Катрин Стокет
Слугинята (14)

Глава 14

Попадала съм в напрегнати ситуации, но с Мини в единия ъгъл на хола ми, а госпожица Скийтър в другия и да говорим какво е да си негърка и да работиш за бяла жена… Божке, цяло чудо е, че още никой не е ранен. На няколко пъти обаче стана напечено. Миналата седмица например, когато госпожица Скийтър ми показа защо според госпожа Хили чернокожите трябва да имат отделни тоалетни.

— Все едно гледам нещо, написано от Ку-клукс-клан — казах аз на госпожица Скийтър. Седяхме в хола ми, а вечерите бяха започнали да стават топли. Мини беше отишла в кухнята да постои пред хладилника. Тя се поти непрекъснато, освен за пет минути през януари, а понякога дори и тогава.

— Хили иска да го отпечатам в бюлетина на женската организация — поклати отвратено глава госпожица Скийтър. — Съжалявам, май не биваше да ти го показвам. Но няма с кого друг да споделя.

След минута Мини се върна от кухнята. Погледнах госпожица Скийтър и тя пъхна листа под тетрадката. Мини не изглеждаше особено разхладена. Всъщност като че ли й беше още по-горещо.

— Мини, с Лирой говорите ли за гражданските права? — попита госпожица Скийтър. — Когато той се прибере от работа например?

Мини имаше голяма синина на ръката от онова, което Лирой прави, когато се прибере от работа. Бие я.

— Не — бяха единствените думи на Мини. Мини не обича да й се бъркат в работата.

— Наистина ли? Той не споделя ли какво мисли за протестите и сегрегацията? Сигурно на работа неговият…

— Зарежете Лирой — скръсти ръце Мини, за да не се вижда синината. Ритнах госпожица Скийтър по глезена. Но тя имаше онзи поглед, както когато си е наумила нещо.

— Ейбълийн, не мислиш ли, че ще е интересно да покажем и гледната точка на съпрузите?

— Мини, може би…

Мини скочи от стола толкова бързо, че абажурът на лампата издрънча.

— Повече няма да се занимавам с тази работа. Става много лично. Не искам да разправям на белите хора как се чувствам.

— Добре, Мини, съжалявам — каза госпожица Скийтър. — Няма да говорим за семейството ти.

— Не, размислих. Намерете си някой друг да ви споделя тайните си.

И преди бяхме водили такива разговори. Но този път Мини грабна чантата си, взе ветрилото от погребалния дом изпод стола и рече:

— Съжалявам, Ейб. Не мога повече.

Тогава се паникьосах. Тя наистина щеше да си тръгне. Мини не бива да се отказва. Тя е единствената прислужница, освен мен, която се съгласи да говори. Затова се пресегнах и издърпах листа на госпожа Хили изпод тетрадката на госпожица Скийтър. Пръстите ми спряха на сантиметри от лицето на Мини. Тя погледна листа.

— Какво е това?

Аз я погледнах безизразно. Свих рамене. Не биваше да показвам, че искам да го прочете, защото в такъв случай Мини напук нямаше да го погледне. Мини взе листа и започна да чете. След малко вече виждах всичките й предни зъби. Но не се усмихваше. После тя погледна госпожица Скийтър за един дълъг и напрегнат миг и рече:

— Е, тогава може пък да продължим. Но няма да ми се бъркате в личната работа, разбрахте ли?

Госпожица Скийтър кимна. Учи се.

 

 

Разбърквам яйчената салата за обяда на госпожа Лийфолт и малката, а отстрани подреждам кисели краставички за украса. Госпожа Лийфолт седи на кухненската маса с Мей Мобли и й разправя как през октомври ще дойде бебето, как се надява да не е в болницата за сбирката на випуска от „Ол Мис“, как може да си има братче или сестриче и как ли да го кръстят. Хубаво е да я види човек така да си говори с детето. Почти цяла сутрин госпожа Лийфолт клюкарства по телефона с госпожа Хили, без да забелязва малката. А щом се появи бебето, Мей Мобли няма да получи и капчица внимание от майка си. След обяда извеждам малката в задния двор и пълня зеления пластмасов басейн. Навън вече е трийсет и пет градуса. Мисисипи има най-хаотичното време в страната. През февруари навън е минус десет и на човек му се ще пролетта вече да идва, а на следващия ден става трийсет градуса и продължава, и през следващите девет месеца не захладнява. Слънчево е. Мей Мобли седи в средата на басейна по долнище на бански. Първата й работа е да свали горнището. Госпожа Лийфолт излиза навън и казва: — Изглежда, се забавлявате! Ще се обадя на Хили да доведе Хедър и Уил. И преди да се усетя, трите деца вече си играят в басейна, пръскат се с вода и си прекарват чудесно. Хедър, момиченцето на госпожа Хили, е много сладко. По-голяма е от Мей Мобли с половин година и Мей Мобли я обожава. Хедър има тъмни, лъскави къдрици и лунички, и е много бъбрива. Горе-долу като умалено копие на госпожа Хили е, само че й отива повече, защото е дете. Малкият Уилям-младши е на две години. Косата му е почти бяла и не обича да говори. Само щапука наоколо като пате и ходи след момичетата из високата трева по краищата на двора, до люлките, които се кривят на една страна, ако се залюлееш твърде силно, и ме плашат до смърт, и обратно в детския басейн. Едно трябва да й се признае на госпожа Хили — много си обича децата. През пет минути целува малкия Уил по главата. Или пита Хедър дали се забавлява. Или я вика при себе си, за да я прегърне. А и Хедър обожава майка си. Гледа госпожа Хили, все едно е Статуята на свободата. Иде ми да се разплача, като видя такава обич. Дори когато става въпрос за госпожа Хили. Защото се сещам за Трийлор и колко ме обичаше той. Харесва ми, като видя дете, което обожава майка си. Ние, възрастните, седим под сянката на магнолията, докато децата си играят. Аз седя, както е редно, на няколко метра от дамите. Те са постлали кърпи върху черните железни столове, които се напичат от слънцето. На мен ми е добре на зеления пластмасов сгъваем стол. Така ми е хладно на краката. Гледам как Мей Мобли кара голата кукла Барби да скача във водата от ръба на басейна. Но хвърлям по едно око и на дамите. Забелязах как госпожа Хили изглежда щастлива и засмяна, когато говори с Хедър и Уилям, но всеки път, като се обърне към госпожа Лийфолт, се усмихва презрително.

— Ейбълийн, ще ми налееш ли още студен чай, моля те? — пита госпожа Хили.

Ставам и отивам да взема каната от хладилника.

— Ето това не разбирам — дочувам да казва госпожа Хили, когато се приближавам към тях. — Никой не иска да седи на една и съща тоалетна чиния с тях.

— Странна работа — казва госпожа Лийфолт, но когато пристигам с пълните чаши, тя млъква.

— Благодаря ти — казва госпожа Хили. После ме поглежда искрено озадачена и ме пита: — Ейбълийн, нали ти харесва да си имаш собствена тоалетна?

— Да, госпожо. — Тя продължава да говори за клозета, въпреки че минаха вече шест месеца.

— Разделени, но равни — обръща се госпожа Хили към госпожа Лийфолт. — Според губернатор Рос Барнет така е правилно, а не можем да спорим с управниците.

Госпожа Лийфолт плясва с ръка по бедрото си, все едно иска да смени темата с нещо по-интересно. Съгласна съм с нея. Да вземат да си говорят за нещо друго.

— Казах ли ти какво рече Райли онзи ден? Но госпожа Хили поклаща глава. — Ейбълийн, не би искала да ходиш в училище, пълно с бели хора, нали?

— Не, госпожо — промърморвам аз. Ставам и развързвам косата на малката. Тези пластмасови шнолки се оплитат в косата й, когато е мокра. Но онова, което ми иде да направя всъщност, е да й запуша ушите с ръце, за да не слуша този разговор. И още по-лошо — да не слуша как аз се съгласявам. Но после се замислям… Защо? Защо трябва да се съгласявам с нея? И ако Мей Мобли слуша, поне ще чуе нещо смислено. Поемам си въздух. Сърцето ми се разтуптява. Казвам възможно най-любезно: — Не бих ходила в училище само за бели. Но бих ходила в училище, където черните и белите учат заедно.

Хили и госпожа Лийфолт ме зяпват. Аз обръщам поглед към децата.

— Но, Ейбълийн — казва строго госпожа Хили, — черните и белите хора са просто толкова… различни — сбърчва нос тя.

Свивам неволно устни. Разбира се, че сме различни! Всеки знае, че чернокожите и белите не са еднакви. Но нали всички сме хора! Да му се не види, чувам даже, че и Иисус е имал черна кожа, защото е живял в пустинята. Стисвам устни. Но това е без значение, защото госпожа Хили е минала на друга тема. За нея това не означава нищо. Отново клюкарства с госпожа Лийфолт. И тогава внезапно един голям облак закрива слънцето. Струва ми се, че ще завали. — … правителството знае най-добре и ако Скийтър си мисли, че ще й се размине с тези глупости за черноко…

— Мамо! Мамо! Виж ме! — провиква се Хедър от басейна. — Виж ми опашките!

— Браво, миличка! Прекрасни са! Ами когато Уилям се кандидатира за сената следващата…

— Мамо, дай ми гребена си! Искам да си играя на фризьорка!

— … не мога да имам поддръжници на черните сред близкото си…

— Мамооооо! Дай ми гребена. Дай ми гребена!

— Прочетох го. Намерих го в чантата й и възнамерявам да взема мерки. И в този миг госпожа Хили млъква и отваря чантата си, за да извади гребена. Над Южен Джаксън се чува гръмотевица, а в далечината започва да вие сирената за торнадо. Опитвам се да разбера за какво говореше госпожа Хили: госпожица Скийтър. Чантата. Прочетох го. Изваждам децата от басейна и ги увивам в кърпи. В небето изтрещява гръмотевица.

 

 

Малко след мръкване седя на кухненската си маса и въртя молива в ръце. Отворила съм взетата от библиотеката „Хъкълбери Фин“, но не мога да чета. Усещам горчив вкус в устата си, като утайката на кафето в последната глътка. Трябва да говоря с госпожица Скийтър. Досега съм звъняла в дома й само онези два пъти, когато нямах друг избор, за да й кажа, че ще й помогна с историите, и после, че Мини също ще помогне. Знам, че е опасно. Но въпреки това посягам към закачения на стената телефон. Ами ако вдигне майка й или баща й? Обзалагам се, че прислужницата им отдавна си е тръгнала. Как ще обясни госпожица Скийтър защо чернокожа жена я търси по телефона? Пак сядам. Госпожица Скийтър беше тук преди три дни, за да говори с Мини. Тогава изглеждаше добре. Не като онзи път преди няколко седмици, когато полицаите я спрели. Не каза нищо за госпожа Хили. Въртя се на стола известно време и ми се ще телефонът да иззвъни. Ставам и погвам с обувка в ръка една хлебарка на пода. Хлебарката печели. Шмугва се под пазарската чанта с дрехите, които госпожа Хили ми даде и която стои на пода от месеци. Взирам се в торбата и пак започвам да премятам молива в ръцете си. Трябва да направя нещо с тази торба. Свикнала съм дамите да ми дават дрехи — пълна съм с дрехи от бели жени, не ми се е налагало да си купувам нещо за обличане от трийсет години. Когато Трийлор беше малък и аз обличах някое старо палто от жена, при която съм работила, Трийлор ме поглеждаше учудено и отстъпваше назад. Разправяше, че мириша на бяла. Но с тази торба е различно. Не мога да нося дори дрехите в нея, които ми стават. Не мога да ги дам и на приятелките си. Всяка дреха в хартиената торба — три-четвъртите панталони, ризата с остра яка, розовото сако с мазното петно, дори чорапите, — на всички тях са избродирани буквите Х.У.Х. С червен конец, с малки ръкописни букви. Предполагам, че Юл Мей е трябвало да ги бродира. Ако облека някоя от тях, ще се чувствам като лична собственост на госпожа Хили У. Холбрук. Ставам и ритвам торбата, но хлебарката не се показва. Взимам си тетрадката и се каня да започна с молитвите, но съм прекалено разтревожена заради госпожа Хили. Чудя се какво ли искаше да каже с това: „Прочетох го.“ След малко започвам все повече да се замислям за нещо, за което никак не ми се ще. Представям си доста ясно какво ще стане, ако белите жени разберат, че пишем за тях и казваме истината какви са всъщност. Жените не са като мъжете. Една жена няма да ви пребие с пръчка. Госпожа Хили няма да ми извади пистолет. Госпожа Лийфолт няма да дойде да ми подпали къщата. Не, белите жени не си цапат ръцете. Те си имат малки лъскави инструменти, остри като ноктите на вещица, чистички и спретнати като в зъболекарски кабинет. Те не бързат. Първата работа на една бяла жена ще бъде да ви уволни. Вие сте разстроена, но си мислите, че все пак ще си намерите друга работа, когато нещата се поуталожат, след като бялата дама започне да забравя. Имате спестявания да си платите наема за още един месец. Хората ви носят задушени зеленчуци. Но седмица след като са ви уволнили, намирате малък жълт плик, пъхнат под вратата. В него има лист, на който пише: „Уведомление за освобождаване на жилището“. Всички хазяи в Джаксън са бели и си имат бели жени, които са нечии приятелки. Тогава започвате леко да се паникьосвате. Още нямате изгледи за нова работа. Където и да попитате, ви затръшват вратата в лицето. А сега вече няма и къде да живеете. След това всичко започва да се случва все по-бързо. Намирате бележка на колата си, че ще ви я изземат. Ако не сте си платили някоя глоба за паркиране, отивате в затвора. Ако имате дъщеря, вероятно отивате да живеете при нея. Тя самата също прислужва на бяло семейство. Но след няколко дни се прибира вкъщи и казва: „Мамо, уволниха ме.“ Тя е наранена и уплашена. Не разбира защо са я изгонили. Вие трябва да й кажете, че е заради вас. Поне съпругът й още има работа. Най-малкото могат да изхранват детето си. След това уволняват и съпруга. Поредният малък остър инструмент, лъскав и фин. Тогава и двамата започват да ви сочат с пръст, да плачат и да се чудят защо сте постъпили така. А вие дори вече не помните. Седмиците минават, няма работа, няма пари, няма къща. Надявате се, че това е краят, че бялата дама е направила достатъчно и сега ще забрави. Някоя вечер късно на вратата се чука. Но на прага не стои бялата дама. Тя не върши лично подобни работи. И тогава, по време на кошмара, сред огъня, крясъците или боя, осъзнавате нещо: бялата дама никога няма да забрави. И няма да спре, докато не умрете.

 

 

На следващата сутрин госпожа Скийтър паркира кадилака на алеята на госпожа Лийфолт. Аз държа в ръцете си сурово пиле до включената печка, а Мей Мобли мрънка, защото умира от глад, но аз не издържам и секунда повече. Госпожица Скийтър иска госпожа Лийфолт да направи списък с момичетата в един от комитетите, а госпожа Лийфолт отвръща:

— Ръководител на комитета по сладкишите е Илейн.

Госпожица Скийтър й вика:

— Но председателят на комитета по сладкишите е Роксан.

А госпожа Лийфолт й отговаря:

— Не, Роксан е съпредседател по сладкишите, а Илейн е ръководителят.

А аз така се изнервям от целия този разговор за сладкишите, че ми идва да побутна госпожица Скийтър с омазания си от пилето пръст, но знам, че за мен е по-добре да не ги прекъсвам, и не го правя. Изобщо не споменават за чантата. Докато се усетя, госпожица Скийтър си тръгва. Божке! Същия ден след вечеря двете с онази хлебарка се гледаме от противоположните ъгли на кухнята. Тя е голяма два-три сантиметра. По-черна е и от мен. Крилете й издават пукащ звук. В ръката си държа обувка. Телефонът звънва и аз подскачам.

— Здравей, Ейбълийн — казва госпожица Скийтър и чувам как някаква врата се затваря. — Извинявай, че се обаждам толкова късно.

Въздъхвам облекчено:

— Добре, че се обадихте.

— Исках да те питам дали имаш някакви… вести. Имам предвид, от други прислужници.

Госпожица Скийтър звучи странно. Някак стегнато. Напоследък сияе като светулка, толкова е влюбена. Сърцето ми се разтуптява. Но не минавам направо на въпроса. Не съм сигурна защо.

— Попитах Кори, която работи при семейство Куули. Тя ми отказа. После питах Ронда и сестра й, която прислужва у Милър… но и двете не се съгласиха.

— А Юл Мей? Говорила ли си с нея напоследък?

Чудя се дали затова госпожица Скийтър не се държи странно. Разбирате ли, малко я послъгах. Преди месец й казах, че съм попитала Юл Мей, но не го направих. Не само защото не познавам добре Юл Мей, а по-скоро защото тя е прислужницата на госпожа Хили. А от всичко, свързано с нейното име, ме побиват тръпки.

— Не, не съм говорила с нея скоро. Може да… я попитам пак — лъжа аз, макар да не ми се иска. После пак започвам да си играя с молива. Готвя се да й кажа какво рече госпожа Хили.

— Ейбълийн — казва госпожица Скийтър с разтреперан глас, — трябва да ти кажа нещо.

Госпожица Скийтър замълчава и усещам напрежение, като затишие пред буря.

— Какво е станало, госпожице Скийтър?

— Забравих си чантата. На срещата на женската организация. Хили я е прибрала.

Присвивам очи, все едно не съм чула добре.

— Червената ли? — Тя не отговаря. — О… Божке! — вече започвам да схващам и ми призлява. — Разказите ви бяха в страничния джоб с капака, в друга папка. Мисля, че е намерила само законите на Джим Кроу, една… брошура, която взех от библиотеката… но не съм сигурна.

— О, госпожице Скийтър — затварям аз очи. Бог да ми е на помощ. Бог да е на помощ на Мини…

— Знам. Знам — казва госпожица Скийтър и се разплаква по телефона.

— Добре, добре, няма нищо — опитвам се да преглътна яда си. Казвам си, че е станало случайно. Мърморенето ми няма да помогне по никакъв начин. Но въпреки това…

— Ейбълийн, ужасно съжалявам. Минават няколко секунди, през които чувам само ударите на сърцето си. Бавно и страховито мозъкът ми започва да свързва няколкото неща, които тя ми каза, и онова, което аз вече знам.

— Кога стана това? — питам аз.

— Преди три дни. Исках да разбера какво е видяла, преди да ти кажа.

— Говорили ли сте с госпожа Хили? — Само за малко, когато отидох да взема чантата. Но се виждах с Елизабет и Лу Ан, и още няколко момичета, които познават Хили. Никоя не спомена нищо по въпроса. Затова… затова те попитах за Юл Мей. Чудех се дали не е дочула нещо на работа.

Поемам си дълбоко въздух, защото следващите ми думи няма да й харесат:

— Аз чух нещо. Вчера. Госпожа Хили го каза на госпожа Лийфолт.

Госпожица Скийтър мълчи. Имам чувството, че очаквам всеки момент през прозореца ми с трясък да влети тухла.

— Разправяше как господин Холбрук ще се кандидатира за Сената и че вие подкрепяте чернокожите, и рече, че… е прочела нещо. Разтрепервам се, щом го казвам на глас. Още премятам молива в ръката си.

— Спомена ли нещо за прислужниците? — пита госпожица Скийтър. — Искам да кажа, тя се разстрои само когато говореше за мен, или спомена и вас с Мини?

— Не, само за вас говореше.

— Добре — госпожица Скийтър издиша шумно в слушалката. Струва ми се разстроена, но тя няма представа какво ще се случи с мен, с Мини. Не знае за малките остри инструменти, които белите дами използват. За почукването на вратата късно вечерта. Че белите мъже си умират да чуят, че някой черен ядосва белите, и чакат, готови с дървени бухалки, с кибритени клечки. Трябва им само най-незначителен повод. — Не мога да твърдя със сигурност, но… ако Хили беше разбрала нещо за книгата или за теб, и особено за Мини, щеше да го разкаже на целия град. Замислям се над думите й и ужасно ми се иска да й повярвам. — Вярно е, че никак не обича Мини Джаксън. — Ейбълийн — казва госпожица Скийтър и усещам как потреперва. Спокойствието в гласа й се пропуква. — Можем да спрем. Ще те разбера напълно, ако решиш да се откажеш.

Ако кажа, че не искам повече да участвам, всичко, което съм написала досега, и онова, което тепърва ще напиша, ще си остане неизречено. Не, мисля си аз, не искам да се отказвам. Изненадвам се, че почти крещя наум.

— Ако госпожа Хили е разбрала, няма какво да направим — отвръщам аз. — Дори и да спрем сега, това няма да ни спаси.

 

 

Не виждам, не чувам и даже не надушвам госпожа Хили в продължение на два дни. Дори когато не си играя с молива, пръстите ми потрепват нервно в джоба, върху кухненския плот и барабанят като палки. Трябва да разбера какво си мисли госпожа Хили. Госпожа Лийфолт оставя на Юл Мей три съобщения за госпожа Хили, но тя е все в кабинета на господин Холбрук — „щабът на кампанията“, както му вика госпожа Хили. Госпожа Лийфолт само въздиша и затваря телефона, все едно не знае как ще се задейства мозъкът й, ако госпожа Хили не дойде да натисне копчето за мислене. Малката десет пъти пита кога Хедър ще дойде да си играят пак в пластмасовия басейн. Предполагам, че като пораснат, ще станат добри приятелки, а госпожа Хили ще им обяснява как стоят нещата. Следобед вече всички ходим напред-назад из къщата, потропваме нервно с пръсти и се чудим кога ще се появи госпожа Хили. Малко по-късно госпожа Лийфолт отива до магазина за платове. Пак ще шие калъфка за нещо. Но още не знае за какво. Мей Мобли ме поглежда и си мисли същото като мен: тази жена би покрила и двете ни с калъфки, ако можеше. Тази вечер се налага да работя до много късно. Храня малката и я слагам да спи, защото господин и госпожа Лийфолт са в кино „Леймар“. Господин Лийфолт й беше обещал, че ще я заведе, и тя не го остави на мира, макар да имаше билети само за късната прожекция. Когато се прибраха, вече се прозяваха, а щурците бяха засвирили. В другите къщи щях да спя в слугинската стая, но тук няма такава. Мотая се малко с надеждата господин Лийфолт да предложи да ме закара до вкъщи, но той направо отива да си легне. Тръгвам в тъмното нагоре към Ривърсайд, на около десет минути път, където спира нощният автобус за работниците от пречиствателната станция. Лекият вятър пропъжда комарите. Сядам в края на парка, на тревата под уличната лампа.

След малко автобусът идва. В него има само четирима души — двама черни и двама бели, все мъже. Не ги познавам. Сядам до прозореца зад един слаб чернокож мъж. Носи кафяв костюм и кафява шапка, на моите години е. Минаваме по моста и завиваме към болницата за чернокожи, където автобусът обръща. Извадила съм тетрадката си за молитви, за да си запиша някои неща. Съсредоточавам се върху Мей Мобли, за да не си мисля за госпожа Хили. „Боже, покажи ми как да науча малката на доброта, да обича себе си и да обича другите, докато съм с нея…“

Вдигам очи. Автобусът е спрял насред пътя. Навеждам се към пътеката и виждам през предното стъкло, че след няколко пресечки в тъмното проблясват сини лампи, събрали са се хора и са препречили пътя. Белият шофьор се взира напред. Изключва мотора и седалката под мен престава да се подрусва, а усещането е странно. Той си пооправя фуражката и слиза. — Не слизайте, докато проверя какво става. Ние седим тихо и чакаме. Чувам кучешки лай, не домашно куче, а от онези кучета, които лаят, все едно ти крещят. След цели пет минути шофьорът се връща в автобуса и пали двигателя. Натиска клаксона, махва с ръка през прозореца и тръгва много бавно назад.

— Какво става там? — провиква се чернокожият мъж пред мен към шофьора.

Шофьорът не отговаря. Продължава да кара назад. Светлините се смаляват все повече, кучешкият лай заглъхва. Шофьорът обръща автобуса на улица „Фариш“. На следващия ъгъл спира.

— Чернокожите да слизат, това е последната спирка за вас — провиква се той в огледалото за обратно виждане. — Белите да ми кажат докъде пътуват. Ще ви оставя колкото мога по-наблизо.

Черният мъж се обръща към мен. Струва ми се, че и двамата имаме лошо предчувствие. Ставаме. Тръгвам след него към вратата. Цари зловеща тишина, чува се само шумът от стъпките ни. Единият бял мъж се навежда към шофьора и пита:

— Какво става?

Слизам след чернокожия мъж по стъпалата на автобуса. Чувам как шофьорът казва зад мен:

— Не знам, застреляли са някакъв негър. Докъде пътувате?

Вратата се затваря със свистене. „Божке — мисля си аз — дано не е някой от моите хора!“ По улица „Фариш“ не се чува нито звук, няма жив човек, освен ние двамата. Мъжът се обръща към мен:

— Добре ли сте? Близо ли сме до дома ви?

— Ще се оправя, живея наблизо — къщата ми е на седем пресечки оттук.

— Искате ли да ви изпратя?

Всъщност ми се иска, но поклащам глава.

— Не, благодаря ви, ще се оправя.

Долу на кръстовището, където автобусът обърна, профучава кола на телевизионните новини с големи букви „WLBT—TV“ отстрани.

— Божке, надявам се да не е толкова лошо, колкото изглежда… — Но мъжът е изчезнал. Наоколо няма жива душа.

Изпитвам онова усещане, което казват, че човек има точно преди някой да го нападне в гръб. След две секунди чорапите ми се трият един в друг толкова бързо, че издават шум като от закопчаване на цип. Пред себе си виждам трима души, които вървят бързо като мен. И тримата хлътват по къщите и затварят вратите след себе си. Не искам да оставам сама и секунда повече. Минавам напряко между къщата на Мюл Кейто и задната стена на автосервиза, после през двора на Оуни Блак, препъвам се в една тръба в тъмното. Чувствам се като крадец. Виждам наведените глави, включените лампи в къщите, лампи, които по това време на нощта би трябвало да са изгасени. Каквото и да става, явно всички говорят за него или слушат за него. Накрая виждам пред себе си, че лампата в кухнята на Мини свети, задната врата е отворена, а мрежата против комари е затворена. Вратата изскърцва, когато я бутвам. Мини седи на масата с петте си деца: Лирой-младши, Шугър, Фелиша, Киндра и Бени. Лирой сигурно е на работа. Всички те са се втренчили в голямото радио, сложено по средата на масата. С мен влиза и вълна статично електричество.

— Какво е станало? — питам аз.

Мини намръщена върти копчето. След секунда оглеждам стаята: в тенджерката има вече повяхващо парче месо. На шкафа стои консервна кутия с отворен капак. В мивката има мръсни чинии. Това изобщо не прилича на кухнята на Мини.

— Какво е станало? — питам пак аз.

Тогава радиото хваща чисто станцията и гласът на водещия обявява:

— … близо десет години служител на Националната асоциация за развитие на чернокожите. От болницата още не са направили изявление, но се говори, че раните са…

— Кой? — питам аз.

Мини ме зяпва, сякаш ми е паднала главата.

— Медгар Евърс. Къде беше?

— Медгар Евърс? Какво се е случило? — запознах се с жена му Мърли Евърс миналата есен, когато дойде в нашата църква със семейството на Мери Боун. На врата си носеше елегантен шал в черно и червено. Помня как ме погледна в очите и се усмихна, като че ли много се радваше да се запознаем. Тук Медгар Евърс е истинска знаменитост, защото се издигна много в асоциацията.

— Сядай — казва Мини.

Аз сядам на един дървен стол. Всички се взират пребледнели в радиото. То е голямо колкото половин автомобилен двигател, дървено, с четири копчета. Дори Киндра мълчи, седнала в скута на Шугър.

— От Ку-клукс-клан са го застреляли. Пред дома му. Преди час.

Полазват ме тръпки.

— Къде живее?

— На „Гинес“ — отвръща Мини. — Откарали го в нашата болница.

— Да… видях — казвам аз и си мисля за автобуса. „Гинес“ е на няма и пет минути оттук с кола.

— … свидетели казват, че са видели един мъж, бял, който изскочил от храстите. Според слуховете, е намесен Ку-клукс-клан… После по радиото започват объркани приказки, някакви хора викат, някой тършува. Заставам нащрек, все едно някой отвън ни наблюдава. Някой бял. От Ку-клукс-клан са били тук, на няма и пет минути, за да убият чернокож човек! Иска ми се да затворя задната врата.

— Току-що ми съобщиха — казва водещият запъхтяно, — че Медгар Евърс е починал. — Звучи, сякаш някой го блъска, около него се чуват гласове. — Съобщиха, че Медгар Евърс е мъртъв.

О, Божке! Мини се обръща към Лирой-младши. Говори тихо и равно:

— Заведи братята и сестрите си в спалнята. Лягайте си. И не излизайте от стаята. — Винаги е много по-страшно човек, който по принцип вика, да говори тихо.

Макар да виждам, че Лирой-младши иска да остане, той само поглежда другите и те излизат бързо и тихо. Водещият по радиото също замлъква. За секунда кутията се превръща само в кафяво дърво и жици.

— Медгар Евърс — продължава водещият, а гласът му звучи, все едно говори отзад напред, — районният секретар на Националната асоциация за развитие на чернокожите, почина. Медгар Евърс е мъртъв.

Преглъщам събралата се в устата ми слюнка и се взирам в боята по стените в кухнята на Мини, която е пожълтяла от мазнината от бекон, детски ръце и цигарите „Пал Мал“ на Лирой. По стените у Мини няма снимки и календари. Опитвам се да не се замислям. Опитвам се да не мисля как умира чернокож. Това ще ми напомни за Трийлор. Мини е свила ръцете си в юмруци. Стиснала е зъби.

— Застрелял го е пред очите на децата му, Ейбълийн.

— Ще се молим за семейство Евърс, ще се молим за Мърли… — но думите ми прозвучават толкова кухо, че млъквам.

— По радиото казаха, че цялото му семейство изтичало навън, като чули изстрелите. Разправят, че залитал, целият в кръв, всички деца се изцапали с кръв… — Тя удря с ръка по масата и радиото издрънчава. Стаявам дъх, но ми се завива свят. Аз трябва да съм силната. Аз трябва да успокоя приятелката си. — В този град нищо няма да се промени, Ейбълийн. Живеем в ада, в капан сме. Децата ни са в капан.

Гласът на водещия отново става по-силен:

— … пътят е блокиран от полицаи. Очакваме след малко кметът Томпсън да даде пресконференция…

Тогава ме избива на плач. Сълзите потичат. Пречупват ме думите, че кварталът на чернокожите е обграден от бели хора. Бели хора с оръжия, насочени срещу чернокожите. А кой ще защитава нашите хора? Няма черни полицаи. Мини се взира във вратата, през която излязоха децата. По лицето й се стича пот.

— Какво ще ни направят, Ейбълийн? Ако ни хванат…

Поемам си дълбоко въздух. Тя говори за историите.

— И двете знаем, че ще е нещо много страшно.

— Но какво? Ще ни завържат за камион и ще ни влачат ли? Ще ме застрелят в двора пред очите на децата ми? Или ще ни оставят да умрем от глад?

По радиото започва да говори кметът Томпсън и изказва съболезнования на семейство Евърс. Поглеждам към задната врата и отново изпитвам усещането, че ни наблюдават, сега, след като в стаята звучи гласът на бял.

— Това не е… ние не се борим за граждански права. Само разказваме историите, както са се случили наистина.

Изключвам радиото и хващам Мини за ръката. Седим си така, Мини се взира в кацналата на стената нощна пеперуда, а аз в парчето червено месо, което изсъхва в тигана. Погледът на Мини изглежда страшно самотен.

— Иска ми се Лирой да си беше вкъщи — прошепва тя. Съмнявам се тези думи да са изричани преди в тази къща.

 

 

Дни наред Джаксън, Мисисипи, е като тенджера с вряща вода. По телевизора у госпожа Лийфолт гледам как купища чернокожи излизат по „Хай стрийт“ в деня след погребението на господин Евърс. Триста арестувани. Във вестника на чернокожите пише, че на църковната служба са отишли хиляди черни, но белите се броели на пръстите на едната ръка. Полицията знае кой го е извършил, но не казват името му. Разбирам, че семейство Евърс няма да погребат Медгар в Мисисипи. Тялото му ще бъде закарано във Вашингтон, в гробището „Арлингтън“, и предполагам, че Мърли е страшно горда заради това. И би трябвало. Но ако бях на нейно място, щях да искам да го погребат тук, наблизо. Във вестника чета как дори президентът на Съединените щати е казал на кмета Томпсън, че трябва да се старае повече. Да направи комитет от черни и бели и да решат проблемите тук. Но кметът Томпсън му рекъл — на президента Кенеди: „Няма да сформирам междурасов комитет. Нека не се залъгваме. Вярвам в разделението на расите и така и ще бъде.“ Няколко дни по-късно кметът отново говори по радиото.

— Джаксън, Мисисипи, е кътчето, което най-много прилича на рая — казва той. — И ще продължава да бъде такова до края на дните ни. За втори път през последните два месеца в списание „Лайф“ пише за Джаксън, Мисисипи. Този път обаче сме на корицата.