота си, е, че се е разкрещяла на прислужницата.

— Добре — отвръщам аз. — Голяма работа!

И тогава тя ме прегръща силно, докато не я потупвам по гърба и не се измъквам от прегръдката й.

— Хайде, седнете. Ще ви направя кафе. Предполагам, че всички ставаме малко свадливи, когато не ни е добре.

До следващия понеделник листата на мимозата вече са почернели, като че ли са били изгорели, а не замръзнали. Влизам в кухнята, готова да й припомня колко дни ни остават, но госпожа Силия се взира в дървото и му мята ненавистни погледи, както прави и с печката. Бледа е и не хапва нищо от онова, което й поднасям. Вместо да лежи в леглото цял ден, се занимава с украсяването на триметровата елха във вестибюла, която ми вгорчава живота, докато чистя с прахосмукачката, заради всичките попадали иглички. После излиза в задния двор и започва да кастри розовите храсти и да изкопава луковиците на лалетата. Не съм я виждала да мърда толкова, никога. След това влиза за готварския си урок с пръст под ноктите, но още не се усмихва.

— Остават шест дни, докато кажете на господин Джони — казвам й аз.

Тя мълчи известно време, а после пита сухо:

— Налага ли се? Мислех си да изчакаме.

Застивам намясто с капеща от пръстите ми мътеница.

— Налага се.

— Добре, добре. — А после излиза навън, за да се посвети на новото си любимо занимание — да се взира в мимозата с брадва в ръка. Но не отсича и едно клонче.

В сряда вечерта си мисля единствено че остават още деветдесет и шест часа. Гложди ме мисълта, че след Коледа може и да остана без работа. Ще имам много по-големи грижи от това, че просто може да ме застрелят. Госпожа Силия трябва да му каже на Бъдни вечер, след като аз си тръгна и преди да отидат на гости на майката на господин Джони. Но госпожа Силия се държи толкова странно, че се чудя дали няма да се опита да се отметне. Не, госпожо, повтарям си цял ден. Няма да се отлепям от нея като косъм от сапун.

Когато обаче в четвъртък сутринта влизам в къщата, госпожа Силия дори не си е у дома. Не мога да повярвам, че е излязла. Сядам на масата и си сипвам кафе. Поглеждам към задния двор. Навън е слънчево. Почернялата мимоза наистина е грозна. Чудя се защо господин Джони просто не я отсече. Навеждам се по-близо до прозореца. „Я виж ти!“ Около стъблото още висят няколко зелени листа, които малко са живнали на слънцето. „Това старо дърво май само се прави на умряло.“

Изваждам от чантата си тефтера, в който си записвам какво трябва да купя, не за госпожа Силия, а моите покупки, коледните подаръци за децата. Бени, който има астма, е малко по-добре, но когато се прибра снощи, Лирой пак миришеше на бъчва. Блъсна ме силно и аз си ударих бедрото в кухненската маса. Ако и тази вечер се прибере в такова състояние, ще яде бой за вечеря. Въздъхвам. Още седемдесет и два часа, и ще съм свободна жена. Може би уволнена и мъртва, след като Лирой разбере, но свободна.

Опитвам се да се съсредоточа върху задачите за седмицата. Утре ще трябва да наготвя, в събота е вечерята в църквата, после службата в неделя. Кога ще си изчистя и моята къща? Кога ще изпера дрехите на децата? Най-голямата ми дъщеря, Шугър, е на шестнайсет и се справя добре с домакинската работа, но искам да й помагам в събота и неделя, както моята майка никога не ми помагаше.

И Ейбълийн. Снощи пак ми се обади да ме пита дали ще помогна на нея и на госпожица Скийтър с историите. Обичам Ейбълийн, наистина. Но ми се струва, че прави огромна грешка, като се доверява на бяла жена. И й го казах. Рискува си работата, безопасността. Да не говорим, че кой ще иска да помогне на приятелка на госпожа Хили!

Боже, най-добре да се захващам за работа.

Слагам месото с ананаси във фурната. После избърсвам прахта от полиците в ловната стая, почиствам с прахосмукачка мечката, която ме гледа, все едно съм закуска.

— Днес сме само аз и ти — казвам й аз.

Тя както обикновено не е много разговорлива. Взимам парцала и препарата, тръгвам нагоре по стълбите и лъсвам всяка летва от парапета. След като стигам до последното стъпало, тръгвам към първата спалня. Чистя на горния етаж около един час. Там е студено, няма хора, които да стоплят стаите. Бърша ли, бърша, минавам всички дървени повърхности. Между втората и третата спалня слизам на долния етаж да изчистя стаята на госпожа Силия, докато я няма. Побиват ме тръпки от празната къща. Къде е отишла? След като работя при нея от толкова време, а тя е излизала само три пъти и всеки път ми е казвала кога, къде и защо отива, като че ли ме интересува, сега се е изпарила. Би трябвало да съм щастлива. Би трябвало да съм доволна, че глупачката не ми се пречка. Но като съм сама тук, се чувствам като натрапница. Поглеждам към розовата постелка, с която е закрито петното от кръв пред банята. Днес пак щях да се опитам да го изчистя. В стаята става течение, все едно прелита призрак. Потръпвам. Май днес няма да чистя кървавото петно. Завивките на леглото както винаги са отметнати. Чаршафите са омотани и метнати напряко. Все едно тук е имало мач по борба. Но преставам да мисля за това. Ако започнеш да се чудиш какво правят хората в спалнята, преди да се усетиш, вече си затънал в проблемите им. Свалям калъфките на възглавниците. По тях има малки черни следи, като пеперуди, от спиралата на госпожа Силия. Напъхвам дрехите от пода в една калъфка, защото ми е по-лесно да ги нося. Взимам сгънатия панталон на господин Джони от жълтата табуретка. — Сега как да разбера дали е чист, или мръсен? — И така или иначе, го пъхвам при останалите. Домакинското ми мото е: „Не се чуди, а го изпери.“ Отивам с торбата до бюрото. Синината на бедрото ме заболява, когато се навеждам, за да вдигна чифт от копринените чорапи на госпожа Силия.

— Коя си ти?

Изпускам торбата. Тръгвам бавно назад, докато задникът ми не се удря в бюрото. Той стои на прага с присвити очи. Много бавно премествам поглед към брадвата, която виси в ръката му. Божичко! Не мога да се шмугна в банята, защото той е твърде близо и ще ме догони. Не мога да мина покрай него през вратата, освен ако не го ударя, а човекът все пак държи брадва. Толкова съм паникьосана, че главата ми пулсира. В капан съм. Господин Джони се взира в мен. Полюлява брадвата. Килва глава и се усмихва. Аз правя онова, което умея най-добре. Сбърчвам чело, както аз си мога, оголвам зъби и му крясвам:

— Да се махаш от пътя ми с тази брадва!

Господин Джони поглежда надолу към брадвата, като че ли е забравил, че я държи. После пак вдига очи към мен. За секунда само се гледаме. Не помръдвам и не дишам. Той поглежда към торбата, която изпуснах, за да види какво крада. Най-отгоре се подава крачолът на тютюневия му панталон.

— Вижте сега, господин Джони — казвам аз, а очите ми се пълнят със сълзи. — Рекох й на госпожа Силия да ви каже за мен. Молила съм я сигурно хиляда пъти…

Но той започва да се смее. Поклаща глава. Сигурно му се струва забавно, че след малко ще ме насече.

— Само ме изслушайте, казах й…

— Успокой се, момиче. Няма да те убивам — казва той. — Просто ме изненада, това е всичко. Тръгвам запъхтяна към банята. Той още държи брадвата и леко я поклаща. — Все пак, как се казваш?

— Мини — прошепвам аз. Остава ми да измина още метър и половина.

— Откога идваш тук, Мини?

— Отскоро — отвръщам аз.

— Откога?

— От няколко… седмици. — Прехапвам устни. От три месеца.

Той поклаща глава.

— Знам, че е от по-отдавна.

Поглеждам към вратата на банята. Каква полза да се крия в баня, чиято врата дори не се заключва? При условие че човекът има брадва, с която може да я разбие?

— Кълна се, не съм ядосан — казва той.

— Ами брадвата? — питам аз със стиснати зъби.

Той обръща очи с досада, после оставя брадвата на килима и я ритва настрани.

— Хайде, ела да поговорим в кухнята. — Обръща се и излиза.

Поглеждам брадвата и се чудя дали да не я взема. Плаша се само като я гледам. Ритвам я под леглото и тръгвам след него. В кухнята се промъквам близо до задната врата и поглеждам бравата, за да се уверя, че е отключена.

— Мини, кълна се, не се сърдя, че си тук — казва той.

Поглеждам го в очите и се опитвам да разбера дали лъже. Той е едър мъж, висок е поне метър и деветдесет. Има малко шкембе, но изглежда як.

— Тогава сигурно ще ме уволните.

— Да те уволня ли? — разсмива се той. — Ти си най-добрата готвачка, която съм виждал. Виж какво направи с мен. — Той поглежда намръщено към едва забележимото си шкембе. — Да му се не види, не съм ял така, откакто Кора Блу работеше при нас. Тя на практика ме отгледа.

Поемам си дълбоко дъх, защото това, че познава Кора Блу, спасява малко положението.

— С децата й ходим в една църква. Познавах я.

— Много ми липсва. — Той се обръща, отваря хладилника, поглежда вътре и го затваря. — Кога ще се върне Силия? Знаеш ли? — пита господин Джони.

— Не знам. Сигурно е отишла на фризьор.

— За известно време, докато ядяхме гозбите ти, си мислех, че тя наистина се е научила да готви. До онази събота, когато теб те нямаше и тя се опита да направи хамбургери. — Той се обляга на мивката и въздъхва: — Защо не иска да ми каже за теб?

— Не знам. И на мен не казва.

Той поклаща глава и вдига очи към черното петно на тавана, останало от онзи път, когато госпожа Силия прегори пуйката.

— Мини, нямам нищо против Силия да не си мърда пръста до края на живота. Но тя казва, че иска сама да ми готви и чисти. — Той повдига леко вежди. — Нали се досещаш с какво се хранех преди?

— Тя се учи. Поне… се опитва да се научи — изпухтявам аз. За някои неща няма как да излъжеш.

— Не ме интересува дали умее да готви. Просто искам да е тук — свива рамене той, — с мен. — Господин Джони потрива чело с ръкава на бялата си риза и сега разбирам защо ризите му са толкова мръсни. Той е горе-долу хубав. За бял. — Тя просто не изглежда щастлива — казва той. — В мен ли е проблемът? В къщата ли? Твърде далеч от града ли живеем?

— Не знам, господин Джони.

— Тогава какво се случва? — Той се вкопчва в шкафа зад гърба си, на който се е подпрял. — Кажи ми, тя… — преглъща шумно — да не се вижда с някой друг?

Опитвам се да не се бъркам, но ми става жал, като го гледам колко е объркан заради цялата тази каша.

— Господин Джони, това не е моя работа. Но мога да ви кажа, че госпожа Силия не се вижда с никой извън тази къща.

Той кимва:

— Права си. Глупав въпрос.

Поглеждам към вратата и се чудя кога ли ще се прибере госпожа Силия. Не знам какво ще направи, ако завари господин Джони тук.

— Виж, не й казвай, че сме се срещнали. Нека тя да ми каже, когато е готова.

За пръв път успявам да се усмихна искрено.

— Значи искате да си продължавам като преди ли?

— Грижи се за нея. Не ми харесва да стои сама в тази голяма къща.

— Да, господине. Както кажете.

— Днес наминах, за да я изненадам. Щях да отсека онази мимоза, която толкова ненавижда, а после да я заведа на обяд в града. Да й изберем бижута за коледен подарък. — Господин Джони отива до прозореца и въздъхва. — Май ще отида да обядвам някъде в града.

Мога да ви приготвя нещо. Какво искате?

Той се обръща и се смее като дете. Отварям хладилника и започвам да вадя разни неща.

— Помниш ли онези свински котлети, които беше направила веднъж — започва той да си гризе нокътя. — Ще ни направиш ли от тях тази седмица?

— Ще ги направя днес за вечеря. Има няколко във фризера. А утре вечер ще ядете пилешко задушено с крутони.

— О, Кора Блу ни го готвеше.

— Сядайте на масата, а аз ще ви спретна един хубав сандвич с бекон за из път.

— Ще препечеш ли хляба?

— Разбира се. Сандвичът не става като хората, ако хлябът не е препечен. А днес следобед ще ви приготвя от прословутата карамелена торта на Мини. Следващата седмица ще сготвя пържена риба…

Вадя бекона за сандвича на господин Джони и взимам тиган, за да го запържа. Господин Джони има големи ясни очи. Цялото му лице се усмихва. Завивам му сандвича в амбалажна хартия. Най-сетне някой, когото ми е приятно да нахраня. — Мини, искам да те питам, щом ти си тук… какво, за Бога, прави Силия по цял ден?

Свивам рамене:

— Не съм виждала бяла дама само да седи, както прави тя. Другите са все заети, тичат насам-натам, правят се на по-заети и от мен.

— Има нужда от приятелки. Попитах приятеля си Уил дали жена му не би дошла тук да я научи да играе бридж, да я включи в някоя от групите им. Знам, че Хили е първа във всички подобни занимания.

Взирам се в него, все едно, ако не помръдвам, може да се окаже, че това не е истина. Накрая питам:

— За госпожа Хили Холбрук ли говорите?

— Да, познаваш ли я?

— Аха. — При мисълта госпожа Хили да цъфне в тази къща, ми призлява. Ами ако госпожа Силия разбере за ужасното нещо? Няма начин двете да станат приятелки. Обзалагам се обаче, че госпожа Хили би направила всичко за господин Джони.

— Довечера ще се обадя на Уил и ще го попитам пак.

Той ме потупва по рамото и отново се замислям за думата истина. И за това, че Ейбълийн ще каже истината на госпожица Скийтър. Ако истината за мен излезе на бял свят, с мен е свършено. Разсърдих неподходящия човек, а това е достатъчно.

— Ще ти оставя номера си в службата. Ще ми се обадиш, ако имаш някакви проблеми, нали?

— Да, господине — отвръщам аз и усещам как страхът помрачава цялата радост от облекчението, която иначе щях да изпитвам.