Жул Верн
Децата на капитан Грант (9)

Глава IX
МАГЕЛАНОВИЯТ ПРОТОК

Общо беше задоволството на всички в кораба, когато узнаха решението на Паганел. Младият Робърт се хвърли на врата му с такъв изблик на радост, че малко остана достойггият секретар да падне по гръб.

— Юначага — каза той, — ще го запозная с географията.

И тъй като Джон Манглс искаше да направи Робърт моряк, Гленарван — смел човек, майорът — хладнокръвен момък, леди Елена — добър и великодушен, а Мери Грант — признателен ученик към такива учители, естествено, Робърт трябваше да стане един ден човек, пълен с добродетели.

„Дънкан“ натовари бързо въглища, напусна тия тъжни места и се насочи на запад, достигна течението, което минаваше покрай бреговете на Бразилия, и на 7 септември, след като прекоси екватора при попътен северен вятър, навлезе в южното полукълбо.

Пътуването протичаше без затруднения. Всички бяха изпълнени с надежда. Изгледите за сполука на тази експедиция за издирване на капитан Грант сякаш се увеличаваха от ден на ден. Един от най-уверените на яхтата беше капитанът. Но неговата вяра се основаваше главно на искреното му желание да види мис Грант щастлива и утешена. Той бе започнал да проявява много голям интерес към младото момиче, но криеше така изкусно чувствата си, че освен Мери Грант и той самият всички на кораба ги забелязаха.

Що се отнася до учения географ, той беше навярно най-щастливият човек на южното полукълбо. По цял ден проучваше карти, които покриваха масата на каюткомпанията. Оттам произлизаха всекидневните му разправии с Олбинет, който не можеше да сложи масата за ядене. На страната на Паганел бяха всички гости на каюткомпанията освен майора, който се отнасяше към географските въпроси с пълно безразличие, особено в часовете за ядене. Освен това Паганел беше открил в сандъците на помощник-капитана цял склад разнообразни книги. Между тях имаше няколко тома на испански и Паганел реши да изучи езика на Сервантес, който никой на яхтата не говореше. Това трябваше да улесни проучванията му по чилийското крайбрежие. Благодарение на вродената си дарба да учи езици той се надяваше да говори свободно испански при пристигането им в Консепсион. Затова учеше упорито и непрекъснато бърбореше непонятни слова.

През свободното си време той не забравяше да се позанимае практически с Робърт и му разказваше историята на бреговете, към които „Дънкан“ се приближаваше толкова бързо.

На 10 септември яхтата се намираше на 5°37′ ширина и 31°15′ дължина. Този ден Гленарван научи нещо, което по всяка вероятност и по-образовани от него не знаеха. Паганел разказваше историята на Америка и за да стигне до великите мореплаватели, чийто път „Дънкан“ следваше сега, той започна с Христофор Колумб и завърши с това, че прочутият генуезец е умрял, без да знае, че е открил нов свят. Слушателите му протестираха, но той настоя на твърдението си.

— Това е самата истина — добави той. — Аз не искам да намалявам славата на Колумб, но фактът е неоспорим. В края на петнадесетия век духовете са били обзети от една-единствена мисъл: да се улеснят съобщенията с Азия и да се достигне до Изтока по западните пътища, с една дума, да се намери най-краткия път до „Страната на подправките“. Това търсеше и Колумб. Той направи четири пътувания и стигна до бреговете на Америка при Кумана, Хондурас, Москитос, Никарагуа, Верагуа, Коста Рика и Панама, които бе взел за земите на Япония и Китай. Той почина, без да подозира за съществуването на големия материк, на който дори не остави името си.

— Готов съм да ви повярвам, драги Паганел — отговори Гленарван, — но съм изненадан от чутото и ви моля да ни кажете кои мореплаватели са установили истината върху Колумбовото откритие.

— Неговите последователи — Охеда, който го бил вече придружавал в пътуванията му, както и Венсент Пинзон, Веспучи, Мендоса, Бастидас, Кабрал, Солис, Балбоа. Тия мореплаватели плували край източните брегове на Америка и очертали границите им, като се спускали на юг, носени и те преди триста и шестдесет години от същото това течение, което носи сега и нас! Вижте, приятели, ние прекосихме екватора на същото място, на което го е пресякъл през последната година на петнадесетия век Пинзон, и сега приближаваме същия осми градус южна ширина, на който той е пристигнал на бразилския бряг. Една година по-късно португалецът Кабрал се спуснал до пристанището Се-гуро. След него Веспучи по време на третата си експедиция през 1502 година отишъл още но на юг. В 1508 година Венсент Пинзон и Солис се съюзили за съвместно изследване на американските брегове, а в 1514 година Солис открил устието на реката Рио де ла Плата, където бил изяден от туземците, и оставил на Магелан славата да обиколи континента. Този велик мореплавател тръгнал през 1519 година с пет кораба, обиколил бреговете на Патагония, открил пристанищата Дезире и Сан Юлиан, където направил продължителни престои, открил при петдесет и два градуса ширина пролива Единадесет хиляди девици, който по-късно бе наречен на негово име, и на 28 ноември 1520 година излязъл в Тихия океан. О, каква ли радост е изпитал той и с какво ли вълнение е затуптяло сърцето му, когато е видял, че на хоризонта под слънчевите лъчи блести ново море!

— О, господин Паганел — извика Робърт Грант, възхитен от думите на географа, — как бих искал да бъда там!

— Аз също, мое момче, и сигурно нямаше да пропусна подобен случай, ако се бях родил триста години по-рано!

— Това щеше да бъде доста неприятно за нас, господин Паганел — отговори леди Елена, — защото нямаше да бъдете сега на яхтата „Дънкан“ и да ни разказвате тази история.

— Друг някой щеше да я разкаже вместо мене, госпожо, и щеше да добави, че западният бряг е бил изследван от братята Пизар. Тия смели авантюристи са основали много градове. Куско, Куито, Лима, Сантияго, Виларика, Валпарайсо и Консепсион, където ни води „Дънкан“, са тяхно дело. По онова време откритията на Пизар допълнили откритията на Магелан и за голямо задоволство на учените от Стария свят картата на Америка започнала да се очертава.

— Аз нямаше да се задоволя с това — каза Робърт.

— Защо? — попита Мери и погледна братчето си, което беше възбудено от разказите за тия открития.

— Да, наистина защо, моето момче? — го запита с насърчителна усмивка лорд Гленарван.

— Защото щях да искам да узная какво има зад Магелановия проток.

— Браво, приятелю мой! — отговори Паганел. — Аз също щях да искам да узная дали материкът продължава до полюса, или съществува свободно море, както предполагал Дрейк, ваш съотечественик, милорде. Няма съмнение, че ако Робърт Грант и Жак Паганел бяха живели в седемнадесетия век, щяха да тръгнат след Шутен и Лемер, двама любознателни холандци, които са искали да разрешат тая географска загадка.

— Те учени ли са били? — запита леди Елена.

— Не. Само смели търговци, които малко се интересували от научната страна на откритията. Тогава съществувала една холандска компания за Източна Индия, която единствена имала право да търгува през Магелановия проток. И понеже по онова време не познавали друг пролив за отиване в Азия през западните пътища, тази привилегия съставлявала истински монопол. Неколцина търговци решили да се борят с този монопол, като открият нов пролив. Един от тях бил Исак Лемер, човек умен и образован. Той дал средства за нова експедиция под командуването на неговия племенник, Жакоб Лемер, и Шутен, добър моряк, родом от Хорн. Тия смели мореплаватели тръгнали през месец юни 1615 година, почти цял век след Магелан. Те открили протока Лемер, между Огнена земя и остров Естадос, а на 12 февруари 1616 година обиколили прочутия нос Хорн, който с повече основание от събрата си нос Добра надежда заслужава да се нарича Нос на бурите!

— Да, наистина бих желал да бъда там! — провикна се Робърт.

— И ти щеше да почерпиш от самия извор най-силни преживявания, мое момче — продължи Паганел с въодушевление. — Какво по-голямо задоволство и по-голяма радост от радостта на мореплавателя, който нанася върху корабната карта своите открития? Той вижда с очите си как се оформят нови земи, остров след остров, нос след нос, сякаш излизат от недрата на океана! Отначало очертанията са смътни, начупени и разкъсани! Тук самотен нос, там някое заливче, по-далече някой залив, който се губи в пространството. После откритията се допълват, линиите се съединяват, щрихите върху картите се заместват с черти. Заливите добиват точни очертания, носовете се опират на установени брегове и най-сетне новият материк със своите езера и реки, със своите планини, долини и равнини, със своите села, градове и столици се разгъва върху глобуса с цялото си великолепие! О, приятели мои, откривателят на нови земи е истински изобретател! Той изпитва същите вълнения и същите изненади! Но сега този извор е почти изчерпан! Всичко е вече видяно, всичко изследвано, няма вече нови материци или нови светове и за нас, които сме дошли последни в географската наука, не е останало нищо!

— И за вас има какво да правите, драги Паганел — отговори Гленарван.

— Какво именно?

— Това, което правим ние!

В това време „Дънкан“ следваше с необикновена бързина пътя на Веспучи и Магелан. На 15 септември той пресече Тропика на Козирога и взе курс по посока на прочутия пролив. На няколко пъти се показаха на хоризонта като едва забележима линия ниските брегове на Патагония. Разстоянието до тях беше повече от десет мили и прочутият Паганелов далекоглед позволи на учения да добие само смътна представа за тия американски брегове.

На 25 септември „Дънкан“ се намираше на ширината на Магелановия пролив и навлезе в него без колебание. Параходите, които отиват в Тихия океан, предпочитат обикновено този път. Точната дължина на пролива е само триста седемдесет и шест мили. В него корабите с по-голям тонаж намират навсякъде дълбочина, дори и покрай самите му брегове, удобно дъно за пускане котва, множество сладководни извори, богати с риба реки, пълни с дивеч гори, на двадесет места леснодостъпни и сигурни котвени стоянки и въобще хиляди удобства, които липсват на пролива Лемер и на страшните скали на нос Хорн, дето вилнеят непрекъснато бури и урагани.

През първите часове на пътуването, т.е. по протежение на шестдесет до осемдесет мили, до нос Грегьри, бреговете са ниски и песъчливи. Жак Паганел не искаше да изтърве нито една гледка, нито една подробност на пролива. Преминаването щеше да трае само тридесет и шест часа и тая подвижна панорама на двата бряга, облени от вълшебната светлина на южното слънце, заслужаваше ученият да й се полюбува. По северното крайбрежие не се показа никакъв човек, само няколко нещастни фуегийци се лутаха по голите скали на Огнена земя^[1]. Паганел съжаляваше и дори много се разсърди, че не вижда патагонци, нещо, което развесели спътниците му.

— Патагония без патагонци — казваше той, — това не е вече Патагония.

— Имайте търпение, почитаеми географе — отговори Гленарван, — ще видим и патагонци.

— Не съм уверен в това.

— Но те съществуват — каза леди Елена.

— Много се съмнявам, госпожо, защото не ги виждам.

— Но все пак името патагонец, което на испански значи „големи крака“, не е дадено на въображаеми същества.

— О, името нищо не значи! — отговори Паганел, който упорствуваше само за да оживи спора. — Всъщност истината е, че никой не знае как се наричат!

— Възможно ли е това! — учуди се Гленарван. — Вие знаехте ли това, майоре?

— Не — отговори Мак Набс, — и не бих дал нито една шотландска лира, за да го науча.

— Все пак ще го научите, безразлични майоре! — продължи Паганел. — Ако Магелан е назовал туземците на тази страна „патагонци“, фуегийците ги наричат „тиремени“, чилийците — „каукалу“, карменските колонисти — „теуелчи“, арауканците — „уиличи“, Бугенвил ги нарича „чауа“, Фокнър — „теуелити“! Те самите се наричат с общото наименование „инаки“! Питам ви: какво може да разбере човек от всичко това и може ли народ с толкова много имена да съществува!

— Това е вече аргумент! — отговори леди Елена.

— Така да бъде — каза лорд Гленарван. — Но мисля, нашият приятел Паганел ще признае, че ако има съмнение за името на патагонците, то поне знаем със сигурност какъв е техният ръст.

— Никога няма да се съглася с подобна небивалица — отговори Паганел.

— Те са високи на ръст — каза Гленарван.

— Не знам.

— Дребни ли са? — запита леди Елена.

— Никой не може да го потвърди.

— Тогава имат среден ръст! — каза Макс Набс, за да помири всички.

— И това не знам.

— Това е вече прекалено — извика Гленарван. — Пътешествениците, които са ги видели…

— Пътешествениците, които са ги видели — отговори географът, — не са на едно мнение. Магелан казва, че главата му стигала едва до пояса им!

— Тогава?

— Да, но Дрейк твърди, че англичаните са по-високи и от най-високия патагонец.

— О, англичаните, възможно е — отвърна с презрение майорът. — Но в сравнение с шотландците!

— Кавъндиш уверява, че са едри и здрави — поде Паганел. — За Хоукинз те са великани. Лемер и Шутен им дават единадесет стъпки височина.

— Отлично. Ето хора, на които може да се вярва — каза Гленарван.

— Да, както може да се вярна и на Ууд, Нарборо и Фокнър, за които патагонците имат среден ръст. Вярно е, че Байрон, Ла Жироде, Бугенвил, Уолис и Картере твърдят, че патагонците са високи шест стъпки и шест цола^[2], но според д’Орбини — ученият, който познава най-добре тия страни, техният ръст не надвишава пет стъпки и четири цола.

— Но тогава — каза леди Елена — къде е истината всред всички тия противоричия?

— Истината, госпожо — отвърна Паганел, — е следната: патагонците имат къси крака и развиват гръден кош. Шеговито това може да се изрази така, че патагонците са високи шест стъпки, когато са седнали, а само пет, когато са прави.

— Браво, драги географе — отговори Гленарван. — Това е добре казано.

— А може би те не съществуват — поде Паганел — и в такъв случай няма за какво да спорим. Но в заключение, драги приятели, ще добавя следната утешителна забележка: Магелановият пролив е великолепен дори и без патагонци.

В това време „Дънкан“ заобикаляше полуостров Брънсуийк между прекрасни гледки от двете страни на пролива. На седемдесет мили след нос Грегьри яхтата мина покрай затворническата колония Пунта Арена, разположена на десния бряг. Чилийското знаме и камбанарията на черквата се показаха за миг между дърветата. На това място проливът минаваше между два величествени гранитни масива. Планините криеха подножията си сред безкрайни гъсти гори, а върховете им, покрити с вечни снегове, се губеха в облаците. На югозапад се издигаше на шест хиляди и петстотин стъпки във въздуха планината Тарн. След продължителен здрач настъпи нощта. Незабелязано светлината се преля в леки сенки с нежни тонове. Небето се покри с ярки звезди и Южният кръст сочеше на мореплавателите пътя за Южния полюс. Посред тази осеяна от светлини тъмнина и под блясъка на звездите, които тук заместваха бреговите фарове в цивилизованите страни, „Дънкан“ продължи смело пътя си, без да пусне нито веднъж котва в някой от удобните заливи, с които изобилствуваше крайбрежието. Често краищата на напречниците докосваха клоните на надвисналите над водата южни букаци. Понякога пък витлото разпенваше водите на големи реки, като събуждаше диви гъски, диви патици, бекасини, бърнета и цялото пернато царство край блатистите места. Скоро се показаха развалини и няколко срутвания, на които нощта придаваше грандиозен вид. Това бяха тъжни останки от една изоставена колония, чието име ще отрича вечно плодородието на тия брегове и богатите с дивеч гори. „Дънкан“ минаваше покрай Пристанището на глада.

На същото това мясго в 1581 година испанецът Сармиенто се заселил с още четиристотин емигранти. Той основал града Сен Филип. Но голяма част от колонистите измрели от необикновените студове, а гладът довършил тия, които студът пощадил. В 1587 година корсарят^[3] Кавъндиш намерил последния от тия четиристотин нещастници, който умирал от глад сред развалините на града. Само след шестгодишно съществуване този град имал вид, сякаш е съществувал шест века.

„Дънкан“ мина покрай тия пустинни брегове и на разсъмване навлезе в теснини, оградени с букови, ясенови и брезови гори, от чиито недра се издигаха тук-там зелени куполи, хълмове, покрити с гъсталаци от див чемшир и остри върхове, между които се открояваше обелискът на Бъкланд. След това „Дънкан“ премина покрай залива Свети Никола, който Бугенвил бе нарекъл по-рано Залив на французите. В далечината играеха стада тюлени и китове, вероятно доста големи, ако се съди по струята вода, която изхвърляха и която се виждаше на разстояние четири мили. Най-сетне корабът заобиколи нос Фроуърд, покрит още с последните ледове на зимата. На другата страна на пролива, на Огнена земя, се издигаше на шест хиляди стъпки планината Сармиенто — огромно натрупване на скали, отделени една от друга с ивици облаци и образуващи в небето нещо като въздушен архипелаг. Всъщност американският континент завършва с нос Фроуърд, защото нос Хорн е само една скала, загубена в океана на петдесет и шестия градус ширина.

Оттук проливът се стеснява между полуострова Брънсуийк и Земята на отчаянието, продълговат остров, заседнал между множество малки островчета като огромен кит, изхвърлен на бряг, покрит с дребни камъчета. Каква разлика между този толкова разпокъсан завършек на Америка и южните краища на Африка, Австралия или Индия, закръглени и добре очертани! Каква ли неизвестна стихия е разбила този огромен нос, захвърлен между два океана?

Вместо плодородни брегове тук се простираха голи чукари с див поглед, прорязвани от хилядите тесни проходи на този лабиринт. „Дънкан“ следваше безпогрешно и без колебание капризните извивки на пролива, като смесваше кълбата дим, изпускани от неговия комин, с разкъсаните от скалите мъгли. Той премина, без да намалява хода си, покрай няколко испански колониални агенции, установени на тия изоставени брегове. При нос Тамар проливът се разшири и яхтата можа да завие, за да заобиколи стръмните брегове на островите Нарборо и се приближи до южното крайбрежие. Най-сетне, тридесет и шест часа след навлизането в пролива, се показаха скалите на нос Пиларес, на самия край на Земята на отчаянието. Пред яхтата се откриваше грамадно, свободно и блестящо море и Жак Паганел, приветствувайки го с възторжен жест, се почувствува не по-малко развълнуван от самия Фердинанд де Магелан в момента, когато „Тринидад“^[4] се наклонил от повея на Тихия океан.