Катрин Стокет
Слугинята (18)

Глава 18

В понеделник сутрин, докато отивам с колата на работа, репетирам през целия път. „Знам, че се държах нахално“… Влизам в кухнята. „И знам, че не ми влизаше в работата“… Оставям чантата си на стола, „и… и…“. Сега следва най-трудното — „Съжалявам.“ Заставам нащрек, когато чувам стъпките на госпожа Силия из къщата. Не знам какво да очаквам — дали ще е ядосана, дали ще се държи хладно, или просто отново ще заяви, че съм уволнена. Знам само, че аз ще говоря първа.

— Добро утро — казва тя.

Госпожа Силия е по нощница. Дори не си е сресала косата, да не говорим, че няма капчица грим.

— Госпожо Силия, искам да… ви кажа нещо…

Тя изстенва и слага ръка върху корема си.

— Лошо ли ви е?

— Да. — Тя си слага в една чиния сухар и шунка, но после маха шунката.

— Госпожо Силия, искам да знаете, че…

Но тя излиза още преди да съм довършила, и разбирам, че съм загазила. Захващам се със задълженията си. Може би съм луда да се държа, все едно още съм на работа. Тя може и да не ми плати за днес. След обяда включвам на Кристин от „Докато свят светува“ и гладя. Госпожа Силия обикновено идва да гледа сериала с мен, но не и днес. Когато предаването свършва, я чакам известно време в кухнята, но тя не идва и за готварския си урок. Вратата на спалнята стои затворена, а в два часа вече не ми е останало нищо друго, освен да изчистя спалнята. Стомахът ми е свит от ужас. Иска ми се да й се бях извинила тази сутрин, когато имах възможност. Накрая отивам в дъното на къщата, взирам се в затворената врата. Почуквам, но тя не отговаря. Накрая събирам сили и натискам бравата. Но леглото е празно. Сега трябва да се задоволя със затворената врата на банята.

— Ще си свърша работата тук — провиквам се аз. Не следва отговор, но знам, че е вътре. Усещам присъствието й зад затворената врата. Потя се. Искам да проведа проклетия разговор. Обикалям стаята с торбата за прането и събирам в нея дрехите, натрупани в събота и неделя. Вратата на банята продължава да стои затворена, а отвътре не се чува нито звук. Ослушвам се за някакви признаци на живот, докато опъвам чаршафите на леглото. Бледожълтата възглавница е най-грозното нещо, което съм виждала, пристегната в двата края като голям жълт хотдог. Мятам я върху дюшека, приглаждам покривката на леглото. Избърсвам нощното шкафче, подреждам на купчинка списанията „Луук“ от нейната страна и книгата за бридж, която си поръча. Оправям книгите от страната на господин Джони. Той чете много. Взимам „Да убиеш присмехулник“ и я обръщам. Я виж ти книга, в която се говори за черни. Замислям се дали някой ден ще видя книгата на госпожица Скийтър на нечие нощно шкафче. Но не с истинското ми име в нея, това е сигурно. Най-сетне чувам звук, нещо се влачи по пода в банята.

— Госпожо Силия — провиквам се пак, — аз съм тук. Само да ви кажа. Но тя не отвръща. — Не ми влиза в работата какво става вътре — казвам на себе си. После се провиквам:

— Просто ще си свърша работата и си тръгвам, преди господин Джони да се прибере с пистолета. — Надявам се, че така ще я накарам да излезе. Но не успявам. — Госпожо Силия, под мивката има от еликсира на госпожа Пинкам. Пийнете си от него и излезте, за да си свърша работата в банята.

Накрая преставам да й говоря и само се взирам във вратата. Уволнена ли съм, или не? И ако не съм, какво да правя, ако тя е толкова пияна, че дори не ме чува? Господин Джони ме помоли да се грижа за нея. Съмнявам се, че ако лежи пияна във ваната, може да се каже, че се грижа за нея.

— Госпожо Силия, просто кажете нещо, за да знам, че сте жива.

— Добре съм.

Но на мен никак не ми звучи добре. Почти три часът е. Стоя в средата на спалнята и чакам. Господин Джони скоро ще се прибере. Трябва да разбера какво става вътре. Трябва да разбера дали е мъртвопияна. А ако не съм уволнена, трябва да почистя банята, за да не си помисли господин Джони, че тайната прислужница се е разхайтила, и да ме уволни и той.

— Хайде, госпожо Силия, пак ли сте объркали боята за коса?

Миналия път ви помогнах да я оправите, не помните ли? Пак стана хубава. Топката на бравата се завърта. Вратата се отваря съвсем бавно. Госпожа Силия седи на пода отдясно на вратата. Прибрала е колене под нощницата си. Приближавам се малко. Отстрани забелязвам, че цветът на лицето й е като на омекотител за пране — бяло-синкав. Забелязвам и кръв в тоалетната чиния. Много кръв.

— Да не ви е дошло, госпожо Силия? — прошепвам аз. Ноздрите ми пламват.

Госпожа Силия се обръща. По подгъва на бялата й нощница има кървава следа, все едно я е топнала в тоалетната.

— Искате ли да се обадя на господин Джони? — питам аз. Опитвам се да извърна очи, но не мога да откъсна поглед от пълната с кръв тоалетна. Защото в червената течност има и още нещо. Нещо… което изглежда твърдо.

— Не — казва госпожа Силия, втренчена в стената. — Донеси ми… бележника с телефоните.

Втурвам се в кухнята, грабвам бележника от масата и се връщам бързо. Но когато го подавам на госпожа Силия, тя махва с ръка.

— Моля те, обади се ти. На буквата Т, намери номера на доктор Тейт. Не мога да го направя пак.

Разлиствам тънките страници на бележника. Знам кой е доктор Тейт. Той е лекар на повечето бели жени, при които съм работила. Освен това прави „специални прегледи“ на Илейн Феърли всеки вторник, докато жена му е на фризьор. Тафт… Тагърт… Тан. Слава Богу! Ръцете ми треперят, докато въртя шайбата. Отговаря бяла жена.

— Силия Фут на магистрала двайсет и две в окръг Мадисън — казвам аз и се старая с всички сили да не повърна на пода. — Да, госпожо, тече ужасно много кръв… Той знае ли как да стигне дотук?

Тя отвръща, че лекарят знае, разбира се, и затваря.

— Ще дойде ли? — пита Силия.

— Ще дойде — отвръщам аз. Отново започва да ми се гади. Ще мине доста време, докато успея да почистя тоалетната, без да ми се повдига. — Искате ли кока-кола? Ще ви донеса една кола.

В кухнята вадя бутилка кока-кола от хладилника. Връщам се, оставям я на плочките и се отдръпвам. Заставам колкото се може по-далеч от пълната с червено тоалетна, без да оставям госпожа Силия сама.

— Може би трябва да ви преместим на леглото, госпожо Силия. Ще можете ли да станете?

Госпожа Силия се навежда напред и се опитва да се повдигне. Приближавам се, за да й помогна, и виждам, че задницата на нощницата й е подгизнала от кръв и е попила във фугите между сините плочки като червено лепило, примесено с цимента. Тези петна няма да се махнат лесно. Тъкмо когато успявам да я вдигна на крака, госпожа Силия се подхлъзва на едно кърваво петно и се подпира на ръба на тоалетната чиния.

— Пусни ме, искам да остана тук.

— Добре — казвам аз и се връщам в спалнята. — Доктор Тейт ще дойде след малко. Казаха, че ще му позвънят вкъщи.

— Ела да поседнеш при мен, Мини. Моля те. Но от тоалетната се носи топъл, зловонен въздух. След кратък размисъл сядам на пода с половината дупе в банята и половината в спалнята. А сега, когато тоалетната е на нивото на лицето ми, миризмата е още по-силна. Мирише на месо, на шницел, който се размразява на шкафа. Изпадам в паника, когато това сравнение ми минава през ум.

— Хайде, госпожо Силия, излезте! Имате нужда от въздух. — Не бива да цапам килима с кръв… за да не я види Джони. — Вените на госпожа Силия изглеждат черни под кожата й. Лицето й става все по-бяло.

— Не изглеждате добре. Пийнете малко кока-кола.

Тя отпива и казва:

— О, Мини.

— Откога ви тече кръв?

— От сутринта — отвръща тя, разплаква се и заравя лице в сгъвката на лакътя си.

— Няма нищо, ще се оправите — казвам аз съвсем спокойно и уверено, но сърцето ми тупти бързо.

Доктор Тейт ще помогне на госпожа Силия, това е ясно, ами онова нещо в тоалетната? Какво да правя с него, да пусна водата ли? Ами ако запуши тръбите? Ще трябва да го извадя. Боже, как да го направя?

— Има толкова много кръв — изстенва тя, облегната на мен. — Защо този път има толкова много кръв? Повдигам брадичка и поглеждам съвсем за кратко в тоалетната. Но се налага веднага да погледна пак надолу. — Не позволявай Джони да го види. О, Боже, кога… колко е часът?

— Три без пет. Имаме време.

— Какво да правим? — пита госпожа Силия.

Ние ли? Прости ми, Боже, но ми се ще в тази работа да няма никакво „ние“. Госпожа Силия се обръща към мен със зачервени очи:

— Къде да го изхвърлим?

Не мога да я погледна в очите.

— Ами… в кофата за боклук. — Моля те, изхвърли го веднага! — Госпожа Силия захлупва лице върху коленете си, все едно се срамува.

Сега вече дори не казва „ние“. Сега казва „ти“. Ти го направи. Ще извадиш ли мъртвото ми бебе от тоалетната? А какъв избор имам аз? Изстенвам. Плочките притискат тлъстините ми. Размърдвам се, сумтя, опитвам се да измисля нещо. Все пак ми се е налагало да върша и по-гнусна работа, нали? На ум не ми идва нищо по-ужасно, но все трябва да има нещо.

— Моля те — казва госпожа Силия, — не мога да го гледам повече.

— Добре — кимвам аз, все едно знам какво да правя. — Ще се погрижа за онова нещо.

Ставам и се опитвам да мисля практично. Знам къде ще го изхвърля — в бялата кофа за боклук до тоалетната. После ще изхвърля и кофата. Но с какво ще го извадя? С ръка ли? Прехапвам устни и се опитвам да се успокоя. Може би трябва да изчакам. Може би… може би, когато докторът дойде, ще иска да го види! Да го прегледа. Ако успея да раздумам госпожа Силия за няколко минути, може и изобщо да не ми се налага да се разправям с това.

— Ще се погрижим след минутка — успокоявам я аз. — В кой месец бяхте? — Примъквам се по-близо до тоалетната и не смея да млъкна.

— Май в петия месец. Не знам. — Госпожа Силия закрива лице с кърпа. — Взимах си душ и усетих подръпване, болка. Седнах на тоалетната и то излезе. Сякаш искаше да се махне от мен. — Тя пак започва да хлипа и раменете й се тресат.

Внимателно затварям капака на тоалетната чиния и пак сядам на пода. — Сякаш предпочиташе да умре, отколкото да остане в мен и секунда повече.

— Вижте сега, това е Божа работа. Ако нещо не е наред с вътрешностите, природата си има начини да се справи с него. Втория път ще го задържите. — Но тогава се замислям за онези бутилки и ме обзема гняв.

— Сега беше вторият път.

— Мили Боже!

— Оженихме се, защото забременях — разправя госпожа Силия, — но и първото… излезе.

Не мога да се сдържам и секунда повече:

— Тогава защо пиете, да му се не види? Знаете, че няма как да задържите бебето с халба уиски в корема.

— Уиски ли?

О, стига. Не искам и да я поглеждам как ми се прави на невинна. Поне със затворения капак миризмата вече не е толкова силна. Кога ще дойде проклетият лекар?

— Помислила си си, че… — поклаща глава госпожа Силия. — Това е тоник за прихващане. — Тя затваря очи. — От Чоктау в енория Фелишиана…

— От племето чоктау ли? — примигвам аз. Тя е дори по-глупава, отколкото предполагах. — На онези индианци не може да им се има доверие. Не знаете ли, че им отровихме царевицата? Ами ако те се опитват да отровят вас?

— Доктор Тейт каза, че вътре има само меласа и вода — плаче тя в кърпата. — Но трябваше да опитам. Трябваше.

Е, така значи. Изненадвам се как изведнъж се отпускам, какво облекчение изпитвам.

— Няма защо да бързате, госпожо Силия. Повярвайте ми, аз имам пет деца.

— Но Джони иска да има деца веднага. О, Мини — поклаща глава тя. — Какво ли ще направи той с мен?

— Ще го преживее, това ще направи. Ще забрави за тези бебета, защото мъжете бързо забравят такива работи. Ще започне да се надява за следващото.

— Той не знае за това бебе. Не разбра и за предишното.

— Но нали казахте, че заради това се е оженил за вас.

— За първото знаеше — въздъхва силно госпожа Силия. — Сега всъщност ми е за… четвърти път.

Тя спира да плаче, а аз вече не знам как да я успокоя. За минута сме просто две жени, които се чудят защо нещата стоят така.

— Все си мислех — прошепва тя, — че ако почти не мърдам, ако наема прислужница да чисти и готви, може би ще успея да задържа това бебе. — Тя пак се разплаква в кърпата. — Исках това бебе да прилича досущ на Джони.

— Господин Джони е хубав мъж. Има хубава коса…

Госпожа Силия сваля кърпата от лицето си. Аз размахвам ръка пред лицето си и се усещам какво направих току-що. — Трябва да глътна малко въздух. Тук е много горещо.

— Откъде знаеш…?

Озъртам се, опитвам се да измисля някаква лъжа, но накрая просто въздъхвам:

— Той знае. Господин Джони се прибра веднъж и ме завари тук.

— Моля?

— Да, госпожо. Рече да не ви казвам, за да продължите да си мислите колко се гордее с вас. Той много ви обича, госпожо Силия. Видях по лицето му колко ви обича.

— Но… откога знае?

— От няколко… месеца.

— Месеци? А той… разстрои ли се, че съм го излъгала?

— Никак даже. Няколко седмици след това дори ми се обади у дома, за да се увери, че нямам намерение да напускам. Рече, че го е страх да не умре от глад, ако тръгна.

— О, Мини — изплаква тя. — Съжалявам. Много съжалявам за всичко.

— И по-лоши неща са ми се случвали. — Спомням си за синята боя за коса. Как обядвам навън на студа. И за сега. Спомням си, че бебето още е в тоалетната и че някой трябва да се заеме с него.

— Не знам какво да правя, Мини.

— Ако доктор Тейт ви каже да продължите с опитите, предполагам, че ще трябва да продължите.

— Той ми се кара. Казва, че си губя времето, като лежа — поклаща глава тя. — Той е лош, зъл човек.

Госпожа Силия притиска силно кърпата върху очите си.

— Не издържам повече. — И колкото по-силно плаче, толкова повече пребледнява.

Опитвам се да й дам още няколко глътки кока-кола, но тя отказва да пие. Едва махва с ръка, за да покаже, че не иска.

— Гади ми се. Ще…

Грабвам кофата за боклук и гледам как госпожа Силия повръща в нея. И в същия миг усещам нещо мокро по себе си и когато поглеждам надолу, виждам как кръвта тече все по-силно и е стигнала до мястото, на което седя. Знам, че губи прекалено много кръв.

— Изправете се, госпожо Силия! Поемете си дълбоко въздух — казвам аз, но тя стои отпусната върху мен. — А, не, не трябва да лягате, хайде! — Вдигам я назад, но тя е безжизнена и усещам как очите ми се насълзяват, защото проклетият доктор трябваше вече да е пристигнал. Защото трябваше да е изпратил линейка и защото за двайсет и петте години, през които чистя къщи, никой не ми е казвал какво да правя, когато бялата дама умира в ръцете ми. — Хайде, госпожо Силия! — изкрещявам аз, но тя лежи като мека бяла купчина до мен и не ми остава нищо друго, освен да седя разтреперана и да чакам. Минават много минути, докато на задната врата се позвънява. Пъхвам под главата на госпожа Силия една кърпа, събувам си обувките, за да не разнеса кръвта из цялата къща, и се спускам да отворя.

— Тя припадна! — казвам на доктора, а сестрата ме бута и тръгва към спалнята, все едно и преди е идвала тук.

Изважда шишенце амоняк и го пъхва под носа на госпожа Силия и госпожа Силия дръпва глава, извиква тихичко и отваря очи. Сестрата ми помага да съблека окървавената нощница на госпожа Силия. Тя вече държи очите си отворени, но едва се изправя. Постилам кърпи на спалнята и я слагаме да легне. Отивам в кухнята, където доктор Тейт си мие ръцете.

— Тя е в спалнята — казвам аз и си мисля: „А не в кухнята, змия такава.“ Доктор Тейт е на около петдесет години и е по-висок от мен с повече от четирийсет и пет сантиметра. Кожата му е много бяла, а издълженото му, тясно лице е като каменно. Най-накрая той отива в спалнята. Точно преди да отвори вратата, аз го докосвам по лакътя.

— Тя не иска съпругът й да знае. Той няма да разбере, нали?

Докторът ме поглежда, все едно съм някаква проклета чернилка, и казва:

— А не мислиш ли, че това е и негова работа? — После влиза в спалнята и трясва вратата под носа ми.

Отивам в кухнята и започвам да крача напред-назад. Минава половин час, после час и започвам да се тревожа, че господин Джони ще се прибере и ще разбере. Тревожа се, че доктор Тейт ще му се обади, тревожа се, че ще оставят бебето в тоалетната и аз ще трябва да се разправям с него, а главата ми пулсира. Накрая доктор Тейт отваря вратата.

— Тя добре ли е?

— Изпадна в истерия. Дадох й хапче да се успокои.

Сестрата минава покрай нас и излиза през задната врата с бяла тенекиена кутия в ръце. Отдъхвам си, струва ми се, за пръв път от часове.

— Утре я наблюдавай — казва докторът и ми подава бял книжен плик. — Дай й едно хапче, ако се разстрои прекалено много. Ще продължава да кърви. Но не ми се обаждай, ако не е обилно.

— Няма да кажете на господин Джони, нали, доктор Тейт?

Той изсъсква раздразнено:

— Погрижи се да не пропусне часа си в петък. Няма да идвам чак дотук само защото я мързи да дойде.

Докторът излиза и затръшва вратата след себе си. Часовникът в кухнята показва пет часа. Господин Джони ще се прибере след половин час. Грабвам препарата за почистване, няколко парцала и една кофа.