Катрин Стокет
Слугинята (7)

Глава 7

В средата на октомври жегите най-сетне преминават и сега е хладно, около десет градуса. Сутрин седалката във външната тоалетна е студена и се стряскам, като седна. Клозетът представлява просто малка стаичка, която построиха под навеса за колата. В нея има тоалетна чиния и малка мивка, закачена на стената. Жица за крушката. Тоалетната хартия трябва да стои на пода. Докато прислужвах на госпожа Колиър, нейният гараж беше долепен за къщата и не се налагаше да излизам навън. Къщата вече имаше тоалетна за прислугата. Спях и в собствена стаичка, когато оставах да гледам детето през нощта. А за да ходя в тази тоалетна тук, трябва да излизам навън. Един вторник по пладне излизам да обядвам на задните стълби и сядам на хладния цимент. Тук отзад тревата на госпожа Лийфолт не расте много добре. Една голяма магнолия засенчва почти целия двор. Вече знам, че това дърво ще стане скривалището на Мей Мобли. След около пет години, за да се крие от госпожа Лийфолт. След малко Мей Мобли излиза с клатушкане на стълбите. В ръката си държи половин шницел. Усмихва ми се и ми казва:

— Добра.

— Защо не стоиш вътре при мама? — питам аз, но знам защо. Предпочита да седи навън с прислужницата, отколкото вътре с майка си, която прави всичко друго, но не и да я гледа. Като онези пиленца, дето се объркват и ходят след патицата.

Мей Мобли посочва сините птички, които се приготвят за зимата и цвърчат в малкия сив фонтан.

— Ини птици! — посочва тя и изпуска шницела на стълбите.

Отнякъде изниква онова старо куче птичар Оби, на което не обръщат и капчица внимание, и излапва месото. Не обичам кучета, но това е просто жалка картинка. Погалвам го по главата. Обзалагам се, че никой не го е галил от Коледа насам. Щом го вижда, Мей Мобли изписква и посяга към опашката му, която я удря няколко пъти в лицето, преди да я хване. Горкото животно скимти и хвърля на детето един от онези кучешки погледи, от които ти дожалява — с извита глава и повдигнати вежди. Сякаш едва ли не й казва да го пусне. Това куче не е от онези, дето хапят. За да го остави на мира, й казвам:

— Мей Мобли, къде ти е опашката? Тя веднага пуска кучето и почва да се оглежда за своята опашка. Устата й е отворена, като че ли не може да повярва как досега не е забелязала, че няма опашка. Започва да се върти с клатушкане около себе си и я търси.

— Ти нямаш опашка — засмивам се аз и я хващам, преди да падне от стъпалото.

Кучето души наоколо за още месо. Интересно ми е как малките деца вярват на всичко, което им кажеш. Тейт Форест, едно от децата, които бях гледала много отдавна, ме срещна миналата седмица, докато отивах в „Джитни“. Прегърна ме силно, така се зарадва, като ме видя. Сега е голям мъж. Трябваше да се връщам у госпожа Лийфолт, но той започна да се смее и да си спомня как го гледах като малък. Как първия път, когато му изтръпна кракът и той каза, че го гъделичка, аз му рекох, че кракът му просто е захъркал. И как му бях рекла да не пие кафе, че ще стане чернокож. Каза, че още не е близвал кафе, а вече е на двайсет и една години. Винаги се радвам, когато видя, че децата са пораснали и са станали читави хора.

— Мей Мобли? Мей Мобли Лийфолт!

Госпожа Лийфолт чак сега е забелязала, че детето й не е в стаята при нея.

— Тук при мен е, госпожо Лийфолт — викам аз през мрежата на вратата.

— Казах ти да се храниш на високия си стол, Мей Мобли. Просто не знам как ми се падна такова дете, като всичките ми приятелки си имат истински ангелчета… — Но точно тогава телефонът звънва и я чувам как отива да вдигне.

Поглеждам надолу към малката и виждам, че челото й се е сбърчило между веждите. Замислила се е дълбоко за нещо. Погалвам я по бузата.

— Добре ли си, малката?

А тя вика:

— Мей Мо лоша. От начина, по който го казва, все едно наистина е така, ме заболява.

— Мей Мобли — казвам аз, защото ми хрумва какво да направя. — Ти умно момиче ли си?

Тя ме поглежда, все едно не знае.

— Ти си умно момиче — повтарям аз.

А тя казва:

— Мей Мо умна.

Аз й викам:

— Ти добро момиченце ли си?

Тя ме поглежда. На две години е. Още не знае каква е. Казвам й:

— Ти си добро момиче. — А тя кимва и повтаря думите ми.

Но преди да успея да й кажа още нещо, тя става и хуква да гони горкото куче из двора със смях, а аз изведнъж започвам да се чудя какво ли ще стане, ако всеки ден й казвам по нещо добро. Тя се обръща от поилката за птици, усмихва се и се провиква:

— Здрасти, Ейби. Обичам те, Ейби! — А аз усещам едно гъделичкане, все едно пеперуда пърха с крилца, докато я гледам как си играе. Това усещах, докато гледах Трийлор. И от спомена се натъжавам. След малко Мей Мобли идва и притиска буза до моята, и стои до мен, все едно разбира, че ме боли. Прегръщам я силно и прошепвам:

— Ти си умно момиче. Добро момиче си, Мей Мобли. Чу ли ме? — И продължавам да й говоря, докато и тя не започва да го повтаря.

 

 

Следващите няколко седмици са страшно важни за Мей Мобли. Ако се замислите, сигурно няма да си спомните първия път, в който сте отишли по нужда в тоалетната вместо в пелените. Сигурно и не помните кой ви е научил. Нито едно от децата, които съм отгледала, не ми е казвало: „Ейбълийн, благодаря ти, че ми показа как да използвам гърнето.“ Тази работа е деликатна. Ако се опитате да накарате бебето да седне на гърнето, преди да е готово, ще го подлудите. Децата не могат да схванат какво точно става и се чувстват глупави. Аз обаче знам, че малката е готова. А и тя знае, че е готова. Ама, божке, изпотрошавам си краката да тичам след нея. Слагам я на дървената бебешка седалка, та да не й пропада дупенцето, но щом се обърна с гръб, тя става от клекалото и бяга.

— Ходи ли ти се, Мей Мобли?

— Не.

— Изпи две чаши гроздов сок, знам, че ти се ходи.

— Неее.

— Ще ти дам бисквитка, ако отидеш.

Известно време само се гледаме. Тя започва да хвърля погледи към вратата. Не я чувам да прави нещо в тоалетната. Обикновено успявам да ги науча за две седмици. Но това е, ако майките им ми помагат. Момченцата гледат как бащите им пишкат прави, а момиченцата гледат как майките им ходят до тоалетна седнали. Госпожа Лийфолт не дава на малката да се доближава до нея, когато ходи по нужда, и в това е проблемът.

— Хайде, малката, пишкай заради мен.

Тя се нацупва и поклаща глава. Госпожа Лийфолт е на фризьор, иначе щях да я помоля отново да покаже на малката, макар вече да беше отказала пет пъти. Последния път, когато госпожа Лийфолт ми рече „не“, се канех да й кажа колко деца са ми минали през ръцете и да я питам тя колко е отгледала, но накрая рекох просто „добре“, както винаги.

— Ще ти дам две бисквитки — казвам аз, нищо че майка й все ми мърмори, че я угоявам.

Мей Мобли поклаща глава и отвръща:

— Ти иди.

Сега не твърдя, че не съм чувала тези думи и преди, но обикновено намирам начин да се измъкна. Знам обаче, че някой трябва да покаже на детето, за да се научи. Отговарям й:

— Не ми се ходи.

Гледаме се. Тя сочи с пръст и казва:

— Ти иди.

После се разплаква и започва да се върти, защото седалката й убива на дупето, а аз разбирам какво ще се наложи да направя. Само не знам как да подходя. Дали да я заведа в гаража в моята тоалетна, или да й покажа как се прави в тази в къщата? Ами ако госпожа Лийфолт се прибере и ме завари седнала на тоалетната й чиния? Ще побеснее. Слагам обратно пелената на момиченцето и го завеждам в гаража. Когато вали, тук намирисва на блато. Дори при включена лампа е тъмно и няма хубави тапети като в тоалетната в къщата. Всъщност стените дори не са истински, а са просто от скован шперплат. Чудя се дали малката няма да се уплаши.

— Добре, малката, ето я тоалетната на Ейбълийн.

Мей Мобли надниква вътре и свива устни:

— Ооооо!

Свалям си гащите и пишкам много бързо, изтривам се с хартията и се оправям, преди тя да види каквото и да било. После пускам водата.

— Така се ходи до тоалетна — казвам аз.

Колко изненадана изглежда само! Зяпнала е с уста, все едно е видяла чудо. Излизам и преди да се усетя, тя вече си е свалила пелената и се е покатерила като маймунка на тоалетната чиния, държи се с ръце, за да не падне вътре, и пишка сама.

— Мей Мобли! Пишкаш сама! Браво на теб!

Тя се усмихва, а аз я хващам, преди да си топне дупето в тоалетната. Връщаме се бързо в къщата и й давам две бисквитки. По-късно я слагам на гърнето й и тя отново се изпишква. Най-трудни са първите два пъти. В края на деня имам усещането, че наистина съм свършила нещо важно. Тя започва да говори доста добре и познайте коя е новата дума за днес?

— Какво направи малката днес?

А тя отвръща:

— Пиш.

— Какво ще напишат в учебниците по история, че се е случило днес?

Тя казва:

— Пиш.

Аз я питам:

— Как мирише госпожа Хили?

А тя отвръща:

— Пиш.

Но спирам, защото не е хубаво да говоря така, а и ме е страх, че тя може да го повтори. По-късно същия следобед госпожа Лийфолт се прибира с фризирана коса. Правила си е студено къдрене и мирише на амоняк.

— Познайте какво направи Мей Мобли днес? — казвам й аз. — Отиде по нужда в тоалетната.

— О, това е чудесно! — Тя прегръща дъщеря си, нещо, което не я виждам да прави често.

Знам, че наистина се радва, защото госпожа Лийфолт не обича да сменя пелени. Казвам й:

— Отсега нататък трябва да се погрижите всеки път да ходи в гърнето. Ще се обърка, ако не го направите.

Госпожа Лийфолт се усмихва и казва:

— Добре.

— Да видим дали ще отиде пак, преди да си тръгна.

Отиваме в банята, свалям й пелените и я слагам на тоалетната чиния. Но малката клати глава.

— Хайде, Мей Мобли, ще покажеш ли на мама как ходиш до тоалетна?

— Неее.

Накрая я вдигам.

— Няма нищо, днес беше много добра.

Но госпожа Лийфолт е стиснала устни, сумти и й се мръщи. Преди да успея да я обуя, малката успява да избяга. Голото бебче тръгва да тича през къщата. Влиза в кухнята, отваря задната врата, изтичва до гаража, опитва се да стигне бравата на моята тоалетна. Ние хукваме след нея и госпожа Лийфолт сочи с пръст. Гласът й се вдига с десет октави:

— Това не е твоята тоалетна!

Малката поклаща глава:

— Моя тоалетна!

Госпожа Лийфолт я хваща и я плясва по крака.

— Госпожо Лийфолт, тя не знае какво прави…

— Връщай се в къщата, Ейбълийн!

Ненавиждам я, но влизам в кухнята. Заставам в средата на стаята и оставям вратата отворена след себе си.

— Не съм те отгледала, за да ходиш в негърска тоалетна! — изсъсква тя, като си мисли, че не я чувам, а аз си викам: „Госпожо, вие изобщо не сте отгледали детето си.“.

— Тук е мръсно, Мей Мобли. Ще хванеш болести! Не, не, не! — И я чувам как продължава да пляска голите крачета.

След секунда госпожа Лийфолт довлича малката като чувал с картофи в кухнята. Не мога да направя нищо, освен да гледам. Имам чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото. Госпожа Лийфолт оставя Мей Мобли пред телевизора, отива в спалнята си и затръшва вратата.

Отивам да прегърна малката. Тя още плаче и изглежда ужасно объркана.

— Съжалявам, Мей Мобли — прошепвам й аз. Проклинам се, задето изобщо я заведох отвън. Но не знам какво друго да й кажа и просто я прегръщам. Сядаме да гледаме „Малките пакостници“, докато госпожа Лийфолт не идва да ме пита не е ли време да си ходя. Пъхам монетата от десет цента за автобуса в джоба си. Прегръщам още веднъж Мей Мобли и й прошепвам: — Ти си умно момиче. Ти си добро момиче.

По пътя за вкъщи не забелязвам през прозореца големите бели къщи, покрай които минава автобусът. Не говоря с приятелките си прислужници. Виждам само как пляскат малката заради мен. Виждам как госпожа Лийфолт й казва, че съм мръсна, болна. Автобусът набира скорост по улица „Стейт“. Минаваме по моста „Удроу Уилсън“, а челюстта ми е толкова стегната, че още малко, ще си счупя зъбите. Усещам как семето на горчивината, онова, дето се загнезди в мен след смъртта на Трийлор, расте. Искам да извикам толкова силно, че малката да ме чуе, че мръсотията няма цвят, че негърската част от града не е развъдник на болести. Искам да направя така, че онзи момент да не настъпи — а той настъпва в живота на всяко бяло дете, — моментът, в който те започват да си мислят, че черните са по-лоши от белите. Завиваме по „Фариш“ и аз ставам, защото спирката ми наближава. Моля се за нея този миг да не е настъпил днес. Моля се все още да имам време.

 

 

През следващите няколко седмици всичко е страшно спокойно. Мей Мобли вече носи гащички като за голямо момиче. Почти не се изпуска. След случката в гаража госпожа Лийфолт много се заинтересува от навиците й за ходене до тоалетна. Дори позволи на детето да я гледа на клекалото, за да му покаже как ходят по нужда белите. Няколко пъти обаче, когато майка й я няма, хващам малката да се опитва да отиде в моята тоалетна. Понякога успява да си свърши работата там, преди да й попреча.

— Здравейте, госпожо Кларк — на задните стълби стои Робърт Браун, който коси тревата в двора на госпожа Лийфолт. Навън е приятно и хладно.

Отварям мрежата на вратата.

— Как е, синко? — питам аз и го потупвам по ръката. — Чувам, че косиш всички дворове на улицата.

— Да, госпожо. Наех двама души да работят за мен — ухилва се той.

Той е хубаво, високо момче с къса коса. Беше съученик на Трийлор в гимназията. Бяха добри приятели, играеха заедно бейзбол. Докосвам го по ръката просто защото имам нужда да го пипна пак.

— Как е баба ти? — питам го. Обичам Лувиния, тя е най-добрият човек на света. С Робърт дойдоха заедно на погребението. Това обаче ми напомня какво предстои следващата седмица. Най-страшният ден от годината.

— По-здрава е и от мен — усмихва се той. — Ще мина покрай вас в неделя да окося. Преди Трийлор косеше тревата в двора. Сега тази работа върши Робърт, без дори да го моля, и не приема пари.

— Благодаря ти, Робърт. Много мило от твоя страна.

— Нали ще се обадите, ако имате нужда от нещо, госпожо Кларк? — Благодаря ти, синко.

Чувам, че звънецът иззвънява, и виждам отпред колата на госпожица Скийтър. Този месец тя идва всяка седмица у госпожа Лийфолт, за да ме пита за въпросите до госпожа Мърна. Пита ме как се махат петна от котлен камък, а аз й казвам да използват винена киселина. Тя ме пита как се развърта електрическа крушка, счупена във фасонката, а аз й казвам — със суров картоф. Тя ме пита какво се е случило между старата й прислужница Константин и майка й, а аз млъквам. Преди няколко седмици си помислих, че ако й кажа нещичко за дъщерята на Константин, тя ще ме остави на мира. Но госпожица Скийтър продължава с въпросите. Можех да й кажа, че няма как да разбере защо чернокожа жена не може да отгледа дете с бяла кожа в Мисисипи. Защото животът й ще е тежък и самотен, няма да се вписва нито при едните, нито при другите. Всеки път, след като приключи с въпросите как се почиства това, как се поправя онова или къде е Константин, говорим и за други неща. Преди не се е случвало да говоря много с хората, при които работя, или с техните приятели. Без да се усетя, й разказах как Трийлор никога не изкарваше по-малко от петица или че новият свещеник в църквата ми лази по нервите, защото фъфли. Все дреболии, но такива, които обикновено не бих казала на бял човек. Днес се опитвам да й обясня разликата между почистването на среброто чрез потапяне и полирането му и как само в запуснатите къщи топят приборите в разтвор, защото става по-бързо, но пък после не изглеждат така добре. Госпожица Скийтър килва глава настрани и сбърчва чело:

— Ейбълийн, помниш ли онази… идея на Трийлор, за която ми каза? Кимвам настръхнала. Не биваше да споделям това с бяла жена. Госпожица Скийтър присвива очи като онзи път, когато повдигна въпроса за тоалетната. — Мислех си за нея. Исках да говоря с теб…

Но преди да довърши, в кухнята влиза госпожа Лийфолт и заварва малката да си играе с гребена в дамската ми чанта, и казва, че може би Мей Мобли трябва да се изкъпе по-рано днес. Аз се сбогувам с госпожица Скийтър и отивам да напълня ваната.

 

 

След като цяла година се страхувам от този ден, осми ноември най-сетне настъпва. Предишната нощ спах само два часа. Ставам призори и слагам кафеварката на котлона. Гърбът ме боли, когато се навеждам да опъна чорапите си. Тъкмо преди да изляза, звъни телефонът.

— Само те проверявам. Спа ли?

— Горе-долу.

— Довечера ще ти донеса карамелена торта. И никъде няма да ходиш, преди да си я изяла цялата на вечеря.

Опитвам се да се усмихна, но не се получава. Казвам на Мини, че й благодаря. Преди три години на този ден умря Трийлор. Но у госпожа Лийфолт днес си е ден за чистене на подовете. Денят на благодарността е след две седмици и вече имам много работа. Цяла сутрин бърша, чак до новините в дванайсет. Пропускам си сериала, защото дамите в трапезарията имат среща на женската организация, а когато има гости, не ми е позволено да гледам телевизия. Не ми пречи. Толкова съм уморена, че мускулите ми треперят. Но не искам да стоя на едно място. Към четири часа в кухнята влиза госпожица Скийтър. Още преди даже каже „Добър ден“, госпожа Лийфолт се втурва покрай нея:

— Ейбълийн, току-що разбрах, че госпожа Фредерикс ще дойде утре от Грийнууд и ще остане за Деня на благодарността. Искам да излъскаш всички сребърни прибори и да изпереш кърпите за гости. Утре ще ти направя списък какво още трябва да свършиш.

Госпожа Лийфолт поклаща глава към госпожица Скийтър, сякаш нейният живот е най-тежък, и излиза. Отивам да взема сребърните прибори от трапезарията. Божке, вече съм уморена, а трябва да работя и на бала следващата събота. Мини няма да идва. Страх я е да не се натъкне на госпожа Хили. Когато се връщам в кухнята, госпожица Скийтър още е там и ме чака. В ръката си държи писмо до госпожа Мърна.

— Имате въпрос за чистенето ли? — въздъхвам аз. — Кажете.

— Не точно. Просто… онзи ден… исках да те попитам…

Сипвам върху парцал една капачка паста за полиране „Пайн-Ола“ и започвам да търкам розата върху сребърния чайник, чучура, дръжката. Боже, по-скоро да става утре. Няма да ходя на гробищата. Не мога, твърде ми е тежко…

— Ейбълийн, добре ли си?

Спирам и вдигам очи. Осъзнавам, че госпожица Скийтър ми е говорила през цялото време.

— Извинете, просто… си мисля нещо.

— Изглеждаш толкова натъжена…

— Госпожице Скийтър — усещам как очите ми се пълнят със сълзи, защото три години не стигат. И сто години няма да стигнат да забравя. — Може ли да ви помогна с въпросите утре?

Госпожица Скийтър понечва да каже нещо, но замълчава.

— Разбира се. Надявам се да се почувстваш по-добре.

Приключвам със сребърния сервиз и кърпите и казвам на госпожа Лийфолт, че трябва да се прибирам, макар да ми остава още половин час на работа и тя ще ми удържи от парите. Госпожа Лийфолт отваря уста, за да възрази, и аз прошепвам лъжата: „Повърнах“, а тя вика: „Тръгвай си!“ Защото освен от майка си, госпожа Лийфолт най-много се страхува от негърски болести.

 

 

— Добре. Ще се върна след трийсет минути. Ще паркирам отпред точно в девет и четирийсет и пет.

Госпожа Лийфолт ме оставя пред супермаркет „Джитни“, за да напазарувам за Деня на благодарността, който е утре.

— Да й донесеш касовата бележка — казва госпожа Фредерикс, майката на госпожа Лийфолт.

Трите седят на предната седалка, Мей Мобли е притисната по средата с толкова нещастен поглед, та ще си рече човек, че ще й бият инжекция против тетанус. Горкото момиченце! Този път госпожа Фредерикс ще остане за две седмици.

— Не забравяй пуйката — казва госпожа Лийфолт. — И две кутии сос от боровинки.

Усмихвам се. Приготвям вечерята за Деня на благодарността на бели семейства, откакто Калвин Кулидж^[1] беше президент.

— Престани да се въртиш, Мей Мобли — сопва се госпожа Фредерикс, — или ще те ощипя.

— Госпожо Лийфолт, нека я взема с мен в магазина. Да ми помогне с покупките.

Госпожа Фредерикс се кани да възрази, но госпожа Лийфолт казва:

— Взимай я.

И преди да се усетя, малката се промъква през скута на госпожа Фредерикс и излиза през прозореца в ръцете ми, все едно съм Спасителят. Взимам я, а те тръгват по улица „Фортификейшън“ и ние с малката започваме да се кикотим като ученички. Отварям металната врата, взимам количка и слагам Мей Мобли да седне в нея и да промуши крака през дупките. Щом съм с униформа, имам право да пазарувам в „Джитни“. Липсват ми старите времена, когато отивах на улица „Фортификейшън“, а там стояха фермерите с ръчните си колички и се провикваха:

— Сладки картофи, зелен боб, зрял боб, бамя. Прясна сметана, мътеница, кашкавал, яйца.

Но и в „Джитни“ не е зле. Поне имат хубав климатик.

— Добре, малката. Да видим какво ни трябва.

От щанда за зеленчуци взимам шест картофа, три връзки зелен боб. Купувам пушен свински бут от касапина. Магазинът е светъл, чист и подреден. Няма нищо общо със супермаркета за чернокожи „Пигли Уигли“, където по пода има дървени стърготини. Виждам предимно бели дами, усмихнати, с вече направени прически, напръскани с лак за коса, готови за утре. Пазаруват и четири или пет прислужници, всичките облечени с униформи.

— Лилавото! — казва Мей Мобли и й давам да държи кутията с боровинки. Тя й се усмихва като на стар приятел. Мей Мобли обича лилави неща.

На щанда за подправки взимам пакет сол от един килограм, в който ще накисна пуйката, и го слагам в количката. Броя на пръсти часовете — десет, единайсет, дванайсет. Ако ще кисна птицата за четиринайсет часа в подсолена вода, трябва да я сложа в кофата около три часа днес следобед. Утре сутрин ще трябва да отида у госпожа Лийфолт в пет часа и да сложа пуйката да се пече за около шест часа. Днес вече опекох две тави царевични питки и ги оставих да престоят на кухненския плот, за да станат хрупкави. Ябълковият пай е готов за печене, а бисквитите ще приготвя утре.

— Приготвяш се за утре, а, Ейбълийн? — обръщам се и виждам зад себе си Франи Кутс. Тя ходи в моята църква и работи при госпожа Каролин на улица „Маншип“. — Здравей, сладурче, какви дебели крачета имаш — казва тя на Мей Мобли, която ближе кутията с боровинки. Фани навежда глава и ме пита: — Чу ли какво е станало тази сутрин с внука на Лувиния?

— Робърт, който коси тревата ли?

— Отишъл в тоалетната за бели в градинарския магазин „Пинчман“. Разправят, че там нямало табела за забрана. Двама бели мъже го подгонили и го пребили с щанга.

О, не! Не и Робърт!

— Той… дали ще…? Франи поклати глава. — Не знаят. В болницата е. Чух, че ослепял.

— Господи, не — затварям аз очи.

Лувиния е най-добрият и мил човек на света. Отгледа Робърт сама, след като дъщеря й почина.

— Горката Лувиния! Не знам защо лошите неща се случват все на добрите хора — казва Франи.

 

 

Същия следобед работя като луда — режа лук и целина, приготвям заливката, мия картофите, чистя боба, лъскам среброто. Чух, че тази вечер съседите ще се събират у Лувиния в пет часа, за да се помолят за Робърт, но когато слагам десеткилограмовата пуйка в маринатата, вече едва си мърдам ръцете. Приключвам с готвенето чак в шест часа, два часа по-късно от обикновено. Знам, че няма да имам сили да почукам на вратата на Лувиния. Ще отида утре, след като приключа с почистването на пуйката. Тътря се бавно от автобусната спирка и едва си държа очите отворени. Завивам по „Джийсъм“. Пред къщата ми е спрял голям бял кадилак. А на предните стълби седи госпожица Скийтър с червена рокля и червени обувки, крещящи като мегафон. Приближавам се бавно към двора си и се чудя какво ли иска сега. Госпожица Скийтър става, здраво стиснала дамската си чанта, все едно някой ще й я дръпне. Белите не идват в моя квартал, освен ако не карат някоя прислужница до дома й, което не ми пречи. По цял ден прислужвам на бели хора. Не искам обаче да ги гледам и когато съм си вкъщи.

— Надявам се, нямаш нищо против, че наминах — казва тя. — Просто… не знаех къде другаде можем да поговорим.

Сядам на стъпалата, а всеки прешлен на гръбнака ме боли. Малката така се изнерви от баба си, че ме напишка цялата и сега мириша. По улицата е пълно с хора, които отиват към дома на Лувиния, за да се помолят за Робърт, а отсреща децата играят на топка. Всички ни зяпат и сигурно си мислят, че ме уволняват.

— Да, госпожо — въздъхвам аз. — Какво мога да направя за вас?

— Имам една идея. Искам да напиша нещо, но ми трябва помощта ти.

Въздъхвам тежко. Харесвам госпожица Скийтър, но чак пък толкова! Можеше да се обади. Никога не би цъфнала на вратата на някоя бяла жена, без да се обади предварително. А тук се появява, като че ли има пълно право да ме безпокои в дома ми.

— Искам да те интервюирам. Да те разпитам за работата ти като прислужница.

Една червена топка се претъркулва на около метър в двора ми. Момчето на Джоунс претичва през улицата, за да я вземе. Щом вижда госпожица Скийтър, спира като попарено. После изтичва и грабва топката. След това се обръща и си плюе на петите, все едно се страхува, че тя ще го погне.

— Като за рубриката на госпожа Мърна ли? — питам аз сухо. — За чистене?

— Не. Говоря ти за книга — казва тя с блеснали очи. Вълнува се. — Книга с разкази какво е да работиш при бяло семейство. Като например как е да работиш, да речем, при… Елизабет.

Обръщам се и я поглеждам. Това се е опитвала да ме попита през последните две седмици в кухнята на госпожа Лийфолт.

— Мислите ли, че госпожа Лийфолт ще се съгласи да разправям разни истории за нея?

Госпожица Скийтър малко помръква.

— Ами, не. По-скоро си мислех да не й казваме. Ще трябва да се погрижа и другите прислужници да го запазят в тайна.

Сбърчвам чело, защото започвам да схващам накъде бие.

— Кои други прислужници?

— Надявах се да интервюирам четири или пет. За да разкажат какво е да работиш като прислужница в Джаксън.

Оглеждам се. Седим навън пред погледите на всички. Тя не знае ли колко е опасно да говорим за такива работи, когато всеки може да ни види?

— И какви истории точно си мислите, че ще чуете?

— Колко ви плащат, как се отнасят с вас, за тоалетните, за децата, за всичко, което сте преживели — добро и лошо.

Изглежда въодушевена, като че ли това е някаква игра. За миг ми хрумва, че може би по-скоро съм луда, а не уморена.

— Госпожице Скийтър — прошепвам й аз, — това не ви ли се струва малко опасно?

— Ако внимаваме…

— Моля ви, по-тихо. Знаете ли какво ще стане с мен, ако госпожа Лийфолт разбере, че говоря зад гърба й?

— Няма да казваме на никого — тя започва да говори малко по-тихо, но не достатъчно. — Интервютата ще са поверителни.

Взирам се в нея. Полудяла ли е?

— Чухте ли за случката с чернокожото момче тази сутрин? Онова, дето го пребили с щанга, защото по грешка влязло в тоалетната за бели?

Тя ме поглежда и леко примигва.

— Знам, че положението е малко несигурно, но това е…

— А за братовчедка ми Шинел в окръг Котър? Подпалили колата й, защото отишла до избирателната секция.

— Никой не е писал подобна книга — казва тя най-накрая шепнешком, защото май вече е по-наясно как стоят нещата. — Ще направим нещо напълно новаторско. Ще представим съвсем нова гледна точка.

Забелязвам покрай къщата ми да минават група прислужници с униформи. Те поглеждат насам и ме виждат как седя с бяла жена на предните стълби. Стискам зъби, защото знам, че телефонът ми ще звъни на пожар.

— Госпожице Скийтър — казвам аз бавно, за да види, че говоря напълно сериозно. — Да се съглася да ви помогна, е все едно сама да драсна клечка на къщата си.

Госпожица Скийтър започва да си гризе нокътя.

— Но аз вече… — Тя стисва очи.

Каня се да я попитам: „Какво вече?“, но малко ме е страх какво може да ми отговори.

Тя бръква в чантата си, вади листче хартия и записва телефона си.

— Поне ще си помислиш ли?

Въздъхвам и извръщам очи към двора. Казвам колкото мога по-тихо:

— Не, госпожо.

Тя оставя листчето помежду ни на стъпалото и се качва в кадилака си. Твърде уморена съм, за да стана. Просто си седя и я гледам как тръгва бавно надолу по пътя. Момчетата, които ритат топка, се дръпват от улицата и застават мирно отстрани, като че ли покрай тях минава катафалка.