Жул Верн
Децата на капитан Грант (61)

Глава XIII
ПОСЛЕДНИТЕ ЧАСОВЕ

В момента когато слънцето изчезваше по посока на езерото Таупо зад върховете Тахахуа и Пукетапу, пленниците бяха отведени в техния затвор. Те нямаше да го напуснат, преди върховете на Уахити Рейнджес да пламнат от първите слънчеви лъчи.

Оставаше им една нощ, за да се приготвят да умрат. Въпреки изнемощялостта, въпреки ужаса, който бяха изживели, те седнаха да вечерят заедно.

— Ние имаме нужда от всичките си сили — бе казал Гленарван, — за да срещнем смъртта лице с лице. Трябва да покажем на тия варвари как европейците знаят да умират.

След като свършиха с яденето, леди Елена прочете вечерната молитва на висок глас. Към нея се присъединиха със свалени шапки всички останали.

Като изпълниха този си дълг, пленниците се прегърнаха.

Мери Грант и Елена се оттеглиха в един от ъглите на колибата и легнаха върху една рогозка. Сънят, който помага да се забравят мъките, скоро ги надви. Смазани от умора и от дългото безсъние, те заспаха прегърнати. Тогава Гленарван дръпна останалите настрана и им каза:

— Скъпи приятели, ако ни е писано да умрем утре, убеден съм, че ще съумеем да умрем мъжествено, със съзнанието, че сме преследвали една благородна цел. Но работата е там, че не ни чака само смърт, а мъчения и позор може би, а и тия две жени…

Тук гласът на Гленарван, досега твърд, се промени. Той замлъкна, за да надвие вълнението си. После след кратко мълчание той каза на младия капитан:

— Джон, ти обеща на Мери същото, което аз обещах на леди Елена. Какво реши?

— Мисля — отговори Джон Манглс, — че имам право да изпълня това си обещание.

— Да, Джон, но ние сме без оръжие?

— Ето оръжие — отговори Джон и показа една кама. — Изтръгнах я от ръцете на Кара Тете, когато тоя дивак падна в краката ми. Милорде, който от нас преживее другия, ще изпълни желанието на леди Елена и Мери Грант.

След тия думи в колибата настъпи дълбоко мълчание. Най-сетне то бе прекъснато от майора, който каза:

— Приятели, прибегнете до това крайно средство само в последната минута. Аз не съм привърженик на непоправимите работи.

— Не става дума за нас — отговори Гленарван. — Каквато и да е смъртта, ние ще съумеем да я посрещнем! О, ако бяхме сами, двадесет пъти досега щях да ви извикам: „Другари, да опитаме да избягаме! Да нападнем тия негодници!“ Но жените, жените…

В този момент Джон повдигна рогозката и преброи двадесет и пет туземци, които пазеха вратата на Варе Атуа. В двора бе запален голям огън, който хвърляше зловещи отблясъци върху начупения релеф на паха. Едни от диваците бяха насядали около огъня, а другите, прави, неподвижни, се открояваха ясно като черни петна върху ярката завеса на пламъците. Но всички често поглеждаха към колибата, която им беше поверена.

Говори се, че между тъмничаря, който бди, и затворника, който иска да бяга, шансовете са на страната на затворника. И наистина, интересът на единия е по-голям от интереса на другия. Единият може да забрави, че пази, но другият няма да забрави, че е пазен. Затворникът мисли по-често за бягство, отколкото тьмничарят да попречи на това бягство.

Затова се случват често изумителни бягства.

Но тук бдеше над пленниците не равнодушен тъмничар, а омразата, жаждата за мъст. Затворниците не бяха вързани само защото това беше съвсем излишно — двадесет и пет бойци пазеха единствения вход на Варе Атуа.

Колибата, опряна на скалата, на края на крепостта, беше достъпна само през тясна ивица земя, която я свързваше отпред с платото на паха. Другите й две страни се издигаха над отвесни склонове и стърчаха над пропаст, дълбока трийсет метра. Да се слезе оттам беше невъзможно. Не можеше да се бяга и през задната страна, която бе преградена от огромна скала. Единственият изход беше вратата на Варе Атуа, но маорите пазеха ивицата земя, която като подемен мост свързваше колибата с паха. Гленарван, който двадесет пъти проучи стените на затвора, бе принуден да признае, че е невъзможно да избягат.

А междувременно часовете на тази мъчителна нощ течаха. Планината бе потънала в дълбок мрак. Нямаше ни луна, ни звезди. От време на време силен вятър разтърсваше паха. Гредите на колибата скърцаха. Огънят на туземците се разпалваше внезапно от полъха на вятъра и отблясъците на пламъка стигаха до вътрешността на Варе Атуа. Групата затворници биваше осветявана за миг. Нещастните хора бяха потънали в последните си мисли. В колибата цареше гробно мълчание.

Трябва да беше около 4 часа сутринта, когато вниманието на майора бе привлечено от лек шум, който сякаш идваше иззад гредите в дъното на колибата, откъм стената, опряна в скалата. Мак Набс бе отначало равнодушен към този шум, но като видя, че той се увеличава, започна да се вслушва. После, заинтересуван от неговата настойчивост, прилепи ухо към земята, за да чуе по-добре. Стори му се, че някой драще, че някой копае отвън.

Когато се убеди в това, майорът се промъкна до Гланарван и Джон Манглс, изтръгна ги от мъчителните им мисли и ги заведе в дъното на казата.

— Слушайте — каза той шепнешком, като им направи знак да се наведат.

Драсканията ставаха все по-ясни. Чуваше се как малките камъчета скърцат под натиска на някакъв остър предмет и как падат отвън.

— Някое животно рови земята — каза Джон Манглс. Гленарван се удари по челото.

— Кой знае! — каза той. — Ами ако това е човек?

— Човек или животно — отговори майорът, — ей сега ще разберем какво е!

Уйлсън и Олбинет се присъединиха към другарите си и всички започнаха да дълбаят стената, Джон с камата, а другите с изкъртени от пода камъни или дори само с нокти. В това време, прострян на земята, Мълреди наблюдаваше през отвора под рогозката групата туземци.

Диваците, неподвижни около огъня, не подозираха нищо за това, което ставаше на двадесет стъпки от тях.

Почвата, която покриваше кремъчната туфа, беше мека и ронлива и въпреки липсата на инструменти дупката се уголемяваше бързо. Скоро стана ясно, че един човек или повече хора, увиснали на склоновете, дълбаеха външната стена на колибата. Каква можеше да бъде тяхната цел? Знаеха ли те, че там има пленници, или копаеха случайно, подбудени от някакъв личен интерес.

Пленниците удвоиха усилията си. Наранените им пръсти кървяха, но те продължаваха да копаят. След половин час работа изкопаната от тях дупка бе достигнала един метър дълбочина. По шума, вече по-подчертан, те разбираха, че само тънък пласт земя ги отделяше от другите копачи.

Изтекоха още няколко минути и изведнъж майорът дръпна ръката си, порязана от желязно острие. Той едва се сдържа да не извика.

Джон Манглс отстрани с камата си острието, което се размахваше извън дупката, и хвана ръката, която го държеше.

Това беше ръка на жена или дете, европейска ръка!

От едната и от другата страна не бе произнесена нито дума. Ясно беше, че и двете страни имаха интерес да се мълчи.

— Дали не е Робърт? — прошепна Гленарван.

Но колкото и тихо да бе произнесено това име, Мери Грант, разбудена от движението в колибата, се промъкна до Гленарван, сграбчи тая, изпоцапана с пръст ръка и я покри с целувки.

— Ти! Ти! — шепнеше девойката, която не можеше да се излъже. — Ти, мой Робърт!

— Да, мила сестричке! — отвърна Робърт. — Дошъл съм да спася всички ви, но само тишина!

— Доброто дете! — повтаряше Гленарван.

— Наблюдавайте туземците пред входа — продължи Робърт. Мълреди, който за момент се беше отдръпнал от входа поради появяването на детето, зае отново наблюдателния си пост.

— Всичко върви добре — каза той. — Само четирима войници са будни, другите спят.

— Кураж! — отговори Уйлсън.

За миг дупката се уголеми и Робърт премина от прегръдките на сестра си в прегръдките на леди Елена. Около кръста му беше навито дълго въже от формиум.

— Мое дете, мое дете! — шепнеше младата жена. — Тия диваци не са те убили!

— Не, госпожо — отговори Робърт. — Не зная как, но в бъркотията успях да се укрия от погледите им и се измъкнах от паха. Два дни се крих из храстите, а нощем скитах, исках да ви видя. Докато цялото племе бе заето с погребението на вожда, аз огледах тази страна на паха, където се намира затворът, и видях, че ще мога да се добера до вас. От една празна колиба откраднах този нож и това въже. Туфите трева и клоните на храстите ми послужиха за стълба. Случайно намерих нещо като пещера, издълбана в скалата, към която се опира колибата. Трябваше да изкопая само няколко стъпки мека пръст и ето ме при вас.

Двадесетина мълчаливи целувки бяха единственият отговор, който получи Робърт.

— Да тръгваме! — каза той решително.

— Паганел долу ли е? — запита Гленарван.

— Господин Паганел? — отговори детето, изненадано от въпроса.

— Да, той чака ли ни?

— Не, милорде. Как, нима господин Паганел не е тук?

— Няма го тук, Робърт — отговори Мери Грант.

— Какво? Ти не си го виждал? — запита Гленарван. — Нима не се срещнахте в бъркотията? Не избягахте ли заедно?

— Не, милорде — отговори Робърт, потресен от вестта за изчезването на своя приятел Паганел.

— Да тръгваме! — каза майорът. — Няма нито минута за губене. Където и да е Паганел, той не може да бъде по-зле, отколкото сме ние сега. Да тръгваме!

И наистина всеки миг беше скъп. Трябваше да се бяга. Това нямаше да бъде много трудно, ако не беше почти отвесната скала извън пещерата, която за щастие беше дълга само двадесетина стъпки. След нея започваха по-полегати склонове, които водеха до самото подножие на планината. Оттам пленниците можеха да стигнат бързо до долните равнини, докато маорите, ако забележеха тяхното бягство, трябваше да направят голям обход, за да ги настигнат, тъй като не знаеха за съществуването на галерията, изкопана между Варе Атуа и външния склон.

Бягството започна. Бяха взети всички предпазни мерки то да сполучи. Пленниците преминаха един по един през тясната дупка и се намериха в пещерата. Преди да напусне колибата, Джон Манглс премахна всички следи от копаенето и се промъкна на свой ред през дупката, като покри отвора с една от рогозките. Галерията бе напълно прикрита.

Оставаше им сега да се спуснат по отвесната скала до началото на склона. Това щеше да бъде невъзможно, ако Робърт не беше донесъл въжето от формиум.

Развиха го, след което привързаха единия му край в една издатина на скалата, и го спуснаха.

Преди да позволи на другарите си да се спуснат по въжето, Джон го изпробва и го намери не особено здраво. А не биваше да се излагат необмислено, тъй като едно падане можеше да бъде смъртоносно.

— Това въже — каза той — не може да издържи повече от двама души и затова трябва да се спускаме подред. Първо ще се спуснат лорд и леди Гленарван. Когато стигнат долу, ще разклатят три пъти въжето, за да ги последват други.

— Ще мина първи аз — отговори Робърт. — Намерил съм долу по склона един дълбок ров, където първите слезли ще се скрият и ще чакат останалите.

— Спускай се, детето ми — каза Гленарван, като стисна ръката на момчето.

Робърт изчезна през отвора на пещерата. След минута три разклащалия на въжето оповестиха, че детето е слязло благополучно.

Веднага след него излязоха от пещерата Гленарван и леди Елена. Беше още доста тъмно, но върховете, които се издигаха на изток, бяха започнали да посивяват.

Острият утринен хлад съвзе младата жена. Тя се почувствува по-бодра и започна опасното спускане.

Първо Гленарван, а след него леди Елена се спуснаха по въжето до мястото, където отвесната стена опираше в горния край на склона. След това Гленарван тръгна пред жена си и като я прикрепяше, започна да слиза заднишком. Той избираше туфи трева и храсти, на които можеше да се опре. Първо ги опитваше и след това поставяше крака на леди Елена. Няколко птици, разбудени внезапно, изхвърчаха с леки крясъци. Бегълците изтръпваха, когато някое камъче се откъртеше и започваше да се търкаля шумно надолу по стръмнината.

Лорд и леди Гленарван бяха стигнали до средата на склона, когато от пещерата се чу глас:

— Спрете! — шепнеше Джон Манглс.

Гленарван, заловил се с една ръка за туфа тетрагон, а с другата придържащ жена си, спря със затаен дъх.

Уйлсън бе дал тревога. Чул някакво раздвижване извън Варе Атуа, той се бе върнал в колибата и повдигайки рогозката, започнал да наблюдава маорите. По негов знак Джон бе спрял Гленарван. И наистина един от войниците, дочул необикновен шум, станал и се приближил до колибата. Прав, на две крачки от вратата, той започнал да се ослушва с наведена глава. Останал в тая поза цяла минута, минута дълга като час, с наострени уши и вперен поглед. После дивакът тръснал глава като човек, който се е измамил, върнал се при другарите си, взел един наръч сухи дърва и ги хвърлил в полуизгасналия огън, чиито пламъци се оживили. Лицето му, силно осветено, не издавало вече никаква тревога. Той погледнал хоризонта, който побелявал от първите отблясъци на зората, и се излегнал до огъня, за да стопли изстиналите си крайници.

— Всичко върви добре — каза Уйлсън.

Джон даде знак на Гленарван да продължи слизането.

Гленарван се спусна леко по склона и скоро леди Елена и той стъпиха на тясната пътека, дето ги чакаше Робърт.

Въжето се разтърси три пъти и Джон Манглс и Мери Грант на свой ред тръгнаха по опасния път. Успяха да слязат и те и се присъединиха към лорд и леди Гленарван в рова, посочен от Робърт.

Пет минути по-късно всички бегълци, щастливо избягали от Варе Атуа, напуснаха временното си убежище и избягвайки обитаваните брегове на езерото, поеха през тесни пътеки към най-затънтените части на планината.

Те вървяха бърже, като се стараеха да избягват местата, дето можеха да ги видят. Мълчаха и се провираха между храстите като сенки. Къде отиваха? Сами не знаеха, но бяха свободни.

Към пет часа започна да се съмва. Синкави оттенъци изпъстряха високите облаци. Мъгливите върхове се освобождаваха от утринните изпарения. Дневното светило нямаше да закъснее да се покаже и вместо да бъде знак за изтезания, напротив, щеше да оповести бягството на осъдените.

Преди този фатален момент бегълците трябваше да са се отдалечили достатъчно, та диваците да не открият следите им. Но те не вървяха бързо, защото пътеките бяха стръмни. Леди Елена изкачваше стръмнините, подкрепяна, едва ли не носена от Гленарван, а Мери Грант се опираше на ръката на Джон Манглс. Щастлив, тържествуващ, със сърце, изпълнено с радост за своя успех, Робърт вървеше напред, а двамата моряци най-отзад.

Още половин час и слънцето щеше да изплува от мъглите на хоризонта.

Половин час бегълците вървяха напосоки: не беше с тях Паганел, за да ги води — Паганел, за когото сега се тревожеха и чието отсъствие помрачаваше тяхното щастие. Доколкото беше възможно, те се отправяха на изток и вървяха срещу един великолепен изгрев. Скоро стигнаха на 150 метра над езерото Таупо и утринният хлад, който по-силно се чувствуваше поради височината, ги щипеше остро. Неясните очертания на хълмове и планини се издигаха едни над други. Желанието на Гленарван беше да се укрият час по-скоро в тях. По-късно щяха да видят как да излязат от този планински лабиринт.

Най-сетне слънцето се появи и прати първите си лъчи към бегълците.

Внезапно страшен вой, вой на стотици гърла, се разнесе из въздуха. Той идваше от паха, чието точно местоположение Гленарван не знаеше. Впрочем под тях се разстилаше гъста мъгла, която им пречеше да различат ниските равнини.

Но за бегълците беше ясно, че бягството им е открито. Щяха ли да се спасят от преследването на туземците? Бяха ли ги забелязали? Следите им нямаше ли да ги издадат?

В този момент ниско разстланата мъгла се вдигна, обви ги за миг и те видяха на 90 метра под тях озверената тълпа туземци.

Те видяха, но и бяха видени. Разнесоха се нови викове, примесени с кучешки лай, и цялото племе след напразни опити да се изкачи по скалата на Варе Атуа напусна паха и се втурна по най-късите пътеки да преследва пленниците, които бягаха от отмъщението.