Катрин Стокет
Слугинята (20)

Глава 20

Семейство Филън стои нервно и чака на тухлените стълби пред дома на щатския сенатор Уитуърт. Къщата се намира в центъра на града, на улица „Норт“. Продълговата е, с бели колони и както си му е редът, обрамчена с азалии. Една златиста табелка гласи, че е историческа забележителност. Въпреки яркото слънце, в шест часа следобед блещукат газови фенери.

— Майко — прошепвам, защото имам чувството, че не съм й го повторила достатъчно пъти. — Моля те, умолявам те, не забравяй онова, за което говорихме.

— Казах ти, че няма да го споменавам, скъпа. — Тя докосва шнолата, с която е прибрана косата й. — Освен ако не е уместно.

Аз съм облечена с новата си синя пола и сако в тон. Татко носи черния си костюм за погребения. Пристегнал е колана си твърде много, за да му е удобно, а да не говорим как изглежда. Майка носи семпла бяла рокля — като провинциална булка, облякла предавана от поколение на поколение одежда, и изведнъж ме обхваща паника, че всички сме прекалено издокарани. Майка ще повдигне темата за попечителския фонд на грозното момиче и ще изглеждаме като селяни на официална обиколка из града.

— Татко, отпусни си малко колана, много си си стегнал панталона.

Той ми се намръщва и свежда очи към панталоните си. Никога през живота си не съм казвала на баща си какво да прави.

Вратата се отваря.

— Добър вечер — кимва ни чернокожа жена с бяла униформа. — Очакват ви.

Пристъпваме във фоайето и първото, което виждам, е полилей, искрящ, разпръскващ ефирна светлина. Вдигам очи към витото стълбище и ме залива усещането, че се намираме в гигантска раковина.

— Здравейте.

Откъсвам очи от чудната гледка. Госпожа Уитуърт изтраква с токчета през фоайето с протегната напред ръка. Носи костюм, подобен на моя, само че ален. Когато кимва, прошарената й руса коса не помръдва.

— Здравейте, госпожо Уитуърт, аз съм Шарлот Бодро Кантрел Филън. Много ви благодарим за поканата.

— За мен е удоволствие — казва тя и се здрависва с родителите ми. — Аз съм Франсин Уитуърт. Добре дошли в нашия дом. После се обръща към мен: — Ти трябва да си Юджиния. Радвам се най-сетне да се запознаем — госпожа Уитуърт ме хваща за раменете и ме поглежда в очите. Нейните са сини, красиви, като студена вода. На техния фон останалата част от лицето й не се отличава с нищо особено. Висока е почти колкото мен със сатенените си обувки на ток.

— Много се радвам да се запознаем — казвам аз. — Стюарт ми е говорил много за вас и сенатор Уитуърт.

Тя се усмихва и плъзва пръсти надолу по ръката ми. Изпъшквам, когато одрасква кожата ми с пръстена си.

— Ето я и нея! — зад госпожа Уитуърт към мен тромаво се приближава висок, широкоплещест мъж. Той ме прегръща силно, а после също толкова бързо ме пуска. — Казах аз на малкия Стю още преди месец да доведе това момиче у дома. Но честно казано — снишава той глас, — той е още малко опарен след онази, другата.

Аз примигвам:

— Приятно ми е да се запознаем, господине. Сенаторът се разсмива силно. — Знаеш, че само се занасям, нали? — казва той и пак ме прегръща мощно, и ме потупва по гърба.

Аз се усмихвам и се опитвам да си поема въздух. Напомням си, че този човек има само синове. После той се обръща към майка, покланя й се сериозно и протяга ръка.

— Здравейте, сенатор Уитуърт — казва майка. — Аз съм Шарлот.

— Приятно ми е да се запознаем, Шарлот. Наричай ме Стули. Всички приятели ме наричат така.

— Сенаторе — стисва здраво ръката му татко. — Благодарим ви за всичко, което направихте за закона за фермите. Много помогнахте.

— Ами как! Онзи Билъпс се опита да си избърше подметките с него и аз му казах, рекох му, Чико, ако Мисисипи няма памук, по дяволите, Мисисипи няма нищо.

Той тупва силно татко по рамото и аз забелязвам колко дребен изглежда баща ми в сравнение с него.

— Заповядайте — казва сенаторът. — Не мога да говоря за политика без напитка в ръка.

Сенаторът излиза с тежки стъпки от фоайето. Татко тръгва след него, а аз изтръпвам, като виждам тънка линия кал отзад на обувката му. Ако се беше избърсал още веднъж на изтривалката, щеше да го махне, но татко не е свикнал да носи хубави мокасини в събота. Майка тръгва след татко, а аз хвърлям един последен поглед на искрящия полилей. Когато се обръщам, зървам как прислужницата ме гледа от вратата. Усмихвам й се и тя кимва. После кимва още веднъж и забива очи в пода.

О! Притеснението се надига в гърлото ми, когато разбирам, че тя знае. Смайвам се колко двойствен е станал животът ми. Та тя би могла да се появи у Ейбълийн и да започне да разказва какво е да обслужва сенатора и жена му.

— Стюарт все още пътува насам от Шривпорт — провиква се сенаторът. — Чух, че подготвя там голяма сделка.

Опитвам се да не мисля за прислужницата и си поемам дълбоко въздух. Усмихвам се, все едно всичко е наред, наред е. Все едно и друг път съм се запознавала с родителите на гаджетата си. Влизаме в приемна с декоративни детайли и зелени кадифени дивани, толкова препълнена с масивни мебели, че подът почти не се вижда. — Какво да ви предложа за пиене? — усмихва се господин Уитуърт, все едно предлага бонбони на деца. Той има голямо, широко чело и рамене на застаряващ футболен защитник. Веждите му са плътни, с остри косми. Когато говори, помръдват.

Татко си поръчва чаша кафе, майка и аз студен чай. Усмивката на сенатора се стопява и той нарежда с поглед на прислужницата да донесе скучните напитки. В ъгъла той налива за себе си и жена си някаква кафява течност. Кадифеният диван изстенва, когато сяда на него.

— Домът ви е прекрасен. Доколкото знам, е основният обект в туристическа обиколка на историческите сгради — казва майка.

Майка си умира да каже това, откакто научи, че са ни поканили на вечеря. Откакто се помня, тя е член на незначителния Съвет за исторически къщи в окръг Риджланд, но нарича къщите от историческата обиколка на Джаксън „фермерски“ в сравнение с техните. — Обличате ли се в костюми и разигравате ли някакви възстановки?

Сенаторът и госпожа Уитуърт се споглеждат. После госпожа Уитуърт се усмихва:

— Тази година не включихме дома си в обиколката. Просто… ни дойде в повече. — Не сте го включили? Но това е една от най-важните къщи в Джаксън! Знам даже, че Шърман^[1] заявил, че къщата е твърде хубава, за да я изгорят.

Госпожа Уитуърт само кимва и изсумтява. Тя е с десет години по-млада от майка ми, но изглежда по-възрастна, особено сега, когато прави превзета физиономия.

— Сигурно се чувствате задължени, заради историята… — продължава майка, а аз й хвърлям убийствен поглед да млъкне. За секунда никой не казва нищо, а после сенаторът се разсмива силно:

— Стана малко недоразумение — избоботва той. — Майката на Патриша ван Девендър е председател на съвета и след като… децата се скараха, решихме, че е по-добре да изключим къщата от обиколката.

Хвърлям поглед към вратата и се моля Стюарт да се прибере по-скоро. За втори път става въпрос за нея. Госпожа Уитуърт приканва с поглед сенатора да замълчи.

— Какво да правим, Франсин? Никога повече няма да я споменаваме ли? Построихме проклетата беседка в двора за сватбата.

Госпожа Уитуърт си поема дълбоко въздух и аз си спомням думите на Стюарт, че сенаторът знае само част от историята, но майка му знае всичко. И онова, което знае, трябва да е доста по-сериозно от едно „скарване“.

— Юджиния — усмихва се госпожа Уитуърт, — чух, че искаш да станеш писателка. За какво обичаш да пишеш?

Пак лепвам усмивката на лицето си. От трън, та на глог.

— Водя рубриката на госпожа Мърна в „Джаксън джърнъл“. Излиза всеки понеделник.

— О, мисля, че Беси я чете, нали, Стули? Ще я попитам, като отида в кухнята.

— Е, ако не я е чела преди, сега със сигурност ще започне — засмива се сенаторът. — Стюарт каза, че искаш да се заемеш и с по-сериозни теми. Спряла ли си се на нещо конкретно?

Сега всички гледат в мен, включително прислужницата, която ми поднася чаша чай — друга, не онази на вратата. Не вдигам очи към нея, ужасена, че ще види изражението ми.

— Работя върху няколко…

— Юджиния пише за живота на Иисус Христос — намесва се майка и аз си спомням какво я бях излъгала неотдавна като прикритие за излизанията си вечер. Бях й казала, че „проучвам темата“.

Госпожа Уитуърт кима впечатлено:

— Е, това е достойна тема.

Опитвам се да се усмихна, отвратена от собствения си глас:

— Темата е изключително важна — хвърлям поглед към майка. Тя сияе.

Входната врата се затръшва и всички стъклени лампи издрънчават застрашително.

— Съжалявам, че закъснях — Стюарт влиза с измачкани от колата дрехи и облича морскосиньото си спортно сако.

Всички ставаме и майка му протяга ръце към него, но той идва право при мен. Слага ръце на раменете ми и ме целува по бузата.

— Извинявай — прошепва ми той, а аз въздъхвам облекчено, най-сетне мъничко по-спокойна.

Обръщам се и виждам как майка му се усмихва, все едно току-що съм грабнала най-хубавата й кърпа за гости и съм си избърсала мръсните ръце с нея.

— Сипи си нещо за пиене, синко, и сядай — казва сенаторът.

След като си сипва питие, Стюарт се настанява на дивана до мен, хваща ръката ми и не я пуска. Госпожа Уитуърт хвърля поглед на сплетените ни ръце и казва:

— Шарлот, нека ви разведа с Юджиния из къщата.

През следващите петнайсет минути вървя след майка и госпожа Уитуърт от една натруфена стая в друга. Майка ахва при вида на истинска дупка от куршума на янки в предната гостна. Куршумът още стои в дървото. Върху едно старинно бюро стратегически са разположени писма от войници на Конфедерацията, очила и носни кърпички от времето на Гражданската война. Къщата е олтар на войната между Северните и Южните щати и се чудя какво ли му е било на Стюарт да расте в дом, в който не можеш да пипаш нищо. На третия етаж майка започва да се суети около едно легло с балдахин, на което е спал Робърт Лий^[2].

Когато най-накрая стигаме до едно „тайно“ стълбище, аз се застоявам пред семейните снимки, закачени в коридора. Виждам Стюарт и двамата му братя като малки, Стюарт с червена топка в ръце. Стюарт в дрешките си от кръщенето, в ръцете на чернокожа жена с бяла униформа.

Майка и госпожа Уитуърт продължават надолу по коридора, но аз все така разглеждам снимките, защото има нещо изключително мило в детското лице на Стюарт. Бузите му са дебели, а сините му очи, наследени от майка му, сияят по същия начин като сега. Косата му е била почти бяла, като глухарче. На девет или десетгодишна възраст той стои с ловна пушка и патица в ръка. На петнайсет е сниман до убит елен. Вече е хубав, загрубял. Моля се на Господ той никога да не види моите снимки от тази възраст.

Няколко стъпала по-надолу виждам Стюарт на завършването на гимназията, застанал горд с униформата на военно училище. В центъра на стената има празно място, където не е окачена снимка, но върху тапета има очертания на правоъгълник. Там е висяла снимка.

— Достатъчно, татко — чувам напрегнатия глас на Стюарт.

Но в следващия миг вече е тихо.

— Вечерята е сервирана — обявява прислужницата и аз тръгвам обратно към дневната.

Всички влизаме бавно в трапезарията и отиваме до дълга, тъмна маса. Семейство Филън сядат от едната страна, а семейство Уитуърт от другата. Аз съм настанена по диагонал от Стюарт, възможно най-далеч от него. По ламперията има изобразени сцени от периода преди Гражданската война — щастливи негри, които берат памук, коне, дърпащи каруци, белобради държавници на стълбите на щатския капитолий. Чакаме сенатора, който се бави в дневната.

— Идвам ей сега, вие започвайте — чувам дрънкането на лед и оставянето на бутилка два пъти, преди той най-накрая да дойде и да седне начело на масата.

Поднасят ни салата „Уолдорф“. Стюарт поглежда към мен и ми се усмихва през няколко минути. Сенатор Уитуърт се навежда към татко и му казва:

— Знаете ли, не съм от богато семейство. Израснах в окръг Джеферсън, Мисисипи. Баща ми продаваше сушени фъстъци по единайсет цента за половин килограм.

Татко поклаща глава:

— Окръг Джеферсън е един от най-бедните райони.

Виждам как майка си отрязва миниатюрно парченце ябълка. Колебае се, дъвче го дълго и потрепва, когато го преглъща. Не ми позволи да говоря пред родителите на Стюарт за стомашните й болки. Вместо това тя възхитено засипва госпожа Уитуърт с комплименти за храната. Майка гледа на тази вечеря като на важен ход в играта „Може ли дъщеря ми да хване сина ви?“. — Младите много обичат да са заедно — усмихва се майка.

— Стюарт ни идва на гости почти по два пъти седмично.

— Така ли? — отвръща госпожа Уитуърт.

— За мен ще е удоволствие, ако и вие със сенатора дойдете някой път на плантацията за вечеря, после можем да се разходим из овощната градина.

Поглеждам към майка. „Плантация“ е остарял термин, който тя обича да използва, за да придаде малко блясък на фермата, а „овощната градина“ е едно ябълково дърво, което не дава плод. И една круша, проядена от червеи.

Но госпожа Уитуърт е стиснала устни.

— Два пъти седмично ли? Стюарт, нямах представа, че толкова често се прибираш тук.

Вилицата на Стюарт застива във въздуха. Той хвърля невинен поглед към майка си.

— Толкова сте млади — усмихва се госпожа Уитуърт. — Забавлявайте се. Не е нужно да задълбочавате отношенията си толкова бързо.

Сенаторът обляга лакът на масата:

— И това го казва жената, която на практика сама предложи брак на другото момиче, толкова бързаше тогава.

— Татко — казва Стюарт през зъби и започва нервно да потропва с вилица по чинията си.

На масата настъпва тишина и се чува само упоритото и методично дъвчене на майка, която се опитва да превърне твърдата храна в пюре. Докосвам одрасканото място на ръката си, което още розовее. Прислужницата сипва в чиниите ни пилешки филета, а ние се усмихваме доволни, че неловката тишина е прекъсната.

Докато се храним, татко и сенаторът обсъждат цените на памука, гъгрицата по растенията. Пред очите ми още е гневът на Стюарт, когато сенаторът спомена Патриша. Поглеждам го през няколко секунди, но гневът му, изглежда, не се е стопил. Чудя се дали за това спореха по-рано, когато ги чух от коридора. Сенаторът се обляга на стола си.

— Видяхте ли статията в списание „Лайф“? Преди репортажа за Медгар Евърс, за онзи, как му беше името… Карл… Робъртс.

Вдигам очи и с изненада откривам, че въпросът на сенатора е насочен към мен. Примигвам смутена и се надявам, че ме пита заради работата ми във вестника.

— Линчували са го. Защото казал, че губернаторът е… — замълчавам не защото съм забравила думите, а точно защото си ги спомням.

— Жалък — казва сенаторът, сега вече на баща ми. — С морал на уличница.

Отдъхвам си облекчено, че вниманието вече не е насочено към мен. Поглеждам към Стюарт, за да видя как реагира на разговора. Досега не съм го питала какво мисли за гражданските права. Но ми се струва, че той дори не слуша какво се говори. По лицето му е изписан гняв, силен и студен.

Баща ми си прочиства гърлото.

— Да ви кажа честно — започва той бавно, — отвращавам се, като чуя за подобна жестокост. — Татко тихо оставя вилицата си на масата. Поглежда сенатор Уитуърт в очите. — При мен на полето работят двайсет и пет негри и ако някой пипне с пръст тях или семействата им… — татко гледа съсредоточено. После свежда поглед. — Понякога ме е срам, сенаторе. Срам ме е от нещата, които се случват в Мисисипи.

Майка гледа татко облещено. Аз съм стъписана да чуя мнението му. И още по-стъписана, че го казва на една маса с политик. У дома, когато се повдигне въпросът за расизма, вестниците се обръщат със статиите надолу, а телевизионните канали се превключват. Изведнъж изпитвам страшна гордост от баща си, по много причини. Кълна се, че за миг зървам гордост и в очите на майка, под притеснението, че татко е провалил бъдещето ми. Поглеждам към Стюарт и виждам, че е загрижен, но за какво точно, не мога да разбера. Сенаторът поглежда татко с присвити очи.

— Не е много разумно да се изричат подобни думи за губернатора — казва той.

— Напълно съм съгласен — отвръща татко. — Но въпросът, който напоследък си задавам, е дали не са верни.

— Стули! — изсъсква госпожа Уитуърт. Но в следващия миг се овладява и се усмихва. После се обръща към сенатора като към дете: — Стули, гостите ни едва ли искат да слушат за твоята политика по време на…

— Франсин, остави ме да кажа какво мисля. Бог ми е свидетел, че не мога да го правя от девет до пет, затова ми позволи да си казвам мнението поне в дома си.

Усмивката на госпожа Уитуърт не слиза от лицето й, но по бузите й плъзва лека розовина. Тя се взира съсредоточено в белите рози по средата на масата. Стюарт е забил поглед в чинията си със същия тих гняв като преди малко. Не ме е поглеждал, откакто сервираха пилешкото. Всички замълчават, а после някой насочва разговора към времето. Когато вечерята най-сетне приключва, ни канят на задната веранда, за питиета и кафе. Със Стюарт тръгваме по коридора. Докосвам го по ръката, но той се отдръпва.

— Знаех си, че ще се напие и ще се раздрънка.

— Стюарт, всичко е наред — казвам аз, защото си мисля, че говори за политическите възгледи на баща си. — Прекарваме си добре.

Но Стюарт се поти трескаво.

— Цяла вечер повтаря Патриша това, Патриша онова. Колко пъти е нужно да я споменава?

— Просто забрави, Стюарт! Всичко е наред.

Той прокарва ръка през косата си и избягва погледа ми. Обзема ме усещането, че дори не ме забелязва. И тогава осъзнавам нещо, което подозирам цяла вечер. Той гледа мен, но си мисли за… нея. Тя е навсякъде. В гнева в очите на Стюарт, на върха на езика на сенатора и госпожа Уитуърт, на стената, където сигурно е висяла нейната снимка. Казвам на Стюарт, че трябва да отида до тоалетната. Той ми посочва пътя надолу по коридора.

— После ела при нас на верандата — казва той, но не се усмихва.

В банята се взирам в отражението си, казвам си, че е така само заради вечерята, че всичко ще се оправи, щом си тръгнем от тази къща. На връщане от тоалетната минавам покрай дневната, където сенаторът си налива поредното питие. Той се смее сам, окапва ризата си и се оглежда, за да провери дали някой го е видял как разлива. Опитвам се да мина на пръсти край вратата, преди да ме е забелязал.

— Ето те и теб! — провиква се той, докато аз се промъквам. Връщам се бавно на прага и лицето му се озарява. — Какво има? Загуби ли се? — той излиза в коридора.

— Не, господине, тъкмо… отивах при останалите.

— Ела тук, момиче. — Той ме прегръща през рамото и от миризмата на бърбън очите ми засмъдяват. Виждам, че е разлял доста по ризата си. — Добре ли си прекарваш?

— Да, господине, благодаря.

— Не позволявай майката на Стюарт да те уплаши. Тя просто закриля детето си, това е всичко.

— О, не, тя е… много мила. Всичко е наред. — Поглеждам към коридора, откъдето долитат гласовете на другите. Сенаторът въздъхва замислено. — Последната година ни беше много трудно заради Стюарт. Предполагам, че ти е казал какво се случи.

Кимвам настръхнала.

— Беше много тежко — продължава сенаторът. — Изключително тежко. — После изведнъж се усмихва. — Я виж това! Виж кой е дошъл да те поздрави. — Той взима на ръце малко бяло кученце и го прокарва по ръката си като кърпа за тенис. — Кажи здравей, Дикси — подканя го той напевно. — Кажи здравей на госпожица Юджиния.

Кучето се съпротивлява, извива глава от вонящата му риза. Сенаторът пак се обръща към мен с празен поглед. Изглежда, е забравил, че съм в стаята.

— Тъкмо отивах към верандата — казвам аз.

— Ела, ела вътре. — Той ме хваща под ръка и ме повежда към една дървена врата. Влизаме в малка стая с масивно бюро и жълта лампа, която хвърля отровни отблясъци върху тъмнозелените стени. Той затваря вратата зад мен и аз веднага усещам промяната във въздуха, задушавам се и ме обхваща клаустрофобия. — Виж сега, всички казват, че говоря твърде много, след като пийна няколко чашки, но… — Сенаторът ме поглежда с присвити очи, все едно двамата заговорничим отдавна. — Искам да ти кажа нещо.

Кучето се е предало, упоено от миризмата на ризата му. Изведнъж изпитвам отчаяна нужда да поговоря със Стюарт, сякаш с всяка секунда, в която съм далеч от него, го губя. Отстъпвам назад.

— Мисля, че… трябва да отида да намеря… — посягам към бравата, сигурна съм, че се държа много невъзпитано, но не издържам повече на миризмата на алкохол и пури. Сенаторът се разсмива и кимва, когато хващам бравата.

— И ти, а? — Той се обляга на бюрото с пораженско изражение.

Тръгвам да отварям вратата, но сенаторът има същото объркано изражение като Стюарт, когато се появи на верандата у дома. Струва ми се, че нямам друг избор, освен да попитам:

— Какво и аз, господине?

Сенаторът поглежда към снимката на госпожа Уитуърт, огромен студен портрет, закачен на стената в кабинета му като предупреждение.

— Разбирам по погледа ти. Познавам по очите ти — засмива се той огорчено. — А се надявах, че ти поне може би ще харесаш малко стареца. Имам предвид, ако някога станеш част от тази стара фамилия.

Вдигам очи към него и потръпвам от думите му… ако станеш част от тази стара фамилия.

— Не мога да кажа, че не ви харесвам, господине — казвам аз и пристъпвам от крак на крак с ниските си обувки.

— Не искам да те натоварвам с проблеми, но тук в последно време ни е доста тежко, Юджиния. Ужасно се притеснихме след онази каша миналата година. С онази, другата — той поклаща глава и свежда очи към чашата в ръката си. — Стюарт просто се вдигна, напусна апартамента си в Джаксън и си премести багажа във вилата във Виксбърг.

— Знам, че е бил много… разстроен — отвръщам аз, макар всъщност да не знам почти нищо.

— По-скоро приличаше на умрял. Да му се не види, като ходех да го видя, той само седеше под прозореца и чупеше орехи. Дори не ги ядеше, само ги вадеше от черупките и ги хвърляше в кофата за боклук. Не искаше да говори нито с мен, нито с майка си… месеци наред.

Той се свива уморено, този огромен широкоплещест мъж, и на мен едновременно ми се иска да избягам, но и да го успокоя, защото изглежда достоен за съжаление, но в същия миг той вдига кръвясали очи към мен и казва:

— Сякаш вчера го учех как да зареди първата си пушка, да застреля първия си гълъб. Но след историята с онова момиче, той… се промени. Вече не ми споделя нищо. Просто искам да знам дали синът ми е добре.

— Мисля, че… е добре. Но честно казано… не съм съвсем сигурна — извръщам поглед аз. Дълбоко в себе си започвам да осъзнавам, че изобщо не познавам Стюарт. Ако онази история го е наранила толкова необратимо и дори не може да говори с мен за случилото се, тогава какво съм аз за него? Просто начин да се разсее ли? Някой, който седи до него и отклонява мислите му от онова, което всъщност го раздира отвътре? Поглеждам към сенатора и се опитвам да се сетя за няколко успокоителни думи, нещо, което майка ми например би казала. Но в стаята продължава да цари мъртвешка тишина.

— Франсин ще ме линчува, ако разбере, че съм ти казал това.

— Няма нищо, господине — отвръщам аз. — Всичко е наред.

Сенаторът изглежда изтощен от разговора, но се опитва да се усмихне.

— Благодаря ти, скъпа. Хайде, отивай при сина ми. Ще се видим след малко.

Изтичвам на задната веранда и сядам до Стюарт. Една светкавица прорязва небето и за миг осветява зловещо прекрасните градини, а после пак настъпва пълна тъмнина. Приличащата на скелет беседка се мержелее в края на градинската пътека. Повдига ми се от чашата шери, която изпих след вечеря. Сенаторът излиза и изглежда забележително по-трезвен, с нова карирана и изгладена риза, същата като онази, с която беше преди малко. Майка и госпожа Уитуърт се разтъпкват наоколо и сочат към някакъв рядък вид рози, подаващи се над верандата. Стюарт обгръща рамото ми с ръка. Той изглежда малко по-добре, но аз се чувствам все по-зле.

— Може ли…? — Посочвам към вратата и Стюарт влиза след мен в къщата. Спирам в коридора с тайното стълбище. — Има много неща, които не знам за теб, Стюарт.

Той посочва към снимките на стената зад мен, включително към празното място: — Всичко е тук.

— Стюарт, баща ти ми каза… — опитвам се аз да намеря подходящи думи.

Той присвива очи:

— Какво ти каза?

— Колко тежко ти е било. Колко зле си се чувствал — казвам аз. — Заради Патриша.

— Той не знае нищо. Не знае каква беше причината, нито заради кого…

Стюарт се обляга на стената, скръства ръце и виждам пак онзи силен гняв, зачервеното му лице. Още е бесен.

— Стюарт. Не е нужно да ми разказваш сега. Но някой ден ще трябва да поговорим за случилото се — изненадвам се от уверения си тон, защото изобщо не се чувствам така.

Той вдига очи и свива рамене.

— Тя преспа с друг, това е.

— С някой… твой познат ли?

— Никой не го познаваше. Беше една от онези пиявици, които се мотаят около училищата и убеждават учителите да направят нещо по въпроса за законите за интеграцията. Е, тя направи нещо по въпроса.

— Искаш да кажеш, че е бил… активист? За граждански права…?

— Е, това е. Сега знаеш.

— Той… чернокож ли беше? — задавям се само при мисълта за последиците, защото дори и на мен ми е ясно, че те биха били ужасяващи, пагубни.

— Не, не беше чернокож. Беше боклук. Някакъв янки от Ню Йорк, от онези, които ги показват по телевизията, с дългите коси и знаците на мира.

Опитвам се да измисля уместен въпрос, но не ми хрумва нищо.

— И знаеш ли кое беше най-нелепото в цялата ситуация, Скийтър? Щях да го преживея. Можех да й простя. Тя ме помоли да й простя, каза, че ужасно съжалява. Но аз знаех, че ако някога се разбере, че снахата на сенатор Уитуърт е преспала с някакъв проклет янки, борец за граждански парва, кариерата му ще бъде съсипана. Щеше да бъде съсипан ей така — той щраква с пръсти.

— Но на масата баща ти каза, че Рос Барнет не е прав.

— Нещата не са така прости. Няма значение какви са убежденията му. Важно е какви са убежденията на Мисисипи. Тази есен ще се кандидатира за сената на САЩ, а аз имам нещастието да знам този факт.

— Значи си скъсал с нея заради баща си?

— Не, скъсах с нея, защото ми изневери — Стюарт свежда поглед към ръцете си и аз виждам срама, който го измъчва.

— Но не се събрах пак с нея заради… баща си.

— Стюарт, още ли… си влюбен в нея? — питам аз и се опитвам да се усмихна, все едно това е най-обикновен въпрос, макар да усещам как кръвта се стича към краката ми. Имам чувството, че ще припадна.

Стюарт се прегърбва още повече, опрян върху украсения със златисти мотиви тапет. Гласът му става по-тих:

— Ти никога не би го направила. Не би ме излъгала така. Нито мен, нито когото и да било.

Той няма представа колко хора лъжа в момента. Но работата не е там.

— Отговори ми, Стюарт. Влюбен ли си още в нея?

Той разтрива слепоочията си, прокарва ръка през очите си. Струва ми се, че ги крие.

— Мисля, че известно време не бива да се виждаме — прошепва той.

Протягам ръка към него по навик, но той се отдръпва.

— Имам нужда от малко време, Скийтър. Имам нужда да работя… да копая нефт… да помисля.

Отварям уста слисана. От верандата родителите ми ме викат. Време е да си тръгваме.

Вървя след Стюарт към предната част на къщата. Семейство Уитуърт стоят в спираловидното фоайе, а ние, тримата Филън, излизаме през вратата. Сякаш през памук до мен долитат гласовете на другите, които се уговарят следващия път да се съберат на вечеря у дома. Сбогувам се, благодаря им, а собственият ми глас ми се струва чужд. Стюарт помахва от стълбите и ми се усмихва, за да не разберат родителите ни, че нещо се е променило.