Жул Верн
Децата на капитан Грант (55)

Глава VII
Най-сетне слизат на земята, която трябваше да избягнат

Съобщените от Паганел факти бяха неоспорими. По отношение жестокостта на новозеландците не можеше да има никакво съмнение. Следователно слизането на брега представляваше опасност. Но дори опасността да беше сто пъти по-голяма, трябваше да я посрещнат. Джон Манглс съзнаваше, че е необходимо да напуснат веднага кораба, обречен на близка гибел. Между двете опасности, от които едната сигурна, а другата само вероятна, нямаше място за колебание.

Що се отнася до възможността да бъдат прибрани от някой кораб, не беше разумно да се разчита на нея. „Мъкуори“ не се намираше по пътя на корабите, които посещават бреговете на Нова Зеландия. Те отиват или по на север, в Окленд, или по на юг, в Ню Плимът. А корабът беше заседнал тъкмо между тия две точки, в пустинната част на бреговете на Ика-на-Мауи. Лоши, опасни и малко посещавани брегове. Обикновено корабите се стремят да ги избягнат, а ако случайно вятърът ги отнесе към тях, да се отдалечат час по-скоро.

— Кога ще тръгнем? — попита Гленарван.

— Утре сутринта в десет часа — отговори Джон Манглс. — Приливът ще започне и ще ни отнесе до брега.

На другия ден, 5 февруари, в осем часа салът бе завършен. Джон положи всички старания той да бъде добре направен. Площадката на предната мачта, която послужи за отдаване на котвите, не беше достатъчна, за да пренесе пътниците и провизиите. Трябваше да се построи здрав сал, лесно управляем и годен да издържи едно плаване от девет мили. За неговото построяване можеха да вземат материали само от мачтите.

Уйлсън и Мълреди се хванаха на работа. Въжетата, които крепяха мачтата, бяха прерязани на височината на долния напречник. Под ударите на секирата главната мачта бе пресечена в основата си и се прекатури през перилата на десния борд, които изпращяха от нейната тежест. „Мъкуори“ остана без мачти и заприлича на понтон.

Долната част на мачтата, първият и вторият удължител бяха отрязани и разделени. Главните съставни части на сала вече плаваха. Съединиха ги с остатъците от предната мачта и тия дълги греди бяха здраво свързани с въжета. Джон се погрижи да постави между гредите шест празни бурета, които трябваше да издигнат сала над водата.

Върху тази солидна основа Уйлсън постави нещо като решетъчен под, направен от капаци на входник. Вълните можеха да заливат сала, без водата да се задържа, и пътниците щяха да бъдат предпазени от нея. Освен това около сала бяха здраво прикрепени бурета, които образуваха едно околовръстно перило и предпазваха от големите вълни.

Сутринта Джон забеляза, че вятърът е попътен, и постави в средата на сала напречника на третото платно вместо мачта. Закрепиха го с въжета и прикачиха към него платно. Едно голямо весло с широка перка, поставено отзад, позволяваше да управляват сала, ако вятърът го тласкаше достатъчно бързо.

В този си вид салът, построен много майсторски, можеше да устои на бурното море. Но ако вятърът променеше посоката си, щяха ли да могат да го управляват, щеше ли той да стигне брега? Ето къде беше въпросът. В девет часа започна товаренето.

Най-напред натовариха достатъчно храна, която да им стигне до Окленд, защото в този безплоден край не трябваше да разчитат на никаква храна.

От резервите на Олбинет взеха няколко консерви месо, които бяха останали от провизиите, купени за пътуването с „Мъкуори“. Но тези провизии не бяха достатъчни и трябваше да прибегнат до долнокачествените продукти, намерени на борда — лоши морски бисквити и две буренца солена риба. Стюардът тънеше от срам.

Провизиите бяха поставени в херметически затворени сандъци, непропускащи морската вода. След това ги натовариха на сала и ги привързаха здраво в основата на импровизираната мачта. Оръжията и мунициите също бяха поставени на сигурно и сухо място. За щастие пътешествениците бяха добре въоръжени с карабини и револвери.

Натовариха и една малка котва за в случай, че не успеят да стигнат до брега, докато трае приливът, и бъдат принудени да хвърлят котва в открито море.

В десет часа започна да се чувствува приливът. Вятърът духаше слабо от северозапад. Повърхността на водата се къдреше от леки вълни.

— Готови ли сме? — запита Джон Манглс.

— Всичко е готово, капитане — отговори Уйлсън.

— На сала! — заповяда Джон.

Леди Елена и Мери Грант слязоха по една груба въжена стълба и се настаниха при основата на мачтата върху сандъците с провизии, а мъжете до тях. Уйлсън хвана кормилото. Джон застана до въжетата на платното, а Мълреди отряза вързалото, което придържаше сала към кораба.

Опънаха платното и салът заплава към брега под двойния тласък на прилива и вятъра.

До брега имаше девет мили, разстояние сравнително малко, което лодка с добри гребци би изминала за три часа. Но със сала положението беше друго. Ако вятърът постоянствуваше, може би щяха да стигнат до брега само за един прилив. Но ако вятърът стихнеше, отливът можеше да отнесе сала и щеше да се наложи да хвърлят котва, за да чакат следващия прилив. Това беше сериозна работа и не преставаше да занимава Джон Манглс.

Все пак той се надяваше да успее. Вятърът се засилваше. Приливът бе започнал в десет часа и те трябваше да стигнат брега в три часа. Иначе трябваше да хвърлят котва или да бъдат отнесени от отлива навътре в морето.

Отначало всичко вървеше добре. Малко по малко черните върхове на рифовете и жълтият килим на пясъчните плитчини изчезнаха под надигащата се от прилива вода. Налагаше се голямо внимание и извънредна сръчност, за да се избягнат скритите под водата скали и да се управлява един сал, който не се подчиняваше много на кормилото и се отклоняваше лесно.

По обед салът беше още на пет мили от брега. Ясното небе позволяваше да се виждат главните извивки на сушата. На североизток се издигаше планина, висока седемстотин и петдесет метра. Тя се очертаваше на хоризонта като силует на маймуна, която прави гримаса с вирната нагоре глава. Това беше Пиронджиа, разположена, според картата, точно на тридесет и осмия паралел.

В дванадесет и половина часа по обед Паганел отбеляза, че всички рифове са изчезнали под вълните на прилива.

— Освен един — отговори леди Елена.

— Кой, госпожо? — запита Паганел.

— Ето, там! — отговори леди Елена, като посочи една черна точка на миля от сала.

— Наистина — отвърна Паганел. — Трябва да отбележим къде е, за да не се натъкнем на него, тъй като приливът скоро ще го залее.

— Той се намира тъкмо по посока на северния хребет на планината — каза Джон Манглс. — Уйлсън, внимавай да минем встрани от него.

— Да, капитане — отговори морякът, като наблягаше с цялата си тежест върху голямото весло кормило.

За половин час изминаха още половин миля. Но чудно нещо, черната точка продължаваше да стърчи над водата.

Джон я следеше внимателно и за да я разгледа по-добре, взе далекогледа на Паганел.

— Това не е риф — каза той, след като се вгледа един миг. — Това е някакъв плаващ предмет, който се издига и спуща с вълните.

— Да не е някое парче от мачтата на „Мъкуори“? — запита леди Елена.

— Не — отговори Гленарван, — никое парче не може да бъде отнесено толкова далече от кораба.

— Чакайте! — извика Джон Манглс. — Разбрах какво е — това е лодката!

— Лодката на платнохода! — каза Гленарван.

— Да, милорде, лодката на платнохода, обърната с гръбнака нагоре.

— Нещастниците! — извика леди Елена. — Те са загинали!

— Да, госпожо — отговори Джон Манглс, — и не можеше да не загинат, защото сред тия рифове, при това вълнение и в такава тъмна нощ те отиваха на сигурна смърт.

В течение на няколко секунди пътешествениците останаха безмълвни. Те гледаха тази лека лодка, която се приближаваше. Явно тя се беше обърнала на четири мили от сушата и сигурно никой от тия, които бяха в нея, не се бе спасил.

— Но тази лодка може да ни бъде полезна — каза Гленарван.

— Наистина — отговори Джон Манглс. — Карай към нея, Уйлсън.

Промениха посоката на сала, но вятърът постепенно стихна и успяха да стигнат до лодката едва след два часа.

Мълреди, който стоеше на предната част на сала, избягна удара и притегли обърнатата лодка до сала.

— Празна ли е? — запита Джон Манглс.

— Да, капитане — отговори морякът. — Лодката е празна и с отворени шевове. Тъй че не би могла да ни послужи.

— Нищо ли не може да използуваме от нея? — запита Мак Набс.

— Нищо — отговори Джон Манглс. — Тя става само за трески.

— Съжалявам — каза Паганел, — защото тази лодка можеше да ни отведе до Окленд.

— Трябва да се примирите, господин Паганел — отговори Джон Манглс. — Впрочем при това бурно море предпочитам нашия сал пред тази лека лодка. Трябва й само един слаб удар и тя ще стане на парчета! Тъй че няма какво повече да правим тук, милорде.

— Както кажеш, Джон — отвърна Гленарван.

— На път, Уйлсън — изкомандува младият капитан, — с курс право към брега!

Приливът трябваше да продължи още около един час. През това време можеха да изминат две мили. Но вятърът стихна почти напълно и сякаш щеше да задуха откъм сушата. Салът застана неподвижно. Скоро под натиска на отлива той дори започна да се връща навътре в морето. Джон не се поколеба нито секунда.

— Хвърляй котвата! — извика той.

Мълреди, който беше готов, пусна котвата на десет метра дълбочина. Салът се отдръпна още четири метра и опъна котвеното въже. Платното бе свито и приготвиха всичко за по-дълъг престой.

Новият прилив щеше да настъпи не по-рано от девет часа вечерта и понеже Джон Манглс не искаше да пътуват нощем, салът остана на котва до пет часа сутринта. Земята се виждаше на по-малко от три мили.

Силното вълнение повдигаше водата и създаваше впечатление, че се носи към брега. Когато узна, че ще прекарат цялата нощ на сала, Гленарван запита Джон защо не използува вълнението, та да се приближи до брега.

— Ваша светлост е жертва на една оптическа измама — отговори младият капитан. — Макар да изглежда, че се движат, вълните не се движат. Това е само клатушкане на водните частици и нищо повече. Хвърлете парче дърво сред тия вълни и ще видите, че то ще стои на едно място, докато започне отливът. Тъй че остава само да имаме търпение.

— И да вечеряме — добави майорът.

Олбинет извади от един сандък с продукти няколко парчета сушено месо и една дузина сухари. Стюардът се червеше, че трябва да предложи на господарите си такава оскъдна вечеря. Но тя беше посрещната с удоволствие дори и от пътничките, които поради силното люшкане на сала нямаха голям апетит. И наистина резките движения на сала, който устояваше на натиска на вълните, като разклащаше котвеното въже, бяха неприятни и уморителни. Салът, непрекъснато раздрусван от къси и капризни вълни, сякаш се блъскаше в някоя подводна скала. Понякога той като че ли наистина опираше в дъно. Въжето се опъваше силно и Джон трябваше всеки половин час да го отпуща с около два метра, за да го облекчи. Без тази предпазна мярка то неизбежно щеше да се скъса и салът, изоставен на себе си, щеше да бъде отнесен в открито море.

Опасенията на Джон бяха лесно обясними. Или въжето можеше да се скъса, или котвата да се изтръгне. И в двата случая положението щеше да стане безизходно.

Нощта наближаваше. Слънчевият диск, удължен от пречупването на лъчите и кървавочервен, вече изчезваше зад хоризонта. Последните ивици вода блестяха на запад и искряха като петна разтопено сребро. На тази страна всичко беше само небе и вода освен една ясно очертана точка — скелета на „Мъкуори“, застанал неподвижно върху плитчината.

Бързият залез забави само с няколко минути настъпването на здрача и скоро земята, която ограждаше хоризонта на изток и север, потъна в нощта.

Върху тесния сал, обгърнат от тъмнината, положението на пътешествениците беше тревожно! Едните заспаха мъчителен сън, пълен с кошмари, а другите не мигнаха цялата нощ! На разсъмване всички бяха капнали от нощната умора.

С прилива задуха вятър откъм морето. Беше шест часът сутринта. Нямаше време за губене. Джон даде нареждания за път. Той заповяда да вдигнат котвата. Но поради непрекъснатото обтягане на въжето лапите й бяха затънали дълбоко в пясъка. Без рудан и дори със скрипците, които Уйлсън приспособи, бе невъзможно да я изтеглят.

Измина половин час в безплодни усилия. Джон, който бързаше да отплава, преряза кабела и изостави котвата, като се лиши от всяка възможност да закотвят сала в случай, че приливът не ги отведе до брега. Но той не искаше повече да чака, с един удар на секирата освободи сала и го остави на волята на вятъра и на течението, чиято скорост беше две мили в час.

Опънаха платното. Носеха се бавно към земята, която се очертаваше като смътна сива маса върху фона на небето, осветено от изгряващото слънце. Рифовете бяха обходени и ловко избягнати. Но под несигурния вятър салът сякаш не се приближаваше до брега. Колко мъки, за да се достигне тази Нова Зеландия, слизането на която беше толкова опасно!

В девет часа обаче до брега оставаше по-малко от една миля. Той бе заобиколен от подводни скали и бе много стръмен. Трябваше да намерят място, където да слязат. Малко по малко вятърът започна да намалява и съвсем стихна. Ненужното вече платно увисна и тежеше на мачтата. Джон нареди да го свалят.

Само приливът носеше сала към брега и трябваше да се откажат да го управляват, а и огромни водорасли забавяха движението му.

В десет часа Джон забеляза, че салът е почти неподвижен на шестстотин метра от брега, а нямаха с какво да се закотвят.

Дали отливът нямаше да ги отнесе назад? Със стиснати юмруци, с разбито сърце Джон хвърляше мрачни погледи към тази недостъпна земя.

За щастие — наистина за щастие този път — почувствуваха удар. Салът спря. Той бе заседнал върху пясъчно дъно на петдесет метра от брега.

Гленарван, Робърт, Уйлсън и Мълреди се хвърлиха във водата. Салът бе здраво привързан о съседните скали. Пътничките, носени на ръце, достигнаха сушата, без да измокрят нито една гънка от роклите си, и скоро всички с оръжията и хранителните припаси стъпиха най-сетне върху опасния бряг на Нова Зеландия.