Катрин Стокет
Слугинята (8)

Глава 8

Карам кадилака на мама по „Джийсъм авеню“. Пред мен едно чернокожо момченце с гащеризон, стиснало червена топка, ме гледа с ококорени очи. Поглеждам в огледалото за обратно виждане. Ейбълийн още стои на предните стълби, облечена с бялата си униформа. Дори не ме погледна, когато каза „Не, госпожо.“ Беше вперила поглед в онзи правоъгълник пожълтяла трева в двора си. Предполагам, че очаквах посещението ми при нея да мине като гостуванията ми при Константин, когато дружелюбни чернокожи махаха и се усмихваха, радваха се да видят бялото момиченце, чийто татко бе собственик на голямата ферма. Но тук ме гледат с присвити очи. Когато го наближавам с колата, чернокожото момченце се обръща и се шмугва зад една къща през няколко двора от дома на Ейбълийн. В предния двор на къщата са се събрали пет-шест чернокожи с подноси и торби в ръце. Разтривам слепоочията си. Опитвам се да измисля как бих могла да убедя Ейбълийн.

Преди седмица Паскагула почука на вратата на стаята ми.

— Имате междуградско обаждане, госпожице Скийтър. Търси ви госпожа… Щерн ли беше?

— Щерн ли? — помислих си на глас. Пригладих косата си. — Да не искаш да кажеш… Щайн?

— Ами… може и Щайн да беше. Говореше някак си твърдо.

Втурнах се покрай Паскагула надолу по стълбите. Незнайно защо, продължавах да приглаждам къдриците си, сякаш щях да посрещна някого на вратата, а не да говоря по телефона. В кухнята грабнах слушалката, която висеше на шнура и се удряше в стената. Преди три седмици бях написала писмото на бяла хартия „Стратмор“. Три страници, в които излагах идеята, подробностите и лъжата, че трудолюбива и уважавана чернокожа прислужница се е съгласила да я интервюирам и да разкаже подробно какво е да работи за белите жени в града ни. В сравнение с истината, че всъщност възнамерявам да помоля за помощ чернокожа жена, лъжата, че тя вече се е съгласила, ми се стори безкрайно по-привлекателна. Разтегнах телефонния кабел и влязох в килера, където включих голата електрическа крушка. В килера от пода до тавана има рафтове с туршия и буркани със супа, меласа, консервирани зеленчуци и сладка. Още от гимназията се крия тук, за да говоря на спокойствие.

— Ало? Юджиния е на телефона. — Моля, изчакайте, сега ще ви свържа. — Чух поредица изпуквания и после един далечен глас, плътен почти като на мъж, рече:

— Илейн Щайн.

— Ало? На телефона е Скийт… Юджиния Филън от Мисисипи.

— Знам, госпожице Филън. Нали аз ви позвъних. — Чух драсване на кибритена клечка и кратко остро вдишване. — Получих писмото ви миналата седмица. Имам някои забележки.

— Да, госпожо. — Седнах на една висока тенекиена кутия от брашно „Кинг Бискит“. С разтуптяно сърце се напрягах да я чуя. Пращенето беше много силно, точно както подобава на телефонно обаждане от разположения на хиляда и шестстотин километра Ню Йорк.

— Любопитно ми е как ви хрумна тази идея? Да интервюирате домашни помощници.

За миг се вцепених. Тя не поздрави, не се представи. Реших, че е най-добре да отговоря направо на въпроса, който ми зададе.

— Ами аз… бях отгледана от чернокожа жена. Виждала съм колко прости и колко сложни може да са взаимоотношенията между семействата и прислугата. — Прочистих си гърлото. Изразявах се сухо, сякаш разговарях с учител.

— Продължавайте.

Поех си дълбоко въздух.

— Искам да представя гледната точка на прислугата. На чернокожите жени в града. — Опитвах се да си представя лицето на Константин, на Ейбълийн. — Те отглеждат едно бяло дете, а след двайсет години то ги наема на работа. Иронията е там, че ние ги обичаме и те ни обичат, но въпреки това… — преглътнах с разтреперан глас — дори не им позволяваме да използват тоалетната в къщата.

Отново последва тишина.

— И — почувствах се задължена да продължа — всички знаят гледната точка на белите, прославения образ на Мами, която посвещава целия си живот на бяло семейство. Маргарет Мичъл е описала това. Но никой не е питал Мами какво мисли тя по въпроса. — По гърдите ми се стича пот и прави петна по памучната ми блуза.

— Значи искате да представите гледна точка, за която досега никой не е писал — каза госпожа Щайн.

— Да. Никой не говори за това. Тук на юг за тези неща не се говори.

Илейн Щайн се разсмя гръмовно. Акцентът й беше твърд, характерен за янките.

— Госпожице Филън, живях в Атланта шест години с първия си съпруг.

Хванах се за тази малка връзка.

— В такъв случай знаете как е.

— Знам достатъчно, за да се разкарам оттам — каза тя и чух как издиша дима. — Вижте, прочетох бележките ви. Идеята ви със сигурност е… оригинална, но няма да стане. Коя прислужница с всичкия си ще ви каже истината?

В пролуката под вратата зърнах да минават розовите пантофи на майка. Опитах се да не им обръщам внимание. Не можех да повярвам, че госпожа Щайн вече е разкрила лъжата ми.

— Първата, която ще интервюирам, е… съгласна да разкаже историята си.

— Госпожице Филън, нима тази негърка действително се е съгласила да разговаря откровено с вас? — попита Илейн Щайн, но разбирах, че това не е въпрос. — Да ви каже какво мисли за работата си при бяло семейство? Защото на мен това ми се струва голям риск в град като Джаксън, Мисисипи.

Седях и примигвах. У мен започна да се прокрадва тревога, че може би няма да е толкова лесно, колкото си мислех, да убедя Ейбълийн. Тогава още нямах представа какво щеше да ми каже тя на стълбите пред дома си следващата седмица.

— Гледах по новините как се опитват да интегрират автогарата ви — продължи госпожа Щайн. — Наблъскаха петдесет и пет негри в затворническа килия за четирима.

Стиснах устни.

— Тя се съгласи, наистина.

— Впечатляващо. Но мислите ли, че след нея и други прислужници ще се съгласят да говорят? Ами ако работодателите им разберат?

— Интервютата ще се провеждат тайно. Защото, както знаете, тук при нас е малко опасно в момента. — В действителност обаче нямах почти никаква представа колко опасно е всъщност. Бях прекарала последните четири години далеч, в изолираната стая в колежа, четях Кийтс и Юдора Уелти и се тревожех за курсови работи.

— Малко опасно? — разсмя се тя. — Протестите в Бърмингам, Мартин Лутър Кинг. Кучета нападат чернокожи деца. Скъпа, това е най-горещата тема в страната. Но за съжаление няма да се получи. Не и под формата на статия, защото нито един южняшки вестник няма да я публикува. А за книга да не говорим. Книга с интервюта няма да се продава.

— О! — отроних аз. Затворих очи и цялото ми въодушевление се изпари. Усетих се, че пак казвам — О!

— Обадих се, защото, честно казано, идеята е добра. Но… няма начин да стигне до печат.

— Ами ако… — зашарих с очи из килера, докато се опитвах да измисля как да върна интереса й. Може би наистина трябва да е под формата на статия, може би в някое списание, но тя каза не…

— Юджиния, с кого говориш там? — Гласът на майка долетя през процепа. Тя открехна вратата, а аз я затръшнах. Закрих слушалката с длан и изсъсках: — Говоря с Хили, майко…

— В килера? Пак като в гимназията…

— Искам да кажа… — госпожа Щайн цъкна силно с език. — Съгласна съм да прочета интервюто. Бог ми е свидетел, издателският бранш се нуждае от малко раздрусване.

— Ще направите това? О, госпожо Щайн…

— Не твърдя, че има шанс да издадем книгата. Но… направете интервюто и ще ви съобщя дали си струва да се занимавате с темата по-нататък.

Избълвах няколко нечленоразделни звука и накрая успях да изрека:

— Благодаря ви, госпожо Щайн. Не мога да ви опиша колко съм ви благодарна за помощта.

— Не ми благодарете все още. Ако искате да се свържете с мен, обадете се на Рут, секретарката ми — каза тя и затвори телефона.

В сряда отивам да играя бридж у Елизабет и взимам една стара чанта. Тя е червена и грозна. Но днес поне ще ми служи за прикритие. Това е единствената чанта, която успях да открия у дома, достатъчно голяма, че да побере писмата до госпожа Мърна. Кожата е напукана и се лющи, от триенето върху рамото дебелата дръжка оставя кафеникави петна по блузата ми. Това беше градинарската чанта на баба ми Клеър. В нея държеше градинарските си инструменти, а по дъното й още има слънчогледови семки. Не отива на нито една от дрехите ми, но не ме е грижа.

— Две седмици — размахва два пръста Хили пред лицето ми. — Ще дойде — усмихва ми се тя и аз й се усмихвам в отговор.

— Веднага се връщам — казвам аз и влизам в кухнята, нарамила чантата.

Ейбълийн стои на мивката.

— Добър ден — казва тихо.

Мина седмица, откакто ходих у тях. Около минута просто стоя и я гледам как разбърква студения чай, долавям по стойката й колко неудобно се чувства, колко се страхува да не заговоря отново за книгата за прислугата. Изваждам няколко писма с домакински въпроси и щом вижда това, Ейбълийн леко отпуска рамене. Докато й чета един въпрос за петната от мухъл, тя сипва малко чай в една чаша и го опитва. Добавя още малко захар в каната.

— А, преди да забравя, намерих отговор на онзи въпрос за петната от котлен камък. Мини каза, че трябва просто да се натрият с майонеза. — Ейбълийн изстисква половин лимон в чая. — А после жената да изхвърли съпруга си нехранимайко. — Тя разбърква и опитва. — Мини не се церемони много със съпрузите.

— Благодаря, ще си запиша — отвръщам аз. Възможно най-небрежно изваждам един плик за писма от чантата. — Исках да ти дам това.

Ейбълийн отново заема скованата си предпазлива поза, както когато влязох.

— Какво има вътре? — пита тя, без да посегне към плика. — За помощта ти — казвам аз тихо. — Отделям по пет долара от всяка статия. Вече се събраха трийсет и пет.

Ейбълийн бързо премества поглед към чая.

— Не, благодаря, госпожо. — Моля те, вземи ги, спечели си ги.

Чувам скърцане на столове по пода в трапезарията и гласа на Елизабет.

— Моля ви, госпожице Скийтър. Госпожа Лийфолт ще побеснее, ако разбере, че ми давате пари — прошепва Ейбълийн.

— Не е нужно да разбира.

Ейбълийн вдига поглед към лицето ми. Бялото на очите й е жълтеникаво, изглежда уморена. Знам какво си мисли.

— Вече ви казах, съжалявам, но не мога да ви помогна с онази книга, госпожице Скийтър.

Оставям плика на кухненския плот с ясното съзнание, че съм допуснала ужасна грешка.

— Моля ви, намерете си друга черна прислужница. Някоя млада. Някоя… друга.

— Но не познавам никоя друга толкова добре. — Изкушавам се да вметна думата „приятелки“, но не съм чак толкова наивна. Знам, че не сме приятелки.

Хили наднича през вратата.

— Хайде, Скийтър, започвам да раздавам — казва тя и изчезва. — Умолявам ви — казва Ейбълийн, — вземете тези пари, преди госпожа Лийфолт да ги види.

Кимвам засрамено. Пъхвам плика в чантата си и ми е ясно, че съм изгубила доверието й. Тя си мисли, че я подкупвам, за да ми позволи да я интервюирам. Подкуп, маскиран под добронамереност и благодарност. Аз, така или иначе, исках да й дам парите, като се понатрупат, но е вярно и че бях планирала умишлено да й ги донеса днес. А така я бях подплашила окончателно.

 

 

— Скъпа, поне го пробвай. Струва единайсет долара. Би трябвало да подейства.

Майка ме е приклещила в кухнята. Поглеждам към вратата на коридора. Майка се приближава все повече с онова нещо в ръка, а аз се разсейвам от това, колко тънки изглеждат китките й и колко крехки ръцете й, докато държи тежката сива машина. Тя ме бутва да седна на един стол (значи, не е чак толкова крехка все пак) и изстисква шумно върху главата ми някакъв крем от тубичка. Майка ме преследва с „Чудодейната машина за мека, копринена и бляскава коса“ от два дни. Втрива крема в косата ми с две ръце. На практика усещам надеждата във възглавничките на пръстите й. Кремът не може да изправи носа ми или да ме скъси с десетина сантиметра. Няма да подчертае почти прозрачните ми вежди, нито да омекоти кокалестата ми фигура. А зъбите ми, така или иначе, са идеално прави. Затова единственото, с което й остава да се бори, е косата ми. Майка покрива с гумена шапка мократа ми коса, от която се стичат капчици. Свързва маркуча, който излиза от шапката, с квадратната машина. — Колко време ще отнеме, майко? Тя взима брошурата с лепкави пръсти.

— Тук пише: Сложете Чудодейната шапка за изправяне, после пуснете машината и изчакайте да се преобразите след…

— Десет минути? Петнайсет?

Чувам изщракване, засилващо се бръмчене, а после главата ми бавно се затопля. Но изведнъж нещо изпуква! Тръбата се изхлузва от машината и започва да се мята като полудял пожарникарски маркуч. Майка надава писък и се протяга да го хване, но не може. Накрая успява да го сграбчи и отново го закрепва. Поема си дълбоко въздух и отново взима брошурата.

— Чудодейната шапка трябва да остане на главата, без да се сваля, за два часа или резултатът…

— Два часа?

— Ще накарам Паскагула да ти приготви студен чай, скъпа. — Майка ме потупва по рамото и излиза с шумолене през вратата на кухнята.

В продължение на два часа пуша цигари и чета списание „Лайф“. Довършвам „Да убиеш присмехулник“. Накрая преглеждам „Джаксън джърнъл“. Петък е и няма съветите на госпожа Мърна. На четвърта страница прочитам „Момче ослепява заради сегрегационна тоалетна, разпитват заподозрени.“ Струва ми се, че… съм чувала за тази история. И тогава си спомням. Това трябва да е съседът на Ейбълийн. Тази седмица ходих два пъти у Елизабет с надеждата, че тя няма да си е вкъщи, за да говоря с Ейбълийн и да се опитам да я убедя да ми помогне. Елизабет седеше приведена над шевната машина, твърдо решена да довърши новата си рокля за коледните празници — поредната зелена, евтина, избеляла рокля. Сигурно е намерила зеления плат на щанда за намалени стоки. Ще ми се да можех да й купя нещо ново от „Кенингтънс“, но подобно предложение ще я засрами до смърт.

— Реши ли как ще се облечеш за срещата следващата събота? — попита Хили при второто ми посещение.

Свих рамене:

— Май ще трябва да отида по магазините.

В този миг Ейбълийн донесе поднос с кафе и започна да подрежда масата.

— Благодаря — кимна й Елизабет.

— Благодаря ти, Ейбълийн — каза Хили, докато си слагаше захар. — Да ти кажа, правиш най-хубавото кафе от всички чернокожи в града.

— Благодаря, госпожо.

— Ейбълийн — продължи Хили, — харесва ли ти новата ти тоалетна? Хубаво е да разполагаш със своя собствена, нали?

Ейбълийн се взираше в пукнатината на масата.

— Да, госпожо.

— Знаеш ли, Ейбълийн, господин Холбрук уреди да ти я построят. Изпрати момчетата и материалите — усмихна се Хили.

Ейбълийн не каза нищо и си личеше, че й се ще да избяга от стаята. Помислих си: „Моля те, само не й благодари!“

— Да, госпожо — Ейбълийн отвори чекмеджето и бръкна в него, но Хили продължи да я гледа настойчиво. Беше очевидно какво иска. Минаха няколко секунди, но никой не помръдна. Хили си прочисти гърлото и накрая Ейбълийн сведе глава.

— Благодаря, госпожо — прошепна тя и се върна в кухнята. Нищо чудно, че не иска да говори с мен.

 

 

По обяд майка сваля вибриращата шапка от главата ми и измива крема от косата ми на кухненската мивка. Навива ме на десетина ролки и ме слага да седна под каската й за сушене в банята. Излизам оттам час по-късно, зачервена, схваната и жадна. Майка ме изправя пред огледалото и развива ролките. Разресва огромните бабуни коса по главата ми. Зяпваме слисани отражението. — Мамка му! — казвам аз и в главата ми се върти само едно: „Срещата. Срещата е следващата събота.“ Майка се усмихва смаяна. Дори не ме скастря, че ругая. Косата ми изглежда прекрасно. Чудодейната машина всъщност свърши работа.