Жул Верн
Децата на капитан Грант (50)

Глава II
МИНАЛОТО НА СТРАНАТА, В КОЯТО ОТИВАХА

На другия ден, 27 януари, пътниците на „Мъкуори“ се настаниха в тясната рубка на кораба. Уйл Халей не предложи на пътничките собствената си каюта. Никой обаче не съжаляваше за тази учтивост, защото бърлогата беше достойна за мечката.

В дванадесет и половина по обяд, с настъпването на отлива, „Мъкуори“ се готвеше да отплава. Котвата бе застанала отвесно и я откачиха доста трудно от дъното. От югозапад духаше умерен вятър. Малко по малко опънаха платната. Петте моряци на ветрохода маневрираха бавно. Уйлсън се опита да помогне на екипажа, но Халей го помоли да не се меси в работи, които не го засягат. Той бил свикнал да си върши сам работата и нямал нужда нито от помощ, нито от съвети.

Това се отнасяше и до Джон Манглс, когото несръчността на някои маневри караше да се усмихва. Джон си взе бележка от казаното и си запази правото да се намеси само в случай, че неумението на екипажа постави кораба в опасност.

Все пак, подтиквани от ругатните на корабопритежателя, макар и бавно, моряците успяха да вдигнат платната. С опънати долни платна „Мъкуори“ се насочи в открито море с попътен вятър, който духаше отляво. По-късно бяха опънати и горните платна. Но въпреки това корабът едва напредваше. Издутият му нос, широкото дъно и тежката му задница го правеха тромав и той представляваше това, което моряците наричат „корито“.

Трябваше да се помирят с това положение. За щастие, колкого и да беше бавен „Мъкуори“, за пет или най-мпого за шест дни трябваше да стигне до Окленд.

В седем часа вечерта австралийският бряг и фаровете на пристанището Идън изчезнаха от погледа. Морето беше доста бурно и корабът се клатеше много. Той пропадаше тежко в образуваните от вълните падини. Пътниците бяха силно раздрусани и седенето им в рубката беше мъчително, а на палубата не можеше да се излезе, защото валеше силен дъжд. Така те сякаш бяха осъдени на строг затвор.

Всеки се бе отдал на мислите си. Говореха малко. Леди Елена и Мери Грант надали бяха разменили по няколко думи. Гленарван не можеше да се сдържи на едно място. Той вървеше напред-назад, докато майорът седеше неподвижно. Джон Манглс и Робърт се изкачваха от време на време на палубата, за да оглеждат морето. А що се отнася до Паганел, той седеше в ъгъла си и мърмореше смътни и несвързани думи. За какво ли мислеше достойният географ? За Нова Зеландия, към която го водеше съдбата. Той си припомняше цялата история и цялото минало на тази злокобна страна, възкръснали пред погледа му.

Имаше ли някой факт в цялата тази история, някое събитие, което би дало право на откривателите на тия острови да ги считат за материк? Съвременният географ, мореплавателят можеха ли да ги нарекат с това име? Ясно беше, че Пагапел се връщаше непрекъснато към тълкованието на документа. Това беше някаква мания, идея фикс. След Патагония и след Австралия неговото въображение се въртеше около Нова Зеландия. Смущаваше го само една единствена дума.

— Контин… контин… — повтаряше той. — Но това значи „континент“!

И той започна да си припомня всички мореплаватели, които са изследвали тия два големи острова в южните морета.

На 13 декември 1642 година холандецът Тасман, след като от-крил Вандименовата земя, слязъл на неизвестните брегове на Нова Зеландия. Няколко дена той пътувал по крайбрежието и на 17 корабите му навлезли в един широк залив, който завършвал с тесен проток, отделящ два острова.

Северният остров се нарича Ика-на Мауи, което на новозеландски означава „рибата на Мауи“. А южният остров е Махай-Пуна-Му, т.е. „китът, който произвежда зеления жад“^[1].

Абел Тасман изпратил лодки на сушата, които се върнали, придружени от две пироги, препълнени от тълпа шумни туземци. Тия диваци имали среден ръст, цветът на кожата им бил кафяв или жълт, с изпъкнали кости, груб глас и черни коси, които били вързани над главата по японски и украсени с голямо бяло перо.

Тази първа среща между европейците и туземците сякаш обещавала продължителни добри отношения. Но на следния ден, в момента, когато една от лодките на Тасман отишла да търси по-близо до брега удобно място за хвърляне на котва, тя била грубо нападната от седем пироги, натоварени с голям брой туземци. Лодката се наклонила и се напълнила с вода. Първи бил ударен в гърлото с грубо заострена пика боцманът, който командувал лодката. Той паднал във водата. От шестимата му спътници четирима били убити. Другите двама и самият боцман успели да доплуват до кораба и били спасени.

След това нещастно събитие Тасман отплавал, като се задоволил да отмъсти на туземците с няколко пушечни изстрела, които по всяка вероятност не ги засегнали. Той напуснал този залив, чието име останало Залив на избитите, тръгнал нагоре покрай западния бряг и на 5 януари хвърлили котва близо до северния край на острова. На това място поради силното вълнение и поради недружелюбието на диваците той не можал да се запаси с вода и напуснал окончателно тия земи на които в чест на Генералните щати дал името Статен ланд, Земя на Щатите.

И наистина холандският мореплавател си въобразявал, че тия земи граничат с островите, носещи същото име, открити на изток от Огнена земя, на южния край на Америка. Той мислел, че е открил „Великия южен континент“.

— Но — казваше си Паганел — това, което един моряк от седемнадесетия век е могъл да нарече „континент“, моряк от деветнадесети век не може да го назове със същото име! Подобна грешка не е допустима! Не! Има нещо, което ми убягва!

В течение на повече от един век откритието на Тасман било забравено и Нова Зеландия сякаш не съществувала, когато един френски мореплавател, Сюрвил, се натъкнал на нея при 35° 37 южна ширина. Отначало той нямал причини да се оплаква от туземците, но се извил такъв силен вятър, разразила се такава буря, че лодката, с която пренасяли болните от експедицията, била изхвърлена на брега на залива Рефюж. Там един от местните главатари на име Наги Нуи посрещнал много добре французите и ги настанил дори в собствената си колиба. Всичко вървяло спокойно, докато една лодка на Сюрвил не била открадната. Сюрвил напразно протестирал и решил да накаже за тази кражба цялото село, което опожарил. Страшно и несправедливо отмъщение, което допринесло за кървавите репресии, разиграли се по-късно в Нова Зеландия.

На 6 октомври 1769 година по тия брегове се явил именитият Кук. Той закотвил кораба си „Индевър“ в залива Тауе Роа и се опитал да спечели симпатиите на туземците с добри обноски. Но за да се отнасяш добре с хората, трябва първо да влезеш във връзка с тях. Кук не се поколебал да хване двама-трима пленници и насила да им наложи добрините си. Отрупани с подаръци, пленниците били върнати на брега. Скоро голяма група туземци, съблазнени от техните разкази, дошли доброволно на кораба и започнали да вършат размяна с европейците. Няколко дена по-късно Кук се запътил към залива Хокс, който широко се врязва в източното крайбрежие на северния остров. Там той намерил войнствени, кресливи и предизвикателни туземци! Тяхното враждебно отношение отишло толкова далече, че трябвало да се стреля по тях.

На 20 октомври „Индевър“ пуснал котва в залива Токо Малу, дето живеело миролюбиво население от около двеста човека. Ботаниците на кораба направили там много полезни изследвания, като туземците ги превозвали до брега в своите пироги. Кук посетил две села, защитени от живи плетове, огради и двойни ровове, което свидетелстувало, че туземците имат солидни познания по строежа на укрепления. Главното от тях било разположено върху една скала, която по време на силни приливи се превръщала в истински остров, дори повече от остров, защото водите не само я заобикаляли от всички страни, но минавали и под нея през един естествен свод, висок 18 метра, върху който се издигало недостъпно укрепление, „паах“ по туземски. На 31 март Кук, след като в течение на пет месеца събрал голямо количество интересни предмети, туземни растения, етнографски и етнологически сведения, дал името си на пролива, който отделял двата острова, и напуснал Нова Зеландия. По-късно, по време на следващите си пътувания, той имал случай да посети отново тия места.

И наистина в 1773 година великият мореплавател се явил отново в залива Хокс и бил свидетел на сцени на човекоядство. За тия сцени трябва обаче да се упрекнат неговите спътници, които ги предизвикали. Офицери намерили на брега отрязани крайници на млад туземец, занесли ги на кораба, където ги опекли и ги дали за храна на туземците, които се нахвърлили върху тях жадно. Какво печално хрумване — сами да станат готвачи на човекоядци!

Кук, който много обичал тия земи, ги посетил и по време на третото си пътуване с цел да допълни направените по-рано хидрогеографски наблюдения. За последен път той ги е напуснал на 25 февруари 1777 година.

В1791 година Ванкувър се отбил за двадесетина дни в залива Сомбр, но без никаква полза за Естествените или географски науки. В 1793 година д’Антрекасто проучил двадесет и пет мили от крайбрежието в северната част на Ика-на-Мауи. Капитаните от търговския флот Хаузен и Далримп, а след тях и Баден, Ричардсън и Муди спирали тук за малко, а доктор Саваж останал пет седмици и събрал интересни подробности за нравите на новозеландците.

През тази именно година, 1805, племенникът на вожда на Ранги Ху, умният Дуа Тара, заминал с кораба „Арго“, който бил на котва в Залива на островите и бил командуван от капитан Боден.

Може би приключенията на Дуа Тара ще станат един ден сюжет за епопея на някой маорийски Омир. Те са изпълнени с нещастия, несправедливости и лоши обноски. В замяна на вярната си служба, той получил само вероломство, затвор, удари и рани. Каква ли представа е добил той за хората, които се наричат цивилизовани! Отведен бил в Лондон и там направили от него моряк от последен разред и посмешище на екипажите. Ако не бил висикопочтенният пастор Марсдън, нещастният младеж щял да умре от страдания. Този мисионер се заинтересувал от младия дивак, у когото открил здрав ум, смелост, доброта, любезност и приветливост. Марсдън успял да издействува за своето протеже няколко чувала жито и земеделски сечива, предназначени за неговата страна. Цялото това оскъдно имущество му било откраднато. Нещастията и страданията се струпали отново над бедния Дуа Тара и го преследвали до 1814 година, когато той най-сетне се върнал в страната на своите деди. Той можел вече да използува плодовете на горчивия си опит и се готвел да обнови кръвожадната Зеландия, когато смъртта го отнесла на двадесет и осем годишна възраст. Без съмнение това непоправимо нещастие забавило цивилизоването на страната за много години. Нищо не можело да замести добрия и даровит човек, който съчетавал в душата си любовта към доброто и любовта към родината си.

До 1816 година Нова Зеландия била изоставена. През тази година Томпсън, в 1817 година Лилиард Никола, а в 1819 година Марсдън изследвали различни области на двата острова, а в 1820 година Ричард Круиз, капитан на осемдесет и четвърти пехотен полк, прекарал там десет месеца и направил много ценни за науката наблюдения върху живота на туземците.

В 1824 година Дюпере, комендант на „Кокий“, спрял за петнадесет дни в Залива на островите и останал с най-добри впечатления от туземците.

След него в 1827 година английският китоловен кораб „Мъркюри“ трябвало да се брани срещу грабителските и кръвожадни нрави на туземците. Същата година капитан Дилън бил посрещнат на два пъти много гостоприемно.

През месец март 1827 година комендантът на „Астролаб“, именитият Дюмон д’Юрвил, прекарал спокойно и без оръжие няколко нощи на брега посред туземците, разменял с тях подаръци и песни, спал в техните колиби и продължил безпрепятствено своите интересни проучвания, благодарение на които били съставени прекрасните карти, пазени в архива на флотата.

На следната година, обаче, английският двумачтов кораб „Хоза“ под командата на Джон Джеймз, след като стигнал до Залива на островите, се насочил към източния нос, където Джеймз имал големи неприятности с един коварен вожд, наречен Енараро. Мнозина от неговите спътници били убити жестоко.

От тия противоречиви събития, от тия редуващи се факти на кротост и варварство трябва да се заключи, че много често жестокостта на новозеландците е била подбудена от чувство на отмъщение. Доброто и лошото отношение зависели от добрите или лошите обноски на капитаните. Имало, разбира се, някои и други неоснователни нападения от страна на туземците, но това били най-вече предизвикани от европейците отмъщения. За нещастие жертви на тази мъст ставали тия, които не я заслужавали. След д’Юрвил етнографията на Нова Зеландия била допълнена от един смел изследовател, който обиколил света двадесетина пъти, един чергар, един скитник на науката — англичанина Ърл. Той обходил неизвестните дотогава области на двата острова, без да има основание да се оплаква лично от туземците, макар че присъствувал често на сцени на човекоядство. Новозеландците се изяждали един друг с отвратително настървение.

Това било потвърдено през 1831 година от капитан Лаплас по време на престоя му в Залива на островите. Сраженията с туземците вече били станали много опасни, защото те си служели с огнестрелни оръжия извънредно умело. Вследствие на това някога цветущите и населени области на Ика-на-Мауи се превърнали в пустини. Изчезнали цели племена, както изчезват стада овци, опечени и изядени.

Мисионерите се борели напразно срещу тия кръвожадни инстинкти. Още през 1808 година „Church Missionary Society“ изпратило своите най-ловки агенти — това е прилагателното, което им подхожда — в главните станции на северния остров. Но варварството на новозеландците принудило дружеството да преустанови създаването на мисии. В 1814 година само Марсдън, покровителят на Дуа Тара, Хол и Кинг слезли в Залива на островите и купили от местните вождове срещу двадесет железни секири двеста акра земя. Там бил установен центърът на ан-гликанското дружество.

Началото било трудно, но все пак туземците не посегнали върху живота на мисионерите и дори приемали техните грижи и учение. Някои кръвожадни диваци се опитомили. У тия нечовешки същества се събудило и чувството на признателност. Дори в 1824 година новозеландците защитили своите „арики“, т.е. преподобни отци, срещу груби моряци, които ги оскърбявали и ги заплашвали с изтезания.

И така лека-полека мисиите преуспели въпреки присъствието на каторжници, избягали от Порт Джексън, които развращавали туземното население. В 1831 година „Вестникът на евангелистките мисии“ съобщил съществуването на две значителни мисионерски общества, разположени едното в Киди Киди на бреговете на канал, който се вливал в морето при Залива на островите, а другото в Пай Хиа на брега на реката Кава Кава. Под ръководството на ариките покръстените туземци очертали и прокарали пътища през огромните гори, построили мостове над буйните потоци. Всеки мисионер отивал на свой ред да проповядва цивилизоващата религия на отдалечените племена, строили параклиси от тръстика и дървени кори, училища за младите туземчета и върху покривите на тия скромни постройки се развявало знамето на мисията, на което бил изобразен Христовият кръст и следните думи: „Ронго Пай“, което на новозеландски значи „Евангелие“.

За жалост влиянието на мисионерите не надхвърлило пределите на техните мисии. Дейността им не засегнала племената, които водят чергарски живот. Човекоядството било изкоренено само у християните, като, разбира се, и тия новопокръстени не бивало да се подлагат на много изкушения. Кървавият инстинкт още трептял у тях.

Същевременно по тия диви места се водела непрекъсната война. Новозеландците не приличат на затъпелите австралийци, които отстъпват пред европейското нашествие. Те се съпротивлявали и защищавали. Мразели нашествениците и в момента се борели срещу английските колонисти с неизлечима омраза. Бъдещето на тия големи острови е поставено на карта. Тях ги очаква или незабавна цивилизация, или затвърдяване на варварството за много столетия напред в зависимост от това, кой ще спечели борбата.

Така Паганел, който гореше от нетърпение, си припомни историята на Нова Зеландия. Но в тази история нямаше нищо, което позволяваше да се нарече „континент“ тази област, която се състоеше от два острова, и ако някои думи от документа подбуждаха въображението му, двете срички „контин“ му пречеха настойчиво да даде каквото и да било ново тълкование.