Катрин Стокет
Слугинята (29)

Глава 29

Жегата се е просмукала навсякъде. От седмица е трийсет и осем градуса и деветдесет и девет процента влажност на въздуха. Ако стане още малко по-влажно, направо ще почнем да плуваме. Чаршафите ми на простора не искат да изсъхнат, входната ми врата така се е подула от влагата, че не се затваря. Да не говорим, че не успявам да разбия белтъците на сняг. Дори перуката ми за църква започна да се къдри. Тази сутрин не успявам да си обуя чорапите. Краката ми са прекалено подути. Е, може би ще трябва да си ги обуя, когато отида у госпожа Лийфолт, където има климатик. Жегите трябва да са рекордни, защото прислужвам на бели хора от четирийсет и една години, а сега за пръв път ми се случва да отида на работа, без да съм си обула чорапи. Но в къщата на госпожа Лийфолт е по-топло, отколкото у дома.

— Ейбълийн, сложи чая да се вари и… избърши веднага чиниите за салата…

Днес дори не е влизала в кухнята. В дневната е и си е придърпала стола до вентилатора на стената, а немощната струя на климатика развява комбинезона й. Само това носи в момента — комбинезон и обеци. Прислужвала съм на бели жени, които излизат от спалнята дибидюс голи, но госпожа Лийфолт не прави така. От време на време моторът на климатика прави „фиууу“, все едно се предава. Госпожа Лийфолт вече два пъти звъня на майстора и той рече, че ще дойде, но още го няма. Твърде горещо е.

— И не забравяй, че… сребърният… кажи го де… прибор за сервиране на корнишони е в…

Но тя млъква, преди да довърши изречението, като че ли й е прекалено горещо дори да ми даде нареждания. А по това се познава, че жегата наистина е адска. Като че ли всички в града са се изпокрили от горещината. Ако излезете на улицата, там всичко е неподвижно, странно, точно както преди да удари торнадо. Или пък просто аз съм нервна заради книгата. Излиза в петък.

— Дали не трябва да отмените играта на бридж? — питам я от кухнята. Преместиха сбирките на групата по бридж в понеделник и дамите ще пристигнат след двайсет минути.

— Не, всичко вече е… приготвено — отвръща тя, но знам, че не мисли като хората.

— Пак ще се опитам да разбия сметаната. После трябва да отида до гаража. Да си обуя чорапите.

— О, не се притеснявай за това, Ейбълийн, твърде горещо е за чорапи. — Госпожа Лийфолт най-накрая се отлепва от вентилатора и се дотътря в кухнята с ветрило от китайския ресторант в ръка. — Боже, в кухнята трябва да е с десет градуса по-горещо, отколкото в трапезарията!

— Ще изключа фурната след минутка. Децата излязоха да играят отзад.

Госпожа Лийфолт поглежда през прозореца как децата си играят при пръскачката. Мей Мобли е само по гащички, Рос — аз му викам малкото човече — е по пелена. Още няма и годинка, а вече ходи като голямо момче. Дори не пълзя, направо проходи.

— Не разбирам как издържат навън — казва госпожа Лийфолт.

Мей Мобли обича да играе с братчето си и да се грижи за него, като че ли му е майка. Но вече не си стои вкъщи с нас по цял ден. Малкото ми момиченце ходи в забавачката на баптисткото училище „Броудмор“ всяка сутрин. Днес обаче е Денят на труда, почивен ден за останалите хора по света, и тя не е на училище. И аз съм доволна. Не знам колко време ми остава с нея.

— Виж ги само — казва госпожа Лийфолт и аз отивам до нея на прозореца. Пръскачката хвърля капчици чак до върховете на дърветата и прави дъги. Мей Мобли е хванала малкото човече за ръце и двамата стоят под пръските със затворени очи, все едно ги кръщават. — Невероятни са — въздъхва тя, като че ли чак сега го забелязва.

— Така си е — отвръщам аз и ми се струва, че с госпожа Лийфолт изпитваме някакъв миг на близост, докато гледаме децата, които и двете обичаме. Чудя се дали нещата не са се променили малко. Все пак е 1964 г. В закусвалня „Улуъртс“ в центъра пускат негрите да седят на масите. Свива ми се сърцето, докато се чудя дали не съм отишла твърде далеч. Защото, след като книгата излезе, а хората разберат кои сме, вероятно никога повече няма да видя тези деца. Ами ако нямам възможност дори да се сбогувам с Мей Мобли и да й кажа за последно, че е добре момиче? А малкото човече? Кой ще му разкаже историята за зеления Марс Лутър Кинг? Премислила съм това повече от двайсет пъти. Но днес вече започва да ми се струва реално. Докосвам черчевето на прозореца, все едно докосвам тях. Ако тя разбере… ох, колко ще ми липсват тези деца.

Поглеждам към госпожа Лийфолт и виждам, че е вперила очи в босите ми крака. Сигурно й е любопитно. Обзалагам се, че досега не е виждала боси черни крака. Но в следващия миг виждам, че се мръщи. Гледа Мей Мобли с предишния ненавистен намръщен поглед. Малката цялата се е оплескала с кал и трева. Сега украсява и брат си, все едно е прасенце в кочина и аз пак виждам старото отвращение, което госпожа Лийфолт изпитва към собствената си дъщеря. Не към малкото човече, а само към Мей Мобли. Пази си го специално за нея.

— Тя съсипва двора! — казва госпожа Лийфолт.

— Ще отида да ги прибера. Ще се погрижа…

— Не можеш да сервираш така с… с… голи крака!

— Казах ви, че…

— Хили ще е тук след пет минути, а виж каква бъркотия направи тя! — изписква госпожата.

Предполагам, че Мей Мобли я е чула през прозореца, защото е замръзнала на място и ни гледа. Усмивката й се стопява. След секунда малката бавно започва да бърше калта от лицето си. Слагам си престилка, защото ще трябва да измия децата с маркуча. После трябва да отида в гаража и да си обуя чорапи. Книгата излиза след четири дни. Нито минута по-рано. Напоследък всички живеем в очакване. Аз, Мини, госпожица Скийтър, всички прислужници, чиито истории са в книгата. Имам чувството, че през последните седем месеца чакаме някаква невидима тенджера с вода да заври. Към третия месец чакане просто престанахме да говорим за това. Защото се вълнувахме твърде много. Но през последните две седмици у мен се преплитат скрита радост и таен ужас, заради което лъскам подовете още по-бавно, а прането на бельо ми се струва като тичане по стръмен хълм. Гладенето на плисетата отнема цяла вечност, но какво да направи човек? Убедени сме, че в началото за книгата няма да се говори. Точно както госпожа Щайн рече на госпожица Скийтър — че книгата няма да стане бестселър и да нямаме големи очаквания.

Госпожица Скийтър казва, че хората може би не подозират нищо, че повечето южняци са „репресирани“. Че дори да усетят нещо, може да не обелят и дума. Ще спотайват дъх и ще чакат всичко да премине, да се разнесе из въздуха. Мини рече:

— Надявам се да спотайва дъх, докато не избухне над целия окръг Хиндс. — Тя има предвид госпожа Хили. Ще ми се Мини да си пожелаваше някаква промяна към по-добро, но Мини си е Мини, непрекъснато.

— Искаш ли закуска, малката? — питам Мей Мобли, когато тя се прибира от училище в четвъртък. Колко е пораснала! Вече е на четири години. Висока е за възрастта си — повечето хора я мислят за пет или шестгодишна. Колкото и да е кльощава майка й, Мей Мобли още е тантуреста. А и косата й не изглежда много добре. Реши да се подстриже сама с ножиците за картон и си представяте какво се получи. Наложи се госпожа Лийфолт да я заведе във фризьорския салон за възрастни, но и там не успяха да направят кой знае какво. Косата й още е къса от едната страна, а отпред почти няма. Приготвям й нещо нискокалорично, защото госпожа Лийфолт ми позволява да й давам само такава храна. Сухари и риба тон или желе, но без сметана. — Какво научи днес? — питам я аз, въпреки че не ходи на истинско училище, а на детска градина. Онзи ден, когато я попитах, тя отвърна:

— За пилигримите. Те дошли тук и не успели да посадят нищо, затова изяли индианците.

Знам, разбира се, че пилигримите не са изяли индианците. Но не това е въпросът. Важното е, че виждам какво влиза в главите на тези деца. Всяка седмица тя все още има урок с Ейбълийн — тайната й история. Когато малкото човече порасне достатъчно, че да слуша, ще му разказвам и на него. Ако тогава още работя тук, разбира се. Но ми се струва, че с малкото човече няма да е същото. Той ме обича, но е див като животинче. Идва и ме прегръща силно за коленете, а после изчезва нанякъде. Но дори да нямам възможност да му разказвам, не ми е много жал. Знам обаче, че съм поставила началото и момченцето, макар още да не може да говори, слуша всичко, което Мей Мобли казва. Днес, когато я попитах какво е научила, Мей Мобли каза с нацупени устни:

— Нищо.

— Харесва ли ти учителката? — попитах я аз.

— Хубава е.

— Добре. И ти си хубава.

— Ти защо си чернокожа, Ейбълийн?

Този въпрос са ми го задавали и някои от другите бели деца. Преди просто се засмивах, но на нея искам да й обясня както трябва.

— Защото Бог ме е направил чернокожа — казах й аз. — По никаква друга причина.

— Госпожица Тейлър казва, че чернокожите деца не могат да ходят в моето училище, защото не са достатъчно умни.

Тогава заобиколих масата. Вдигнах брадичката й и пригладих щръкналата й коса.

— Мислиш ли, че аз съм глупава?

— Не — прошепна тя настойчиво, все едно искаше да покаже, че наистина го вярва. Изглежда, съжаляваше, че изобщо го беше казала.

— И какво ти говори това за госпожица Тейлър?

Тя примигна, за да видя, че ме слуша внимателно.

— Означава, че госпожица Тейлър невинаги е права — казах й аз.

Тя обгърна врата ми с ръце и отвърна:

— Ти си по-права от госпожица Тейлър!

Това ме срази. Чашата ми преля. Досега не бях чувала подобни думи.

 

 

В четири часа същия следобед вървя колкото мога по-бързо от автобусната спирка към Църквата на агнеца. Изчаквам вътре, загледана през прозореца. След около десет минути барабанене по черчевето на прозореца с притаен дъх, виждам колата да паркира. Бялата дама излиза и аз присвивам очи. Тази жена прилича на онези хипита, дето ги дават по телевизията у госпожа Лийфолт. Носи къса бяла рокля и сандали. Косата й е дълга и не е фризирана. От тежестта къдриците са се изпънали. Засмивам се в шепа и ми се ще да можех да изтичам навън и да я прегърна. Не съм виждала лично госпожица Скийтър от шест месеца, откакто приключихме с поправките на госпожа Щайн и изпратихме окончателния ръкопис.

Госпожица Скийтър вади голяма кафява кутия от задната седалка и я занася до входа на църквата, все едно оставя стари дрехи. Спира за миг и поглежда към вратата, но после се качва в колата и потегля. Съжалявам, че трябваше да я донесе така, но не искахме да се издъним още преди да се е започнало. След като тя си тръгва, аз изтичвам навън, прибирам кутията, изваждам един екземпляр и просто се взирам в него. Дори не се опитвам да сдържа сълзите си. Това е най-хубавата книга, която съм виждала. Корицата е светлосиня като небето. А от край до край е разперила криле една голяма бяла птица — гълъб на мира.

Заглавието „Слугинята“ е изписано напряко с черни букви, модерно удебелени. Единственото, което ме притеснява, е името на автора. Пише „Анонимен“. Ще ми се госпожица Скийтър да можеше да си напише името, но щеше да е прекалено опасно. Утре ще занеса първите бройки на всички жени, чиито истории включихме в книгата. Госпожица Скийтър ще занесе една на Юл Мей в щатския затвор. В известен смисъл тя стана причината останалите прислужници да се съгласят да ни помогнат. Но чух, че Юл Мей вероятно няма да получи кутията. Затворничките там получават по един от десет изпратени им колета, защото белите надзиратели ги прибират за себе си. Госпожица Скийтър каза, че ще й занесе още десет книги, за да е сигурна, че ще стигне до нея. Занасям кашона вкъщи, вадя една книга и я слагам в кутията под леглото си. След това тичам у Мини. Тя е бременна в шестия месец, но още не й личи. Когато стигам у тях, тя седи на кухненската маса и пие мляко. Лирой спи в спалнята, а Бени, Шугър и Киндра белят фъстъци в задния двор. В кухнята е тихо. Усмихвам се и подавам книгата на Мини. Тя я поглежда.

— Е, гълъбът не е лош.

— Госпожица Скийтър каза, че гълъбът на мира е символ на по-добрите времена, които ще настъпят. Разправя, че в Калифорния хората го носят по дрехите си.

— Не ме интересуват онези в Калифорния — отвръща Мини, без да откъсва поглед от корицата.

— Интересува ме само какво ще кажат хората в Джаксън, Мисисипи. — Книгата ще излезе по книжарниците и библиотеките утре. Две хиляди и петстотин бройки в Мисисипи, а останалите из целите Съединени щати — това е много повече, отколкото госпожа Щайн ни беше казала първо, но след като започнаха шествията за свобода и онези борци за граждански права изчезнаха в една камионетка тук, в Мисисипи, тя рекла, че сега хората обръщат повече внимание на щата ни.

— Колко бройки ще отидат в библиотеката за бели в Джаксън? — пита Мини. — Сигурно нула.

Поклащам глава с усмивка.

— Три. Госпожица Скийтър ми каза тази сутрин по телефона.

Дори Мини изглежда смаяна. Само преди два месеца в библиотеката за бели започнаха да пускат чернокожи. Аз самата ходих вече два пъти. Мини отваря книгата и започва да чете. Децата влизат в кухнята и тя им обяснява какво и как да направят, без дори да вдига поглед. Очите й не спират да шарят по страницата. Аз вече съм чела книгата много пъти, докато работех по нея. Но Мини заяви, че няма да я прочете, докато не излезе с твърдата корица. Рече, че не искала да си разваля удоволствието.

Оставам малко при Мини. Тя се хили от време на време. На няколко пъти се разсмива. Доста пъти ръмжи. Не я питам за какво точно. Оставям я да чете и си тръгвам към къщи. След като записвам всичките си молитви, си лягам с книгата на възглавницата до мен.

На следващия ден на работа единственото, за което мисля, е как по магазините редят по рафтовете моята книга. Бърша с парцал, гладя, сменям пелени, но в къщата на госпожа Лийфолт не чувам и дума за нея. Все едно не съм писала никаква книга. Не знам какво очаквах — някакво раздвижване, — но си е просто един обикновен горещ петък, в който мухите бръмчат по мрежата против насекоми. Същата вечер шест от прислужниците в книгата ми се обаждат у дома и ме питат дали някой е казал нещо. Мълчим на телефона, като че ли, ако дишаме достатъчно дълго в слушалката, отговорът ще се промени. Последна се обажда госпожица Скийтър.

— Днес следобед ходих в книжарница „Бук уърм“. Повъртях се малко, но никой даже не я взе да я разгледа.

— Юла каза, че е ходила в книжарницата за чернокожи. И там било същото.

— Добре — въздъхва тя. Но и в събота, и в неделя, и през цялата следваща седмица не чуваме нищо. На нощното шкафче на госпожа Лийфолт си стоят все същите книги: „Етикет на Франсис Бентън“, „Пейтън Плейс“ и онази стара прашна Библия, която държи до леглото си, за да се прави на набожна. Ама, Божке, не мога да отлепя очи от тази купчинка.

В сряда все още не се чува нищичко. Нито един човек не си е купил книгата в книжарницата на белите. В магазина на улица „Фариш“ казват, че са продали десетина, което е добре. Може обаче да са били другите прислужници, които да са ги купили за приятелите си. В четвъртък, на седмия ден, телефонът ми звъни, преди да изляза за работа.

— Имам новини — прошепва госпожица Скийтър. Предполагам, че пак се е затворила в килера.

— Какво се е случило?

— Госпожа Щайн се обади и каза, че ще ни представят в шоуто на Денис Джеймс.

— В „Хората говорят“? Телевизионното предаване?

— Книгата ни е влязла в рубриката за нови книги. Каза, че ще го излъчат по Канал 3 следващия четвъртък в един часа.

Божке, ще ни дават по телевизията! В местното предаване от Джаксън, което е цветно и го излъчват веднага след новините в дванайсет.

— Как мислите, нещо добро или нещо лошо ще кажат?

— Не знам. Не знам дори дали Денис чете книгите, или просто казва, каквото са му подготвили. Развълнувана съм, но в същото време ме е и страх. След това нещо вече трябва да се случи.

— Госпожа Щайн каза, че сигурно някой от рекламния отдел на „Харпър & Роу“ ни е съжалил и се е обадил тук-там. Каза, че нашата книга е първата, минала през ръцете й, без никакъв бюджет за реклама. Разсмиваме се, но и двете звучим нервно.

— Надявам се да успееш да го гледаш у Елизабет. Ако не можеш, ще ти се обадя и ще ти разкажа всичко подробно.

 

 

В петък вечерта, седмица след като излезе книгата, се приготвям за църква. Тази сутрин ми се обади пастор Томас и ме помоли да дойда на някаква специална среща, която организират, но когато го попитах за какво е, той нещо се разбърза и каза, че трябва да затваря. Мини рече, че и на нея са й се обадили. Затова си гладя една хубава ленена рокля от госпожа Грийнлий и тръгвам към къщата на Мини. Ще отидем заедно до църквата.

Както винаги, домът на Мини е като подпален курник. Мини крещи, наоколо хвърчат разни неща, децата кряскат до едно. Забелязвам, че коремът й вече се очертава под роклята, и съм доволна, че най-накрая започна да й личи. Лирой не я удря, когато е бременна. И Мини го знае, затова подозирам, че ще имат още много бебета.

— Киндра! Вдигни си задника от пода! — провиква се Мини. — Гледай бобът да е топъл, когато татко ти се събуди!

Киндра — вече седемгодишна — отговаря нахакано, докато върви към печката с щръкнало дупе и навирен нос. Тенджерите се раздрънчават.

— Защо трябва аз да готвя вечерята? Ред е на Шугър!

— Защото Шугър е у госпожа Силия, а ти искаш да доживееш трети клас.

Бени идва и ме прегръща през кръста. Хили се и ми показва падналия си зъб, а после тича нанякъде.

— Киндра, намали котлона, преди да си подпалила къщата!

— По-добре да тръгваме, Мини — казвам аз, защото тази врява може да продължи цяла вечер. — Ще закъснеем.

Мини поглежда часовника си. Поклаща глава.

— Защо Шугър още не се е прибрала? Госпожа Силия никога не ме е задържала толкова до късно.

Миналата седмица Мини започна да води дъщеря си със себе си на работа. Обучава я, за да може Шугър да я замести, когато Мини роди. Тази вечер госпожа Силия помолила Шугър да остане до по-късно и казала, че ще я докара у дома.

— Киндра, като се прибера, в мивката да няма и зрънце боб! Да почистиш хубаво! — Мини я прегръща.

— Бени, отиди и кажи на баща си да си надигне глупавия задник от леглото.

— Ооо, мамо, защо аз…

— Хайде, бъди смело момче! Просто не стой много близо до него, когато стане.

Излизаме и вече вървим по улицата, когато чуваме как Лирой се кара на Бени, че го е събудил. Аз забързвам крачка, та да не вземе Мини да се върне и да сложи Лирой на мястото му.

— Радвам се, че тази вечер отиваме на църква — въздъхва Мини. Завиваме по улица „Фариш“ и изкачваме стъпалата. — Така един час няма да мисля за всичко това.

Щом влизаме в преддверието на църквата, един от Кафявите братя се промъква зад нас и заключва вратата. Каня се да попитам защо. Щях да се уплаша, ако имах време, но тогава около трийсет души в залата започват да ръкопляскат. Ние с Мини започваме да пляскаме с тях. Някой сигурно е влязъл в колеж или нещо подобно.

— На кого ръкопляскаме? — питам аз Рейчъл Джонсън. Тя е съпругата на преподобния.

Тя се разсмива и стаята утихва. Рейчъл се навежда към мен.

— Скъпа, пляскаме на теб! — А после изважда книгата от чантата си.

Оглеждам се и виждам, че всички я държат в ръцете си. Тук са всички важни църковни служители. Преподобният Джоунс идва при мен.

— Ейбълийн, това е важен миг за теб и за църквата.

— Сигурно сте изкупили цялата книжарница — казвам аз и всички се засмиват любезно.

— Искаме да знаеш, че заради твоята безопасност това е единственият път, в който църквата ще отбележи заслугата ти. Знам, че за книгата са помогнали много хора, но разбрах, че без теб тя нямаше да съществува.

Поглеждам усмихнато Мини и виждам, че и тя е знаела.

— Из цялото ни паство и общност беше разпространено мълчаливо послание, че ако някой знае чия история е в книгата или кой я е написал, това няма да се обсъжда. Освен тази вечер. Съжалявам — той поклаща глава с усмивка, — но нямаше как да не отбележим по някакъв начин това събитие. — Той ми подава книгата. — Знаем, че не си могла да напишеш името си, затова ние ти написахме нашите.

Разгръщам корицата и виждам не трийсет или четирийсет, а стотици имена, може би петстотин, на първите страници, на последните страници, в полетата. Там са имената на всички хора от моята църква, както и от други църкви. О, как само се разревавам в този миг! Сякаш две години работа, опити и надежди излизат наяве наведнъж.

След това всички се подреждат и минават да ме прегърнат един по един. Казват ми, че съм смела. Аз им викам, че има още много смели хора. Не обичам да съм център на внимание, но съм им признателна, че не споменават други имена. Не искам да си навлекат неприятности. Струва ми се, че не знаят дори и за участието на Мини.

— Възможно е да ти предстоят трудности — казва ми преподобният Джонсън. — Ако се стигне до нещо подобно, църквата ще ти помогне във всяко едно отношение.

Плача ли, плача, застанала там пред всички. Поглеждам към Мини, която се смее. Интересно как хората показват чувствата си по различен начин. Чудя се какво ли би направила госпожица Скийтър, ако беше тук, и това малко ме натъжава. Знам, че никой в града няма да подпише книга за нея и да й каже, че е смела. Никой няма да й обещае да се застъпи за нея. И тогава преподобният ми подава кутия, увита в бяла хартия, завързана със светлосиня панделка, в същите цветове като книгата. Той поставя ръка върху нея като за благословия.

— Тази е за бялата дама. Кажи й, че я обичаме като част от нашето семейство.

 

 

В четвъртък се събуждам с първия слънчев лъч и отивам на работа по-рано. Днес е голям ден. Свършвам бързо работата си в кухнята. Става един часът и се приготвям да гладя пред телевизора на госпожа Лийфолт, включен на Канал 3. Малкото човече спи, а Мей Мобли е на училище. Опитвам се да изгладя няколко плисета, но ги изкривявам. Напръсквам ги с вода и започвам отначало, ядосвам се и се мръщя.

Накрая става време. На екрана се показва Денис Джеймс. Започва да ни разказва за какво ще говори днес. Черната му коса е толкова напръскана с лак, че и косъм не помръдва. Той е най-бързо говорещият южняк, когото съм чувала. С гласа си ме кара да се чувствам, все едно съм на скоростно влакче. Толкова съм нервна, че имам чувството, че ще повърна върху неделния костюм на господин Райли.

— … и в края на предаването ще представим рубриката за книги.

След рекламите той говори за обзаведената като джунгла стая в имението на Елвис Пресли. После казва нещо за новата магистрала 55, която ще строят през Джаксън и ще стига чак до Ню Орлиънс. И тогава, в 1:22 часа, една жена на име Джолийн Френч сяда до него. Тя казва, че е местният литературен критик.

В същия миг госпожа Лийфолт се прибира. Нагласила се е с дрехите за срещата на женската организация и дотропва с шумните си токчета право в дневната.

— Толкова съм щастлива, че жегите преминаха, че ми идва да заскачам от радост — казва тя.

Господин Денис бърбори нещо за някаква книга, наречена „Малкият голям човек“. Опитвам се да се съглася с нея, но изведнъж имам чувството, че лицето ми се сковава.

— Аз… ще взема да го изключа. — Не, не го изключвай! — казва госпожа Лийфолт. — Дават Джолийн Френч! Най-добре да се обадя да кажа на Хили. Тя изтраква с токчетата до кухнята и разменя няколко думи по телефона с третата прислужница на госпожа Хили за последния месец. Ърнестин има само една ръка. Изборът на госпожа Хили става все по-малък. — Ърнестин, обажда се госпожа Елизабет… О, така ли? Добре, тогава, щом се прибере, й кажи веднага, че по телевизията дават една от колежките ни от университета… Точно така, благодаря ти.

Госпожа Лийфолт се връща бързо в дневната и сяда на дивана, но в момента дават реклама. Задушавам се. Какво става? Досега никога не сме гледали телевизия заедно. И точно днес намери да се курдиса пред екрана, като че ли я дават нея! Изведнъж рекламата на сапун „Дайъл“ свършва. И се появява господин Денис с книгата ми в ръка! Бялата птица изглежда огромна. Той вдига книгата и потупва с пръст думата „Анонимен“.

За две секунди се чувствам по-горда, отколкото уплашена. Искам да извикам: „Това е моята книга! Показват книгата ми по телевизията!“ Но трябва да кротувам, все едно онова, което дават, ми е скучно. Едва дишам!

— … със заглавие „Слугинята“, която съдържа разкази на прислужници от Мисисипи…

— О, как ми се иска Хили да си беше вкъщи! На кого мога да се обадя? Виж с какви сладки обувки е, обзалагам се, че си ги е купила от „Папагало“.

„Моля ви, млъкнете!“ Протягам се и усилвам малко, но в следващия миг вече съжалявам. Ами ако заговорят за нея? Дали госпожа Лийфолт ще познае собствения си живот?

— … прочетох я снощи, а сега я чете и съпругата ми… — Господин Денис говори, все едно е ръководител на търг, смее се, повдига вежди, сочи книгата — … и е наистина забележителна. И бих казал, доста поучителна. Използвали са измислено име за града — Найсвил, Мисисипи, но кой знае? — Той слага ръка пред устата си и прошепва много силно: — Може да е Джаксън!

„Моля?“

— Не твърдя, че става дума за Джаксън, може да е всяко друго място, но за всеки случай си купете книгата и се уверете, че в нея не пише за вас! Ха-ха-ха-ха…

Замръзвам, кожата по врата ми настръхва. В книгата няма нищо, по което да се разбере, че става въпрос за Джаксън. Господин Денис, кажете пак, че може да е за всяко друго място! Гледам как госпожа Лийфолт се усмихва на приятелката си по телевизията, все едно глупачката може да я види, господин Денис се смее и говори, но лицето на онази колежка от университета — госпожа Джолийн — е червено като светофар.

— … позор за Юга! Позор за добрите жени от Юга, които цял живот се грижат за прислугата си! Аз лично се отнасям с прислужницата си като с част от семейството, както правят и всичките ми приятелки…

— Защо се мръщи така по телевизията? — изстенва госпожа Лийфолт срещу телевизора. — Джолийн! — Тя се навежда напред и почуква с пръст по челото на госпожа Джолийн. — Не се мръщи! Така не изглеждаш сладка!

— Джолийн, прочете ли финала? За пая? Ако моята прислужница Беси Мей е пред телевизора сега, Беси Мей, гледам по съвсем нов начин на работата, която вършиш всеки ден. И занапред ще пропускам шоколадовия пай! Ха-ха-ха…

Но госпожа Джолийн държи книгата, все едно иска да я изгори:

— Не купувайте тази книга! Жени от Джаксън, не подпомагайте тези клевети с изкараните от съпрузите ви с пот на чело…

— А? — пита госпожа Лийфолт господин Денис.

И тогава хоп — пускат рекламата на „Тайд“.

— За какво говорят? — пита ме госпожа Лийфолт.

Не отговарям. Сърцето ми тупти силно.

— Приятелката ми Джолийн държеше някаква книга.

— Да, госпожо.

— Как се казваше? „Слугинята“ или нещо подобно?

Притискам ютията в яката на ризата на господин Райли. Трябва да се обадя на Мини, на госпожица Скийтър, и да проверя дали са гледали. Но госпожа Лийфолт стои и чака да й отговоря, а аз знам, че няма да се откаже. Никога не се отказва.

— Не чух ли да споменават Джаксън? — пита тя. Не вдигам очи от ютията. — Стори ми се, че споменаха Джаксън. Но защо не искат да си я купуваме?

Ръцете ми треперят. Как можа да се случи това? Продължавам да гладя и се опитвам да изправя смачканите гънки. Миг по-късно рекламата на „Тайд“ свършва и пак се появява Денис Джеймс с книга в ръка, и госпожа Джолийн, все още почервеняла от яд.

— Това е всичко за днес — казва той, — но не забравяйте да си купите „Малкият голям човек“ и „Слугинята“ от нашия спонсор — книжарницата на улица „Стейт“. Проверете сами дали става въпрос за Джаксън! — После пускат музиката и той се провиква: — Приятен ден, Мисисипи!

Госпожа Лийфолт ме поглежда и казва:

— Видя ли това? Нали ти казах, че книгата е за Джаксън! — И пет минути по-късно тя се запътва към книжарницата, за да си купи книгата, в която разказвам за нея.