Катрин Стокет
Слугинята (11)

Глава 11

В по-голямата част от страната на практика е зима, но у дома вече се скърца със зъби и се кършат ръце. Знаците за настъпването на пролетта тази година се появяват твърде рано. Татко е обхванат от треска покрай сеитбата на памука, наложи се да наеме още десет работници, които да изорат и засеят с тракторите. Майка чете „Алманах на фермера“, но не сеитбата я интересува. Тя ми съобщава лошата новина с ръка на челото:

— Тази година ще е най-влажната от много време насам — въздъхва тя. След първите няколко пъти Чудодейната машина престана да има особен ефект. — Ще купя още няколко спрея от „Биймонс“, от новия, с по-силно действие. Тя вдига поглед от алманаха и ме поглежда с присвити очи. — Защо си се облякла така?

Сложила съм най-тъмната си рокля и черни чорапи. С черния шал, увит около главата ми, сигурно приличам по-скоро на Питър О’Тул в „Лорънс Арабски“, отколкото на Марлене Дитрих. На рамото ми е преметната грозната червена чанта.

— Трябва да свърша малко работа тази вечер. После ще се видя с… приятелки. В църквата.

— В събота вечер?

— Мамо, за Бог няма значение кой ден от седмицата е — заявявам аз и тръгвам към колата, преди да ме е засипала с въпроси. Тази вечер ще ходя у Ейбълийн за първото интервю. Сърцето ми тупти, карам бързо по асфалтираните улици на града, на път за квартала на чернокожите. Досега дори не съм седяла на една маса с негърка, на която не й се плаща за това. Отлагахме интервюто близо месец. Първо дойдоха празниците и Ейбълийн трябваше да работи почти всяка вечер, да опакова подаръци и да готви за коледната вечеря на Елизабет. През януари дори изпаднах в паника, след като Ейбълийн се разболя от грип. Притеснявам се, че тъй като мина много време, госпожа Щайн ще изгуби интерес или ще забрави защо изобщо се е съгласила да прочете материала. Карам кадилака през мрака, завивам по „Джийсъм авеню“, улицата, на която живее Ейбълийн. Ще ми се да бях взела стария пикап, но майка щеше да заподозре нещо, а и татко го използва на полето.

Спирам пред една изоставена, сякаш обитавана от призраци къща през три двора от Ейбълийн, както се разбрахме. Предната веранда на призрачната сграда е хлътнала, прозорците са без стъкла. Слизам от колата в тъмното, заключвам вратите и тръгвам забързано. Ходя с наведена глава, токчетата ми тропат силно по паважа. Някакво куче излайва и ключовете ми издрънкват на тротоара. Озъртам се и ги вдигам. На две от верандите седят чернокожи, оглеждат минувачите, люлеят се на столовете. Няма улични лампи и ми е трудно да преценя дали ме наблюдава и някой друг. Продължавам да вървя и имам усещането, че се набивам на очи също колкото колата си: голяма и бяла. Стигам до номер двайсет и пет, къщата на Ейбълийн. Оглеждам се за последно и съжалявам, че подраних с десет минути. Кварталът на черните изглежда страшно отдалечен, а всъщност е само на няколко километра от кварталите на белите. Почуквам тихичко. Чуват се стъпки и някаква врата вътре се затръшва. Ейбълийн ми отваря.

— Заповядайте — прошепва тя, затваря бързо вратата зад мен и заключва.

Никога не съм виждала Ейбълийн облечена с друго, освен с бялата си униформа. Тази вечер носи зелена рокля с черни обшивки. Няма как да не забележа, че в собствения си дом стои някак си по-изправена.

— Настанявайте се, аз идвам ей сега.

Дори и на светлината на единствената лампа предната стая е тъмна, кафеникава и изпълнена със сенки. Пердетата са дръпнати и закачени едно за друго с карфица, за да не се образува процеп между тях. Не знам дали стоят така през цялото време, или са закачени само заради мен. Сядам на тесния диван. Пред него има дървена масичка, покрита с плетено на една кука каре. Подовете са голи. Не биваше да обличам толкова скъпа рокля. След няколко минути Ейбълийн се връща с поднос, върху който има чайник, две различни чаши и хартиени салфетки, сгънати на триъгълници. Усещам аромата на канелените курабии, които е направила. Докато налива чая, капакът на чайника подрънква.

— Извинявайте — казва тя и сваля капака. — Досега бял човек не ми е идвал на гости.

Усмихвам се, макар да знам, че тя не целеше да се пошегува. Отпивам от чая. Силен и горчив е.

— Благодаря — отвръщам аз. — Чаят е вкусен.

Ейбълийн сяда, скръства ръце в скута си и ме поглежда с очакване.

— Мислех си първо да кажеш няколко думи за себе си, а после да минем към въпросите — казвам аз, изваждам тетрадката си и преглеждам въпросите, които съм си подготвила. Изведнъж започват да ми се струват безсмислени, аматьорски.

— Добре — отвръща тя. Седи сковано на дивана, с лице към мен.

— Така, първо, хм, кога и къде си родена?

Тя преглъща и кимва.

— През 1909 г. В плантацията „Пидмънт“ в окръг Чероки.

— Когато беше малка, знаеше ли, че когато пораснеш, ще станеш прислужница?

— Да, госпожо.

Усмихвам се и чакам да разкаже подробности. Ейбълийн обаче не казва нищо повече.

— И си знаела, защото…

— Мама беше прислужница. Баба беше домашна робиня.

— Домашна робиня, да… — казвам аз, но тя само кимва. Продължава да държи ръцете си преплетени в скута. Гледа думите, които пиша по страницата. — Мечтала ли си някога… да работиш нещо друго.

— Не. Не, госпожо. — Толкова е тихо, че чувам дишането и на двете ни.

— Добре. Тогава… А какво е усещането да отглеждаш бяло дете, когато собственото ти дете си е вкъщи и… — преглъщам, засрамена от въпроса — и го гледа някой друг?

— Ами… — Тя още седи на дивана с толкова изправен гръб, че направо изглежда мъчително. — Ами… може ли да минем на следващия въпрос?

— О, добре — взирам се във въпросите си. — Кое най-много ти харесва в работата като прислужница и кое най-малко.

Тя ме поглежда така, като че ли съм я накарала да даде определение за някоя мръсна дума.

— Ами… май най-приятно ми е да се грижа за децата — прошепва тя. — А… нещо… друго?

— Не, госпожо.

— Ейбълийн, не е нужно да ми викаш „госпожо“. Не и тук.

— Да, госпожо. О, извинете! — Тя слага ръка пред устата си.

От улицата долитат силни гласове и двете поглеждаме към прозореца. Застиваме смълчани. Какво ще стане, ако някой бял разбере, че съм тук в събота вечер и говоря с Ейбълийн, която не е с униформа? Дали ще се обади на полицията, за да докладва за подозрителна среща? Не знам защо, но съм сигурна, че точно това ще се случи. Ще ме арестуват, защото така правят. Ще ни обвинят в нарушаване на законите за интеграцията — във вестника непрекъснато пишат за тях, презират белите, които се срещат с чернокожи и им помагат за движението за граждански права. Това няма нищо общо с интеграцията, но защо иначе бихме се срещали? Дори не взех писмата на госпожа Мърна за прикритие. По лицето на Ейбълийн е изписан неприкрит и искрен страх. Гласовете навън бавно заглъхват надолу по пътя.

Издишам облекчено, но Ейбълийн остава напрегната. Не сваля поглед от пердетата. Отново поглеждам към въпросите си и търся някой, който да освободи от притеснението и нея, и мен. Не преставам да си мисля колко време вече изгубих днес.

— А… какво каза, че не харесваш в работата си.

Ейбълийн преглъща шумно.

— Искаш ли например да поговорим за тоалетната? Или за Елиза… за госпожа Лийфолт? Да речем, колко ти плаща? Крещяла ли ти е някога пред Мей Мобли?

Ейбълийн взима салфетка и попива челото си. Понечва да каже нещо, но млъква.

— Разговаряли сме много пъти, Ейбълийн…

Тя поставя ръка пред устата си.

— Съжалявам, аз… — После става и бързо излиза в тесния коридор.

Затваря се врата, от което чайникът и чашите на подноса се раздрънчават. Минават пет минути. Когато се връща, държи кърпа пред устата си, както съм виждала да прави майка, след като повърне, ако не е успяла да стигне навреме до тоалетната.

— Извинявайте. Мислех си, че съм… готова да говоря.

Кимвам, без да знам какво да правя.

— Знам, че вече сте казали на онази дама от Ню Йорк, че съм съгласна, но… — Тя затваря очи. — Съжалявам. Имам нужда да полегна. — Утре вечер. Ще измисля… по-добър подход. Нека опитаме още веднъж и…

Тя поклаща глава, стиснала кърпата.

На път за вкъщи се ядосвам на себе си. Защото бях решила, че мога просто да отида там и да искам отговори от нея. Защото си мислех, че тя няма да се чувства като прислужница само поради факта, че сме в нейния дом и че не носи униформа. Поглеждам тетрадката си на бялата кожена седалка. Освен родното й място, успях да измъкна от нея всичко на всичко дванайсет думи. А четири от тях бяха „да, госпожо“ и „не, госпожо“.

 

 

От радиото се носи гласът на Патси Клайн. Докато карам по главния път, звучи „Разходка след полунощ“. Когато завивам пред дома на Хили, върви „Три цигари в пепелника“. Тази сутрин загина в самолетна катастрофа и всички от Ню Йорк до Мисисипи са в траур и пеят песните й. Паркирам кадилака и се взирам в голямата бяла къща с хаотична конструкция на Хили. Минаха четири дни, откакто Ейбълийн повърна по средата на интервюто и оттогава още не ме е потърсила. Влизам вътре. Масата за бридж е поставена в гостната на Хили, обзаведена в стила отпреди Гражданската война, с оглушителния стенен часовник от дядо й и със златисти завеси. Всички вече са заели местата си — Хили, Елизабет и Лу Ан Темпълтън, която замести госпожа Уолтърс. Лу Ан е от онези момичета, които винаги са въодушевени и непрекъснато се усмихват широко. На лицето й постоянно е лепната усмивка. Идва ми да я пробода с карфица. А когато не я гледаш, тя те зяпа с празен поглед. Освен това е съгласна с всичко, което каже Хили. Хили държи брой на списание „Лайф“ и сочи поместена на две страници снимка на къща в Калифорния.

— Наричат я бърлога, все едно вътре живеят диви животни. — О, колко страховито! — сияе Лу Ан.

На снимката се виждат китеник, прострян от стена до стена, ниски дивани с аеродинамична форма, яйцевидни столове и телевизори, които приличат на летящи чинии. В гостната на Хили на стената виси двуметров портрет на генерал от Конфедерацията. Сложили са го на толкова почетно място, все едно й е дядо, а не трети братовчед на прадядо й.

— Къщата на Труди изглежда точно така — казва Елизабет.

Толкова съм погълната от интервюто с Ейбълийн, че почти бях забравила за гостуването й миналата седмица при по-голямата й сестра. Труди се омъжи за банкер и се преместиха да живеят в Холивуд. Елизабет й беше на гости за четири дни, за да види новата й къща.

— Е, и това ако не е лош вкус! — казва Хили. — Не искам да обидя роднините ти, Елизабет.

— Как е в Холивуд? — пита Лу Ан.

— О, истинска мечта. А само да видите къщата на Труди: има телевизори във всяка стая, шантави мебели като от космически кораб, на които едва се седи. Ходихме в луксозни ресторанти, където се събират звездите, пихме мартинита и бургундско вино. А една вечер на нашата маса дойде самият Макс Фактор и си побъбри с Труди, като че ли са стари приятели и току-що са се видели в магазина — поклаща глава Елизабет и въздъхва.

— Ако питаш мен, ти си оставаш най-хубавата в семейството — казва Хили. — Не че Труди не е привлекателна, но ти си по-изтънчена и притежаваш истински стил.

При тези думи Елизабет се усмихва, но веднага се намръщва пак.

— Да не говорим, че има няколко прислужници, които живеят в къщата и са на разположение всеки ден и всеки час. Почти не ми се налагаше да виждам Мей Мобли. При тази забележка потръпвам, но никой не забелязва.

Хили наблюдава как нейната прислужница, Юл Мей, допълва чашите ни с чай. Тя е висока, слаба, с почти царствена осанка и фигурата й е много по-хубава от тази на Хили. Като я виждам, започвам да се тревожа за Ейбълийн. Тази седмица звънях два пъти в дома й, но никой не вдигна. Убедена съм, че ме избягва. Май ще трябва да отида у Елизабет, за да говоря с нея, независимо дали на Елизабет ще й стане неприятно.

— Мислех си темата на бала за следващата година да бъде „Отнесени от вихъра“ — казва Хили — и да наемем старото имение „Реървю“?

— Великолепна идея! — казва Лу Ан.

— О, Скийтър — обръща се към мен Хили. — Знам колко съжаляваш, че пропусна тазгодишния бал.

Аз кимвам и правя нещастна физиономия. Престорих се на болна, за да не ходя.

— Едно ще ви кажа обаче — продължава Хили. — Повече няма да наемам онази рокендрол група, която свири само бърза танцова музика… Елизабет ме потупва по ръката. Чантата е в скута й. — За малко да забравя да ти дам това. От Ейбълийн е, за рубриката на госпожа Мърна. Казах й обаче, че днес няма да можете да си бъбрите, не и след дългото й отсъствие през януари.

Отварям сгънатия лист хартия. Думите са изписани с красив ръкописен почерк, със синьо мастило.

„Знам как чайникът ще спре да дрънчи.“

— Кой, за Бога, се интересува как да накара чайник да не дрънчи? — пита Елизабет.

Защото, разбира се, е прочела бележката. Трябват ми секунда-две и глътка студен чай, за да схвана.

— Нямаш представа колко е трудно — отвръщам аз.

 

 

Два дни по-късно седя в кухнята у дома и чакам да се мръкне. Поддавам се на изкушението и паля цигара, макар снощи по телевизията министърът на здравеопазването да размахваше пръст в опит да ни убеди, че пушенето убива. Но пък и майка веднъж ми беше казала, че от целувките с език се ослепява и започвам да подозирам, че цялата тази работа е просто заговор между майка и министъра, за да се погрижат никой да не се забавлява. В осем часа същата вечер пристъпвам несигурно по улицата на Ейбълийн, колкото мога по-незабележимо за човек, който носи двайсет и пет килограмова пишеща машина „Корона“. Почуквам тихо и вече умирам за още една цигара, за да си успокоя нервите. Ейбълийн отваря и аз се шмугвам вътре. Носи същата зелена рокля и остри черни обувки като миналия път. Опитвам се да се усмихна, за да й вдъхна увереност, че този път ще се получи, въпреки идеята, която ми сподели по телефона.

— Може ли този път да седнем в кухнята? — питам аз. — Ако нямаш нищо против, разбира се.

— Добре. Не е кой знае какво, но заповядайте.

Кухнята е почти наполовина по-малка от хола и е по-топла. Ухае на чай и лимони. Черно-белият балатум на пода е изтънял от лъскане. Има само един шкаф, в който стои порцелановият сервиз за чай. Поставям пишещата машина върху издрасканата червена маса под прозореца. Ейбълийн налива гореща вода в чайника.

— За мен не, благодаря — казвам аз и взимам чантата си. — Донесох кока-кола, искаш ли? — Премислих различни начини как да накарам Ейбълийн да се отпусне. Номер едно: да не я карам да се чувства задължена да ме обслужва.

— Колко хубаво. Аз и без това пия чай по-късно.

Ейбълийн донася отварачка и две чаши. Аз отпивам направо от бутилката, а като вижда това, тя избутва чашите настрани и прави същото. Обадих се на Ейбълийн, след като Елизабет ми даде бележката, и обнадеждено изслушах идеята й — тя да разкаже историята със собствени думи, а после да ми покаже какво е написала. Направих се на въодушевена. Но знам, че ще трябва да пренапиша всичко и да изгубя още повече време. Помислих си, че може би ще е по-лесно тя да види думите си напечатани, вместо първо аз да ги чета и после да й кажа, че така няма да стане. Усмихваме се една на друга. Отпивам от колата, приглаждам блузата си.

— Е… — подканям я аз.

Ейбълийн си е приготвила тетрадка, подвързана с метална спирала. — Искате ли… просто да започна да чета?

— Да.

И двете си поемаме дълбоко въздух и тя започва да чете бавно, с равен глас.

— Първото бяло бебе, за което се грижих, се казваше Алтън Карингтън Спиърс. Беше 1924 г., а аз тъкмо бях станала на петнайсет. Алтън беше дълго и мършаво бебе с коса, тънка като свилата на царевицата…

Започнах да печатам, докато тя чете, думите й звучаха ритмично и тя ги произнасяше по-ясно от обикновено. — Нито един прозорец в онази мърлява къща не се отваряше, защото бяха запечатани с боя отвътре, нищо че къщата беше голяма, с просторна зелена морава. Знаех, че въздухът вътре е лош, на мен самата ми призляваше…

— Чакай малко — прекъсвам я аз. Написала съм „просторна зелева“. Заличавам с коректор и пиша наново. — Добре, продължавай. — Когато след шест месеца майката почина — продължава да чете Ейбълийн — от болест на белия дроб, аз останах да гледам Алтън, докато не се преместиха в Мемфис. Много обичах бебето, а и то ме обичаше и тогава разбрах, че ме бива да уча децата как да се гордеят със себе си.

Когато Ейбълийн ми сподели идеята си, не исках да я обидя. Опитах се да я разубедя по телефона:

— Писането не е толкова лесно. А и няма да имаш време, Ейбълийн, не и след като работиш по цял ден.

— Едва ли е по-различно от писането на молитвите ми вечер.

Това беше първото интересно нещо, което тя ми каза за себе си, откакто се захванахме с интервютата, затова грабнах бележника за покупките, който стоеше в килера.

— Значи не казваш молитвите си на глас, така ли?

— Не съм го казвала на никого, дори и на Мини. Успявам да кажа много по-ясно какво искам, ако го записвам.

— Това ли правиш в събота и неделя? — попитах я аз. — В свободното си време?

Стори ми се добра идея да опиша живота й извън работа, когато Елизабет Лийфолт не я държи под око.

— А, не, пиша по около час, понякога два всеки ден. В този град има много болни хора.

Останах впечатлена. През някои дни дори аз пишех по-малко. Казах й, че ще опитаме, само за да постигна някакъв напредък. Ейбълийн си поема дъх, аз пийвам кола и тя продължава да чете. Връща се към първата си работа, когато е била тринайсетгодишна и е чистила сребърните сервизи с украса, модел „Франсоа I“, в имението на губернатора. Разказва как през първата си сутрин е допуснала грешка в таблицата, в която се попълва броят на частите, за да видят, че не си откраднал нищо.

— Онази сутрин, след като ме уволниха, се прибрах и застанах пред къщи с новите си работни обувки. Мама беше платила за тези обувки толкова, колкото беше месечната ни сметка за ток. Мисля, че тогава разбрах какво означава срам и какъв е цветът му. Срамът не е черен, като мръсотията, както си мислех. Срамът има цвета на нова бяла униформа, за която майка ти е изкарала пари с цяла нощ гладене, бяла, без петънце или капчица мръсотия от работа.

Ейбълийн вдига очи, за да види какво мисля. Спирам да пиша. Очаквах историите да са мили, приятни. Осъзнавам, че може би ще разбера повече, отколкото искам. Тя продължава:

— … отивам да подредя гардероба и преди да се усетя, бялото момченце си е отрязало пръстите на онзи вентилатор на прозореца, който десет пъти й бях казала да махне оттам. Никога не бях виждала от човек да тече толкова кръв. Грабвам момчето и четирите пръста. Занасям го в болницата за чернокожи, защото не знам къде е болницата на белите. Но когато стигам там, ме спира един чернокож и ми вика: „Това момче бяло ли е?“ Клавишите тракат като градушка по покрив. Ейбълийн чете по-бързо, а аз не поправям грешките си и я прекъсвам само когато трябва да сложа в машината нов лист. На всеки осем секунди бутам обратно каретката. — А аз му отговарям: „Да, господине“, а той: „Това бели пръсти ли са?“, и аз пак му казвам: „Да, господине“, а той ми вика: „Тогава най-добре им кажете, че е жълт, защото докторът няма да оперира бяло момче в негърска болница.“ А после един бял полицай ме хвана и рече: „Виж сега…“

Тя млъква. Вдига очи. Тракането спира. — Какво? Полицаят казва: „Виж сега“… какво?

— Ами това още не съм го написала. Трябваше да хвана автобуса за работа тази сутрин.

Връщам каретката и пишещата машина иззвънтява. С Ейбълийн се поглеждаме в очите. Струва ми се, че от тази работа всъщност може да излезе нещо.