Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Необикновени пътешествия (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Les Enfants du capitaine Grant, –1868 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 66 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2007)

Издание:

Жул Верн

ДЕЦАТА НА КАПИТАН ГРАНТ

Роман Четвърто издание

Превод Жечо Обов

Редактор Светла Георгиева

Художник Симеон Кръстев

Технически редактор Никола Андонов

Коректори Анелия Календерска, Румяна Мазнева, Елена Петрова

Формат 32/84Д08. Дадена за печат април 1991 г. Излязла от печат май 1991 г. Печатни коли 32,25.

Издателска къща „Петекс — Petex“ Фирма „Полиграфия“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне

Глава VIII
ЗАМИНАВАНЕТО

Гленарван не беше от хората, които обичат да бавят изпълнението на вече взети решения. След като приеха предложението на Паганел, той разпореди да бъдат привършени в най-скоро време приготовленията за път. Определено бе да тръгнат след два дни, 22 декември.

Какви резултати щеше да даде това преминаване на Австралия?

Щом присъствието на Хари Грант се смятанше за неоспоримо, последиците от тази експедиция можеха да бъдат значителни. Тя увеличаваше броя на благоприятните възможности. Никой не се ласкаеше от надеждата, че ще намерят капитана точно по линията на тридесет и седмия паралел, към която щяха да се придържат строго. Но може би щяха да открият по нея следи от него. Във всеки случай тя водеше право до мястото на катастрофата, а то беше най-важното.

Освен това, ако Еъртън се съгласеше да се присъедини към пътешествениците, да ги води през горите на провинцията Виктория и да ги изведе до източните брегове, възможностите за успех се увеличаваха. Гленарван разбираше това много добре. Той специално държеше да си осигури полезното сътрудничество на спътника на Хари Грант и запита домакина дали няма да му е неприятно, ако направи на Еъртън предложение да ги придружи.

Пади О’Мур се съгласи, макар че съжаляваше за загубата на добрия работник.

— Кажете, Еъртън, ще се присъедините ли към нашата експедиция за издирване корабокрушенците от „Британия“?

Еъртън не отговори веднага на тази покана. Той дори сякаш се колебаеше, но като размисли, каза:

— Да, милорде, ще ви придружа и ако не ви насоча по следите на капитан Грант, то поне ще ви отведа до мястото, където се е разбил корабът.

— Благодаря, Еъртън — отговори Гленарван.

— Само един въпрос, милорде?

— Говорете, приятелю.

— Къде ще намерите „Дънкан“?

— В Мелбърн, ако не прекосим Австралия от единия бряг до другия. Или на източното крайбрежие, ако издирванията ни продължат дотам.

— Ами тогава капитанът му?…

— Капитанът ще чака наставленията ми в пристанището на Мелбърн.

— Добре, милорде — каза Еъртън, — разчитайте на мене.

— Разчитам, Еъртън — отговори Гленарван. Пътниците от „Дънкан“ благодариха сърдечно на боцмана на „Британия“. Децата на капитана го отрупаха с нежности. Всички бяха щастливи от неговото решение освен ирландеца, който губеше умен и верен помощник. Но Пади разбра значението, което Гленарван отдаваше на присъствието на боцмана, и се примири. Гленарван го натовари да му достави превозните средства за пътуването през Австралия и след като сключиха сделката и си определиха среща с Еъртън, пътниците се върнаха на „Дънкан“.

Връщането беше весело. Всичко бе променено. Всяко колебание бе изчезнало. Смелите пътешественици нямаше вече да се движат по тридесет и седмия паралел слепешката. Не можеше да има съмнение, че Хари Грант е намерил убежище на континента, и сърцата на всички бяха пълни с онова доволство, което дава сигурността след изживяното съмнение.

Ако всичко вървеше добре, след два месеца „Дънкан“ щеше да свали Хари Грант на бреговете на Шотландия!

Когато Джон Манглс подкрепи предложението за преминаването през Австралия, той предполагаше, че този път ще придружи експедицията. И затова той поведе с Гленарван разговор на тази тема, като му изтъкна всевъзможни съображения в своя полза — предаността си към леди Елена, към негова светлост, ползата от него като организатор на кервана, безполезното му оставане на „Дънкан“ като капитан, въобще хиляди доводи, като най-важният, в който Гленарван нямаше защо да бъде убеждаван, бе премълчан.

— Само един въпрос, Джон — каза Гленарван. — Имате ли пълно доверие във вашия помощник?

— Абсолютно — отговори Джон Манглс, — Том Остин е добър моряк. Той ще отведе „Дънкан“ до предназначението му, ще го поправи сръчно и ще се яви навреме, където трябва. Том е роб на дълга и на дисциплината. Той никога няма да промени или забави изпълнението на една заповед. Ваша светлост може да разчита на него като на самия мене.

— Добре, Джон — каза Гленарван, — ще ни придружите, още повече че ще бъде добре да сте с нас, когато намерим бащата на Мери Грант.

— О, ваша светлост!… — промърмори Джон Манглс. Това беше всичко, което можа да каже. Той пребледня за момент и стисна ръката, която му подаде лорд Гленарван.

На другия ден Джон Манглс, придружен от дърводелеца и няколко моряци, натоварени с хранителни припаси, се върна в чифлика на Пади О’Мур. Той трябваше заедно с ирландеца да организира превоза на експедицията.

Цялото семейство го чакаше, готово да работи под негова заповед. Еъртьн беше също там и не скъпеше полезните си съвети, придобити от богатия му опит.

Пади и той бяха съгласни, че пътничките трябва да пътуват във волска кола, а пътниците на коне. Пади можеше да достави и животните, и колата.

Колата беше една от ония талиги, дълги шест метра и покрити с черпиш, които се крепят на четири пълни колелета, без спици, без наплати, без железни шини, с една дума, обикновени дървени дискове. Предната ос, доста отдалечена от задната, бе прикрепена по много първобитен начин, което не й позволяваше да прави остри завои. На тази ос бе прикрепен един ок, дълъг около десет метра, за три чифта волове. Животните теглеха колата посредством гръдни и челни двойни яреми, комбинирани с по една халка и железни чивии. Голямо умение беше необходимо, за да се кара тази тясна, дълга и клатеща се кола, готова винаги да се прекатури, и да се управляват животните само с остен. Но Еъртън бе усвоил това изкуство в ирландския чифлик и Пади отговаряше за неговата опитност. Затова на него бе поверена длъжността колар.

Колата, която нямаше яйове, беше много неудобна, но при липса на друга трябваше да се задоволят с нея. Джон Манглс не можеше да промени грубата й конструкция и затова реши да подреди по-удобно поне вътрешността й. Преди всичко той я раздели с преграда от дъски на две отделения. Задното отделение бе определено за продуктите, багажа и походната кухня на мистър Олбинет. Предното отделение бе изцяло на разположение на пътничките. Чрез ръката на дърводелеца това първо отделение се превърна в удобна стая, постлана с дебел килим, снабдена с тоалетна масичка и две легла за леди Елена и Мери Грант. Дебели кожени завеси можеха при нужда да затворят помещението и да го предпазят от нощната влага. При големи дъждове мъжете също можеха да се приютят вътре, но при добро време те щяха да нощуват в палатка. Джон Манглс се постара и успя да събере в това тясно пространство всички неща, от които двете жени биха имали нужда. В тази подвижна стая леди Елена и Мери Грант нямаше да съжаляват за удобните си каюти на „Дънкан“.

По-лесно беше да бъдат задоволени мъжете: седем здрави коне бяха предназначени за лорд Гленарван, Паганел, Робърт Грант, Мак Набс, Джон Манглс и двамата моряци Уйлсън и Мълреди, които придружаваха господаря си в тази нова експедиция. Естествено, мястото на Еъртън беше на капрата на колата, а мистър Олбинет, който нямаше особено влечение към ездата, щеше да се подреди много добре в багажното отделение.

Конете и воловете пасяха в ливадите около къщата и можеха лесно да се съберат, щом станеше време за тръгване.

След като даде своите нареждания на дърводелеца, Джон Манглс отиде на кораба с ирландската фамилия, която искаше да върне визитата на лорд Гленарван. Еъртън сметна, че би трябвало да се присъедини към тях, и към четири часа Джон и спътниците му се изкачиха на палубата на „Дънкан“.

Те бяха посрещнати с разтворени обятия. Гленарван ги покани за вечеря. Той не искаше да остане длъжен на любезните австралийци и те приеха с удоволствие отплатата за тяхното гостоприемство. Пади О’Мур беше очарован. Мебелировката на кабините, облицовката, тапицировката, въобще цялата надводна част на яхтата, изработена от клен и палисандър, възбуди неговото възхищение. Еъртън, напротив, даде много сдържана преценка за този излишен разкош.

Затова пък боцманът на „Британия“ разгледа яхтата от моряшка гледна точка. Той я обходи до дъното на трюмовете, слезе в помещението на витлото, разгледа машината, запита за нейната мощност, за количеството гориво, което изразходва, обиколи складовете за въглища, складовете за храна, барутния погреб, заинтересува се специално от оръжейната, от оръдието, монтирано на носа на кораба, за неговата далекобойност. Гленарван имаше работа с човек, който познава нещата. Той разбра това по въпросите на Еъртън. Накрая Еъртън прегледа мачтите и платната.

— Имате прекрасен кораб, милорде — каза той.

— Най-вече добър кораб — отговори Гленарван.

— А каква водоизместимост има?

— Двеста и десет тона.

— Ще се излъжа ли много — добави Еъртън, — ако кажа, че „Дънкан“ достига лесно петнадесет възли при пълна пара?

— Смятайте седемнадесет — отвърна Джон Манглс — и сметката ви ще бъде точна.

— Седемнадесет! — провикна се боцманът. — Но тогава нито един военен кораб, па бил той и най-добрият, не може да го стигне.

— Нито един! — отговори Джон Манглс. — „Дьнкан“ е истинска състезателна яхта, която няма да се остави да бъде надбягана при каквато и да е скорост.

— Дори и под платна? — запита Еъртън.

— Дори и под платна.

— В такъв случай, милорде, и вие, капитане — отговори Еъртън, — приемете поздравленията на моряк, който знае цената на корабите.

— Добре, Еъртън — отговори Гленарван, — останете на яхтата и ще зависи само от вас корабът да стане ваш.

— Ще помисля, милорде — отговори просто боцманът.

В този момент мистър Олбинет дойде да предупреди негова светлост, че вечерята е готова. Гленарван и гостите му се запътиха към каюткомпанията.

— Умен човек е Еъртън — каза Паганел на майора.

— Прекалено умен! — процеди през зъби Мак Набс, който без никаква причина не харесваше нито израза, нито маниерите на боцмана.

През време на вечерята Еъртън разказа интересни подробности за Австралия, която познаваше отлично. Той се заинтересува за числото на моряците, които придружаваха лорд Гленарван в експедицията му, и остана много учуден, когато научи, че само двама от тях, Мълреди и Уйлсън, ще го придружат. Той препоръча на Гленарван да вземе със себе си най-добрите моряци от „Дънкан“. Дори настоя на това, и то така много, че всяко съмнение у майора трябваше да изчезне.

— Но — каза Гленарван — нали нашето пътуване през Южна Австралия не представлява никаква опасност?

— Никаква — побърза да отговори Еъртън.

— В такъв случай трябва да оставим на кораба колкото може повече хора. На „Дънкан“ трябва да има хора за маневрите с платната и за поправката. Много е важно той да бъде точен на срещата, която ще му определим по-късно, и затова не трябва ла намаляваме екипажа му.

Еъртън даде вид, че разбира съображенията на Гленарван, и не настоя повече.

Като се стъмни, шотландците и ирландците се разделиха. Еъртън и фамилията Пади О’Мур се върнаха у дома си. Конете и колата трябваше да бъдат готови за другия ден. Заминаването бе определено за осем часа сутринта.

Леди Елена и Мери Грант се заеха с последните си приготовления. Те не продължиха дълго и главно не бяха толкова сложни, колкото тия на Жак Паганел. Ученият прекара една част от нощта да развива, почиства, навива и отново да развива лещите на далекогледа си, И затова той още спеше, когато на другая ден сутринта майорът го събуди с гръмкия си глас.

Джон Манглс бе вече наредил да пренесат багажа до чифлика. Лодката чакаше пътешествениците и те не закъсняха да се качат в нея. Младият капитан даде последните си заповеди на Том Остин. Той особено много наблегна на това, да чака в Мелбърн нарежданията на лорд Гленарван и да ги изпълни съвсем точно, каквито и да са те. Старият моряк увери Джон Манглс, че може да разчита на него. От името на екипажа той пожела на негова светлост успех в експедицията. Лодката се отдели и въздухът проехтя от едно гръмко „ура“.

След десет минути лодката беше на брега. Четвърт час след това пътешествениците стигнаха в ирландския чифлик. Всичко беше готово. Леди Елена бе възхитена от помещението си. Огромната кола със своите първобитни колела и дебели дъски й хареса много. Шестте вола, впрегнати два по два, имаха много патриархален вид, което подхождаше на колата.

— Дявол да го вземе! — каза Паганел. — Ето едно прекрасно превозно средство, което струва повече от всички пощенски коли в света. Къща, която се движи, която върви, която се спира, където ви е угодно! Какво по-хубаво може да се желае.

— Господин Паганел — отговори леди Елена, — надявам се, че ще имам удоволствието да ви приемам в салоните си?

— Как не, госпожо — отвърна Паганел, — това ще бъде голяма чест за мене! Имате ли вече определен приемен ден?

— За приятели ще бъда всеки ден вкъщи — отговори с усмивка леди Елена, — а вие сте…

— Най-преданият от всички — довърши галантно Паганел.

Размяната на учтивости бе прекъсната от пристигането на седемте коня, напълно оседлани. Водеше ги един от синовете на Пади. Лорд Гленарван се разплати с ирландеца и изрази горещите си благодарности, които честният колонист ценеше поне наравно с парите. Бе даден знак за тръгване. Леди Елена и мис Грант заеха местата си в отреденото им помещение, Еъртън седна на капрата, а мистър Олбинет в задната част на колата. Гленарван, майорът, Паганел, Робърт, Джон Манглс, двамата моряци, всички въоръжени с карабини и револвери, яхнаха конете. При тръгването Пади О’Мур извика „бог да ви помага“, което бе подето в хор от цялото му семейство. Еъртън нададе един особен вик и подкара с остена воловете, колата се заклати, дъските й изпращяха, осите заскърцаха в главините и скоро, след един завой, гостоприемният чифлик на честния ирландец изчезна от погледа.