Катрин Стокет
Слугинята (17)

Глава 17

— Излезте оттук, за да почистя — казвам аз.

Госпожа Силия придърпва завивките около гърдите си, все едно се страхува, че ще я изритам от леглото. От девет месеца съм тук, а още не знам дали е нещо болна, или си е изпържила мозъка с боята за коса. Изглежда по-добре, отколкото когато започнах. По корема си има малко тлъстинки, бузите й не са толкова хлътнали като преди, когато мореше себе си и господин Джони от глад. Известно време госпожа Силия работеше в задния двор, но сега тази луда жена пак започна да лежи по цял ден. Преди бях доволна, че си стои в стаята. Но сега, след като се запознах с господин Джони, съм готова наистина да работя. И да му се не види, съм готова да накарам и госпожа Силия да се размърда.

— Побърквате ме с вашето денонощно висене в къщата. Станете. Отидете да отсечете горката мимоза, която толкова мразите — казвам аз, защото господин Джони така и не отсече дървото. Но след като госпожа Силия не помръдва от леглото, знам, че е време да вкарам тежката артилерия. — Кога ще кажете на господин Джони за мен? — Защото това винаги я кара да се размърда. Понякога я питам само за собствено забавление. Не мога да повярвам, че този цирк продължава толкова време — господин Джони знае за мен, а госпожа Силия си мисли, че номерът й още минава.

Не се изненадах, когато на Коледа поиска отсрочка. О, как я хоках, но глупачката се разрева и я оставих на мира, само за да млъкне и й рекох, че това е коледният й подарък. Заслужава да получи чорап, пълен с въглища, заради всичките си лъжи. Слава Богу, че госпожа Хили не цъфна тук да играят бридж, въпреки че господин Джони пак се опита да го уреди преди две седмици. Разбрах от Ейбълийн, която ми каза как е чула госпожа Хили и госпожа Лийфолт да се присмиват на поканата. Госпожа Силия стана една сериозна и ме попита какво да сготвим, ако дойдат на гости. Поръча си книга по пощата, за да се научи да играе — „Бридж за начинаещи“. Трябвало е да я кръстят „Бридж за малоумни“. Когато тази сутрин книгата пристигна в пощенската кутия, тя не чете и две секунди, преди да попита:

— Ще ме научиш ли да играя, Мини? Този бридж ми е напълно непонятен.

— Не мога да играя бридж — отвърнах аз.

— Можеш.

— Откъде знаете какво мога и какво не мога? — започнах да тракам с тенджерите аз, раздразнена само от вида на глупавата червена корица.

Най-накрая престанах да се притеснявам заради господин Джони, а сега ще трябва да треперя, че госпожа Хили може да се появи и да ме докопа. Със сигурност ще каже на госпожа Силия какво направих. Аз сама бих се уволнила заради подобно нещо.

— Защото госпожа Уолтърс ми каза, че си й помагала да тренира в събота сутрин.

Започнах да жуля голямата тенджера. Кокалчетата ми се удряха в стените с тропане.

— Картите са дяволска игра — отвърнах аз. — А и вече имам много работа.

— Но ще съм страшно притеснена, ако момичетата дойдат тук да ме учат. Няма ли да ми покажеш поне малко?

— Не.

Госпожа Силия въздъхна тихичко.

— Защото не ме бива в готвенето, нали? Мислиш си, че не мога да се науча на нищо.

— А какво ще правите, ако госпожа Хили и другите дами кажат на съпруга ви, че имате прислужница? Няма ли така да се издадете?

— Вече измислих какво ще правим в такъв случай. Ще кажа на Джони, че ще наема прислужница за деня, за да се представя както трябва пред гостенките.

— Аха.

— После ще му кажа, че толкова съм те харесала, че ще те наема за постоянно. Имам предвид, че мога да му кажа… след няколко месеца.

Започнах да се потя.

— И кога ще дойдат дамите да играете бридж?

— Чакам Хили да ми се обади. Джони казал на съпруга й, че ще й звънна. Оставих й две съобщения и съм сигурна, че всеки момент ще ми позвъни.

Трябва да измисля някакъв начин да им попреча. Поглеждам телефона и се моля никога повече да не звъни. На следващата сутрин, когато отивам на работа, госпожа Силия излиза от спалнята. Мисля си, че ще се промъкне на горния етаж, както пак започна да прави, но я чувам да говори по телефона в кухнята и да пита за госпожа Хили. Призлява ми.

— Обаждам се, за да проверя кога ще се съберем да играем бридж! — казва тя въодушевено, а аз не помръдвам, докато не разбирам, че на телефона е Юл Мей, прислужницата на госпожа Хили, а не самата госпожа Хили. Госпожа Силия казва телефонния си номер, все едно пее детска песничка: — Емерсън две–шейсет и шест–нула девет!

След минута и половина вече пита за друго име от глупавия списък на гърба на онази хартия, все едно й е станало навик да го прави всеки ден. Знам какъв е онзи лист, бюлетинът на женската организация, а като гледам в какво състояние е, сигурно го е намерила на паркинга на женския клуб. Брошурата е груба като шкурка и е набръчкана, все едно е изпаднала от нечий джоб и я е навалял дъжд. Досега никое от момичетата не е отговаряло на обажданията й, но всеки път, когато телефонът звънне, тя скача като куче за кокал. И всеки път се оказва, че е господин Джони.

— Добре… просто… й кажи, че съм се обаждала пак — казва госпожа Силия в слушалката. Чувам я как затваря телефона съвсем тихичко.

— Тези дами не си заслужават, госпожо Силия — казвам неволно аз. Но тя се прави, че не ме е чула. Връща се в спалнята и затваря вратата. Понечвам да почукам, за да проверя дали има нужда от нещо.

Но имам по-големи тревоги от това, дали госпожа Силия ще спечели проклетия конкурс за популярност. Убийството на Медгар Евърс пред собствения му дом и Фелиша, която само мрънка за шофьорска книжка, защото вече е на петнайсет — тя е добро момиче, но аз забременях с Лирой-младши горе-долу на нейните години, а в цялата работа беше намесен един буик. И отгоре на всичко, сега се тревожа и за госпожица Скийтър и нейните истории.

В края на юни настават жеги и температурата не пада под трийсет и седем градуса. Все едно над квартала на чернокожите се е спукал балон с гореща вода и при нас е с пет градуса по-горещо, отколкото в Джаксън. Такава жега е, че петелът на господин Дън влиза в кухнята ми и си пъха червения гребен под вентилатора. Заварвам го как стои там и ме гледа, все едно иска да ми каже: „Не мърдам оттук, госпожо.“ Предпочита да го погнат с метлата, отколкото да излезе навън в този ад.

В окръг Мадисън жегата официално превръща госпожа Силия в най-мързеливия човек в Съединените щати. Тя вече дори не излиза до пощенската кутия и аз трябва да прибирам пощата. Прекалено горещо й е и да седи край басейна.

Което за мен е проблем. Разбирате ли, ако Господ е имал намерение белите и черните хора да са по цял ден заедно, щеше да ни направи далтонисти. И докато госпожа Силия ми се хили и повтаря „добро утро“ и колко се радва да ме види, аз се чудя как е успяла да стигне толкова напред в живота, без да знае къде минават някои граници. Имам предвид, някаква фльорца да се скъсва да звъни на дамите от обществото, е едно на ръка.

Но тя обядва заедно с мен всеки божи ден, откакто започнах работа при нея. И не говоря за това, че ядем в една стая, а че се храним на една маса. На малката масичка под прозореца. Всички бели жени, при които досега съм работила, се хранят в трапезарията, колкото се може по-далеч от чернокожата прислуга. Което на мен никак не ми пречи.

— Но защо? Не искам да се храня там сам-самичка, след като мога да обядвам тук с теб — рече госпожа Силия.

Даже не си направих труда да й обяснявам. Госпожа Силия просто е страшно невежа за много неща. Освен това всяка друга бяла жена знае, че има едно време от месеца, когато с Мини не бива да се говори. Дори госпожа Уолтърс знаеше кога нервите на Мини са обтегнати до край. Надушваше карамела в тенджерата и захарта още от вратата. Тогава дори не даваше на госпожа Хили да й идва на гости.

Миналата седмица из цялата къща на госпожа Силия миришеше на захар и масло, все едно е Коледа, макар да беше проклетият юни. Бях напрегната както обикновено и стопявах захарта на карамел. Три пъти я помолих много любезно да ме остави да готвя сама, но тя искаше да остане при мен в кухнята. Рече, че й е самотно да стои цял ден сама в спалнята. Опитах се да не й обръщам внимание. Работата е там, че когато правя карамелена торта, трябва да си приказвам сама, иначе се изнервям. Бъбря си аз:

— Най-горещият ден през юни. Навън е четирийсет градуса.

А тя рече:

— Имате ли климатик у вас? Слава Богу, че тук има, защото израснах без климатик и знам какво е да ти е горещо.

— Не можем да си позволим климатик. Тия проклетници гълтат ток като гъгрица памук. — И започнах да разбърквам по-бързо, защото отгоре захарта вече покафеняваше, а точно тогава трябва много да се внимава и й рекох: — Вече закъсняваме със сметката за тока — защото се бях отплеснала, а тя знаете ли какво ми рече? Вика ми:

— О, Мини, ще ми се да можех да ти дам пари назаем, но напоследък Джони ми задава разни странни въпроси.

Обърнах се да я уведомя, че когато някой негър се оплаква, че парите не му стигат, не означава, че проси, но преди да си отворя устата, вече бях изгорила проклетия карамел.

На неделната служба в църквата Шърли Бун излиза пред паството. С плющящи като знаме устни ни напомня, че „срещата за взаимопомощ“ е в сряда вечер и на нея ще се обсъжда седящата стачка в закусвалня „Улуъртс“ на улица „Еймит“. Дебелата нахалница Шърли размахва пръст и ни казва:

— Срещата е в седем и не закъснявайте. Без извинения! Прилича ми на дебела, бяла, грозна учителка. От онези, дето никой не ще да се жени за тях.

— Ще идваш ли в сряда? — пита ме Ейбълийн.

Прибираме се в най-голямата жега в три часа следобед. В ръката си стискам ветрилото от погребалния дом. Размахвам го толкова бързо, че все едно има мотор.

— Нямам време — отвръщам аз.

— Пак ли ще ме караш да ходя сама? Хайде, ще донеса сладкиш с джинджифил и…

— Казах ти, че не мога да дойда.

Ейбълийн кимва и отвръща:

— Добре. — И продължава да върви мълчаливо.

— Бени… може пак да получи пристъп на астма. Не искам да го оставям сам.

— Аха. Ще ми кажеш каква е истинската причина, когато си готова.

Завиваме по „Джийсъм“ и заобикаляме една кола, която е угаснала от топлинен удар на пътя.

— А, преди да съм забравила, госпожица Скийтър иска да дойде по-рано във вторник — казва Ейбълийн. — Преди седем. Ще можеш ли?

— Боже! — отвръщам аз, отново раздразнена. — Какви ги върша? Трябва да съм луда да издавам тайните на чернокожите пред бяла жена.

— Госпожица Скийтър не е като другите.

— Имам чувството, че сама си говоря зад гърба — отвръщам аз. Срещала съм се с госпожица Скийтър вече поне пет пъти, но не ми става по-лесно.

— Ако искаш, не идвай повече. Не искам да се чувстваш задължена.

Аз не й отговарям.

— Слушаш ли ме още? — пита Ейбълийн.

— Просто… искам децата ми да живеят по-добре. Но е жалко, че с това се занимава бяла жена.

— Ела с мен на срещата за взаимопомощ в сряда. Тогава ще обсъдим въпроса по-подробно — усмихва се леко Ейбълийн.

Знам, че Ейбълийн няма да се откаже. Въздъхвам:

— Имам неприятности, ясно?

— С кого?

— С Шърли Бун — отвръщам аз. — На последната среща всички се бяха хванали за ръце и се молеха да почнат да пускат черните в тоалетните за бели и разправяха как ще седнат мирно на високите столове в „Улуъртс“, и се усмихваха, все едно светът ще стане прекрасно място, и аз просто… избухнах. Казах на Шърли Бун, че задникът й и без това няма да се побере на столовете в „Улуъртс“.

— А какво рече Шърли?

Преправям си гласа като на строга учителка:

— Щом не можеш да кажеш нищо хубаво, по-добре си мълчи.

Когато стигаме до къщата й, поглеждам към Ейбълийн. Тя така се напряга да не се разсмее, че лицето й е станало лилаво.

— Не е смешно — казвам й аз.

— Радвам се, че си ми приятелка, Мини Джаксън. — И ме прегръща силно, докато не обръщам очи с досада и не й казвам да ме пусне.

Продължавам надолу по улицата и завивам зад ъгъла. Не исках Ейбълийн да разбере. Не искам никой да знае колко важни са за мен тези истории на Скийтър. Сега, след като вече не мога да ходя на срещите на Шърли Бун, само те ми останаха. Не твърдя обаче, че ми е приятно да се срещам с госпожица Скийтър. Всеки път, като се видим, се оплаквам. Мрънкам. Ядосвам се и се горещя. Но работата е там, че ми харесва да разказвам историите си. Имам чувството, че помагам с нещо.

След като си тръгна, тежестта в гърдите ми я няма, стопила се е, и няколко дни мога да дишам. Знам, че има много други „чернокожи“ работи, които мога да направя, освен да разказвам разни случки или да ходя на срещите на Шърли Бун — митингите в града, протестите в Бърмингам, сбирките за право на глас. Но истината е, че не ме интересува много дали ще гласувам. Не ме е грижа дали ще ям на една маса с белите. Интересува ме дали след десет години някоя бяла жена ще нарича момичетата ми мръсни и ще ги обвинява, че са откраднали сребърните прибори. У дома същата вечер слагам зеления боб да къкри и месото да се пържи в тигана.

— Киндра, извикай всички — казвам на шестгодишната си дъщеря. — Вечерята е готова.

— На вечеряаа! — провиква се Киндра, без да мръдне от мястото си.

— Отиди да извикаш баща си като хората! — крясвам й аз. — Какво ти казах по въпроса за викането вкъщи?

Киндра обръща очи, все едно съм я накарала да направи най-голямата глупост на света, и тръгва с демонстративно тропане по коридора:

— На вечеряаа!

— Киндра!

Кухнята е единствената стая в къщата, в която се побираме всички. Останалите са пригодени за спални. С Лирой спим в дъното, до нас е стаичката на Лирой-младши и Бени, а предния хол го направихме на спалня за Фелиша, Шугър и Киндра. И остава само кухнята. Освен ако навън не е ужасно студено, задната врата винаги е отворена, а мрежата затворена, за да не влизат мухи. Непрекъснато се чуват детски викове, коли, съседи и кучешки лай. Лирой идва и сяда на масата до седемгодишния Бени. Фелиша налива в чашите мляко или вода. Киндра донася чиния с боб и месо на баща си и се връща на печката за останалите. Подавам й следващата чиния. — Тази е за Бени — казвам й аз. — Бени, стани и помогни на майка си — казва му Лирой. — Бени има астма. Не бива да прави нищо — но доброто ми момче става и взима чинията от Киндра. Научила съм децата си как да работят. Всички са седнали на масата, освен мен. Тази вечер вкъщи са три от децата. Лирой-младши, който е последна година в гимназия „Лениър“, опакова покупките в „Джитни“ — супермаркета на белите в квартала на госпожа Хили. Шугър, най-голямата ми дъщеря, е в десети клас и тази вечер гледа децата на съседката ни Талула, която е на работа до късно. След работа Шугър ще се прибере пеша и ще закара баща си за нощната смяна във фабриката за тръби, а после ще вземе Лирой-младши от супермаркета. Лирой-старши ще се прибере от работа в четири сутринта с мъжа на Талула. Всичко е уредено. Лирой вечеря, но не вдига очи от вестника до чинията си. Той не е много дружелюбен, когато стане от сън. От печката хвърлям поглед към вестника и виждам, че на първа страница пише за седящата стачка в дрогерията на Браун. Не е групата на Шърли, а някакви хора от Грийнууд. Група бели младежи стоят зад петимата протестиращи, седнали на столовете, и им се подиграват, блъскат ги и изсипват върху главите им кетчуп, горчица и сол.

— Как седят така и не се отбраняват? — посочва снимката Фелиша.

— Защото така трябва — отвръща Лирой.

— Иде ми да се изплюя, като гледам тази снимка — казвам аз.

— Ще говорим за това по-късно. — Лирой сгъва вестника на четири и го пъхва под бедрото си.

Фелиша се обръща към Бени и му казва недостатъчно тихо:

— Добре, че на някой от тези столове не е била мама, иначе всички бели сега щяха да са с избити зъби.

— А мама щеше да е в затвора в Парчман — казва на всеослушание Бени.

Киндра слага ръка на хълбока си:

— А, не. Никой няма да вкарва мама в затвора. Ще пребия тези бели хора с пръчка, докато им потече кръв.

Лирой размахва пръст към всяко от децата:

— Да не съм чул и дума по този въпрос извън къщата. Прекалено опасно е. Чу ли ме, Бени? Фелиша? — После посочва с пръст Киндра: — Ясно ли е?

Бени и Фелиша кимат и забиват очи в чиниите си. Вече съжалявам, че започнах този разговор, и нареждам с поглед на Киндра да не си отваря устата. Но малката многознайница удря с вилицата по масата и става от стола:

— Мразя белите! И ако поискам, ще го кажа на всички!

Изтичвам след нея по коридора. След като я хващам, я влача обратно в кухнята.

— Съжалявам, татко — казва Фелиша, защото тя е от онези, които поемат вината всеки път. — Ще наглеждам Киндра. Тя не знае какви ги говори.

Но Лирой удря с длан по масата.

— Никой няма да се забърква в тези работи! Ясно ли е? — И поглежда настойчиво децата.

Обръщам се към печката, за да не види лицето ми. Бог да ми е на помощ, ако разбере какво правим с госпожица Скийтър.

 

 

През цялата следваща седмица слушам как госпожа Силия звъни от телефона в спалнята си и оставя съобщения на госпожа Хили, на госпожа Елизабет, на госпожа Паркър, на двете сестри Калдуъл и на още десетина други дами. Обади се дори у госпожица Скийтър, което никак не ми хареса. Аз самата заявих на госпожица Скийтър: „Да не сте посмели да й се обадите! Не заплитайте работата още повече.“ Най-изнервящото обаче е, че след като приключи с тъпите обаждания и затвори, госпожа Силия пак вдига слушалката, за да провери дали ще чуе сигнала свободно.

— Нищо му няма на телефона — казвам й аз. А тя, както прави вече от месец, пак ми се усмихва, все едно има пълен джоб с хартиени пари. — Защо сте в толкова добро настроение? — питам я аз най-накрая. — Господин Джони ли ви зарадва нещо? — понечвам за пореден път да й задам въпроса кога ще му каже, но тя ме изпреварва:

— О, той се държи така мило. Ще мине още доста време, докато му кажа за теб.

— Добре — отвръщам аз искрено. Писна ми от всички тези лъжи. Представям си как тя трябва да се усмихва на господин Джони, докато му поднася котлетите ми, как този мил човек трябва да се преструва, че се гордее с нея, като в същото време знае, че аз съм ги сготвила. Тя става за смях, прави на глупак добрия си съпруг, а мен кара да лъжа.

— Мини, ще ми донесеш ли пощата, ако обичаш? — пита тя, макар да седи напълно облечена, а аз имам масло по ръцете, пране в пералнята и включен миксер, който трябва да наглеждам. Не си мърда пръста като филистимка в неделя, само дето тук всеки ден е неделя. Измивам си ръцете и тръгвам към пощенската кутия, а от мен изтича около литър пот. Все пак нали е само трийсет и седем градуса. В тревата под пощенската кутия са оставили някакъв пакет, висок половин метър. Виждала съм я и преди да разнася тези кафяви кутии и си мислех, че си поръчва някакви кремове за разкрасяване. Но когато го вдигам, виждам, че кашонът тежи. Вътре нещо подрънква, все едно има бутилки с кока-кола.

— Имате колет, госпожо Силия — пускам кашона на кухненския под. Досега никога не съм я виждала да скача толкова бързо. Всъщност единственото нещо, което госпожа Силия прави бързо, е да се облича.

— Това е просто… — промърморва нещо тя. Занася кутията в спалнята си и чувам как затръшва вратата.

След един час отивам в спалнята, за да почистя с прахосмукачката. Госпожа Силия я няма на леглото и не е в банята. Знам, че не е нито в кухнята, нито в дневната, нито навън, при басейна, а тъкмо избърсах прахта в луксозни холове номер едно и номер две и почистих мечката. Което означава, че трябва да е горе. В зловещите стаи. Преди да ме уволнят, защото рекох, че господин Белия мениджър носи перука, чистех балните зали в хотел „Робърт Лий“. От онези големи, празни, необитаеми стаи, в които имаше салфетки със следи от червило и остатъчна миризма от парфюми, ме побиваха тръпки. Същото става и когато се кача на горния етаж в къщата на госпожа Силия. Там има дори една стара люлка, в която е бебешката шапчица на господин Джони и сребърната му дрънкалка, която, кълна се, понякога чувам да дрънка сама. И като се сещам за онова дрънчене, се чудя дали кафявите кашони нямат нещо общо с това, че госпожа Силия през ден се качва горе. Решавам, че е време сама да отида горе и да проверя.

На следващия ден държа госпожа Силия под око и я чакам да се промъкне на горния етаж, за да я видя какви ги върши там. Към два часа тя подава глава в кухнята и ми се усмихва странно. Минута по-късно чувам изскърцването на тавана. Много внимателно тръгвам към стълбите. Макар да ходя на пръсти, чиниите в шкафа дрънчат, а дъските на пода скърцат. Изкачвам бавно стъпалата и чувам собственото си дишане. На най-горното стъпало завивам по дългия коридор. Преминавам покрай отворените врати на спални едно, две и три. Врата номер четири в дъното на коридора е открехната само със сантиметър. Приближавам се. И я виждам през процепа. Седи на жълтото двойно легло под прозореца и не се усмихва. Колетът стои отворен, а на леглото има десетина бутилки, пълни с кафява течност. Усещам как едно парене се надига в гърдите ми, плъзва се по брадичката и устата. И преди съм виждала такива плоски бутилки. Дванайсет години се грижих за безполезен пияница и когато мързеливата пиявица баща ми най-накрая умря, се заклех пред Бог със сълзи на очи, че никога няма да се омъжа за човек, който пие. А после се омъжих точно за такъв. И ето че сега отново се грижа за проклета пияница. Тези бутилки дори не са купени от магазина, а имат червени восъчни тапи, като онези, с които чичо Тод запечатваше домашната си ракия. Мама все ми повтаряше, че истинските алкохолици, като татко, пият домашно сварен алкохол, защото е по-силен. И сега разбирам, че тя е същата глупачка като баща ми и като Лирой, когато се напие с уиски, само дето тя не ме гони с тигана. Госпожа Силия взима една от бутилките и я гледа, все едно Иисус е слязъл от небето и няма търпение той да я спаси. Маха тапата, отпива и въздиша. След това удря три големи глътки и ляга на хубавите възглавници. Разтрепервам се, когато виждам облекчението по лицето й. Толкова е бързала да надигне бутилката, че даже не е затворила проклетата врата! Налага се да стисна зъби, за да не й се разкрещя. Накрая се принуждавам да сляза обратно долу. Госпожа Силия слиза след десет минути, сяда на масата и ме пита дали съм готова за обяд.

— В хладилника има свински котлети, а аз днес няма да обядвам — казвам аз и излизам от стаята. Същия следобед госпожа Силия е в банята си и седи на капака на тоалетната чиния. Сложила е сешоара върху казанчето зад себе си и е опнала каската за сушене върху изрусената си коса. С тази измишльотина на главата няма да чуе и избухването на атомна бомба. Качвам се на горния етаж с масло за смазване в ръка и отварям онзи шкаф. Вътре зад няколко вехти одеяла, които госпожа Силия сигурно е донесла от окръг Тюника, има скрити повече от двайсет плоски бутилки за уиски. Без етикети, само с печат „Олд Кентъки“ върху стъклото. Дванайсет от тях са пълни, приготвени за утре. Има дванайсет празни от миналата седмица. Празни също като проклетите спални. Нищо чудно, че глупачката няма деца.

 

 

През първия четвъртък на юли в дванайсет часа на обяд госпожа Силия става от леглото за готварския си урок. Носи толкова тясна бяла блуза, че до нея и някоя проститутка би изглеждала като светица. Кълна се, дрехите й стават по-тесни с всяка изминала седмица. Заставаме по местата си — аз до печката, а тя на стола си. Почти не сме си говорили, откакто миналата седмица намерих бутилките. Не съм сърдита. Раздразнена съм. Но през последните шест дни всеки ден се заклевах, че ще спазвам първото правило на мама. Ако кажа нещо, това би означавало, че ме е грижа за нея, а не е така. Не ми влиза в работата и не ме засяга дали тя е мързелива пияна глупачка. Оставяме оваляното в галета сурово пилешко върху решетката. След това трябва да напомня за хиляден път на кукуто да си измие ръцете, преди да е уморила и двете ни. Гледам как парчетата пилешко цвърчат и се опитвам да забравя, че стои до мен. Когато пържа пиле, винаги се чувствам малко по-доволна от живота. След като всички парчета са готови, прибирам част от тях в хладилника за вечеря. Останалите слагам в чиния за обяд. Тя, както обикновено, сяда срещу мен на кухненската маса.

— Вземи бялото месо — казва тя с втренчени в мен сини очи. — Хайде, вземи го.

— Обичам краката и бутчето — казвам аз и си ги взимам от чинията. Прелиствам с палец „Джаксън джърнъл“ на страницата с местните събития. Вдигам вестника пред очите си, за да не се налага да я гледам.

— Но по тях почти няма месо.

— Хубави са. Мазни. — Продължавам да чета и се опитвам да не й обръщам внимание.

— Е, в такъв случай — казва тя, докато взима бялото месо — май си пасваме чудесно в поделянето на пилето.

— А след малко добавя: — Имам голям късмет, че си ми приятелка, Мини.

В гърдите ми се надига силно, парещо отвращение. Свалям вестника и я поглеждам.

— Не, госпожо. Ние не сме приятелки.

— Как… приятелки сме — усмихва се тя, като че ли ми прави голяма услуга. — Не, госпожо Силия, не сме.

Тя примигва срещу мен с изкуствените си мигли. „Престани, Мини“, казва вътрешният ми глас. Но аз знам, че вече не мога да спра. Разбирам по свитите си в юмруци ръце, че вече не мога да си трая и миг повече.

— Защото… — Тя забива поглед в чинията си. — Защото си чернокожа ли? Или защото не искаш… аз да съм ти приятелка?

— Има толкова много причини, че това, че вие сте бяла, а аз черна, е някъде по средата.

Госпожа Силия вече изобщо не се усмихва.

— Но… защо?

— Защото, когато ви кажа, че закъснявам с плащането на тока, не ви искам пари.

— О, Мини…

— Защото не проявявате елементарно уважение да кажете на съпруга си, че работя тук. Защото стоите в тази къща по двайсет и четири часа в денонощието и ме побърквате.

— Не разбираш, аз не мога. Не мога да изляза.

— Но всичко това е нищо в сравнение с онова, което вече знам.

Лицето й става един нюанс по-бледо под грима.

— През цялото това време си мислех, че умирате от рак или сте душевноболна. Горката госпожа Силия, това си мислех по цял ден.

— Знам, че е трудно…

— О, знам, че не сте болна. Видях ви с онези бутилки горе. И повече не можете да ме заблуждавате.

— Бутилки? О, Боже, Мини, аз…

— Трябва да ги изсипя в мивката. Трябва още сега да кажа на господин Джони…

Тя става и преобръща стола си.

— Да не си посмяла да му кажеш…

— Правите се, че искате деца, а пиете достатъчно, че да отровите и слон!

— Ако му кажеш, ще те уволня, Мини! — Очите й са насълзени. — Ако докоснеш онези бутилки, ще те уволня на мига!

Но вече съм така разярена, че не мога да спра.

— Ще ме уволните? А кой друг ще идва чак дотук и ще работи тайно, докато вие по цял ден висите пияна в къщата?

— Мислиш, че не мога да те уволня ли? Работата ти тук приключи, Мини! — Тя вече плаче и ми размахва пръст. — Дояж си пилето и си върви!

Госпожа Силия взима чинията си с бяло месо и изхвърча през люлеещата се врата. Чувам как чинията й изтраква върху дългата лъскава маса в трапезарията, как краката на стола изстъргват по пода. Облягам се на стола, защото коленете ми треперят, и забивам поглед в чинията си. „Да му се не види, пак ме уволниха.“

 

 

В събота сутринта се събуждам в седем часа с кънтяща от болки глава и разранен език. Сигурно съм го хапала цяла нощ. Лирой ме поглежда с едно око, защото знае, че нещо се е случило. Разбра още снощи на вечеря и ме надуши и когато се прибра в пет часа сутринта.

— Какво те притеснява? Нямаш неприятности в работата, нали? — пита ме той за трети път.

— Нямам никакви грижи, освен съпруг и пет деца. Лазите ми по нервите. Последното нещо, което трябваше да разбира, е, че съм се скарала с поредната бяла дама и съм уволнена от поредната работа. Обличам си лилавия пеньоар и отивам в кухнята. Лъсвам я до блясък.

— Мамо, къде отиваш? — крясва Киндра. — Гладна съм.

— Отивам у Ейбълийн. Мама иска да се види с някой, който няма да й досажда за пет минути. — Минавам покрай Шугър, седнала на предните стъпала. — Шугър, отиди да направиш закуска на Киндра.

— Но тя яде само преди половин час.

— Е, пак е гладна.

Изминавам двете преки до къщата на Ейбълийн, пресичам улица „Тик“ и тръгвам по „Фариш“. Макар да е горещо като в ада и от черния асфалт вече да се вдига пара, децата си подмятат топки, подритват консервени кутии и скачат на въже.

— Здравей, Мини — казва ми по някой през петнайсет метра.

Аз кимам, но не се спирам на приказка. Не и днес. Минавам напряко през градината на Айда Пийк. Кухненската врата на Ейбълийн е отворена. Тя самата седи на масата и чете една от онези книги, които госпожица Скийтър й носи от библиотеката. Когато чува изскърцването на мрежата, вдига очи. Май по вида ми разбира, че съм ядосана.

— Мили Боже, кой какво ти стори?

— Силия Рей Фут, ето кой — сядам срещу нея.

Ейбълийн става и ми сипва кафе.

— Какво е направила?

Разказвам й за бутилките, които намерих. Не знам защо не й казах още преди седмица и половина, когато ги открих. Може би не ми се е искало да й разправям нещо толкова ужасно за госпожа Силия. А може пък да ми е станало неудобно, защото именно Ейбълийн ми намери тази работа. Но сега съм толкова ядосана, че й разказвам всичко.

— И тогава тя ме уволни.

— Божке, Мини.

— Рече, че ще си наеме друга прислужница. Но кой ще иска да работи при тази жена? Някоя повлекана от фермите, която живее извън града и не знае, че храната се сервира от дясната страна, а чиниите се вдигат от лявата.

— А не помисли ли да й се извиниш? Защо не отидеш в понеделник и не говориш…

— Няма да се извинявам на тази пияница. Никога не съм се извинявала на баща си и няма да се извинявам и на нея.

И двете замълчаваме. Глътвам кафето си и гледам как една конска муха бръмчи по мрежата против насекоми на Ейбълийн и удря грозната си глава: бръм-бръм-бръм, докато не пада на стъпалата. Върти се около себе си като побъркана.

— Не мога да спя. Не мога и да ям.

— Тази госпожа Силия трябва да е най-лошата, на която някога си прислужвала.

— Всичките са лоши. Но тази е най-лошата.

— Нали? Помниш ли онзи път, когато госпожа Уолтърс те накара да платиш кристалната чаша, която счупи? Десет долара от заплатата ти? А после ти разбра, че същите чаши струват по три долара парчето в „Картърс“?

— Аха.

— О, а сещаш ли се за онзи луд господин Чарли, онзи, дето ти викаше чернилка в лицето и си мислеше, че е забавен? И жена му, онази, дето те караше да обядваш навън в средата на януари? Дори веднъж, когато валеше?

— Става ми студено само като се сетя.

— А какво… — Ейбълийн се кикоти и в същото време се опитва да говори. — А какво ще кажеш за онази госпожа Робърта? Как те накара да седнеш на кухненската маса и изпробва върху теб новата си боя за коса? — Ейбълийн си избърсва очите. — Боже, преди, а и след това, не бях виждала черна жена със синя коса. Лирой рече, че приличаш на маце от космоса.

— Никак не беше смешно. Трябваха ми три седмици и двайсет и пет долара, за да стане косата ми пак черна.

Ейбълийн поклаща глава, кикоти се и отпива кафе.

— Госпожа Силия обаче — казва тя, — как се държи тя с теб? Колко ти плаща, за да се криеш от господин Джони и да я учиш да готви? Сигурно по-малко от всички останали.

— Всъщност ми плаща двойно.

— А, вярно. Е, както и да е, нали всичките й приятелки й ходят на гости и трябва да чистиш след тях. Аз я гледам, без да отговарям.

— А и десетте й деца — Ейбълийн попива устните си с кърпичка, крие усмивката си. — Сигурно те побъркват, като крещят по цял ден и разхвърлят онази голяма стара къща.

— Разбрах те, Ейбълийн. Ейбълийн се усмихва и ме потупва по ръката.

— Съжалявам, скъпа. Но ти си най-добрата ми приятелка. Мисля, че си попаднала на хубава работа. Какво толкова, ако пийва по някоя и друга глътка, за да изкара деня? Отиди да говориш с нея в понеделник.

Усещам как лицето ми се сбърчва.

— Да не мислиш, че ще ме вземе обратно? След всичко, което й наприказвах?

— Никой друг няма да отиде да работи при нея. И тя го знае.

— Да. Тя е глупачка — въздъхвам аз. — Но не е тъпа.

Прибирам се вкъщи. Не казвам на Лирой какво ме тревожи, но мисля за това цял ден, че и на следващия ден. Уволнявали са ме повече пъти, отколкото е броят на пръстите ми. Моля се на Господ в понеделник да ме вземат пак на работа.