Катрин Стокет
Слугинята (2)

Глава 2

Ако живеете тука, никога няма да ви мине през ум, но в Джаксън, Мисисипи, има двеста хиляди души. Гледам тези цифри във вестника и се чудя къде са тия хора. Под земята ли живеят? Защото познавам всички от моята страна на моста, както и много бели семейства, но съм сигурна, че не правят общо двеста хиляди души. Шест дни в седмицата хващам автобуса срещу моста „Удроу Уилсън“ и пътувам до мястото, където живеят госпожа Лийфолт и всичките й бели приятели в квартал на име „Белхейвън“. Точно до „Белхейвън“ е центърът на града. Сградата на Капитолия е много голяма и е хубава отвън, но вътре не съм влизала никога. Чудя се колко ли плащат на чистачките там!

Надолу по пътя след „Белхейвън“ е квартал „Уудланд Хилс“, а след него е „Шерууд Форест“, където с километри се простират големи живи дъбове с висящ от тях мъх. Там още никой не живее, но си стои готов, за момента, в който белите решат да се преместят на ново място. После започват фермите. В памуковата плантация „Лонглийф“ живее госпожица Скийтър. Тя не знае, но през 1931 г., по време на Депресията, когато за ядене имахме само дажбите от сирене, берях там памук.

И така, в Джаксън се редят един след друг кварталите на белите, а надолу по пътя изникват и нови. Но негърската част от града, като един голям мравуняк, е заобиколена от държавна земя, която не е за продан. Тъй като ставаме все повече и не можем да се заселваме в околността, нашата част от града вече е пренаселена.

Онзи следобед се качвам на автобус № 6, който върви от „Белхейвън“ до улица „Фариш“. Днес в него пътуват само прислужници, които се прибират вкъщи, облечени с белите си униформи. Бърборим си и се усмихваме една на друга, като че ли автобусът е наш. Не че имаме нещо против да се возят и бели хора — сега седим където си поискаме благодарение на госпожа Паркс^[1] — а просто защото атмосферата е приятелска.

Забелязвам Мини на средната седалка в дъното. Тя е ниска и дебела, с лъскави черни къдрици. Седи с разплути крака и скръстени пред гърдите ръце. По-млада е от мен със седемнайсет години. Ако поиска, Мини сигурно може да вдигне автобуса над главата си. Стара жена като мен има късмет, че й е приятелка. Сядам на мястото пред нея, обръщам се и се заслушвам. Всички обичат да слушат Мини, като разказва.

— … и аз й викам, госпожо Уолтърс, хората искат да гледат голия ви бял дирник, колкото и моя черен задник. А сега влизайте в къщата и си сложете гащи и дрехи.

— На предната веранда? Гола? — пита Кики Браун.

— Задникът й висеше до коленете. Всички в автобуса започват да се смеят, да се кискат и да поклащат глави.

— Божичко, тази жена е луда — казва Кики. — Не знам как все на теб ти се падат лудите, Мини.

— О, като че ли твоята госпожа Патерсън не е луда — рече Мини на Кики. — Кълна се, тя е направо царицата на всички луди.

Целият автобус избухва в смях, защото Мини не обича друг, освен нея, да говори зле за бялата дама, на която прислужва. Това си беше нейната работа и само тя имаше право да злослови.

Автобусът пресича моста и спира на първата си спирка в квартала на чернокожите. Слизат десетина прислужници. Премествам се на освободилата се до Мини седалка. Тя се усмихва и ме сръчква с лакът за поздрав. След това се отпуска на седалката, защото пред мен няма нужда да се преструва.

— Как си? Глади ли плисета тази сутрин?

Кимвам със смях:

— Отне ми час и половина.

— Каква храна си дала на госпожа Уолтърс по време на бриджа днес? Цяла сутрин правих карамелена торта на тази глупачка, а тя не хапна и трошичка.

Сетих се какво каза госпожа Хили днес на масата. Ако беше някоя друга бяла дама, на никой нямаше да му пука, но всички ние искаме да знаем дали госпожа Хили ни е взела на мушка. Просто не знам как да го кажа на Мини. Поглеждам през прозореца, докато минаваме покрай болницата за чернокожи, после покрай сергията за плодове.

— Стори ми се, че чух госпожа Хили да казва нещо от сорта на това, че майка й е измършавяла — казвам аз възможно най-внимателно. — Вика, че може би е недохранена.

Мини ме поглежда.

— Така е казала, а? — После присвива очи и натъртва на името: — Какво още каза госпожа Хили?

Най-добре да й го кажа направо.

— Мисля, че ти е вдигнала мерника, Мини. Просто… внимавай много, когато е наблизо.

— Госпожа Хили трябва да внимава много, когато аз съм наблизо. Какво разправя, че не мога да готвя ли? Мисли, че старата торба с кости не яде, защото не мога да й сготвя ли? — Мини става и мята чантата си на рамо.

— Съжалявам, Мини, казвам ти го само за да се пазиш от нея…

— Ако някога ми го каже в очите, ще си получи заслуженото — заявява Мини и слиза с пухтене по стъпалата.

Гледам я през прозореца как крачи към дома си. С госпожа Хили шега не бива. Божке, май не трябваше да си отварям устата.

 

 

След два дни слизам сутринта от автобуса и изминавам пеша пряката до къщата на госпожа Лийфолт. Отпред стои паркиран стар камион за превоз на трупи. В него седят двама чернокожи мъже, единият пие кафе, а другият спи, както си е на седалката. Минавам покрай тях и влизам в кухнята. Господин Райли Лийфолт още си е вкъщи, което се случва рядко. Винаги когато е тук, има вид, сякаш брои минутите, докато се върне на работа в счетоводната си фирма. Даже и в събота. Но днес е ядосан за нещо.

— Тази проклета къща е моя и аз плащам за всичко, което влиза вътре! — крещи господин Лийфолт.

Госпожа Лийфолт се опитва да го настигне с онази усмивка на лицето, която казва, че не е доволна. Мушвам се в банята. Минаха два дни от разговора за тоалетната и се надявах, че са забравили за него. Господин Лийфолт отваря задната врата, поглежда към паркирания камион и пак я затръшва.

— Примирявам се с новите дрехи, с проклетите пътувания до Ню Орлиънс с приятелките ти, но това е върхът!

— Но така цената на къщата ще се повиши. Така каза Хили!

Аз още стоя в банята, но едва ли не усещам как госпожа Лийфолт се опитва да задържи усмивката на лицето си.

— Не можем да си го позволим! А и не приемаме нареждания от семейство Холбрук!

За минута всичко утихва. След това чувам топуркане на крачка в ританки.

— Та-ти?

Излизам от банята и влизам в кухнята, защото Мей Мобли е мое задължение. Господин Лийфолт вече е клекнал пред нея. Усмивката на лицето му изглежда като гумена.

— Знаеш ли какво, миличка? Малката се усмихва. Чака да я изненадат приятно. — Няма да отидеш в колеж, защото приятелките на мама не искат да използват същата тоалетна като прислужницата.

Той излиза ядосано и тръшва вратата толкова силно, че малката примигва. Госпожа Лийфолт поглежда надолу към момиченцето и размахва пръст:

— Мей Мобли, знаеш, че не бива да ставаш от креватчето!

А малката поглежда към вратата, която татко й току-що беше затръшнал, после към майка си, която й се мръщи. Бебчето ми преглъща и изглежда, се опитва с всички сили да не заплаче. Втурвам се покрай госпожа Лийфолт, взимам малката и й прошепвам:

— Да вървим в дневната и да си поиграем с говорещата играчка. Как казва магаренцето?

— Непрекъснато става. Тази сутрин три пъти я връщам в креватчето.

— Май трябва да те преобуем. О-хо!

Госпожа Лийфолт казва начумерено:

— Хм, не бях забелязала. — Но вече зяпа през прозореца към камиона с дървата.

Отивам отзад толкова ядосана, че тропам по пода. Малката е лежала в креватчето от осем часа снощи, естествено, че трябва да я преобуят! Я да пробва госпожа Лийфолт да седи дванайсет часа в мръсотията си, без да стане! Поставям малката на масата за повиване и се опитвам да сдържа гнева си. Момиченцето ме гледа, докато свалям пелената. После протяга ръчичката си и ме пипва нежно по устата.

— Мей Мо лоша — казва тя.

— Не, бебче, не си лоша — отвръщам аз и я погалвам по косата. — Добра си. Много, много добра.

 

 

Живея под наем на „Джийсъм авеню“ от 1942 г. Може да се каже, че улица „Джийсъм“ си има собствен характер. Всички къщи са малки, но предните дворове са съвсем различни — някои са запуснати и без трева, като плешиви старци. В други има розови и азалиеви храсти, и зелени морави. Моят двор е някъде по средата. Пред къщата имам няколко храста камелии. Тревата е поизсъхнала тук-там, а на мястото, където пикапът на Трийлор стоя три месеца след злополуката, още има голямо жълто петно. Нямам дървета. Но задният ми двор прилича на райска градина. Там са зеленчуковите лехи на съседката ми Айда Пийк. Айда не може да се похвали със заден двор заради боклуците на съпруга си — автомобилни двигатели, стари хладилници и гуми. Все неща, дето той разправя, че ще поправи, но така и не го прави. Така аз не трябва да се занимавам с косенето на тревата, а тя ми дава да бера каквото си поискам и пестя по два-три долара седмично. Каквото остане неизядено, тя го затваря в буркани и ми дава за зимата. Вкусна ряпа, патладжани, цели килограми бамя и кратуни. Не знам как опазва доматите от буболечките, но успява. И са много вкусни.

През онази вечер навън вали като из ведро. Взимам един от бурканите на Айда Пийк със зеле и домати и изяждам последната филия от вчерашния царевичен хляб. После сядам да си прегледам сметките по две причини: билетът за автобуса стана петнайсет цента, а наемът ми се вдигна на двайсет и девет долара на месец. Работя при госпожа Лийфолт от осем до четири, шест дни в седмицата, освен в неделя. Плаща ми по четирийсет и три долара всеки петък, което прави сто седемдесет и два долара на месец. Това означава, че след като платя тока, водата, газта и телефона, ми остават тринайсет долара и петдесет цента на седмица за храна, дрехи, фризьор и дарения за църквата. Да не говорим, че таксата за плащането на сметките по пощата стана пет цента. А подметките на обувките ми за работа така са изтънели, че изглеждат, все едно умират от глад. Новите обувки обаче струват седем долара, което означава, че ще ям зеле и домати, докато се превърна в заека Бреър. Слава Богу, че е Айда Пийк, иначе щях да си стоя гладна.

Телефонът ми иззвънява и аз подскачам. Преди даже да кажа „Ало“, чувам гласа на Мини. Тази вечер е до късно на работа.

— Госпожа Хили праща госпожа Уолтърс в старчески дом. Трябва да си намеря нова работа. И знаеш ли кога ще стане това? Другата седмица.

— О, не, Мини.

— Вече си търся. Днес се обадих на десет дами. Нито една не прояви интерес.

Със съжаление трябва да призная, че не съм изненадана.

— Още утре сутринта ще питам госпожа Лийфолт дали знае някой, дето си търси прислуга.

— Чакай малко — казва Мини. Чувам гласа на старата госпожа Уолтърс, а Мини й вика: — За каква ме вземате? Да не съм шофьор? Няма да ви закарам до никакъв кънтри клуб в тоя дъжд.

Като изключим кражбите, най-лошото за една прислужница е да е цапната в устата. Но пък Мини е толкова добра готвачка, че понякога това компенсира.

— Не се тревожи, Мини. Ще си намериш някоя глуха като пън, точно като госпожа Уолтърс.

— Госпожа Хили нещо намеква да ида да работя при нея.

— Какво? — казвам аз възможно най-строго. — Виж, Мини, по-скоро аз ще те издържам, отколкото да ти позволя да работиш при тази зла жена.

— С кого мислиш, че говориш, Ейбълийн? С някоя глупава маймуна ли? Все едно да започна работа в Ку-клукс-клан. А и знаеш, че никога не бих взела мястото на Юл Мей.

— Божке, извинявай. — Просто страшно се изнервям, когато става въпрос за госпожа Хили. — Ще се обадя на госпожа Карълайн в „Хънисакъл“ да питам дали познава някой. И на госпожа Рут ще звънна, тя е толкова добра, че направо ти се къса сърцето. Чистеше къщата всяка сутрин, та да мога после просто да й правя компания. Съпругът й умря от скарлатина, бедният.

— Благодаря. Хайде, госпожо Уолтърс, хапнете лъжичка зелен боб заради мен.

Мини се сбогува и затваря телефона. На следващата сутрин старият камион за дървени трупи пак е там. Тряскането вече е започнало, но господин Лийфолт днес не крачи ядосано наоколо. Предполагам, е разбрал, че е изгубил битката още преди да е започнала. Госпожа Лийфолт седи на кухненската маса в синия си халат и говори по телефона. Малката, с лице, оплескано с нещо червено и лепкаво, е хванала майка си за коленете и се опитва да привлече вниманието й.

— Добро утро, малката — казвам аз.

— Мамо! Мамо! — вика момиченцето и се опитва да се покатери в скута на госпожа Лийфолт.

— Не, Мей Мобли — побутва я надолу госпожа Лийфолт. — Остави мама да говори по телефона.

— Мамо, вдигни — хленчи Мей Мобли и протяга ръчички към майка си.

— Шшт! — изсъсква госпожа Лийфолт.

Взимам бързо малката и я занасям на мивката, но тя продължава да извива врат и да скимти „Мамо, мамо“, за да й привлече вниманието.

— Точно както ти ми каза — кима госпожа Лийфолт на телефонната слушалка. — Един ден, когато се преместим, това ще повиши цената на къщата.

— Ела, малката. Сложи ръчички под водата.

Но малката шава и се извива, и накрая се измъква от ръцете ми. Изтичва право при майка си, вирва брадичка и с всички сили дръпва кабела на телефона. Слушалката пада от ръката на госпожа Лийфолт и се удря в пода.

— Мей Мобли! — викам аз.

Спускам се да я взема, но госпожа Лийфолт я хваща първа. Устните й се разтягат в зловеща усмивка и зъбите й се оголват. Госпожа Лийфолт шляпва момиченцето по голите прасци толкова силно, че подскачам при звука, който се чува. След това госпожа Лийфолт грабва Мей Мобли за ръката и я разтърсва яростно.

— Повече да не си пипнала телефона, Мей Мобли! Ейбълийн, колко пъти съм ти повтаряла да я държиш настрани, докато говоря по телефона?

— Съжалявам — отвръщам аз, вдигам Мей Мобли и се опитвам да я прегърна, но тя реве и се дърпа. Лицето й е зачервено. — Няма нищо, малката, всичко е наред…

Мей Мобли ме поглежда страшно, замахва и пляс! Удря ме право по ухото. Госпожа Лийфолт посочва към вратата и крясва:

— Ейбълийн, и двете излезте веднага!

Занасям малката в кухнята. Толкова съм ядосана на госпожа Лийфолт, че си прехапвам езика. Ако глупачката обръщаше малко внимание на детето си, това нямаше да се случи! Отиваме в стаята на Мей Мобли и аз сядам на люлеещия се стол. Тя хлипа на рамото ми, а аз я галя по гърба, доволна, че детето не може да види яростта по лицето ми. Не искам да си помисли, че се ядосвам на нея.

— Добре ли си, мъничката ми? — прошепвам аз. Ухото ми смъди от удара. Доволна съм, че удари мен, вместо майка си, че тогава не знам какво щеше да й направи онази жена. Поглеждам надолу и виждам червените отпечатъци от пръсти по краката й. — Тук съм, миличка, Ейби е тук — люлея я и я успокоявам, люлея и успокоявам. Но малката не спира да плаче.

Около обяд, когато по телевизията почват сериалите ми, под навеса изведнъж утихва. Мей Мобли седи в скута ми и ми помага да чистим боб. Още е неспокойна от сутринта. Май и аз още съм притеснена, но потискам спомена, за да не се тревожа. Отиваме в кухнята и аз й приготвям сандвич с шунка. На алеята работниците влизат в камиона си и те да обядват. Радвам се на спокойствието. Усмихвам се на малката, давам й ягода и си мисля колко хубаво беше, че се оказах тук при караницата с майка й. Не ми се мисли какво щеше да стане, ако ме нямаше. Тя натъпква ягодата в устата си и ми се усмихва. Струва ми се, че вече е спокойна. Госпожа Лийфолт я няма, затова решавам да звънна на Мини в дома на госпожа Уолтърс и да питам дали си е намерила работа. Но преди да успея, на задната врата се чука. Отварям и виждам, че отпред стои един от работниците. Много е стар. Върху бялата си риза носи гащеризон.

— Здравейте, госпожо. Може ли да ви помоля за малко вода? — пита той.

Не го познавам. Сигурно живее някъде на юг от града.

— Дадено — отвръщам аз. Изваждам от шкафа една картонена чаша с балони по нея, останала от втория рожден ден на Мей Мобли. Знам, че на госпожа Лийфолт няма да й хареса, ако му дам от стъклените чаши. Той изпива всичко на една голяма глътка и ми връща чашата. По лицето му съдя, че е страшно уморен. В погледа му има нещо унило.

— Как върви? — питам.

— Работа като работа — отвръща той. — Още няма вода. Сигурно ще прекараме тръба ей там, от пътя.

— Другото момче иска ли вода?

— Много мило от ваша страна. — Той кимва, а аз отивам да донеса и на приятеля му малка смешна чаша с чешмяна вода. Той не я отнася веднага. — Извинете, но къде… — замълчава за секунда и поглежда надолу към обувките си. — Къде мога да пусна една вода?

Мъжът вдига очи, аз поглеждам към него и за минута просто стоим и се гледаме. Имам предвид, че изпадаме в забавна ситуация. Не смешна, а от онези случаи, в които си мислиш: А така, в къщата има две тоалетни, отвън строят още една и въпреки това този човек няма къде да си свърши работата.

— Ами…

Досега не съм изпадала в такова положение. Робърт, младежът, който чисти двора на всеки две седмици, сигурно ходи до тоалетна, преди да дойде. Но този човек тук е старец. Ръцете му са страшно сбръчкани. Седемдесет години тревоги са оставили толкова следи по лицето му, че прилича на пътна карта.

— Май ще трябва да отидете в храстите зад къщата — казвам аз, но ми се ще думите да не излизаха от моята уста. — Отзад има куче, но няма да ви направи нищо.

— Добре тогава — казва той. — Благодаря.

Гледам го как бавно се връща при колегата си с чашата вода. През останалата част от следобеда трясъците и копаенето продължават. През целия следващ ден в предния двор се разнасят удари с чук и стъргане на лопати. Не питам госпожа Лийфолт какво става, а и госпожа Лийфолт не дава обяснения. Само наднича през вратата час по час, за да види как върви работата. В три часа гюрултията спира, мъжете се качват в камиона и си заминават. Госпожа Лийфолт ги вижда как си тръгват и въздъхва облекчено. После се качва в колата си и отива да върши нещата, които върши, когато не се притеснява, че около къщата й се навъртат двама чернокожи мъже. Малко след това телефонът иззвънява.

— Домът на госпожа Лий…

— Разправя на целия град, че крада! Затова не мога да си намеря работа! Тази вещица ме е изкарала Устатата крадла на окръг Хиндс!

— Чакай малко, Мини, поеми си въздух…

— Тази сутрин преди работа отидох при семейство Ренфроу на улица „Сикамор“, а госпожа Ренфроу само дето не ме изгони от къщата. Рече, че госпожа Хили й казала и че всички знаят как съм откраднала свещника на госпожа Уолтърс!

Усещам, че е стиснала слушалката здраво, все едно се опитва да я счупи с ръка. Чувам гласа на Киндра и се чудя защо Мини вече си е вкъщи. Обикновено си тръгва от работа чак в четири.

— Единственото, което съм направила, е да готвя добра храна на старицата и да се грижа за нея!

— Мини, знам, че си честна. Бог го знае.

Гласът й става тих, все едно пчели притихват върху медна пита.

— Когато влязох в къщата на госпожа Уолтърс, госпожа Хили беше там и се опита да ми бутне двайсет долара. Вика ми: „Вземи ги. Знам, че ти трябват“, а аз само дето не й се изплюх в лицето. Но не го направих. Не, госпожо. — Тя започва да потропва нервно и добавя: — Направих нещо по-лошо.

— Какво?

— Няма да ти кажа. На никого няма да кажа за пая. Но й дадох онова, което заслужава! — Мини вече ридае, а аз изстивам от страх. Не е шега работа да разсърдиш госпожа Хили. — Вече никога няма да си намеря работа, Лирой ще ме убие.

Чувам как в далечината Киндра започва да плаче. Мини затваря, без дори да каже довиждане. Не разбрах какви са тези приказки за пая. Но, божке, като я знам Мини, нещо лошо ще да е станало. Същата вечер си откъсвам винобой и домат от градината на Айда.

Пържа си малко шунка и си правя заливка за сухарите. Косата ми е сресана и навита на розови ролки, вече напръскана с лак. Цял следобед се тревожа и си мисля за Мини. Ако искам да поспя тази нощ, ще трябва да си го избия от главата.

Сядам да вечерям на кухненската маса и пускам радиото. Малкият Стиви Уондър пее „Пръсти“. На това момче не му пречи, че е черно. На дванайсет години е, сляпо е, а има хит по радиото. След него превключвам станциите, подминавам проповедта на пастор Грийн и спирам на WBLA. Там звучи блус — от онези, дето свирят по баровете. Когато се стъмни, обичам да слушам такива мелодии. Навяват ми спомен за цигарен дим и чаши с алкохол. Имам чувството, че къщата ми е пълна с хора. Почти ги виждам как се поклащат в кухнята ми под звуците на блуса. Изключвам лампата и си представям, че сме в „Гарванът“. Виждам масичките и лампите с червени абажури по тях. Май или юни е и е топло. Мъжът ми Клайд се усмихва, белите му зъби проблясват и ми казва: „Скъпа, искаш ли питие?“ А аз отвръщам: „Коктейл Черната Мери“, а след това започвам да се смея на себе си, както си мечтая в кухнята, защото най-расистката напитка, която си поръчвам, е лилавата кола „Нихай“. По радиото Мини от Мемфис започва да пее, че любовта не е вечна. Понякога си мисля, че мога да си намеря друг мъж, някой, който ходи в моята църква. Проблемът е, че колкото и да обичам Бог, никога не съм си падала особено по мъжете, дето ходят на църква. Не ми трябва някой, който ще стои при мен, докато ми профука всичките пари. Направих тази грешка преди двайсет години. След като съпругът ми Клайд ме напусна заради онази безсрамна пачавра от улица „Фариш“, онази, дето й викат Коко, реших, че е по-добре повече да не се занимавам с такива работи. Навън започва да мяучи котка и аз отново се връщам в студената кухня.

Изключвам радиото, пускам лампата и изваждам молитвеника от дамската си чанта. Молитвеникът ми представлява синя тетрадка, която си купих от магазина за преоценени стоки. Пиша с молив, за да мога да трия с гумата, докато молитвата излезе както трябва. Записвам си молитвите още от прогимназията. Когато в седми клас казах на учителката си, че повече не мога да идвам на училище, защото трябва да помагам на мама, госпожица Рос почти се разплака.

— Ти си най-умната в класа, Ейбълийн. А единственият начин да не забравиш всичко е, като четеш и пишеш всеки ден.

И така започнах да си записвам молитвите, вместо да ги казвам на глас. Но от тогава никой не ме е наричал умна. Прелиствам страниците на тетрадката, за да видя кой е наред тази вечер. Няколко пъти тази седмица се замислих дали да не включа госпожица Скийтър в списъка. Не съм сигурна защо. Тя винаги се държи мило с мен. Притеснявам се, но няма как да не се замисля какво ли имаше предвид в кухнята на госпожа Лийфолт с това, дали искам да променя нещата. Да не говорим, че разпитваше за Константин, прислужницата, която я беше отгледала. Много добре знам какво се случи между Константин и майката на госпожица Скийтър, но няма начин да й разкажа тази история. Работата обаче е там, че ако започна да се моля за госпожица Скийтър, знам, че онзи разговор ще продължи следващия път, когато я видя. Както и след това. Защото така действа молитвата. Като електричество е — задвижва нещата. А пък на мен не ми се говори за случая с тоалетната.

Преглеждам списъка си за молитви. На първо място е моята Мей Мобли, след това е Фани Лу от църквата, дето я мъчи ревматизмът. Сестрите ми Айнез и Мейбъл в Порт Гибсън, които имат общо осемнайсет деца, а шест от тях са болни от грип. Когато нямам много хора в списъка, вмъквам в него и онзи бял смрадлив старец, дето живее зад магазина за фураж и е изгубил ума си от пиене и смъркане на боя за обувки. Но тази вечер списъкът е доста дълъг. Я, кого още съм сложила — Бъртрина Бесъмър! Всички знаят, че с Бъртрина не се понасяме, откакто ме нарече „тъпа негърка“, когато се омъжих за Клайд преди години.

— Мини — попитах я миналата неделя, — защо Бъртрина помоли точно мен да се моля за нея?

Прибирахме се от службата в пет часа. Мини рече:

— Говори се, че имаш някаква по-силна молитва, която помага повече от обикновената.

— Моля?

— Когато Юдора Грийн си счупи бедрото, ти я включи в списъка си и тя стана на крака след седмица. Айзея падна от камиона за памук, ти го включи в списъка си с молитви същата вечер и той се върна на работа още на другия ден.

При тези думи се сетих как не успях да се помоля за Трийлор. Може би затова Бог го прибра толкова бързо. Не е искал да влиза в спорове с мен.

— Снъф Уошингтън — продължи Мини, — Лоли Джаксън.

Да му се не види, Лоли Джаксън влезе в списъка ти и два дни по-късно скочи от инвалидната количка, все едно е докоснала Иисус. Всички в окръг Хиндс знаят за този случай.

— Но не съм я излекувала аз. Просто се моля.

— А Бъртрина… — рече Мини със смях. — Нали знаеш Коко, онази, с която избяга Клайд?

— Хмм. Как да я забравя?

— Седмица след като Клайд те напусна, чух, че Коко се събудила, а онази й работа смърдяла като изгнила стрида. Оправила се чак след три месеца. Бъртрина е близка приятелка на Коко. Тя знае със сигурност, че молитвите ти действат.

Зяпнах я с отворена уста. Защо досега не беше споменавала нищо за това?

— Да не искаш да кажеш, че хората си мислят, че правя черни магии?

— Знаех, че ще се притесниш, ако ти кажа. Мислят си просто, че имаш по-силна връзка с Бог от другите. Господ чува молитвите на всички ни, но ти все едно му говориш право в ухото.

Чайникът на печката започва да свисти и ме връща в настоящето. Божке, май ще трябва да включа госпожица Скийтър в списъка, но защо, и аз не знам. Което ми припомня онова, за което не искам да мисля — че госпожа Лийфолт ми строи тоалетна, защото си мисли, че разнасям болести. И как госпожица Скийтър ме попита дали не искам да променя нещата, все едно че да промениш Джаксън, Мисисипи, е като да смениш електрическа крушка.

 

 

Чистя боб в кухнята на госпожа Лийфолт, когато телефонът иззвънява. Надявам се да е Мини, за да каже, че си е намерила работа. Бях се обадила на всички, при които някога съм работила, но те повтаряха все едно и също: „Не търсим прислуга.“ Всъщност искаха да кажат: „Не искаме Мини.“ Макар последният работен ден на Мини да беше преди три дни, снощи госпожа Уолтърс й се обадила тайно и я помолила днес да отиде на работа, защото къщата й се струвала твърде празна, след като госпожа Хили взела повечето мебели. Все още не знам какво точно се е случило между Мини и госпожа Хили. Мисля си обаче, че не искам и да разбирам.

— Домът на Лийфолт.

— Ъ, здравейте. Обажда се… — жената спира и си прочиства гърлото. — Здравейте. Може ли… може ли да говоря с Елизабет Лийфолт, моля.

— Госпожа Лийфолт не е вкъщи в момента. Да й предам ли нещо?

— О — казва жената, като че ли се е развълнувала за нищо.

— Може ли да попитам кой се обажда?

— Обажда се… Силия Фут. Съпругът ми ми даде този номер, а аз не познавам Елизабет, но… ами, той каза, че тя се занимава с детската благотворителност и женската организация.

Чувала съм това име, но не мога да се сетя къде. Жената говори с толкова силен акцент от дълбоката провинция, че все едно в обувките й расте царевица. Гласът й обаче е мил и тънък. И въпреки това не звучи като дамите от околността.

— Ще й предам, че сте я търсили — казвам аз. — Какъв ви е номерът?

— Аз съм нова тук и… всъщност не е вярно, тук съм вече от година, Боже. Просто не познавам почти никого. Аз… не излизам много.

Тя пак си прочиства гърлото, а аз се чудя защо ми казва всичко това. Аз съм прислужницата и няма да си намери приятели, като говори с мен.

— Мислех си, че вероятно мога да помогна с детската благотворителна кауза от вкъщи.

Спомням си коя е. Тя е жената, която госпожа Хили и госпожа Лийфолт все одумват, защото е омъжена за старото гадже на госпожа Хили.

— Ще й предам съобщението. Как ви беше телефонният номер?

— О, приготвям се да тръгвам към магазина. Може би трябва да поседна и да изчакам.

— Ако не се свърже с вас, госпожа Лийфолт ще остави съобщение на прислужницата ви.

— Нямам прислужници. Всъщност мислех да я питам и дали може да ми препоръча някого.

— Търсите си прислужница ли? — Опитвам се да намеря някой, който да идва чак до окръг Мадисън. Я гледай ти! — Познавам една много добра прислужница. Известна е с готварските си умения, а гледа и деца. Даже си има кола, с която да пътува до дома ви.

— О, ами… все пак искам да поговоря и с Елизабет. Дадох ли ти вече номера си?

— Не, госпожо — въздъхвам аз. — Кажете го.

Госпожа Лийфолт никога няма да препоръча Мини, не и след лъжите на госпожа Хили. Госпожата на телефона казва:

— Госпожа Джони Фут, Емерсън 26609.

За всеки случай й давам номера на Мини.

— Казва се Мини, можете да я намерите на Лейкууд 84432. Записахте ли си?

Малката ме подръпва за роклята и казва:

— Боли корем. — И разтрива коремчето си.

Хрумва ми нещо и се провиквам:

— Какво рекохте, госпожо Лийфолт? А-ха, ще й кажа.

Отново слагам слушалката до ухото си и казвам:

— Госпожо Силия, госпожа Лийфолт тъкмо се върна и казва, че не й е добре, но вие можете да се обадите на Мини. Рече и че ще ви звънне, ако има нужда от помощ за бала.

— О! Предай й, че й благодаря. Надявам се да се почувства по-добре. Може да ме търси по всяко време.

— Името на прислужницата е Мини Джаксън, търсете я на Лейкууд 84432. Чакайте малко, какво?

— Давам бисквита на Мей Мобли и изпитвам истинска наслада от дяволското си поведение. Лъжа, а не ми пука. После казвам на госпожа Силия Фут:

— Госпожата рече да не казвате на никой, че ви е дала името на Мини Джаксън, защото всичките й приятелки искат да я наемат и много ще се разстроят, ако разберат, че я е препоръчала на друг.

— Няма да разкрия тайната й, ако и тя не разкрие моята. Не искам съпругът ми да разбере, че ще наема прислужница.

И това ако не е идеално съвпадение! Веднага щом затварям, набирам номера на Мини. Но тъкмо тогава госпожа Лийфолт влиза. Много неприятно, разбирате ли? Дадох на тази госпожа Силия домашния номер на Мини, но Мини днес е на работа, защото госпожа Уолтърс се чувства самотна. И когато госпожата се обади, Лирой ще й даде номера на госпожа Уолтърс, защото е глупак. Ако госпожа Уолтърс вдигне, цялата работа ще се издъни. Госпожа Уолтърс ще разкаже на жената какво разправя госпожа Хили. Трябва да се свържа с Мини или Лирой, преди да се случи нещо подобно. Госпожа Лийфолт отива в спалнята си и както си и мислех, веднага се лепва за телефона. Първо се обажда на госпожа Хили, а после на фризьорката. След това звъни в магазина за някакъв сватбен подарък и говори ли, говори. След като затваря, идва и ме пита какво ще има за вечеря тази седмица. Изваждам тетрадката и преглеждам списъка. Не, не искала свински пържоли. Опитвала се да накара съпруга си да поотслабне. Искала задушено месо и зелена салата. Колко калории според мен има в целувките? И да не съм давала повече сладки на Мей Мобли, защото била много дебела и така нататък, и така нататък… Боже! За жена, която не ми казва нищо друго, освен направи това или онова, и ходи в онази тоалетна, изведнъж се държи с мен, като че ли сме първи приятелки.

Мей Мобли се подрусва радостно и се опитва да привлече вниманието на майка си. И тъкмо когато госпожа Лийфолт току се навежда, за да й обърне малко внимание, опааа! Госпожата се втурва навън, защото забравила да свърши нещо, а била закъсняла с цял час. Трескаво започвам да въртя шайбата на телефона.

— Мини! Намерих ти една работа. Но трябва да стоиш до телефона…

— Тя вече звъня — казва Мини сухо. — Лирой й дал номера.

— И госпожа Уолтърс ли вдигна? — питам аз.

— Глуха е като пън, а изведнъж, чудо на чудесата, чува телефонът да звъни. Аз влизам и излизам от кухнята и не обръщам внимание, но накрая си чувам името. После се обади Лирой и разбрах какво е станало — Мини звучи изтощена, а тя е от онези, дето никога не се уморяват.

— Може пък госпожа Уолтърс да не й е разказала за лъжите, които госпожа Хили разправя. Никога не се знае. — Но дори и аз не съм толкова глупава, че да си повярвам.

— Даже и да не й е казала, госпожа Уолтърс знае как си го върнах тъпкано на госпожа Хили. Нямаш представа какво ужасно нещо направих. Не искам и да разбираш. Сигурна съм, че госпожа Уолтърс е рекла на онази жена, че съм самият дявол. — Гласът й звучи мрачно. Все едно е грамофонна плоча, която се върти твърде бавно.

— Съжалявам, ще ми се да бях ти се обадила по-рано, за да вдигнеш ти телефона.

— Направи, каквото можа. Вече никой не може да ми помогне.

— Ще се моля за теб.

— Благодаря ти — отвръща тя, а после добавя тихо: — Благодаря ти, че опита да ми помогнеш.

Затварям телефона и се захващам да бърша с парцала. Гласът на Мини ме уплаши. Тя винаги е била силна жена, бори се до последно. След смъртта на Трийлор три месеца поред ми носеше вечеря всеки ден. И все повтаряше: „А, не, няма да ме оставиш сама на този проклет свят“, а да си призная, аз наистина планирах нещо такова. Вече бях вързала въжето на примка, когато Мини го намери. Беше останало от времето, когато Трийлор работеше по един проект за училище с макари и пръстени. Не знаех дали ще го използвам, защото си беше грях пред Бог, но тогава не бях на себе си. Мини обаче не ме пита нищо, а само го извади изпод леглото, сложи го в кофата за боклук и я изнесе на улицата. След като се върна, обърса дланите си една о друга, все едно бе почистила както обикновено. Мини не си поплюваше. Но сега звучеше зле. Напомних си тази вечер да проверя под леглото й. Взимам кофа с препарат за почистване „Съншайн“, който кара дамите по телевизията все да се усмихват. Налага се да седна. Мей Мобли идва при мен, хванала коремчето, си и казва:

— Накарай да не боли.

Тя полага глава върху крака ми. Поглаждам косата й, докато момиченцето буквално започва да мърка, защото усеща любовта, която се излъчва от ръката ми. Започвам да си припомням всички добрини, които приятелките ми бяха сторили за мен. Всичко, което правят всеки ден за белите жени, на които прислужват. Болката в гласа на Мини. Трийлор мъртъв и погребан в земята. Поглеждам малката, за която дълбоко в себе си знам, че няма как да опазя да не стане същата като майка си. И всички тези мисли изведнъж ме заливат. Затварям очи и казвам молитвата „Отче наш“. Но май от това не ми става по-добре. Бог да ми е на помощ, но нещо трябва да се направи.

Малката не се отделя от краката ми цял следобед и на няколко пъти едва не падам. Не ми пречи. Госпожа Лийфолт не ни е продумвала на мен и на Мей Мобли от сутринта. Работи на шевната машина в спалнята си, та пушек се вдига. Опитва се да скрие още нещо, което не харесва в къщата си.

След известно време с Мей Мобли отиваме в дневната. Трябва да изгладя куп ризи на господин Лийфолт, а после да сложа месото да се пече. Вече съм изчистила баните, смених чаршафите, минах чергите с прахосмукачката. Винаги се старая да приключа рано с почистването, за да можем после с малката да си поиграем. Госпожа Лийфолт влиза и започва да ме гледа как гладя. Понякога прави така. Гледа намръщено. А когато вдигам очи, за миг се усмихва. Пооправя косата си, опитва се да я набухне.

— Ейбълийн, имам изненада за теб. Сега вече се усмихва широко. Зъбите й не се виждат, само устните й са разтегнати — от онези усмивки, които те предупреждават да внимаваш. — С господин Лийфолт решихме да ти построим собствена тоалетна. — Тя изплясква с ръце и ме поглежда изпод вежди. — Намира се в гаража.

— Да, госпожо. — Да не си мисли, че не съм видяла нищо през цялото време.

— И отсега нататък, вместо да ходиш в банята за гости, можеш да използваш собствената си тоалетна навън. Не е ли чудесно?

— Да, госпожо. — Аз продължавам да гладя.

Телевизорът е включен и започва сериалът, който следя. Тя обаче продължава да стои и да ме зяпа.

— Вече ще използваш тоалетната в гаража, разбираш ли?

Не я поглеждам. Не си търся белята, но я бях разбрала напълно.

— Не искаш ли да си вземеш хартия и да отидеш да я изпробваш?

— Госпожо Лийфолт, в момента не ми се налага да ходя.

Мей Мобли протяга ръчичка към мен от кошарката си и казва:

— Мей Мобли сок?

— Ще ти донеса сокче, миличка — отвръщам аз.

— О! — госпожа Лийфолт облизва устни няколко пъти. — Но когато ти се наложи, ще използваш тоалетната отзад, имам предвид… само нея, нали?

Госпожа Лийфолт е с много грим, който прилича на крем, и е напластен. Намазала е с жълтеникавото нещо и устните си, та едва си личи, че има уста. Казвам й онова, което иска да чуе:

— Отсега ще използвам тоалетната за чернокожи. А после ще изтъркам хубавичко тоалетната за бели с препарат.

— Е, за никъде не бързаме. Почисти, когато намериш време днес.

Но начинът, по който стои и върти брачната си халка на пръста, означава, че иска да свърша тази работа веднага. Оставям бавно ютията отстрани и усещам как семето на горчивината, което се загнезди в гърдите ми след смъртта на Трийлор, започва да расте. Лицето ми започва да пари, езикът ми изтръпва. Не знам какво да й отвърна. Знам само, че няма да го кажа. А знам и че тя не казва, каквото си мисли, което е интересно, защото никоя от нас не продумва и въпреки това водим разговор.