Катрин Стокет
Слугинята (34)

Глава 34

Днес по сребърния сервиз на госпожа Лийфолт има странни петна. Сигурно е заради високата влажност. Обикалям около масата за бридж и лъсвам отново всеки прибор, за да се уверя, че всичко си е на мястото. Малкото човече започна да задига разни работи — лъжици, десетачета и фиби за коса. Пъха ги в пелената си, за да ги скрие. Понякога, когато го преобувам, имам чувството, че отварям сандък със съкровище. Телефонът звъни и отивам в кухнята, за да вдигна.

— Имам новина — казва Мини.

— Какво чу? — Госпожа Ренфроу рекла, че със сигурност госпожа Хили е изяла пая. — Мини се кикоти, но моето сърце започва да бие десет пъти по-бързо.

— Божке, госпожа Хили ще е тук след пет минути. Най-добре ще е да изгаси този пожар бързо! — Чувствам се като луда, че сега съм на нейна страна. Така се обърквам.

— Обадих се на едноръката Ърнест… — Но в този миг Мини млъква. Сигурно госпожа Силия е влязла в стаята. — Така, излезе. Обадих се на едноръката Ърнестин и тя рече, че госпожа Хили крещяла по телефона цял ден. А госпожа Клара разбрала за Фани Еймъс.

— Уволнила ли я е? — Госпожа Клара издържаше момчето на Фани Еймъс, докато беше в колежа, и това беше една от приятните истории.

— Не. Само седяла с отворена уста и книга в ръка.

— Слава на Бога! Обади ми се, ако чуеш още нещо — казвам аз. — Не се притеснявай, ако вдигне госпожа Лийфолт. Кажи й, че ме търсиш заради болната ми сестра. — Боже, не ме наказвай за тази лъжа. Последното, което ми трябва сега, е някоя от сестрите ми да се разболее. Няколко минути след като затварям, на входната врата се звъни, а аз се правя, че не чувам. Толкова съм нервна, че ще видя лицето на госпожа Хили след онова, дето е казала на госпожица Скийтър. Не мога да повярвам, че съм споменала за Г-образната пукнатина. Излизам от тоалетната си и просто стоя и се чудя какво ще стане, ако се наложи да оставя Мей Мобли. Боже, ако се наложи, моля те, прати й някоя добра жена. Не я оставяй само с госпожица Тейлър, която да й разправя, че черното е мръсно, с баба й, дето трябва да я ощипе, та малката да й каже „Благодаря“, и със студената госпожа Лийфолт.

Звънецът пак се чува, но аз не помръдвам. Казвам си, че ще го направя утре. За всеки случай ще се сбогувам с Мей Мобли. Когато се връщам в къщата, чувам, че всички дами са на масата и си говорят. Гласът на госпожа Хили е най-силен. Притискам ухо до кухненската врата, защото ужасно ме е страх да вляза.

— … не е Джаксън. Тази книга е пълен боклук. Обзалагам се, че цялата история е съчинена от някоя негърка…

Чувам как някакъв стол стърже по пода и знам, че госпожа Лийфолт е тръгнала да ме търси. Не мога да отлагам повече. Отварям вратата с кана със студен чай в едната ръка. Обикалям около масата и не отлепвам очи от обувките си.

— Чух, че онази героиня, Бети, може да е Шарлийн — казва госпожа Джийни с облещени очи. До нея госпожа Лу Ан седи с празен поглед, като че ли й е все едно. Ще ми се да можех да й кажа колко се радвам, че тя е бялата дама на Лувиния, без да се издам, но знам, че не мога да го направя. А не мога да разбера и нищо по изражението на госпожа Лийфолт, защото тя се мръщи както обикновено. Но лицето на госпожа Хили е лилаво като слива.

— А прислужницата от Четвърта глава? — продължава госпожа Джийни. — Чух Сиси Тъкър да казва…

— Книгата не е за Джаксън! — почти крясва госпожа Хили и скача, докато й наливам. Една капка чай пръсва случайно в празната й чиния. Тя ме поглежда и очите ми се вдигат към нея, все едно е магнит. Просъсква ми тихо и хладно: — Разля, Ейбълийн.

— Съжалявам, аз…

— Избърши го!

Разтреперана, аз избърсвам капката с кърпата, увита около дръжката на каната. Тя ме гледа в очите. Трябва да сведа поглед. Усещам изгарящата тайна, която и двете знаем.

— Донеси ми нова чиния! Чиния, която не си изцапала с мръсната си кърпа.

Донасям й нова чиния. Тя я разглежда и изсумтява силно. После се обръща към госпожа Лийфолт и казва:

— Тези хора дори не могат да бъдат научени какво е чистота.

 

 

Същата вечер се налага да остана до късно у госпожа Лийфолт. След като Мей Мобли заспива, изваждам тетрадката си за молитви и започвам по списъка. Много се радвам за госпожица Скийтър. Тя ми се обади тази сутрин и каза, че е приела работата. Заминава за Ню Йорк след седмица! Ама, Божке, не спирам да подскачам всеки път, когато чуя някакъв шум, и все ми се струва, че госпожа Лийфолт ще се появи на вратата и ще каже, че знае истината. Когато се прибирам вкъщи, съм твърде нервна, за да заспя. Отивам през непрогледния мрак до задната врата на Мини. Тя седи на масата и чете вестник. Това е единственото време от деня, в което не тича насам-натам, за да чисти, храни или нарежда на някого. Тъй като в къщата е страшно тихо, ми се струва, че нещо не е наред.

— Къде са всички?

Тя свива рамене:

— По леглата или на работа.

Дръпвам си един стол и сядам.

— Просто искам да знам какво ще стане — казвам аз. — Знам, че трябва да съм благодарна, че още не е избухнал голям скандал, но това чакане ме побърква.

— И това ще стане. Съвсем скоро — казва Мини, все едно си говорим какво кафе пием.

— Мини, как можеш да си толкова спокойна?

Тя ме поглежда и слага ръце върху корема си, който порасна доста през последните две седмици.

— Знаеш ли госпожа Чотард, на която прислужва Уили Мей? Вчера питала Уили Мей дали се държи с нея лошо като ужасните дами от книгата. — Мини изсумтява. — Уили Мей й рекла, че има какво още да се желае, но че не е твърде лоша.

— Сериозно ли я е питала това?

— И тогава Уили Мей й разказала как са се държали всички останали бели дами с нея, и хубавите, и лошите неща, а онази бяла жена я изслушала. Уили Мей рече, че работи при нея от трийсет и седем години, а тогава за пръв път седнали заедно на една маса.

Освен за Лувиния, това е първото хубаво нещо, което чувам. Опитвам се да се порадвам. Но веднага се връщам към действителността.

— Ами госпожа Хили? Ами онова, което каза госпожица Скийтър? Мини, не се ли притесняваш поне малко?

Мини оставя вестника.

— Виж, Ейбълийн, няма да те лъжа. Страх ме е, че Лирой ще ме убие, ако разбере. Страх ме е, че госпожа Хили ще ми подпали къщата — поклаща глава тя. — Не мога да го обясня, но имам някакво усещане, че може би всичко се случва точно както трябва.

— Нима?

Мини се смее.

— Боже, започвам да говоря като теб, нали? Сигурно остарявам.

Ритвам я лекичко. Но се опитвам да проумея защо Мини се държи така. Направихме нещо смело и добро. А Мини може би не иска да й отнемат последствията от смелата и добра постъпка. Дори и лошите. Но пак не мога да разбера как така е толкова спокойна. Мини пак навежда глава към вестника, но след малко забелязвам, че не чете. Просто се взира в думите и си мисли за нещо друго. Пред съседната къща се трясва врата на кола и тя подскача. И тогава виждам тревогата, която се опитва да прикрие. Но се чудя защо. Защо ще крие от мен? Колкото повече я гледам, толкова повече схващам какво става тук, какво е направила Мини. Не знам защо се сещам чак сега. Мини ни накара да включим историята с пая, за да ни защити. Не за да защити себе си, а за да защити мен и останалите прислужници. Знаела е, че така госпожа Хили само ще я намрази още повече. Но въпреки това го направи. И сега не иска никой друг да разбира колко е уплашена. Пресягам се и я хващам за ръката.

— Ти си прекрасен човек, Мини.

Тя обръща очи и ми се изплезва, все едно съм й поднесла чиния с кучешки бисквити.

— Знаех си, че изкуфяваш — отвръща тя.

И двете избухваме в смях. Късно е и сме много уморени, но тя става и си налива още една чаша кафе, а на мен ми прави чай, който аз пия бавно. Говорим си до късно през нощта.

 

 

На другия ден, в събота, всички сме в къщата — цялото семейство Лийфолт плюс мен. Дори господин Лийфолт си е у дома. Книгата ми вече не стои на нощното шкафче. В началото не виждам къде я е оставила. После обаче забелязвам дамската чанта на госпожата на дивана и книгата, пъхната в нея. Това означава, че я е носила някъде. Надниквам вътре и виждам, че показалеца за страници го няма. Искам да я погледна в очите и да видя какво знае, но госпожа Лийфолт стои почти цял ден в кухнята и се опитва да направи торта. Не ме пуска вътре да й помогна. Разправя, че тази не е като моите торти, а някаква засукана рецепта от списание „Кулинар“. Утре ще организира обяд за църквата, в която ходи, и в трапезарията е пълно с разни неща за посрещане на гости. Взела е назаем три съда за претопляне от госпожа Лу Ан и осем комплекта сребърни прибори от госпожа Хили, защото ще идват четиринайсет души, а опазил Бог онези хора от църквата да ядат с обикновени метални вилици! Малкото човече е в стаята на Мей Мобли и си играе с нея.

А господин Лийфолт крачи напред-назад из къщата. От време на време спира пред стаята на малката и после пак тръгва да крачи. Вероятно си мисли, че трябва да си поиграе с децата, защото е събота, но ми се струва, че не знае как. И затова нямам кой знае какво да правя. Едва два часът е, а вече съм изчистила къщата от горе до долу, лъснах баните, изпрах дрехите. Изгладих всичко, без бръчките по лицето си. В кухнята не ме пускат, а не ми се ще господин Лийфолт да си помисли, че по цял ден само седя и си играя с децата. Накрая и аз започвам просто да обикалям насам-натам. Докато господин Лийфолт се мотае из трапезарията, надзъртам и виждам, че Мей Мобли държи лист хартия в ръка и учи Рос на нещо. Тя обича да си играе на училище с малкото си братче. Влизам в дневната и започвам да бърша прахта от книгите за втори път. Май днес няма да успея да се сбогувам с нея за всеки случай, при цялата тази тълпа в къщата.

— Ще играем на една игра — чувам да казва Мей Мобли на брат си. — Сега ти седни на масата, защото си в „Улуъртс“ и си чернокож. И в никакъв случай не бива да мърдаш от мястото си, иначе ще отидеш в затвора.

Веднага се спускам към детската стая, но господин Лийфолт вече е там и гледа от вратата. Аз заставам зад него. Господин Лийфолт е скръстил ръце на бялата си риза. Килнал е глава на една страна. Сърцето ми препуска с хиляда километра в час. Досега никога не съм чувала Мей Мобли да споменава тайните ни истории на глас, освен пред мен. А това става, когато майка й не си е вкъщи и няма кой друг да я чуе. Но тя така се е улисала, че не забелязва татко си, който я слуша от прага.

— Добре — казва Мей Мобли и се намества тромаво на стола. — Рос, ти ще седиш тук, на масата в „Улуъртс“. Няма да ставаш!

Искам да кажа нещо, но от устата ми не излиза нито звук. Мей Мобли се приближава на пръсти зад Рос и изсипва на главата му кутия с пастели, които изтрополяват на пода. Малкото човече се мръщи, но тя го поглежда строго и казва:

— Не бива да мърдаш. Трябва да си смел. И никакви сълзи! — После тя му се изплезва и започва да го замеря с обувчици на кукли, а малкото човече я поглежда, все едно иска да каже: „Защо търпя тези глупости?“ — и изпълзява с вой от стола си.

— Ти губиш! — казва тя. — А сега ще играем на „Отзад в автобуса“ и ти ще се казваш Роза Паркс.

— Кой те научи на тези неща, Мей Мобли? — пита господин Лийфолт и малката рязко обръща глава с облещени очи, все едно е видяла призрак.

Коленете ми се подкосяват. Всичко в мен крещи да вляза в стаята. Да гледам тя да не загази здраво, но не мога да си поема дъх, за да помръдна. Малката ме поглежда зад гърба на баща си и господин Лийфолт се обръща, вижда ме и пак се обръща към нея. Мей Мобли вдига очи към баща си:

— Не знам. — И после поглежда към таблото за игра на пода, все едно ще продължи да си играе. Виждала съм я да го прави и преди и знам какво си мисли. Мисли си, че ако се занимава с нещо друго и не му обръща внимание, той може просто да си тръгне.

— Мей Мобли, татко ти зададе въпрос. Къде научи тези неща? — Той се навежда към нея. Не виждам лицето му, но знам, че се усмихва, защото Мей Мобли е срамежлива и обича баща си. И тогава тя казва силно и ясно:

— От госпожица Тейлър.

Господин Лийфолт се изправя. Отива в кухнята, а аз тръгвам след него. Той дръпва госпожа Лийфолт за рамото и казва:

— Утре отиваш в онова училище и преместваш Мей Мобли в друг клас. Никаква госпожица Тейлър повече.

— Какво? Не мога просто да сменя учителката й…

Стаявам дъх и се моля „Да, можете. Моля ви.“

— Просто го направи! — И както правят мъжете, господин Райли Лийфолт излиза навън, където не трябва да дава обяснения за нищо.

Цяла неделя не мога да спра да благодаря на Бог, че спаси малката от госпожица Тейлър. „Благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже, благодаря ти, Боже“, звънти в главата ми като песен. В понеделник сутрин госпожа Лийфолт тръгва натъкмена към училището на Мей Мобли и аз се усмихвам, като знам какво ще направи. Докато госпожа Лийфолт я няма, се захващам със среброто на госпожа Хили. Госпожа Лийфолт е оставила приборите от вчерашния обяд на кухненската маса. Измивам ги и през следващия един час ги полирам, а през това време се чудя как се справя с тази задача едноръката Ърнестин. Полирането на прибори с украса „Гран Барок“ с всички тези кръгчета и извивки е работа за две ръце. Когато госпожа Лийфолт се прибира, оставя чантата си на масата и цъква с език.

— Ох, трябваше да върна сребърните прибори тази сутрин, а се наложи да отида в училището на Мей Мобли, която настива, защото кихаше цяла сутрин, а сега стана почти десет часът…

— Мей Мобли се разболява ли?

— Вероятно — обръща очи с досада госпожа Лийфолт.

— И закъснявам за часа си при фризьора. Когато приключиш с лъскането, отиди и занеси приборите у Хили. Аз ще се прибера след обяд.

След като приключвам, увивам всичките сребърни прибори на госпожа Хили в синьо парче плат. Отивам да вдигна малкото човече от леглото. Той тъкмо се е събудил, примигва и ми се усмихва.

— Хайде, човече, да ти сложим нова пелена. — Слагам го на масата за повиване, свалям мократа пелена и, всемогъщи Боже, какво виждам — в нея има три калаени играчки и една от фибите на госпожа Лийфолт. Слава Богу, че пелената е само мокра, а не другото.

— Малкият — засмивам се аз, — ти си бил като Форт Нокс.

Той се хили и започва да се смее. Сочи люлката, а аз отивам до нея, опипвам одеялото и естествено, намирам една ролка за коса, мерителна лъжица и салфетка от плат. Божке, ще трябва да направим нещо по въпроса. Но не сега. Трябва да тръгваме към госпожа Хили. Закопчавам малкото човече в количката и го возя по улицата към дома на госпожа Хили. Навън е горещо, слънчево и спокойно. Завиваме по алеята пред къщата и Ърнестин отваря вратата. От левия й ръкав се подава малък кокалест израстък. Не я познавам добре, но знам, че обича доста да приказва. Тя ходи в методистката църква.

— Здравей, Ейбълийн — казва тя.

— Здравей, Ърнестин, сигурно си ни видяла да идваме. Тя кимва и поглежда надолу към малкото човече. Той гледа израстъка, все едно го е страх, че онова нещо ще го сграбчи.

— Гледах да стигна до вратата преди нея — прошепва Ърнестин, а после казва: — Сигурно си чула.

— Какво?

Ърнестин поглежда през рамо, а после се навежда напред.

— Нали знаеш бялата дама на Флора Лу, госпожа Хестър? Тази сутрин е вдигнала скандал на Флора Лу.

— Уволнила ли я е?

Флора Лу разказа няколко доста неприятни истории. Беше ядосана. Госпожа Хестър, която всички мислят за много мила, давала на Флора да използва специален „сапун за ръце“ всяка сутрин. Накрая се оказало, че това си било чиста белина. Флора ми показа белега от изгорено.

Ърнестин поклаща глава:

— Госпожа Хестър размахала онази книга и се развикала: „Това аз ли съм? За мен ли си писала?“, а Флора Лу й рекла: „Не, госпожо, не съм писала никаква книга. Не завърших даже и пети клас“, но госпожа Хестър се разкрещяла още повече: „Не знаех, че белината гори кожата, не знаех, че минималната надница е долар и двайсет и пет цента, ако Хили не разправяше на всички, че не става въпрос за Джаксън, щях да те уволня толкова бързо, че да ти се завие свят.“ А Флора Лу я попитала: „Да не искате да кажете, че не съм уволнена?“, а госпожа Хестър й креснала: „Уволнена ли? Не мога да те уволня, иначе хората ще разберат, че Десета глава е за мен. Вързана си на тази работа до края на живота си.“ И после госпожа Хестър облегнала глава на масата и рекла на Флора Лу да доизмие чиниите.

— Божке — казвам замаяно аз. — Надявам се… цялата тази работа да свърши добре.

Вътре в къщата госпожа Хили крещи името на Ърнестин.

— Не бих разчитала много на това — прошепва Ърнестин.

Подавам й тежкия плат, пълен със сребро. Тя протяга здравата си ръка, за да го вземе, и предполагам по навик, и чуканчето й също се протяга.

 

 

Същата вечер вилнее страшна буря. Гръмотевици трещят, а аз седя на масата в кухнята си и се потя. Треперя и се опивам да запиша молитвите си. Флора Лу е извадила късмет днес, но какво ще стане след това? Идва ми твърде много да не знам и да се тревожа и…

Чук-чук-чук.

Някой чука на входната врата. Кой ли е? Изправям гръб. Часовникът над печката показва осем и трийсет и пет. Навън дъждът се сипе като из ведро. Всеки, който ме познава добре, щеше да отиде на задната врата. Отивам на пръсти до входа. Пак се чука и аз подскачам силно.

— Кой… кой е? — питам аз. Проверявам дали е заключено.

— Аз съм.

Божке! Отдъхвам си и отварям вратата. Отвън стои госпожица Скийтър мокра и трепереща. Под дъждобрана си носи червената чанта.

— Мили Боже…

— Не успях да стигна до задната врата. Дворът е толкова разкалян, че не може да се върви през него.

Тя е боса и държи калните си обувки в ръка. Бързо затварям вратата зад нея.

— Нали никой не ви видя?

— Навън е непрогледен мрак. Щях да се обадя, но телефонът не работи заради бурята.

Знам, че нещо трябва да се е случило, но просто се радвам да я видя, преди да замине за Ню Йорк. Не сме се виждали очи в очи от шест месеца. Прегръщам я силно.

— Божке, я да ви видя косата! — Госпожица Скийтър сваля качулката си и разтърсва дългата си коса. — Прекрасна е — казвам искрено аз. Тя се усмихва срамежливо и оставя чантата на пода.

— На майка никак не й харесва.

Засмивам се, а после си поемам дълбоко въздух и се опитвам да се приготвя за лошите новини, които сигурно ще ми съобщи.

— От книжарниците искат още бройки от книгата, Ейбълийн. Госпожа Щайн се обади днес следобед — тя ме хваща за ръцете. — Ще пуснат нов тираж. Още пет хиляди бройки.

Аз само я зяпвам.

— Аз… дори не знаех, че може така — казвам аз и закривам уста с ръка. Книгата ни ще я има в пет хиляди къщи, ще стои в библиотеките им, на нощните шкафчета, по тоалетките!

— Ще получим още пари. Най-малко по още сто долара на човек. А и кой знае? Може по-нататък да има още.

Слагам ръка на сърцето си. Не съм похарчила и цент от шейсетте и един долара, а сега тя ми казва, че ще има и още?

— Има и още нещо — госпожица Скийтър поглежда надолу към чантата. — В петък ходих във вестника и напуснах работа. — Тя си поема дълбоко въздух. — И казах на господин Голдън, че според мен следващата госпожа Мърна трябва да си ти.

— Аз ли?

— Казах му, че през цялото време ти си ми давала отговорите. Той рече, че ще си помисли, а днес се обади и каза, че е съгласен, стига да не казваш на никого, че ти водиш рубриката от името на госпожа Мърна.

Тя изважда от червената чанта една тетрадка със синя платнена подвързия и ми я подава.

— Каза, че ще ти плаща колкото на мен — по десет долара на седмица.

Аз? Да работя във вестника на белите? Отивам на дивана, отварям тетрадката и виждам всички онези стари писма и статии. Госпожица Скийтър сяда до мен.

— Благодаря ви, госпожице Скийтър. За това и за всичко останало.

Тя се усмихва, поема си дълбоко въздух, все едно се опитва да не заплаче.

— Не мога да повярвам, че утре заминавате за Ню Йорк — казвам й аз.

— Всъщност първо ще отида в Чикаго. Само за една вечер. Искам да видя… гроба на Константин.

Кимвам:

— Това е хубаво.

— Майка ми показа некролога. Гробището е точно до града. А после на следващата сутрин заминавам за Ню Йорк.

— Да кажете на Константин, че Ейбълийн й праща поздрави.

Тя се засмива.

— Толкова съм притеснена. Преди не съм ходила нито в Чикаго, нито в Ню Йорк. Досега не съм се качвала в самолет.

За миг само седим и слушаме бурята. Спомням си колко неловко беше, когато госпожица Скийтър дойде у дома за пръв път. А сега имам чувството, че сме от едно семейство.

— Страх ли те е, Ейбълийн? — пита тя. — Страх ли те е какво може да се случи?

Обръщам се към нея, за да види очите ми.

— Добре съм.

— Понякога не знам дали си струваше. Ако нещо се случи с теб… как ще го преживея, като знам, че е станало заради мен? — Тя притиска очи с ръка, все едно не иска да гледа какво ще се случи.

Отивам в спалнята си и донасям пакета от преподобния Джоунс. Тя развива хартията и се взира в книгата, във всички онези имена, записани вътре.

— Щях да ви я изпратя в Ню Йорк, но ми се струва, че трябва да я получите сега.

— Не… разбирам. Това за мен ли е?

— Да, госпожо. — После й предавам съобщението на пастора, че сега тя е част от нашето семейство. — Помнете, че всеки един от тези подписи означава, че си е струвало. — Тя прочита благодарностите, кратките бележки, които са й написали, прокарва пръсти по мастилото. Очите й се насълзяват. — Струва ми се, че Константин щеше да е много горда с вас.

Госпожица Скийтър се усмихва и виждам колко е млада. След всичко онова, което написахме, и уморителните часове, прекарани в тревоги, не бях виждала момичето в нея от много, много дълго време.

— Сигурна ли си, че всичко ще е наред? Ако те оставя в тази…

— Заминавайте за Ню Йорк, госпожице Скийтър. Отидете и намерете мястото си в живота.

Тя се усмихва, примигва, за да сдържи сълзите си, и казва:

— Благодаря ти.

 

 

Същата вечер лежа в леглото и си мисля. Много се радвам за госпожица Скийтър. Тя започва живота си отначало. По слепоочията към ушите ми се стичат сълзи, като си помисля как върви по булевардите на онзи голям град, дето съм ги виждала по телевизията, с дългата си коса, развяваща се зад нея. На част от мен й се иска и аз да можех да започна нов живот. Статиите за чистенето, те са нещо ново. Но аз не съм млада. Животът ми почти свърши. Колкото повече се насилвам да заспя, толкова по-ясно ми става, че ще будувам почти цяла нощ. Все едно усещам как целият град бръмчи като кошер и говори за книгата. Как да заспи човек при цялото това жужене? Мисля си за Флора Лу, как, ако госпожа Хили не разправяше на хората, че книгата не е за Джаксън, госпожа Хестър щеше да я уволни. О, Мини, каква голяма добрина направи. Погрижи се за всички, освен за себе си. Иска ми се да можех да те защитя. Струва ми се, че прикритието на госпожа Хили виси на косъм. Всеки ден някой нов казва, че знае, че тя е изяла пая, а госпожа Хили просто се съпротивлява още по-ожесточено. За пръв път в живота си се чудя кой ще спечели тази битка. Преди щях без съмнение да заявя, че ще е госпожа Хили, но сега не знам. Този път госпожата може и да загуби.

Дремвам няколко часа преди зазоряване. Чудна работа, но когато се събуждам в шест часа, почти не се чувствам уморена. Обличам си чистата униформа, която изпрах във ваната снощи. В кухнята изпивам бавно чаша студена вода от чешмата. Изключвам лампата и тъкмо излизам през вратата, когато чувам телефонът да звъни. Божке, кой звъни толкова рано. Вдигам и чувам вой.

— Мини? Ти ли си? Какво…

— Снощи са уволнили Лирой! А когато Лирой ги питал защо, шефът му рекъл, че господин Уилям Холбрук му наредил. Холбрук рекъл да го уволнят заради жена му и Лирой се прибра, и се опита да ме убие с голи ръце! — Мини пухти задъхана в слушалката. — Изкара децата на двора, заключи ме в банята и рече, че ще подпали къщата с мен вътре!

Божке, започна се! Слагам ръка пред устата си, имам чувството, че пропадам в черна дупка, която сами сме си изкопали. От седмици гледам колко спокойно се държи Мини, а сега…

— Онази вещица — крещи Мини. — Той ще ме убие заради нея!

— Къде си сега, Мини, къде са децата?

— На бензиностанцията съм. Дотичах дотук боса! Децата са у съседите… — Тя пухти, хълца и стене.

— Октавия ще дойде да ни вземе. Рече, че веднага тръгва.

Октавия живее в Кантън, на двайсет минути северно от госпожа Силия.

— Мини, аз трябва да тръгвам…

— Не, моля те, не затваряй. Остани на телефона, докато тя пристигне.

— Добре ли си? Той нарани ли те?

— Не издържам повече, Ейбълийн. Не мога… — Мини се пречупва и започва да плаче.

За пръв път чувам подобни думи от устата на Мини. Поемам си дълбоко въздух, като знам какво трябва да направя. Думите са така ясни в главата ми и сега, докато стои боса и отчаяна на телефона на бензиностанцията, е единственият ми шанс тя наистина да ме послуша.

— Мини, чуй ме. Никога няма да загубиш работата си при госпожа Силия. Господин Джони сам ти го каза. А от книгата ще получим още пари. Госпожица Скийтър разбрала това снощи. Мини, чуй ме много ясно, вече няма нужда да се връщаш при Лирой.

Мини потиска хлипането си.

— Време е, Мини. Разбра ли ме? Ти си свободна.

Много бавно плачът на Мини започва да заглъхва. Докато накрая не спира окончателно. Ако не чувах как диша, щях да си помисля, че е затворила. „Моля те, Мини — казвам си наум. — Моля те, възползвай се от последната си възможност да се измъкнеш.“ Разтреперана, тя си поема дълбоко въздух.

— Чувам те, Ейбълийн.

— Нека дойда до бензиностанцията и да изчакам с теб. Ще се обадя на госпожа Лийфолт, че ще закъснея.

— Не — отвръща тя. — Сестра ми… ще дойде скоро. Ще останем при нея тази вечер.

— Мини, само за тази вечер или…

Тя изпуска дълга въздишка.

— Не, не мога. Достатъчно дълго търпях! — И чувам как Мини Джаксън постепенно си става старата Мини. Гласът й трепери, но тя заявява:

— Бог да му е на помощ на Лирой, защото не знае какво ще стане сега от Мини Джаксън. Сърцето ми прескача.

— Мини, не можеш да го убиеш. Тогава ще отидеш в затвора, точно както иска госпожа Хили.

Боже, каква страшна и дълга тишина следва.

— Няма да го убивам, Ейбълийн. Обещавам. Ще останем при Октавия, докато си намерим нова къща.

Въздъхвам облекчено.

— Тя пристигна — казва Мини. — Ще ти се обадя довечера.

Когато пристигам в къщата на госпожа Лийфолт, вътре цари пълна тишина. Сигурно малкото човече още спи. Мей Мобли е отишла на училище. Оставям чантата си в пералното помещение. Летящата врата към трапезарията е затворена, а в кухнята е хладно и тихо. Слагам кафето и казвам една молитва за Мини. Тя ще остане за известно време при Октавия. Разказа ми, че Октавия има големичка селска къща. Мини ще е по-близо до работата си, но пък децата ще са далеч от училище. Но важното е, че сега Мини ще е далеч от Лирой. Досега не я бях чувала да казва, че ще напусне Лирой, а Мини не повтаря нещо по два пъти. Ако ще прави нещо, го прави от първия път. Стоплям бутилка мляко за малкото човече и си поемам дълбоко въздух. Имам чувството, че денят ми вече е приключил, а е едва осем часът сутринта. Но още не чувствам умора. Не знам защо. Отварям летящата врата. И виждам госпожа Лийфолт и госпожа Хили да седят една до друга на масата в трапезарията с вперени в мен очи. За миг замръзвам, стиснала здраво бутилката с мляко. Госпожа Лийфолт още е с ролки на главата и по син халат. Но госпожа Хили се е наконтила със син кариран костюм. Онзи противен червен херпес още стои на устата й.

— Добро утро — казвам аз и тръгвам към спалнята. — Рос още спи — казва госпожа Хили. — Няма нужда да ходиш при него.

Спирам на място и поглеждам към госпожа Лийфолт, но тя се взира в Г-образната пукнатина на масата.

— Ейбълийн — казва госпожа Хили и облизва устни. — Когато вчера си върнала среброто, липсваха три прибора. Една сребърна вилица и две сребърни лъжици.

Поемам си дъх.

— Нека… отида да проверя в кухнята, може нещо да е останало тук. — Поглеждам към госпожа Лийфолт, за да видя какво ще ми каже, но тя не откъсва очи от пукнатината. Побиват ме студени тръпки.

— Много добре знаеш, че среброто не е в кухнята, Ейбълийн — казва госпожа Хили.

— Госпожо Лийфолт, проверихте ли леглото на Рос? Той прибира разни неща и ги пъха в…

Госпожа Хили изсумтява подигравателно:

— Чуваш ли я, Елизабет? Опитва се да обвини едно пеленаче.

Мислите ми препускат. Опитвам се да си спомня дали преброих приборите, преди да ги увия в плата. Струва ми се, че го направих. Божке, дано не се опитва да каже онова, което си мисля…

— Госпожо Лийфолт, проверихте ли в кухнята? В шкафа за приборите? Госпожо Лийфолт?

Но тя не ме поглежда и аз не знам какво да правя. Още не знам колко сериозна е тази работа. Може би не е заради среброто, може да е заради госпожа Лийфолт и Втора глава…

— Ейбълийн — казва госпожа Хили, — можеш да ми върнеш липсващите прибори днес или Елизабет ще повдигне обвинение.

Госпожа Лийфолт поглежда госпожа Хили и си поема шумно дъх, като че ли е изненадана. Чудя се чия е била идеята — и на двете или само на госпожа Хили?

— Не съм крала никакви сребърни прибори, госпожо Лийфолт — казвам и само като чувам думите, изречени на глас, ми иде да избягам.

Госпожа Лийфолт прошепва:

— Тя казва, че не ги е взела, Хили.

Госпожа Хили обаче се прави, че изобщо не я е чула. Поглежда ме с повдигнати вежди и заявява:

— В такъв случай трябва да те уведомя, че си уволнена, Ейбълийн — изсумтява госпожа Хили. — Ще се обадя в полицията. Там ме познават.

— Мааа-мооо — провиква се малкото човече от люлката си в спалнята.

Госпожа Лийфолт поглежда през рамо, после поглежда Хили, все едно не знае какво да прави. Предполагам, че чак сега се замисля какво ще е да няма прислужница.

— Ей-биии — вика малкото човече и се разплаква. — Ей-биии — обажда се още едно гласче и осъзнавам, че Мей Мобли си е вкъщи. Значи днес не е отишла на училище.

Притискам ръце до гърдите си. „Боже, моля те, не позволявай тя да види това. Не позволявай да чуе какво говори госпожа Хили за мен.“ В дъното на коридора се отваря врата и Мей Мобли се показва. Тя примигва и започва да кашля.

— Ейби, върлото боли.

— Аз… идвам ей сега, миличка.

Мей Мобли пак кашля силно и кашлицата й прилича на кучешки лай. Аз тръгвам по коридора, но госпожа Хили казва:

— Ейбълийн, да не си мръднала! Елизабет може сама да се погрижи за децата си.

Госпожа Лийфолт поглежда госпожа Хили, все едно иска да каже: „Наистина ли се налага?“ Но после става и се затътря по коридора. Вкарва Мей Мобли в стаята на малкото човече и затваря вратата. Сега оставам сама с госпожа Хили. Госпожа Хили се обляга на стола си и казва:

— Не понасям лъжци.

Завива ми се свят. Искам да седна.

— Не съм откраднала среброто, госпожо Хили.

— Не говоря за среброто — навежда се тя напред. Шепне със съскане, за да не я чуе госпожа Лийфолт. — Говоря за онова, което си написала за Елизабет. Тя няма представа, че Втора глава е за нея, а аз съм й твърде добра приятелка, за да й го кажа. И вероятно не мога да те вкарам в затвора за онова, което си написала, но мога да те вкарам в затвора за кражба.

Не искам да ходя в никакъв затвор. Не искам, само това ми минава през ум.

— А приятелката ти Мини? И нея я чака чудесна изненада. Ще се обадя на Джони Фут и ще му кажа да я уволни.

Стаята започва да се размазва пред очите ми. Поклащам глава и ръцете ми се свиват в юмруци.

— Много съм близка с Джони Фут. Той ще ме послуша…

— Госпожо Хили — казвам аз силно и отчетливо.

Тя млъква. Обзалагам се, че никой не е прекъсвал госпожа Хили поне от десет години. Казвам й:

— Не забравяйте, че знам нещо за вас.

Тя ме поглежда с присвити очи. Но не казва нищо.

— А доколкото знам, в затвора човек има страшно много време да пише писма! — Треперя. Дъхът ми гори. — Има време да напише писмо с истината за вас до всеки човек в Джаксън. Има много време, а хартията е безплатна.

— Никой няма да повярва на писанията ти, чернилко.

— Не знам. Разправят, че пиша доста добре.

Тя изплезва език и докосва с него херпеса си. После свежда очи. Преди да успее да каже каквото и да било, в дъното на коридора със замах се отваря врата. Мей Мобли тича по нощница и се спира пред мен. Тя хълца и плаче, а нослето й е червено като роза. Сигурно майка й е казала, че си тръгвам. „Боже — моля се наум, — дано не е повторила лъжата на госпожа Хили.“ Малката се хваща за полата ми и не ме пуска. Слагам ръка на челото й и усещам, че гори от температура.

— Миличка, трябва да се връщаш в леглото.

— Неее — вика тя. — Не тръгвай, Ейби.

Госпожа Лийфолт идва намръщена от спалнята с малкото човече на ръце.

— Ейбии! — провиква се то и се хили.

— Здравей… малко човече — прошепвам аз. Добре, че той не разбира какво става.

— Госпожо Лийфолт, нека я заведа в кухнята и да й дам лекарство. Има много висока температура.

Госпожа Лийфолт хвърля поглед към госпожа Хили, но госпожа Хили само си седи със скръстени ръце.

— Добре, отивай — казва госпожа Лийфолт. Хващам малката за горещата й ръчичка и я водя в кухнята.

Тя пак започва да кашля страшно и аз й давам аспирин и сироп за кашлица. Само от това, че е с мен, тя малко се успокоява, но по лицето й още се стичат сълзи. Слагам я да седне на шкафа и счуквам на прах едно розово хапче, смесвам го с малко ябълково сладко и й го давам в лъжица. Тя преглъща и виждам, че я боли. Погалвам я по косата. Онзи кичур, дето го отряза с ножицата за картон, е пораснал малко и стърчи право нагоре. Напоследък госпожа Лийфолт почти не я поглежда.

— Моля те, не си тръгвай, Ейби — разплаква се пак малката.

— Налага се, миличка.

— И в този миг се разплаквам и аз. Не искам да плача, защото така само ще я разстроя още повече, но не мога да се спра.

— Защо? Защо не искаш вече да ме виждаш? За друго момиченце ли ще се грижиш? — Челото й е сбърчено, както когато майка й й се кара.

Божке, имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.

— Не, миличка, не си тръгвам заради това. Не искам да те оставям, но… — Как да й обясня? Не мога да й кажа, че съм уволнена, не искам да обвинява майка си и да им влошавам още повече отношенията. — Време ми е да се пенсионирам. Ти си ми последното момиченце — казвам й аз, защото е истина, само дето не е по мое желание. Оставям я да си поплаче малко на гърдите ми, а после хващам лицето й с две ръце. Поемам си дълбоко въздух и й казвам и тя да направи така. — Миличка, трябва да запомниш всичко, което ти разказвах. Помниш какво ти казах, нали? Тя още плаче, но поне вече не хълца. — Да си бърша хубаво дупето, след като ходя по нужда? — Не, миличка, другото нещо. За това, каква си.

Поглеждам дълбоко в тъмнокафявите й очи и тя поглежда мен. Божке, очите й изглеждат толкова стари, все едно е живяла хиляда години. И кълна се, в тях виждам жената, в която ще се превърне. Надниквам в бъдещето. Ще бъде висока. Ще ходи гордо изправена. Ще има по-хубава прическа. И ще помни думите, които й повтарях. Когато порасне, ще ги помни. И тогава тя казва това, което исках да чуя:

— Ти си добра — казва малката. — Ти си умна. Ти си важна.

— Ох, Божке! — Притискам малкото й телце до себе си. Имам чувството, че тя току-що ми направи подарък. — Благодаря ти, миличка.

— Няма защо — отвръща тя, както съм я учила. Но после обляга глава на рамото ми и двете си поплакваме малко, докато госпожа Лийфолт не влиза в кухнята.

— Ейбълийн — казва госпожа Лийфолт тихичко.

— Госпожо Лийфолт, сигурна ли сте… че искате…

— Госпожа Хили влиза след нея и ме поглежда кръвнишки. Госпожа Лийфолт кимва гузно.

— Съжалявам, Ейбълийн. Хили, ако искаш… да бъдат повдигнати обвинения, ти го направи.

Госпожа Хили изсумтява, поглежда ме и заявява:

— Не си заслужава да си губя времето.

Госпожа Лийфолт въздъхва като че ли облекчено.

За миг очите ни се срещат и виждам, че госпожа Хили е права. Госпожа Лийфолт няма представа, че Втора глава е за нея. Даже и да се е досетила, никога не би признала, че това е тя.

Отблъсквам Мей Мобли много нежно и тя ме поглежда, а после поглежда майка си със сънен, трескав поглед. Изглежда така, сякаш се ужасява от следващите петнайсет години от живота си, но въздъхва, все едно е твърде уморена, за да мисли сега за това. Оставям я на земята, целувам я по челото, но тя пак протяга ръчички към мен. Налага се да се отдръпна назад. Отивам в пералното помещение и си взимам палтото и дамската чанта.

Излизам през задната врата и чувам страшния плач на Мей Мобли. Тръгвам по алеята и аз също се разплаквам, като се сетя колко ще ми липсва Мей Мобли, и се моля майка й да успее да й даде малко повече обич. Но в същото време се чувствам и свободна, като Мини. По-свободна от госпожа Лийфолт, която е толкова ограничена, че дори не разпознава себе си в книгата. И по-свободна от госпожа Хили. Тази жена ще прекара остатъка от живота си в опити да убеди хората, че не е изяла пая. Замислям се за Юл Мей в затвора. Защото госпожа Хили също е в затвор, само че с доживотна присъда. Вървя по горещия тротоар в осем и половина сутринта и се чудя какво ще правя през останалата част от деня. През остатъка от живота си. Треперя и плача, и една бяла дама се мръщи, когато се разминаваме. От вестника ще ми плащат по десет долара на седмица, разполагам с парите от книгата и ще получа още малко от нея. Но това няма да ми стигне до края на живота. Повече няма да мога да си намеря работа като прислужница, не и след като госпожа Лийфолт и госпожа Хили ме нарекоха крадла. Мей Мобли беше последното ми бяло дете. А тъкмо си купих нова униформа. Слънцето свети ярко, но не присвивам очи. Заставам на автобусната спирка, както правя от близо четирийсет години. След трийсет минути целият ми живот… ще свърши. Може би трябва да продължа да пиша, не само във вестника, но и други неща — за хората, които познавам, и за нещата, които съм виждала и преживяла. Може би не съм твърде стара за ново начало, мисля си аз и се смея през сълзи.

Нима едва снощи не си мислех, че вече няма да ми се случи нищо ново?!