Катрин Стокет
Слугинята (28)

Глава 28

След като затварям телефона, излизам на задната веранда и се взирам в студената земя. Толкова съм уморена, че дори не съм забелязала колата на доктор Нийл. Сигурно е дошъл, докато съм била в пощата. Облягам се на парапета и го изчаквам да излезе от стаята на майка. През отворената входна врата виждам, че спалнята в дъното на коридора е затворена. Малко по-късно доктор Нийл внимателно затваря вратата след себе си и излиза на верандата. Застава до мен.

— Дадох й лекарство да успокои болката — казва той.

— Болката ли? Мама да не е повръщала тази сутрин?

Старият доктор Нийл ме поглежда с мътните си сини очи. Гледа ме продължително и изпитателно, сякаш се опитва да вземе някакво решение.

— Майка ти има рак, Юджиния. На стомаха.

Протягам ръка и се облягам на стената на къщата. Смаяна съм, но нима вече не се досещах?

— Тя не искаше да ти казва — поклаща той глава. — Но след като отказва да влезе в болница, трябва да знаеш. Следващите няколко месеца ще бъдат… много тежки. — Той повдига вежди. — И за нея, и за теб.

— Няколко месеца? Само толкова ли…? — Слагам ръка пред устата си, изпъшквам.

— Може би повече, може би по-малко, скъпа — поклаща глава той. — Като познавам майка ти обаче — хвърля той поглед към къщата, — тя ще се бори с тази болест със зъби и нокти.

Стоя замаяна и безмълвна.

— Можеш да ми се обаждаш по всяко време, Юджиния. И в кабинета, и у дома.

Влизам в къщата и отивам в стаята на майка. Татко седи на дивана до леглото с празен поглед. Майка седи изправена. Когато ме вижда, обръща очи.

— Е, предполагам, че ти е казал.

От брадичката ми капят сълзи. Хващам я за ръцете.

— Откога знаеш?

— От около два месеца.

— О, мамо.

— Престани, Юджиния, няма какво да се направи.

— Но какво мога да… не мога просто да седя и да гледам как… — дори не мога да го произнеса. Всички думи са прекалено страшни.

— Определено няма просто да седиш тук. Карлтън ще стане адвокат, а ти… — тя размахва пръст. — Не си и помисляй да се занемаряваш. Ще се обадя на Фани Мей в мига, в който успея да стигна до кухнята, и ще ти запазя часове за фризьор до 1975 г.

Отпускам се на дивана и татко ме прегръща. Облягам се на него и започвам да плача.

 

 

Коледната елха, която Джеймсо донесе преди седмица, съхне и всеки път, щом някой влезе в дневната, от нея се посипват иглички. До Коледа остават още шест дни, но никой не си прави труда да я полива. Под дървото стоят няколко подаръка, които майка купи и опакова още през юли — един за татко, който очевидно е официална вратовръзка за църква, нещо дребно и квадратно за Карлтън, тежка кутия за мен, в която подозирам, че има нова Библия. Сега, след като всички разбраха за рака, майка сякаш се освободи от нишките, които я държаха изправена. Конците на марионетката са отрязани и дори главата й изглежда клюмнала. Успява най-много да стане и да отиде до банята или да поседи на верандата за по няколко минути на ден. Следобед взимам пощата на майка — списание „Добра домакиня“, бюлетините на църквата, новините от Дъщерите на американската революция.

— Как си? — отмятам косата й назад, а тя затваря очи, сякаш усещането е прекрасно. Сега тя е детето, а аз майката.

— Добре съм.

Влиза Паскагула. Тя поставя поднос с бульон на масата. Майка немощно поклаща глава, когато тя излиза, и се взира с празен поглед към вратата.

— О, не — прави гримаса тя. — Не мога да ям.

— Не е нужно да ядеш сега, мамо. Може и по-късно.

— Сега с Паскагула просто не е същото, нали? — казва тя.

— Не, не е — отвръщам аз. Това е първият път, в който споменава Константин, след ужасния ни разговор.

— Казват, че добрата прислужница е като истинската любов — една-единствена през целия живот.

Кимвам и си мисля как трябва да отида и да запиша това, да го включа в книгата. Но разбира се, е твърде късно, защото вече изпратих ръкописа. Няма какво да направя, никой от нас вече не може да направи нищо, не ни остава друго, освен да чакаме. На Бъдни вечер е потискащо, дъждовно и топло. На всеки половин час татко идва от стаята на майка, поглежда през предния прозорец и пита: „Дойде ли си?“, дори и в стаята да няма никой. Тази вечер брат ми Карлтън трябва да пристигне от правния факултет на Университета на Луизиана и двамата с татко го чакаме с нетърпение. Майка цял ден повръща и получава спазми. Едва си държи очите отворени, но не може да заспи.

— Шарлот, трябва да те приемем в болницата — каза доктор Нийл онзи следобед. Не помня колко пъти повтори това през последната седмица. — Поне ми позволи да извикам сестрата, за да остане при теб.

— Чарлс Нийл — отвърна майка, без дори да надигне глава от дюшека, — няма да прекарам последните си дни в болница, нито пък ще превърна дома си в такава.

Доктор Нийл просто въздъхна, даде на татко някакво ново лекарство и му обясни как трябва майка да го взима.

— Но ще й помогне ли? — чух татко да шепне в коридора. — Ще й помогне ли да се почувства по-добре.

Доктор Нийл постави ръка на рамото на татко:

— Не, Карлтън.

В шест часа същата вечер Карлтън най-сетне паркира колата си пред къщата и влиза вътре.

— Здравей, Скийтър — прегръща ме той. Разчорлен е от пътуването, изглежда красив със синия си плетен колежански пуловер. Свежият въздух, който внесе със себе си, мирише приятно. Радвам се вкъщи да има още някой.

— Боже, защо е толкова горещо тук?

— На нея й е студено — казвам тихо аз. — Непрекъснато.

Отивам с него в спалнята. Щом го вижда, майка се надига, сяда в леглото и протяга тънките си ръце.

— О, Карлтън, ти се прибра.

Карлтън замръзва на място. После се навежда и я прегръща много внимателно. Поглежда през рамо към мен и виждам смаяното му изражение. Обръщам се. Покривам устата си с ръка, за да не се разплача, защото няма да мога да спра. Погледът на Карлтън ми казва повече, отколкото искам да знам. Когато Стюарт се отбива на Коледа, не го спирам, когато се опитва да ме целуне. Но му казвам:

— Позволявам ти това само защото майка ми умира.

 

 

— Юджиния — провиква се майка.

Нова година е и аз правя чай в кухнята. Коледа мина и тази сутрин Джеймсо изнесе елхата навън. Из къщата все още има разпилени иглички, но успях да прибера украсите и да ги върна обратно в килера. Уморих се и се изнервих, докато се опитвах да опаковам всяка играчка поотделно, както майка обича, за да са готови за следващата година. Не смея и да си помисля колко безполезно е това сега. Нямам вести от госпожа Щайн и дори не знам дали ръкописът е пристигнал навреме. Снощи не издържах и се обадих на Ейбълийн, за да й кажа, че нямам никакви новини, само заради облекчението да го споделя с някого.

— Все се сещам за още нещо, което можехме да включим — казва Ейбълийн.

— Трябва да си напомням, че вече го изпратихме.

— И аз също. Ще ти се обадя веднага щом разбера нещо.

Отивам в спалнята. Майка седи облегната на възглавниците. Установихме, че като седи изправена, повръща по-малко. Белият емайлиран леген е до нея.

— Здравей, мамо. Имаш ли нужда от нещо?

— Юджиния, не можеш да носиш тези панталони на новогодишното празненство у семейство Холбрук! — Когато примигва, майка задържа очите си затворени за миг. Изтощена е — скелет в бял пеньоар с нелепо шарени панделки и колосана дантела. Шията й се губи в яката като на четирийсеткилограмов лебед. Може да се храни само със сламка. Напълно е изгубила обонянието си. Но въпреки това може да надуши и от другата стая дали съм се облякла неподходящо.

— Те отложиха празненството, мамо. — Вероятно си спомня за празненството на Хили от миналата година. Доколкото разбрах от Стюарт, всички тържества са отменени заради смъртта на президента. Не че иначе щяха да ме поканят.

Тази вечер Стюарт ще дойде на гости и ще гледаме Дик Кларк по телевизията. Майка поставя малката си измършавяла ръка върху моята, под кожата прозират крехките й стави. Носех размера дрехи на майка, когато бях единайсетгодишна. Тя ме поглежда спокойно.

— Струва ми се, че трябва да включим тези панталони в списъка.

— Но те са удобни и топлят и…

Тя поклаща глава и затваря очи:

— Съжалявам, Скийтър. Вече не споря с нея.

— Добре — въздъхвам аз.

Майка изважда бележник изпод завивките, от невидим джоб, какъвто приши на всичките си дрехи, за да държи там хапчетата против гадене и носните кърпи. Малки диктаторски списъци. Макар да е толкова немощна, се изненадвам колко е стабилна ръката й, докато попълва списъка „Не обличай“: „Сиви, безформени, мъжки панталони.“ После се усмихва доволно. Звучи зловещо, но когато майка осъзна, че след като умре, вече няма да може да ми нарежда какво да обличам, тя измисли тази находчива посмъртна система. Мисли си, че никога няма да си купя нови неподходящи дрехи сама. Вероятно е права.

— Още ли не си повръщала? — питам аз, защото е четири часът, а майка изяде две купички бульон и днес още не й е прилошавало. Обикновено по това време вече е повръщала най-малко три пъти.

— Нито веднъж — казва тя, но после затваря очи и след секунда заспива.

На Нова година слизам долу, за да се захвана с шарения боб за късмет. Паскагула го накисна снощи и ми каза как да го сложа в тенджерата и да пусна котлона, а после да добавя и свинския джолан. В общи линии цялата работа се състои от две простички стъпки, но въпреки това всички изглеждат притеснени, че ще се въртя около печката. Помня как Константин винаги идваше на първи януари и ни приготвяше късметлийския боб, макар тогава да имаше почивен ден. Сготвяше цяла тенджера, но после поставяше в чиния само по едно бобче за всеки член от семейството и ни гледаше, докато не ги изядем. Тя беше суеверна. После измиваше съдовете и се прибираше у дома. Но Паскагула не предлага да дойде в почивния си ден и тъй като предполагам, че ще е със собственото си семейство, не я моля да идва.

Всички сме тъжни, че Карлтън трябваше да си замине тази сутрин. Радвах се, че брат ми беше тук и имаше с кого да говоря. Последните му думи, преди да ме прегърне и да тръгне обратно към университета, бяха:

— Гледай да не подпалиш цялата къща! — А после добави: — Ще се обадя утре, за да проверя как е.

След като изключвам котлона, излизам на верандата. Татко се е облегнал на парапета и премята в ръцете си памукови семена. Взира се в пустите полета, които ще засее чак след месец.

— Татко, ще дойдеш ли за обяд? — питам аз. — Бобът е готов.

Той се обръща и се усмихва леко, изтощено.

— Това лекарство, дето й го дадоха… — казва той с вперен в семената поглед. — Струва ми се, че й помага. Тя казва, че се чувства по-добре.

Поклащам невярващо глава. Не бива да се заблуждава така.

— От два дни не е повръщала…

— О, татко. Не… въпреки това… татко, въпреки това, ракът не е излекуван.

Но татко се взира с празен поглед и започвам да се чудя дали изобщо ме е чул.

— Знам, че има много по-приятни места, на които можеш да отидеш, Скийтър. — Очите му се насълзяват: — но не минава и ден, без да благодаря на Бог, че си тук до нея.

Кимвам гузно, защото той си мисли, че сама съм направила този избор. Прегръщам го и му казвам:

— И аз се радвам, че съм тук, татко.

 

 

Когато клубът пак отваря през първата седмица на януари, си обличам полата и грабвам ракетата. Минавам през снекбара, не обръщам внимание на Патси Джойнър, старата ми партньорка по тенис, която ме заряза, и другите три момичета, запалили цигари на черните железни маси. Те скупчват глави и започват да си шепнат, когато минавам. Ще пропусна срещата на женската организация тази вечер, както и всички срещи за в бъдеще. Предадох се и преди три дни изпратих писмо с оставката си.

Удрям топката за тенис в таблото и се старая с всички сили да не мисля за нищо. Напоследък забелязах, че се моля, макар никога да не съм била особено набожна. Забелязах, че шептя безкрайно дълги изречения на Бог, моля го майка да се почувства малко по-добре, умолявам го да получа добри новини за книгата, понякога го моля да ми подскаже какво да правя със Стюарт. Често се улавям, че съм започнала да се моля несъзнателно.

Когато се прибирам от клуба, доктор Нийл спира с колата си зад мен. Завеждам го в стаята на майка, където татко чака, и двамата затварят вратата. Крача напред-назад из коридора като дете. Разбирам защо татко се е хванал като удавник за сламка за тази последна надежда. Минаха четири дни, без майка да повръща зелени стомашни сокове. Всеки ден си изяжда овесената каша, че иска и допълнително. Когато доктор Нийл излиза, татко остава на стола до леглото, а аз изпращам лекаря до верандата.

— Тя каза ли ви, че се чувства по-добре? — питам аз.

Той кимва, но после поклаща глава.

— Няма смисъл да я водим на рентген. Твърде е слаба.

— Но тя може би се оправя, нали?

— И преди съм виждал подобни случаи, Юджиния. Понякога хората получават последен прилив на сили. Предполагам, че това е дар от Бог. За да могат да довършат делата си тук. Но това е всичко, не очаквай нищо повече.

— Но видяхте ли цвета на лицето й? Изглежда много по-добре, задържа храната…

Той поклаща глава.

— Просто бъдете до нея.

 

 

В първия петък на 1964 г. вече не мога да чакам. Разтягам кабела на телефона до килера. Майка заспа, след като изяде втора купичка овесена каша. Вратата й е отворена, за да я чуя, ако ме повика. — Кабинетът на Илейн Щайн.

— Здравейте, обажда се Юджиния Филън. Може ли да говоря с нея?

— Съжалявам, госпожице Филън, но госпожа Щайн не приема обаждания, свързани с подбора й на ръкописи.

— О, но поне… можете ли да ми кажете дали го е получила? Изпратих го точно преди крайния срок и…

— Един момент, моля. Настъпва тишина и след минута секретарката пак се обажда. — Мога да потвърдя, че сме получили пратката ви по време на празниците. Ще се свържем с вас, след като госпожа Щайн вземе решение. Благодарим ви за обаждането.

Чувам изщракване в другия край на линията.

Няколко вечери по-късно, след като цял следобед съм отговаряла на въпроси за рубриката на госпожа Мърна, със Стюарт седим в дневната. Радвам се, че той е тук и нарушава за малко мъртвешката тишина в къщата. Седим мълчаливо и гледаме телевизия. Пускат реклама на цигари „Терътън“ — едно от момичетата с цигара в ръка има синина под окото: „Ние, почитателите на цигари «Терътън», по-скоро ще се сбием, отколкото да сменим марката!“ Със Стюарт вече се виждаме веднъж седмично. Ходихме на кино след Коледа и веднъж на вечеря в града, но обикновено той идва у дома, защото не искам да оставям майка сама. Той се държи колебливо с мен, някак си почтително плахо. В очите му съзирам търпение, което успокоява паниката, която изпитвах преди. Не говорим за сериозни неща. Той ми разказва истории от лятото си в колежа, през което е работил на нефтени платформи в Мексиканския залив. Къпели се със солена вода. Океанът бил прозрачносин и се виждало чак дъното. Останалите мъже вършели тази изнурителна работа, за да хранят семействата си, а Стюарт — богато хлапе с богати родители, щял да се върне после в колежа. Сподели ми, че тогава за пръв път му се наложило да върши тежка работа. — Доволен съм, че тогава работих на онази платформа. Сега не бих могъл да го направя пак — рече той, все едно оттогава е минала цяла вечност. Изглежда ми по-стар отпреди. — Защо не би могъл да го направиш сега? — попитах аз, защото и аз самата мисля за бъдещето си. Обичам да слушам какви възможности имат другите. Той сбърчи чело: — Защото не мога да те оставя. Опитах се да не му обръщам внимание, защото се страхувах да си призная колко ми е приятно да чуя това. Рекламите свършват и започват новините. Във Виетнам има сражения. Изглежда, според репортера всичко ще приключи бързо. След известно мълчание Стюарт се обръща към мен: — Виж, не исках да повдигам този въпрос по-рано, но… чувам какво говорят хората из града. За теб. Не ме интересува. Исках само да знаеш това. Първата ми мисъл е „книгата“. Чул е нещо. Заставам нащрек.

— Какво си чул?

— Нали се сещаш. За номера, който си спретнала на Хили. Отпускам се малко, но не напълно. Не съм говорила за това с никого, освен със самата Хили. Чудя се дали тя не е изпълнила заплахата си да му се обади.

— Разбирам как хората възприемат тази случка, защо мислят, че се занимаваш с разни либерални бъркотии.

— Откъде знаеш с какво се занимавам? — Познавам те, Скийтър — казва той меко. — Прекалено умна си, за да се забъркаш в нещо подобно. И им го казах. Кимвам, опитвам се да се усмихна. Макар да си мисли, че ме „познава“, няма как да не ми стане приятно, че някой си е направил труда да се застъпи за мен. — Не е нужно да повдигаме пак този въпрос — казва той. — Просто исках да знаеш. Това е всичко.

 

 

В събота вечерта пожелавам лека нощ на майка. Облякла съм дълго палто, за да не види какво нося отдолу. Не включвам лампата, за да не ми направи забележка за прическата. В здравословното й състояние няма съществена промяна. Не изглежда да се влошава — не е започнала пак да повръща, — но кожата й още е сивкавобяла. Косата й започва да пада. Хващам ръцете й, погалвам я по бузата.

— Татко, ще ми се обадиш в ресторанта, ако имаш нужда от мен, нали? — Да, Скийтър. Отиди да се разведриш. Качвам се в колата на Стюарт и той ме води на вечеря в „Робърт Лий“. Ресторантът е пълен с вечерни рокли, червени рози, потракване на сребърни прибори. Във въздуха се долавя вълнение, усещането, че всичко пак потръгва нормално след смъртта на президента Кенеди. 1964 г. е, нова година, ново начало. От околните маси непрекъснато ни хвърлят погледи.

 

— Изглеждаш… различна — казва Стюарт. Виждам, че цяла вечер иска да каже това и изглежда по-скоро объркан, отколкото впечатлен. — Тази рокля е толкова… къса. Кимвам и отмятам коса. Както преди ми я отмяташе той. Тази сутрин казах на майка, че ще ходя по магазините. Тя обаче изглеждаше толкова уморена и аз бързо размислих: — Може би не бива да излизам. Но вече бях изрекла думите. Майка ме накара да й занеса чековата книжка. Когато се върнах, тя откъсна непопълнен чек и ми връчи банкнота от сто долара, която извади сгъната от страничното отделение на портмонето си. Като че ли само думата „магазини“ я накара да се почувства по-добре.

— Недей да жалиш средства. И никакви памучни панталони! Помоли госпожа Лавол непременно да ти помогне — майка облегна глава на възглавницата. — Тя знае как трябва да се обличат младите момичета.

Но аз не можех да понеса мисълта за сбръчканите ръце на госпожа Лавол по тялото ми, за разнасящия се от нея мирис на кафе и нафталин. Минах през центъра на града, излязох на магистрала 51 и тръгнах към Ню Орлиънс. Карах, обзета от угризения, че оставям майка за толкова дълго, тъй като знаех, че доктор Нийл трябваше да дойде следобед и татко ще остане у дома с нея цял ден.

Три часа по-късно влязох в универсалния магазин „Мезон Бланш“ на улица „Канал“. Бях ходила там безброй пъти с майка и два пъти с Елизабет и Хили, но останах като хипнотизирана от белите мраморни подове, километричните редове от шапки и ръкавици, напудрените жени, които изглеждаха толкова щастливи, толкова здрави. Преди дори да се обърна към някого за помощ, един слаб мъж каза:

— Последвайте ме, на горния етаж има всичко, от което се нуждаете. — И ме качи с един асансьор до третия етаж в зала с надпис „Модерно дамско облекло“.

— Какво е това? — попитах аз. Вътре имаше десетина жени, звучеше рокендрол, разнасяха се чаши с шампанско под ярките лампи.

— Емилио Пучи, скъпи, най-накрая!

— Той се отдръпна от мен и каза:

— Не сте ли тук за ревюто? Имате покана, нали?

— Хм, някъде тук е — казах аз, но той загуби интерес, докато аз се правех, че търся поканата в чантата си. Навсякъде около мен имаше дрехи, които сякаш бяха пуснали корени и бяха разцъфнали върху закачалките. Помислих си за госпожа Лавол и ме напуши смях. Тук нямаше костюми с шарките на великденски яйца. Цветя! Едри ярки райета! И рокли, които разкриваха няколко сантиметра от бедрото! Всичко беше нажежено, прекрасно и зашеметяващо. Този Емилио Пучи сигурно бърка в контакта всяка сутрин. С празния чек си купих толкова дрехи, че напълних задната седалка на кадилака. След това на улица „Магъзин“ платих четирийсет и пет долара, за да ми изсветлят, подстрижат и изправят косата. През зимата беше пораснала доста и бе добила цвят на мръсна съдомиялна. В четири часа вече минавах по моста над езерото Пончартрен, по радиото звучеше група на име Ролинг Стоунс, а вятърът развяваше лъскавата ми права коса и си помислих: „Тази вечер ще сваля бронята и ще се наслаждавам на компанията на Стюарт както преди.“

 

 

Със Стюарт хапваме от телешкото филе „Шатобриан“, усмихваме се, говорим си. Той поглежда към другите маси, казва по нещо за хората, които познава. Но никой не идва да ни поздрави.

— За новото начало! — казва Стюарт и вдига чашата си с бърбън.

Кимвам и някак си ми се иска да му кажа, че всяко начало е ново. Но вместо това се усмихвам и му казвам наздраве с втората си чаша вино. Алкохолът никога не ми е харесвал. До днес. След вечеря излизаме във фоайето и виждаме сенатор и госпожа Уитуърт на една маса в бара. Около тях са се скупчили хора — пият и разговарят. Стюарт ми беше казал малко по-рано, че са в града за събота и неделя, първото им прибиране, откакто се преместиха във Вашингтон.

— Стюарт, родителите ти са тук. Да отидем ли да ги поздравим?

Но Стюарт ме побутва към вратата и буквално ме изтиква навън.

— Не искам майка да те вижда с тази къса рокля — казва той. — Повярвай ми, стои ти страхотно, но… — Той поглежда надолу към подгъва. — Може би не беше най-добрият избор за тази вечер.

По пътя към къщи си спомням как Елизабет попипваше ролките си, уплашена, че групата по бридж ще ме види. Защо винаги някой като че ли се срамува от мен? Стигаме в Лонглийф в единайсет часа. Приглаждам роклята си и си мисля, че Стюарт е прав. Прекалено къса е. Лампите в спалнята на родителите ми са угасени и двамата сядаме на дивана. Потърквам очи и се прозявам. Когато ги отварям, той държи в ръката си пръстен.

— Боже Господи!

— Щях да го направя в ресторанта, но… — усмихва се Стюарт. — Тук е по-добре.

Докосвам пръстена. Студен и прекрасен е. От двете страни на диаманта има инкрустирани по три рубина. Вдигам очи към него и изведнъж ми става много горещо. Свалям преметнатия през раменете си пуловер. Усмихвам се и в същото време ми идва да се разплача.

— Трябва да ти кажа нещо, Стюарт — изтърсвам аз. — Обещаваш ли да не казваш на никого?

Той ме поглежда и се разсмива.

— Чакай малко, „да“ ли каза?

— Да, но… — първо трябва да проверя нещо. — Може ли просто първо да ми дадеш дума?

Той въздъхва и изглежда разочарован, че развалям мига.

— Разбира се, имаш думата ми.

Слисана съм от предложението му, но полагам всички усилия да му обясня. Без да откъсвам поглед от очите му, излагам фактите и подробностите, които мога да споделя за книгата и онова, с което се занимавам през последната година. Не споменавам ничие име и се чудя как ли ще реагира той, защото усещам, че последиците няма да са много приятни. Макар той да ми предлага да стане мой съпруг, не го познавам достатъчно, за да му се доверя напълно.

— За това ли пишеше през последните дванайсет месеца? А не… за Иисус Христос?

— Не, Стюарт. Не пишех за… Иисус.

Когато му разказвам как Хили намери законите на Джим Кроу в чантата ми, Стюарт ме зяпва и виждам, че съм потвърдила нещо, което Хили вече му е казала за мен — нещо, на което е бил достатъчно наивен да не повярва.

— Онова, което говорят хората… Казах им, че напълно грешат. Но са били… прави.

Докато му разказвам как чернокожите прислужници бяха минали покрай мен след груповата молитва, изпитвам гордост. Той свежда очи към празната си чаша от бърбън. После му казвам, че ръкописът вече е изпратен в Ню Йорк. Че ако решат да го публикуват, ще излезе вероятно след осем месеца или малко по-рано. Горе-долу по времето, когато един годеж би завършил със сватба, мисля си аз.

— От анонимен автор е — продължавам аз, — но с Хили наоколо въпреки това има голяма вероятност да се разбере, че съм аз.

Но той не кимва, нито прибира косата ми зад ухото, а пръстенът на баба му стои на кадифения диван на майка като някаква нелепа метафора. И двамата мълчим. Той дори не ме поглежда в очите. Взира се на пет сантиметра отдясно на лицето ми. След минута казва:

— Просто… не разбирам защо би направила подобно нещо. Защо изобщо… се интересуваш от това, Скийтър?

Настръхвам, поглеждам към острия и лъскав пръстен.

— Не исках… да прозвучи така — започва пак той. — Исках да кажа, че тук всичко си е наред. Защо искаш да създадеш проблеми?

По гласа му разбирам, че наистина иска да му отговоря. Но как да му обясня? Стюарт е добър човек. Макар да знам, че постъпих правилно, разбирам объркването и съмнението му.

— Не искам да създавам проблеми, Стюарт. Проблемите вече съществуват.

Но явно не това е отговорът, който той иска да чуе.

— Изобщо не те познавам.

Свеждам очи, като си спомня как само преди няколко минути си помислих същото за него.

— Предполагам, че имаме цял живот да се опознаем — казвам аз и се опитвам да се усмихна.

— Мисля, че… не мога да се оженя за някого, когото не познавам.

Поемам си дъх. Отварям уста, но известно време не мога да кажа нищо.

— Трябваше да ти кажа — казвам по-скоро на себе си, отколкото на него. — Трябваше да знаеш.

Той ме изучава с поглед няколко секунди.

— Дадох ти дума. Няма да кажа на никого — заявява той и аз му вярвам.

Стюарт може да е всякакъв, но не е лъжец. Той става. Поглежда ме за последен път. После взима пръстена и си тръгва. Същата вечер, след като Стюарт си тръгва, аз обикалям от стая в стая с пресъхнала уста, студено ми е. Когато Стюарт ме напусна първия път, се молех за студ. И сега го получавам.

В полунощ чувам майка да ме вика от спалнята.

— Юджиния, ти ли си?

Тръгвам по коридора. През полуотворената врата виждам, че майка седи в леглото с колосаната си бяла нощница. Косата й е спусната по раменете. Смаяна съм колко красива изглежда. Лампата на задната веранда е включена и образува ореол около цялото й тяло. Тя се усмихва и виждам, че е още със зъбните протези, които доктор Саймън й направи, когато зъбите й започнаха да се развалят от стомашните киселини. Усмивката й е по-бяла дори от снимките от конкурса за красота от девическите й години.

— Мамо, какво да ти донеса? Лошо ли ти е?

— Ела тук, Юджиния. Искам да ти кажа нещо.

Приближавам се тихо. До нея татко спи, увит като пашкул. И си мисля, че мога да й представя една по-хубава версия за случилото се тази вечер. Знаем, че остава много малко време. Мога да я зарадвам през последните й дни, като се преструвам, че ще има сватба.

— И аз имам да ти кажа нещо — казвам й аз.

— Нима? Кажи ти първа.

— Стюарт ми предложи брак — отвръщам с фалшива усмивка. А после изпадам в паника, защото се сещам, че ще поиска да види пръстена.

— Знам — казва тя.

— Знаеш ли? Тя кимва:

— Разбира се. Преди две седмици той дойде и поиска ръката ти от нас с баща ти.

Преди две седмици? Едва не се разсмивам. Разбира се, че майка първа ще разбере нещо толкова важно. Доволна съм, че е разполагала с достатъчно време да се порадва на новината.

— И аз искам да ти кажа нещо — продължава тя.

Сиянието около майка е неземно, фосфоресциращо. От лампата на верандата е, но се чудя защо преди не съм го забелязвала. Тя хваща дланта ми във въздуха със здравата хватка на майка, която държи ръката на току-що сгодената си дъщеря. Татко се размърдва, а после сяда в леглото.

— Какво има? — пита със затаен дъх той. — Лошо ли ти е?

— Не, Карлтън. Добре съм. Нали ти казах. Той кимва унесено, затваря очи и заспива още преди да е положил глава на възглавницата.

— Каква е твоята новина, мамо?

— С татко ти говорихме надълго и нашироко и взехме решение.

— О, Боже — въздъхвам аз. Представям си как го е обяснила на Стюарт, когато е поискал ръката ми. — За попечителския фонд ли?

— Не, не е това — отвръща тя, а аз си мисля: „Тогава сигурно е нещо за сватбата.“

Изведнъж ме пробожда тъга, че майка няма да може да организира сватбата ми, не само защото ще е мъртва, а и защото няма да има сватба. И въпреки това изпитвам ужасяващо облекчение, че няма да се налага да й обяснявам.

— Знам, че си забелязала, че се чувствам по-добре през последните няколко седмици — казва тя. — И знам, че според доктор Нийл това е някакъв последен прилив на сили, някаква глупава… — Тя започва да кашля и слабото й тяло се превива като раковина. Подавам й кърпичка, а тя се мръщи и попива устата си. — Но както ти казах, взех решение.

Кимвам и я слушам със също толкова затаен дъх, колкото баща ми преди малко.

— Реших да не умирам.

— О, мамо. Боже, моля те…

— Твърде късно е — казва тя и махва с ръка. — Взех решение и точка по въпроса.

Тя плъзга дланите си една в друга, все едно изхвърля рака. Гледам я как седи изправена и порядъчна с нощницата си, с ореола от светлина, сияещ около косата й, и няма как да не обърна очи с досада. Колко глупаво от моя страна. Разбира се, че майка ще се инати и по повод смъртта си, както за всяко друго нещо в живота си.

 

 

Датата е 18-и януари 1964 г., петък. Облякла съм черната си рокля с обло деколте. Ноктите ми са изгризани. Струва ми се, че ще помня всяка подробност от този ден така, както хората казват, че помнят какъв сандвич са яли или коя песен е звучала по радиото, когато са разбрали, че Кенеди е мъртъв. Влизам във вече така познатото ми място — кухнята на Ейбълийн. Навън е тъмно и светлината от жълтата електрическа крушка ме заслепява. Поглеждам Мини и тя поглежда към мен. Ейбълийн застава между нас като преграда.

— „Харпър & Роу“ — казвам им аз — ще я издадат!

Настъпва пълна тишина. Дори мухите спират да бръмчат.

— Шегувате се — казва Мини.

— Говорих с нея днес следобед.

Ейбълийн надава вик, какъвто никога преди не съм чувала от устата й.

— Божке, не мога да повярвам! — провиква се тя, а после следват прегръдките.

Прегръщаме се аз и Ейбълийн, после Мини и Ейбълийн. Мен Мини само ме поглежда.

— Сядайте! — казва Ейбълийн. — Кажете какво ви рече? Какво ще правим сега? Божке, даже кафе не съм направила!

Сядаме и те двете се взират напрегнато в мен. Очите на Ейбълийн са разширени. Четири часа стоях вкъщи и обмислях новината. Госпожа Щайн ми заяви ясно, че сделката е малка. Да не очаквам почти нищо. Чувствам се задължена да съобщя това на Ейбълийн, за да не се разочарова после. Дори аз самата още не знам как да реагирам на новината.

— Тя каза да не се вълнуваме прекалено. Каза, че книгата ще излезе в изключително малък тираж.

Очаквам Ейбълийн да се намръщи, но тя се кикоти. Опитва се да прикрие уста с ръка.

— Вероятно ще излезе само в няколко хиляди броя.

Ейбълийн притиска по-силно ръка върху устните си.

— Госпожа Щайн каза, че това е… жалък тираж.

Лицето на Ейбълийн става по-тъмно. Тя продължава да се кикоти в шепа. Явно не разбира какво й говоря.

— И каза, че авансът е един от най-малките, които някога е виждала… — Опитвам се да остана сериозна, но не мога, защото виждам, че Ейбълийн ще избухне в смях. Очите й се насълзяват.

— Колко… малък? — пита тя, още прикрила уста с ръка.

— Осемстотин долара — отвръщам аз. — Разделени на тринайсет.

Ейбълийн избухва в силен смях. Не се сдържам и се разсмивам с нея. Но няма никаква логика. Няколко хиляди екземпляра и по 61,50 долара на човек? По лицето на Ейбълийн вече се стичат сълзи и накрая тя просто отпуска ръка на масата.

— Не знам защо се смея. Просто изведнъж ми се стори толкова смешно.

Мини обръща очи с досада.

— Знаех си, че и двете сте луди.

Опитвам с всички сили да им разкажа подробностите. И аз не се държах много по-адекватно по телефона с госпожа Щайн. Тя звучеше толкова сериозно, почти незаинтересовано. А какво направих аз? Запазих ли сериозен тон и зададох ли уместни въпроси? Благодарих ли й, че се е заела с подобна рискована тема? Не. Вместо да се смея, аз започнах да говоря несвързано и се разплаках като дете, на което му бият ваксина срещу детски паралич.

— Успокойте се, госпожице Филън — каза тя, — книгата няма да се превърне в бестселър. — Но аз просто продължавах да плача, докато тя ми съобщаваше подробностите. — Предлагаме ви само четиристотин долара аванс и още четиристотин, когато книгата стане готова… слушате ли ме?

— Д-да, госпожо. — А и ръкописът се нуждае от редактиране. Главата на Сара е в най-добър вид — беше казала тя и аз предадох думите й на Ейбълийн, която се кикотеше и пуфтеше.

Ейбълийн подсмърча, избърсва очи и се усмихва. Най-накрая се успокояваме и отпиваме от кафето, което се наложи Мини да стане и да ни приготви.

— Много й е харесала и главата на Гертруд — казвам на Мини. Взимам листа и прочитам цитата, който си бях записала, за да не забравя: — „Гертруд е кошмарът на всяка бяла южнячка. Великолепна е.“

За миг Мини дори ме поглежда в очите. По лицето й плъзва детинска усмивка.

— Рекла е това? За мен?

Ейбълийн се засмива.

— Все едно те е познала от осемстотин километра.

— Каза, че книгата ще излезе най-рано след шест месеца. Някъде през август.

Нищо от онова, което казах, не помрачава усмивката на Ейбълийн. И трябва да призная, че съм благодарна. Знаех, че ще се развълнува, но се страхувах, че може и малко да се разочарова. Като я видях, осъзнах, че и аз изобщо не съм разочарована. Просто съм щастлива. Разговаряме, пием кафе и чай още няколко минути, докато не поглеждам часовника си.

— Казах на татко, че ще се прибера след час. — Баща ми е у дома с майка. Поех риска и оставих телефонния номер на Ейбълийн за всеки случай, и му казах, че отивам на гости на приятелката си Сара. Те и двете ме изпращат до вратата, което е ново за Мини. Казвам на Ейбълийн, че ще й се обадя веднага щом получа по пощата бележките на госпожа Щайн.

— Значи след шест месеца най-накрая ще разберем какво ще стане — казва Мини, — било то добро, лошо или пък нищо.

— Може и да не се случи нищо — отвръщам аз и се чудя дали изобщо някой ще си купи книгата.

— Е, аз разчитам, че ще се случи нещо хубаво — казва Ейбълийн.

Мини скръства ръце на гърдите си.

— Аз тогава е най-добре да заложа на лошото. Все някой трябва да го направи.

Мини не изглежда притеснена дали книгата ще се продава. Изглежда разтревожена какво ще се случи, когато жените от Джаксън прочетат какво сме написали за тях.