Катрин Стокет
Слугинята (30)

Глава 30

След предаването „Хората говорят“ грабвам дистанционното и изключвам телевизора. Ще започне сериалът ми, но не ме е грижа. Доктор Стронг и госпожа Джулия днес ще трябва да светуват без мен. Иде ми да се обадя на Денис Джеймс по телефона и да го питам: „За кого се мислите, та дрънкате такива лъжи? Не можете да разправяте на целия град, че книгата ни е за Джаксън! Не знаете за кой град е написана!“ Ще ви кажа какво иска този глупак. Ще му се книгата да е за Джаксън. Ще му се Джаксън, Мисисипи, да беше достатъчно интересно място, че да напишат цяла книга за него, и макар наистина да е за Джаксън… е, той няма как да знае това. Втурвам се в кухнята и се обаждам на Ейбълийн, но и след втория ми опит линията още дава заето. Затварям. В дневната включвам ютията, дръпвам бялата риза на господин Джони от коша. За хиляден път започвам да се чудя какво ще стане, когато госпожа Хили прочете последната глава. Надявам се скоро да се заеме за работа и да започне да разправя на хората, че не става въпрос за нашия град. И цял следобед да повтаря на госпожа Силия да ме уволни, тя няма да го направи. Омразата към госпожа Хили е единственото общо между мен и тази луда жена. Но не знам какво ще прави госпожа Хили, след като веднъж се провали. Това ще се превърне във война само между мен и госпожата. Няма да засегне другите.

Как само се ядосах! От мястото, на което гладя, виждам госпожа Силия в задния двор, с тесни сатенени розови панталони и черни гумени ръкавици. Целите й колене са в пръст. Сто пъти я помолих да престане да копае с хубавите си дрехи. Но тази жена изобщо не ме слуша. По тревата до басейна са пръснати гребла и инструменти. Единственото, с което госпожа Силия се занимава сега, е да копае из двора и да сади разни цветя. Нищо, че преди няколко месеца господин Джони нае градинар на име Джон Уилис на пълен работен ден. Надяваше се така да имаме някаква защита, след онзи случай с голия мъж, но градинарят е толкова стар, че ходи прегърбен като бастун. И е също толкова кльощав. Непрекъснато изпитвам желание да надникна в храстите и да проверя дали не е получил удар. Предполагам, че на господин Джони сърце не му дава да го уволни и да вземе някой по-млад. Пръскам още малко кола по яката на господин Джони. Чувам госпожа Силия да се провиква как трябва да се сади храст:

— Това са хортензии, трябва да сложим в почвата още тор, богат на желязо. Разбра ли, Джон Уилис?

— Да, госпожо — извиква в отговор Джон Уилис.

— Млъквайте, госпожо — казвам си аз. Като му вика така, той си мисли, че тя е глухата. Телефонът иззвънява и аз тичам да вдигна.

— О, Мини — казва Ейбълийн в слушалката. — Ако разберат кой е градът, за нула време ще се досетят и кои са хората.

— Голям глупак е този.

— Откъде да знаем, че госпожа Хили изобщо ще я прочете? — казва Ейбълийн и гласът й става писклив. Надявам се госпожа Лийфолт да не я чува. — Божке, трябваше да го обмислим по-внимателно, Мини.

За пръв път чувам Ейбълийн да говори така. Все едно сме си разменили ролите.

— Чуй ме сега — казвам аз, защото ми хрумва нещо. — След като господин Джеймс вдигна такъв шум, съм сигурна, че ще я прочете. Сега целият град ще си я купи. — И докато изричам тези думи, осъзнавам, че наистина е така. — Недей още да се вайкаш, защото може би всичко се подрежда както трябва.

Пет минути след като затварям, телефонът на госпожа Силия пак звъни.

— Домът на госпожа Си…

— Току-що говорих с Лувиния — прошепва Ейбълийн. — Госпожа Лу Ан тъкмо се е прибрала с една книга за себе си и още една за най-добрата й приятелка, Хили Холбрук. Започва се.

Кълна се, цяла вечер имам чувството, че виждам госпожа Хили да чете книгата. Чувам да шепти думите, които чете със студения си бял глас. В два през нощта ставам от леглото, отварям своя екземпляр и се опитвам да позная до коя глава е стигнала. До първа, до втора или до десета? Накрая просто се взирам с празен поглед в синята корица. Досега не съм виждала книга с толкова хубав цвят. Избърсвам петното на предната корица. После я скривам обратно в джоба на едно зимно палто, което никога не съм обличала, защото, откакто се омъжих за Лирой, не съм прочела нито една книга и не искам, като види тази, той да заподозре нещо. Накрая се връщам в леглото и си казвам, че няма как да позная до коя глава е стигнала госпожа Хили. Знам обаче, че не е стигнала до последната част, в която пише за нея. Знам това, защото още не съм чула писъка й.

На сутринта се радвам, че отивам на работа. Кълна се! Днес е денят за бърсане на подовете и искам да забравя за малко за книгата. Сядам тежко в колата и тръгвам към окръг Мадисън. Вчера госпожа Силия пак ходи при някакъв доктор, за да разбере дали ще може да има деца, а аз едва не й рекох, че ако иска, може да вземе моето. Сигурна съм, че днес ще ми разкаже всичко подробно. Поне глупачката прояви здрав разум и се отказа от доктор Тейт.

Спирам пред къщата. Трябва да паркирам отпред, защото госпожа Силия най-накрая се отказа от преструвките и каза на господин Джони онова, което той вече знаеше. Първото, което виждам, е, че пикапът на господин Джони е още пред къщата. Изчаквам в колата си. Досега нито веднъж не си е бил вкъщи, когато пристигам на работа. Пристъпвам в кухнята. Заставам в средата и се оглеждам. Някой вече е направил кафе. Чувам мъжки глас в трапезарията. Тук става нещо. Навеждам се до вратата и чувам господин Джони, който си е у дома в работен ден в 8:30 сутринта, а гласчето в главата ми нарежда веднага да бягам през вратата. Госпожа Хили му се е обадила и му е рекла, че съм крадла. Разбрал е за пая. Знае за книгата.

— Мини? — чувам гласа на госпожа Силия. Много внимателно бутвам летящата врата и надзъртам в трапезарията. Госпожа Силия седи начело на масата, а господин Джони е седнал до нея. И двамата вдигат очи към мен. Господин Джони е по-бял и от албиноса, който живее зад къщата на госпожа Уолтърс.

— Мини, ще ми донесеш ли чаша вода, ако обичаш? — казва той, а мен ме спохожда лошо предчувствие.

Донасям му водата. Когато оставям чашата върху една салфетка, господин Джони става. Поглежда ме дълго и изпитателно. Боже, започва се.

— Казах му за бебето — прошепва госпожа Силия. — За всичките бебета.

— Мини, щях да я изгубя, ако не беше ти — казва той и ме хваща за ръцете. — Слава Богу, че си била тук.

Поглеждам към госпожа Силия, но погледът й е празен. Вече знам какво й е казал докторът. Разбирам, че тя никога няма да може да роди живо бебе. Господин Джони стисва ръцете ми, а после отива до нея. Пада на колене и поставя глава в скута й. Тя започва да го гали по косата.

— Не си тръгвай. Не ме напускай, Силия — изплаква той.

— Кажи й, Джони, кажи на Мини какво ми каза.

Господин Джони вдига глава. Косата му е разчорлена и той ме поглежда.

— Мини, при нас винаги ще имаш работа. Ако искаш, можеш да останеш тук до края на живота си.

— Благодаря ви, господине — казвам аз напълно искрено. Това са най-хубавите думи, които можех да чуя днес. Тръгвам към вратата, но госпожа Силия казва тихичко:

— Ще останеш ли малко тук, Мини?

И аз се облягам на шкафа, защото бебето вече ми натежава. Чудя се как така аз имам толкова много деца, а тя нито едно. Той плаче. Тя плаче. Стоим като трима глупаци и плачем насред трапезарията.

— Сериозно ти говоря — казвам на Лирой в кухнята два дни след това. — Натискаш копчето и каналът се сменя. Даже не трябва да ставаш от стола. Лирой не вдига очи от вестника.

— Това са глупости, Мини.

— И госпожа Силия го има, нарича се дистанционно. Кутия, голяма колкото половин самун хляб.

Лирой поклаща глава.

— Бели мързеливци. Не могат даже да мръднат и да завъртят копчето.

— Предполагам, че скоро хората ще полетят и до Луната — казвам аз. Даже не се усещам какво говоря. Отново се ослушвам за писъка. Кога онази жена ще прочете книгата?

— Какво има за вечеря? — пита Лирой.

— Да, мамо, какво ще ядем? — обажда се Киндра.

Чувам, че на алеята спира кола. Ослушвам се и изпускам лъжицата в тенджерата с боба.

— Пшеничена каша.

— Няма да ям пшеничена каша за вечеря! — заявява Лирой.

— Нали това закусвахме! — оплаква се Киндра.

— Искам да кажа… шунка. И боб. — Отивам и затварям с трясък задната врата, и пускам резето. Пак поглеждам през прозореца. Колата излиза на заден ход. Някой просто е обърнал пред къщи. Лирой става и отваря задната врата.

— Тук е адски горещо! — Идва при мен до печката. — Какво ти става? — навежда се той на около два сантиметра от лицето ми.

— Нищо — отстъпвам аз крачка назад. Обикновено не ме закача, докато съм бременна.

Но той се приближава още повече. Стисва силно ръката ми.

— Какво си направила този път?

— Н-нищо — отвръщам аз. — Просто съм уморена.

Той ме стисва още по-здраво. Ръката ми пламва.

— Никога не се уморяваш. Не и преди деветия месец.

— Нищо не съм направила, Лирой. Отиди да седнеш и ме остави да сготвя вечерята.

Той ме пуска, но продължава да ме гледа. Не мога да го погледна в очите.